Даяна Палмър
Омагьосани от любов (2)

Втора глава

Бет се чувстваше както по времето, когато беше начинаеща артистка. Не бе забравила къде да търси и какво да купи на сметка. А обстоятелството, че е в Ню Йорк, вместо в Атланта, не променяше нищо. Бедността имаше много адреси.

— Не те разбирам. Защо да не да плащам целия наем, докато си надвиеш на борчовете? — попита я Джанет на връщане от магазина.

— Защото ще съм на минимална заплата през всичките шест седмици репетиции. След това ще имаме предпремиерни представления във Филаделфия, за да са сигурни в успешната премиера на Бродуей. Мога ли да знам със сигурност кога отново ще получавам прилични пари? Пък и не искам да дължа никому нищо! Даже на теб — добави със стеснителна усмивка, докато пробваше издънения диван. — Но щом започна да печеля и върна дълговете, веднага се прибирам в нашата къщичка!

— Е, ти си знаеш най-добре. — Джанет търпеливо следеше как приятелката й подрежда чиниите на рафта. — Само че без теб ще се чувствам самотна като на Марс.

— Мини насам утре вечер. Ще направя спагети.

— Добра идея. А вдругиден ще бъде твой ред да дойдеш за вечеря и ще си останеш вкъщи.

— Наистина, страшно ще ми липсваш. — Бет тъжно се усмихна. — Но, като поработя, пак ще сме заедно.

— Дано!

— Наистина — дано!

— Така да бъде. — Джанет се усмихна нацупено. — Ще опитам да съм оптимистка. А сега казвай какво да помагам. За твой късмет днес съм свободна.

— Само не се шегувай. Изобщо не съм си представяла какъв куп багаж за пренасяне имам!

Остатъкът от деня мина в шетане и подреждане, ала успяха да свършат само половината работа. Когато изпрати приятелката си, Бет нямаше сили за друго, освен да си легне. Спа неспокойно, сънищата й бяха накъсани и във всички тях присъстваше Къл. Още по тъмно я разбуди писъкът на дете у съседите. Повече не можа да затвори очи. Стана, сложи кафе и погледна към стената от другата страна на уличката. Небето бе някъде горе. За да го види, трябваше да се надвеси навън през прозореца, а беше прекалено студено да го отваря.

Докато отпиваше от горещото кафе, спомените отпреди шест години отново се занизаха в съзнанието й. Тогава беше нова на сцената, а Къл бе написал първата си пиеса. Поставиха я в местния летен театър, където и двамата играеха от няколко седмици. По това време тя и Едуард вече бяха приятели. Невъзможно бе човек да работи в такава малка трупа, без да опознае всички. Само че от самото начало Бет се ангажира емоционално много повече от него. Спомни си как го представиха като новодошъл в трупата и как още при първия поглед тя трескаво го пожела. Подобен ефект на мъж върху нея бе съвсем необясним, особено като се вземат предвид нейните пуритански разбирания и обстоятелството, че беше девствена.

Притеснена от въздействието му, започна да го напада с хапливи забележки. Скоро това й стана навик. Къл обаче го възприе с неочаквано свеж хумор. По същото време започнаха и да репетират неговата пиеса.

Заради необикновения си колорит и талант Бет получи главната женска роля. Къл беше най-подходящ за ролята на главния герой, обаче отказа и тя бе поета от Чарлз Танър — мъж с могъща физика и посредствени артистични възможности.

Бет играеше свободна от предразсъдъци млада жена, самостоятелна и предразположена към контакти. Героят в пиесата бе подчертано резервиран и черноглед. Фабулата така майсторски сблъскваше консервативните възгледи с разкрепостеното съзнание, че от Къл се заинтересува много влиятелен театрален критик. Не след дълго младото дарование замина за Ню Йорк. Само че вече бе успял да наруши душевното равновесие на Бет.

Винаги си повтаряше, че решението да го последва в Ню Йорк бе продиктувано от желанието й да опровергае смразяващата му констатация за нейната непригодност да се издигне. И все пак от време на време я мъчеше въпросът дали не хукна след него, защото така силно го обичаше.

Затвори очи и в паметта й проблесна споменът за онази вечер, когато той я въвеждаше в ролята…

— Бет, ама ти просто си неспособна да се отпуснеш! — развика се тогава Къл, след като за десети път я прекъсваше насред репликата. Хвърли текста върху масичката в тясната си квартира и я дръпна към себе си. — Е, бебче, остава да опитаме дали не се нуждаеш повече от едно друго въведеше… — И я целуна.

