Даяна Палмър
Омагьосани от любов (5)

Пета глава

На сутринта Джанет дойде да приготви закуска. Носеше цял куп вестници.

— Дейвид каза, че не ти е добре — сияеща, подхвана тя от вратата, — така че днес си моето малко момиче. Критиците се прехласват от похвали! Всички са в краката ти, сладурано!

— Нещо не ми се вярва… — Бет се надигна в леглото, пребледня и хукна към банята, притиснала с шепа устата си.

Когато се върна, приятелката й я изгледа угрижено.

— Да-а-а, хлътнала си не на шега! Горкичката ми Бет! Той знае ли?

— Да.

— И какво чака още, няма ли да се жените?

— Не.

Джанет изръмжа и тресна с тигана по котлона.

— Защо?

— Не вярва, че е от него.

— Я виж ти! — Седна на леглото до нея и притисна буза към лицето й. — От къде на къде?

— Да не кажеш на някого?

— Я стига, нали знаеш, че съм гроб!

— Твърди, че е стерилен.

— Стерилен?!

— Да — изстена тя. — Според него съм спала с още някого. Абсолютно е сигурен, даже не иска и да чуе, че детето е негово! Не знам кой му е втълпил, че не може да има деца, но да знаеш какво ми беше, когато го изтърси!

— Представям си. И какво смяташ да правиш?

— Ще го родя.

— Сериозно? Как ще се справиш сама?

— Пиесата има успех, така че вече печеля доста. Колкото да платя данъците. — Бет въздъхна. — Ще живея тук, докато стане време за родилния дом. После ще мисля за пелени, ританки и така нататък. Джанет, цял живот съм искала дете. Обичах Къл, ти знаеш. — Гласът й се прекърши. — Ако не него, нека имам поне детето му! Ще го обичам, ще се грижа за него и ще го обожавам вместо баща му. Ще се справя. Колко други могат да си позволят извънбрачно дете?

— Може би си права. — Замислено я гледаше. — Само че всичко така се обърква…

— Дейвид ми предложи да се оженим.

— Страхотно! Явно е готов да гладувате заедно. — Джанет горчиво е засмя. — Поне е добър човек…

— Да, само че не го обичам. По-скоро бих го приела като чичо на детето.

— А мен — за леля? Двамата с него ще уредим кръщенето и всичко останало, нали?

— Чудесна идея. — Бет стана и залепи чело на прозореца. — Я виж ти, навън е почти пролет! А за Коледа ще имам най-хубавия подарък… — Обърна се и изразът на лицето й накара Джанет да се усмихне.

— Наистина великолепен подарък — съгласи се тя. — А сега какво ще кажеш за порция пържени яйца? Трябва добре да се храниш, като за двама.

— Давай ги насам. А аз ще потърся кетчупа. — Докато слагаше чиниите на масата, Джанет скръцна със зъби…

 

 

Дните летяха. Бет просто нямаше време за самосъжаление. Цялата беше погълната от работата в театъра. Имаха вечерни представления от вторник до събота и дневни във вторник, събота и неделя. За почивка й оставаше единствено понеделник и обикновено го прекарваше заедно с Джанет и Дейвид.

Не можеше да им се начуди. И двамата сякаш бяха решили да я пазят от целия свят. Нея и детето… Невъзможно беше останалите в театъра да не забележат какво става с Бет. И тогава започнаха истинските проблеми.

Някакъв журналист надушил новината, без тя да разбере. Един местен вестник веднага я публикува. На страницата за светски клюки се мъдреше тлъсто заглавие:

Въображаемото става реалност — „Момичето в тъмнината“ на Е. Макълоу наистина е бременно!

Когато го видя, Бет щеше да припадне. Статията хвалеше оригиналната идея — главната роля да се повери на бременна. Журналистът се задълбочаваше в предположението, че когато дойде време, Бет ще бъде сменена от друга артистка, но само докато роди. Разбира се, отговорът на въпроса кой е бащата деликатно бе оставен на въображението на читателите.

Дейвид обаче изглеждаше доволен.

— Отлично! — заяви той, когато тримата с Джанет се отбиха на кафе в едно закътано барче. — Тази статия отвори очите на всички. Сега няма да е нужно да се напрягаш излишно.

— Вече забравих какво значи умора — навъсено процеди Бет. — В театъра всички ме пращат да си почивам…

— Наистина не изглеждаш преуморена — засмя се Дейвид. — Наляла си се, наистина си като от мляко и кръв!

— Какво толкова има? Това, че не ми се затваря ципа и не ми стават старите блузи не е причина да ме наричате „дунда“ — тросна се Бет и с предизвикателен вид поръча паста със сметана…

Къл беше изчезнал. От премиерата бяха изминали две седмици, играеха пред препълнена зала и този понеделник бе решила да се поглези. Изяде цялата паста.

— Не трябва да прекаляваш със сладкиши — укори я Джанет.

— И повече трябва да се движиш — добави Дейвид.

— Добре, спирам да ям пасти и отивам на разходка — съгласи се тя и ги спря с ръка, когато се надигнаха да я последват. — Вече съм голяма, мога и сама. Засега довиждане.

— Чакай ни за вечеря — обади се Джанет.

— За най-здравословната вечеря — туршия с кисело мляко и картофено пюре! — засмя се Бет.

Джанет смутено надигна чашата с кафе, а Дейвид сведе поглед. Бет бодро се отдалечи. Джанет и Дейвид страхотно си подхождаха! Хвърли поглед назад. Май от двамата щеше да излезе хубава двойка. Загледа се във витрините по улицата. Миналата седмица бяха репетирали и заедно със спектаклите й се беше събрало по двадесет часа на ден в театъра. Едва издържа. Почивният ден беше истинска благодат. Освен това лекарят й бе предписал лекарство срещу сутрешното гадене и сега се чувстваше значително по-добре. Заедно с поливитамините, които вземаше, тя кипеше от енергия, сякаш беше шампионка по лека атлетика.

Чувстваше, че започва да натежава, въпреки че външно още не й личеше особено. Панталоните й можеха да се отпускат и не й стягаха, носеше по-широки горни дрехи. Днес беше облечена леко, като за ранна пролет — бяла памучна блуза, свободна и женствена, и светлосини панталони. Усещаше косата си, разпусната по раменете. Изпълваше я сила и надежда. Отново се радваше на живота, въпреки съкрушителния удар, нанесен й от Къл. Всички я обграждаха с внимание, особено след появата на статията. Никой не знаеше от кого е детето, но повечето се спираха на Къл или Дейвид. Предвид поведението, предположенията клоняха към Дейвид. Само въодушевен и грижовен мъж като него би могъл да бъде бащата! Бет се усмихна. Радваше се на бременността си. Още не бе казала на родителите си, но те сигурно щяха да я разберат. Пък и в град като Ню Йорк едва ли някой щеше да забележи отсъствието на съпруг. А родителите й можеха да обясняват на тесния кръг от приятели каквото си искат.

Зави по тясната уличка пред квартирата си и спря ужасена. Пред входа на сградата бе спряло червеното порше. Вътре нямаше никой, но тя знаеше кой я чака. Очите й се плъзнаха по металната плетеница от стълби. Подвоуми се дали да се качи. Тръпнеше от нетърпение да го види, но дали нямаше да стане още по-лошо? Спря, скована от нерешителност.

Внезапно от входа излезе Къл. Русата му коса бе разрошена от вятъра. Беше в бежови панталони и бяло поло под туидовото сако. Забеляза я и тръгна към нея с решителни крачки.

Тя не побягна. Продължи да стои с ръце в джобовете на жилетката. Външно бе съвсем спокойна. Къл застана пред нея. Погледът му неволно се плъзна по свободно падащата блуза.

— Кой се е раздрънкал пред вестникарите?

— Не аз, ако си тръгнал да ме търсиш заради статията — отвърна му със същия студен тон, с който той зададе въпроса. — И без нея си имах достатъчно проблеми. Изтръпвам, като си представя, че родителите ми могат да я видят.

Къл пристъпи по-близо и я изгледа заинтригувано.

— Не изглеждаш много добре, Бет.

— Просто съм бременна. Първите месеци не са от най-приятните.

Той отметна глава и пъхна ръце в джобовете.

— Ще го задържиш ли?

— Да, разбира се — прошепна тя.

— Хадисън доволен ли е?

Можеше да й спести обидния въпрос и саркастичния тон. Но от неговата гледна точка те може би бяха оправдани. Изпълни я горчивина. Къл бе уверен, че детето не е негово! Вярваше на някакъв лекар. Този лекар сигурно не вярваше в чудеса, ала тя — да. Защото носеше едно от тях в себе си.

— Детето ми не е от Дейвид — отчетливо произнесе Бет.

— Тогава от кого? — подигравателно подхвърли Къл. — От пощаджията?

— Това не е твоя работа — отвърна тя с хладно достойнство. — За мен се грижат всички, с изключение на бащата.

— Той не го ли иска?

— Детето е от теб, Къл! — язвително възкликна Бет. — Можеш да отричаш до второ пришествие, ала фактът си е факт. Жалко, че не вярваш, но истината е само една.