Оттогава бяха изминали шест години, а тя още усещаше парещите му устни. След месеците, през които не бе откъсвала поглед от него, след като толкова дълго беше копняла и молитвено се бе надявана да се озове в обятията му, всичко се бе случило съвсем неочаквано… Спомни си как се беше вцепенила от възпламенилото се в нея блаженство, примесено с неясно предчувствие. Къл бе с осем години по-голям и явно обигран, а тя нямаше и понятие какво се прави в такъв момент. Когато той вдигна глава, изразът на лицето му й каза всичко.

— Това ли е най-доброто, на което си способна? — В очите му се четеше недоумение.

Изчервена до уши, беше опитала да се измъкне, ала неговите ръце здраво я притискаха към мускулестото му тяло.

— Почакай — промълви той, взирайки се в нея. — Винаги ми напомняш на Елизабет Първа. Знаеш ли как са я наричали, Бет?

— Да… — Бе прехапала долната си устна, като се мъчеше да потисне разтърсващите я тръпки.

— Кралицата-девственица! — Продължаваше втренчено да изучава лицето й. — И по това ли приличаш на нея, освен по външност?

Беше се опитала да отбегне погледа му, но той не й позволи да сведе глава и продължи изпитателно да я наблюдава.

— Сега разбирам какво ти пречи да навлезеш в ролята. — По устните му заигра усмивка. — Спокойно, срамежлива госпожице! Да видим какво може да помогне на странните ти притеснения.

Последва втората им целувка. Този път неговите устни не само взимаха, ала и даваха, и искаха, и предлагаха. Притисна се към него, готова да му се отдаде…

Онази вечер я изпрати набързо, без да приеме пламенното й предложение. През следващите седмици двамата бяха неразделни. Към края на лятото Къл вече не напускаше мислите й и тя бленуваше вечно щастие с любимия мъж.

Толкова по-зашеметяващ бе ударът, когато скъса с нея. Стана внезапно. Един ден, когато и тя бе там, просто заяви пред цялата трупа, че след два-три дни заминава за Ню Йорк като режисьор в Бродуей. Същата вечер го потърси в апартамента му. Наложи се да почака. Той обаче се прибра с нейна колежка, известна със своята благосклонност към мъжете. Прочел в очите на Бет безмълвния въпрос за тяхното бъдеще, се изсмя, след него се закикоти и онази…

Бет заспа едва призори, обляна в сълзи. Нещастието, както обикновено, не идваше само — на другия ден всички в трупата знаеха за станалото! Къл замина, а тя, стиснала зъби, реши да изчака началото на театралния сезон. Но имаше още неприятни изненади. Оказа се, че отзивите му я бяха обрекли само на малки роли, и то в треторазредни театри. В душата й забушува желание да му покаже колко се е лъгал. С първия самолет се озова в Ню Йорк, където остана цели шест години…

Забила поглед в пода, машинално отпиваше от кафето. Е, да, още от самото начало я беше предупредил, че няма да отиде с нея по-далеч от невинни милувки. Отказал бе да вземе девствеността й, въпреки нейната явна готовност. Вероятно и това имаше своето обяснение. Неведнъж, и то пред всички, бе заявявал, че женитбата не влиза в плановете му. Беше решил да остане ерген до края на живота си. Затова, въпреки че между него и нея имаше много повече от обикновен флирт, отношенията им нямаха бъдеще.

И все пак това не беше обикновена връзка. Бет можеше да бъде откровена пред него както пред никой друг. Изглежда и той споделяше с нея неща, които би доверил само на близък човек. Беше открила в личността му дълбини, които никой не би предположил. Къл беше невероятно затворен човек.

След като живееше в Ню Йорк и с всяка роля си пробиваше път нагоре, естествено беше да го среща в театралните среди. Започна отново да му отправя хапливи закачки, а той — да ги посреща с неочаквано добродушен хумор.

Ала жаждата за разплата изглежда все повече се разгаряше. Не можеше да понася мисълта, че той никога няма да изпита болката, която й бе причинил, нито пораженията, нанесени на нейната неразцъфнала, детски чиста, душа. Откакто се бяха разделили, не бе съумяла да създаде с мъж дори приятелски връзки. И сигурно повече нямаше да й се удаде… Точно затова трябваше да му отмъсти!

Бет остави празната чаша и отиде да се облече.

Първата репетиция я зарадва. Съставът беше добър. Пиесата се очертаваше като сполучлива и всички се надяваха да се задържи дълго на сцена. А и разходите по поставянето й на Бродуей бяха такива, че евентуален неуспех би бил истинска катастрофа. Естествено, всяка пиеса сама по себе си беше риск. Но и ореолът около името на автора, и досегашната му поредица от триумфи предвещаваха само успех.

Докато представяше артистите, Къл изрази задоволство, че за главната роля са попаднали на талант като Бет. Тъй като в случая беше и режисьор, той незабавно се зае с поставянето на мизансцена — деликатното изкуство да бъдат разположени действащите лица на сцената. Всяко придвижване по нея трябваше да е обосновано. Задачата се усложняваше и от обстоятелството, че работеха по ремарките си върху страниците на текста, а не според заучен диалог. Но Бет знаеше от опит, че още на третия ден Къл ще изисква всички да знаят ролите наизуст.

Тя изпълняваше незабавно указанията и старателно ги нанасяше по полетата на текста. Играещият главната мъжка роля обаче — актьор класик, завършил известно театрално училище, изискваше тълкувание на мотивите за всеки свой жест. За нейна изненада Къл търпеливо отговаряше. Но колегата й не прие повечето разяснения и накрая предложи сам да избере сценично поведение. Последва половинчасова разправия, завършила със сдържано предложение към актьора или да следва указанията, или да си опита късмета другаде.

— Стига, Къл! — Дейвид Хадисън помирително махна с ръка. — Знаеш, че през следващия сезон това ще е най-добрата пиеса. Отказах участие във филм, за да работя с теб! Не заслужавам ли една малка корекция в мизансцена?

Високият тъмнокос Дейвид имаше малко неуравновесен характер, но беше великолепен актьор. Къл въздъхна и прекрати спора, ала му позволи само няколко импровизирани крачки по сцената. Това се оказа достатъчно, за да успокои Дейвид. До края на сякаш безкрайната репетиция той постоянно обръщаше усмихнато лице към нея.

Вкъщи разгърна пиесата и започна да репетира. Звънливата й декламация се преплиташе с плача на бебето от таванския етаж и фалшивото пеене на съседа отдолу. Нейната част от диалозите беше несравнимо по-голяма от тази на Дейвид. През оставащите два дни трябваше да зазубри ролята, макар че текстът й бе добре познат.

До сутринта успя да запомни репликите почти до края, въпреки че още забравяше ремарките. На репетицията сбърка средата с левия край на сцената, вместо отпред, заобиколи масата отзад… Започна да се рови в записките си и усети втренчения поглед на автора.

— Извинявай — измънка тя, — обърках се.

— Голяма работа! — защити я усмихнат Дейвид. — Всички бъркат от време на време. И Къл в това число, когато още беше заек.

Къл го удостои с бегъл поглед.

— Десет минути почивка и започваме отначало, приятели. Бет, ела с мен.

Такова нареждане винаги предвещаваше неприятности. Последва го, припомняйки си много подобни „съвещания“. С чувството, че изглежда жалка в джинсите и тениската си, едва го догони зад кулисите. Той наля кафе в две чашки и й подаде едната.

— Е? Какъв е проблемът?

— Мизансценът. Поставяш ме пред масата, а там не се чувствам удобно.

— Ако застанеш зад нея, Дейвид ще те загърби.

— Така е. Не се оплаквам, трябва ми само ден-два, за да свикна. Имаш ли нещо против? — притеснено помоли тя.

Изгледа я с интерес. Очите му оцениха изящната й фигура.

— Често ли играеш Елизабет? — Въпросът бе неочакван.

Бет се усмихна, наведена над кафето.

— Постоянно. Предполагам, че виждат в мен неин двойник.

— Във всяко отношение ли?

— Не очаквах, че ще пожелаеш да си режисьор на старата си пиеса — отвърна тя, за да избегне опасната насока на въпроса му. — Бях чула, че отиваш в Холивуд за някаква екранизация.

— Вярно е. Само че поисках да работя вкъщи, и те се съгласиха. — Засмя се. — Пропуснах да спомена, че имам апартамент само в Ню Йорк.