— Ти не разбра ли какво ти казах? Аз съм стерилен, Елизабет! Запомни това! Не мога да имам деца, колкото и да се мъча! Детето не е от мен!

— А от кого може да е, след като си единственият ми мъж?

— От Хадисън — изсъска той със злобна гримаса. — Увърта се около теб още от първия ден.

— Той ми е приятел, харесва ми, но нищо повече. Никога не бих легнала с него.

— Как ли не! — изсмя се Къл.

— Толкова невероятно ли е твоят лекар да допусне грешка? — на свой ред се разпали Бет. — Нали и той е човек! И пробите могат да бъдат разменени, и някоя лаборантка да обърка резултатите…

— Нито една жена не е забременяла от мен! — отряза той.

— Твоите хубавици редовно си гълтат хапчето! Я ми кажи, колко от тях не го взимат? — Хапливо се изсмя. — И колко жени си имал досега, Къл? Трябва да водиш картотека, иначе сигурно ще объркаш бройката!

— Намери се коя да ми говори за бройки, жалка нимфоманка! — избухна Къл, вбесен от решителността й.

Тя замахна с всички сили и замря, забелязала как плесницата й остави червени следи по твърдата кожа на лицето му. Той даже не трепна. Продължаваше да я гледа с немигащи очи.

— Нямала съм друг, освен теб — промълви Бет с треперещ глас. — Само теб! Аз те обичах!

Лицето му остана безизразно, само ресниците трепнаха.

— Наистина ли? Тогава защо ти трябваше и друг, освен мен?

— Няма друг! — отрече тя нервно, чудейки се как да го убеди. Всякакви усилия явно бяха безсмислени. — Господи, как да ти го докажа?

— Много бих искал да можеш. Ако знаеше на какво съм готов, за да имам деца, Бет, как бих искал да съм бащата на бебето ти! Само че не вярвам в чудеса. Трябваше да опиташ тази игра с друг, който не е циник като мен.

— Лъгала ли съм те някога?

— Откъде да знам? Ти си добра актриса, миличка.

— Пред теб не играя. — Докосна гърдите му, впила поглед в неговото лице. Но то беше безизразно. Бе ненадминат в умението да крие емоциите си. Никога не се беше чувствала по-безпомощна. — Значи искаш просто да се отървеш от мен. Затова ли са всички тези обвинения?

— Така ли мислиш? — Продължаваше да я гледа с немигащи очи. — Откъде знаеш какво изпитвам?

— Никой не би могъл да знае, майстор си в маскировката. А аз не се научих да отгатвам чувствата ти. Просто се хвърлих в прегръдките ти. Толкова дълго мечтах за това! Имах глупостта да допусна, че изпитваш нещо към мен. Каква наивница съм, нали? За теб съм била само едно хубавичко тяло!

— Не съвсем — процеди той през зъби. Погледна към корема й, замижа и пое дъх. — Малко оставаше да ти направя предложение. Така ми липсваше напоследък! Просто щях да си загубя ума по теб.

— Кога? Преди или след Шери и Тами? Обвиняваш ме в какво ли не, а сам си се оплел с любовниците си. Всяка нощ ги сменяш. Просто се чудя как изкара толкова, дълго с мен!

— Остави! Не ти прилича да говориш глупости.

— Глупости ли? За теб наистина бях забавление, евтина играчка, защото досега бях като сляпа. Е, поне останалата част от живота ми ще мине, без да се топя по теб, Къл. Слава Богу, вече прогледнах!

— Едва ли си струва да се радваш, че си самотна майка!

— Е, поне ще знам, че няма на какво да се надявам. Досега не беше така. Все търсех обич…

— Обичаше ли бащата на това дете?

— Да, колкото и да е чудно. — Въздъхна и разнежено му се усмихна. — Тоест, колкото и да си опърничав.

— То не е от мен, макар че ти се иска!

— Щом са ти казали така, добре. — Потрепери от внезапно пронизалия я студ и се загърна в жилетката. — Е, сигурно вече те чака някоя, а и аз нямам намерение да замръзвам. Така че — довиждане!

— Моите почитания на любовника ти!

Тя рязко се обърна. Тъмните й очи горяха.

— Направи си нови изследвания. Ако не те е страх.

— Няма защо.

— Ще има! Един ден ще проумееш истината, но ще е късно. И това ще е най-жестоката подигравка. Да имаш дете, което никога не си видял! Да се откажеш от онова, за което си се клел, че искаш повече от всичко! — Обърна му гръб и се отдалечи, без да обръща внимание на напрежението, сковало неговото тяло, на изострените черти на лицето му. В този момент изобщо не се интересуваше дали ще го види отново…