— Уилям Фокнър си е послужил със същия трик, ако не се лъжа! — ухапа го тя.

— Любимият ми писател. — Облегна се на стената и въздъхна. — Защо се яви за тази роля, Бет?

— Заради парите.

— Нямах предвид това! Нали има и други престижни пиеси?

Бет сви рамене и неуверено се усмихна.

— Нямаше друга роля, за която да съм така сигурна, че ще я получа. А тази познавам добре. Освен това другаде щяха да ме разтакават безкрай с пробите, а имам само месец да изплатя невероятен данък. Не че не мога да събера сумата, но нали трябва и да живея някак? Всъщност не предполагах, че ще си тук, а и вътрешният глас ме убеждаваше, че няма да се проваля, стига да се понапудря малко. — Очите й крадешком го стрелнаха. — Нали през лятото в Атланта играх същата роля…

— Да, помня — сухо я прекъсна Къл и остави чашката. — Хайде, на работа!

Искаше й се да поговорят още, да го попита защо бе скъсал с нея така ненадейно. Но това бе станало отдавна и нямаше пряка връзка с разговора им сега. Беше актриса, нуждаеща се от пари, а Къл — режисьор. Съвсем скоро работата му щеше да свърши и тогава на сцената щеше да го замени постановчикът, Дик Хамилтън. Оставаше й да вижда Къл само няколко седмици и всеки ден да изживява покрусата от миналото. Бет стана и се запъти към сцената. Все някак щеше да преживее и това. Бе издържала шест години без него, нима още няколко седмици имаха значение?

На третия ден мизансценът бе отработен, ролите — заучени и можеха да репетират без текстовете в ръце. Нейните реплики вървяха гладко, оставаше само да им придаде необходимия емоционален заряд. Къл обаче намираше грешки на всяка крачка, въпреки че тя добре помнеше неговите наставления от краткото лято в Атланта.

Към края на репетицията изпита умора и отпадналост. Загубила бе нагласата да прекарва дълги часове на сцената и сега й бе трудно да се приспособи към работен ден от десет сутринта до осем или девет часа вечерта. На всичко отгоре й притреперваше отвътре заради натякванията на Къл и единственото, което желаеше, бе да се сгуши в леглото. Той обаче я върна от вратата. Беше навъсен.

— Не си отивай, Бет. Трябва да поговорим.

Доплака й се. Толкова беше уморена!

— Къл… — подхвана тя умолително, а очите й завистливо изпращаха отиващите си нейни колеги.

— Сама поиска ролята! — На лицето му бе застинат ожесточен израз.

Изгледа го през сълзи.

— Като съм такава глупачка! По-добре да се бях оставила да ме приберат в затвора!

— Запази емоциите си за сцената, там ще ти трябват повече. — Посегна за своята папка и кръстоса дългите си крака на стола. — Да видим. Започва да притъмнява… На тридесет и пета страница, където казваш на Дейвид, че си бременна.

— Нали го правя точно както го искаше тогава, в Атланта…

— Това не ти е Атланта! — Очите му ядосано проблеснаха. — И вече ти казах да не възкресяваш сенки от миналото.

— Опазил ме Бог! — съгласи се тя с потъмнели очи и гневно отметна златистата си коса. — Вече не съм онази наивница, която не знае какво иска!

Той хвърли папката и се надвеси заплашително над нея.

— Все същата си! Невъзпитаната, своенравна, късаща нервите малка глезла! Но докато играеш в моята пиеса, ще правиш това, което ти кажа, ясно ли е?

— Да, сър! — изсъска тя. Усещаше достойнството си стъпкано, стискаше юмруци до болка, за да не закрещи.

— Не е лесно да прекършиш гордостта си, нали? — Погледът му внимателно я изучаваше. — Винаги си реагирала прекалено импулсивно. И всеотдайно.

Не би могъл да я обиди по-жестоко. Затвори очи и сълзите бликнаха, въпреки че не издаде никакъв звук.

— Бет…

Тя се извърна и избърса сълзите си.

— Уморена съм, Къл. — Със стиснати зъби събираше последните остатъци от достойнство. — Нищо, карай нататък.

Той доста се колеба, преди да вдигне папката и да седне. Когато Бет окачи палтото и се обърна към него, лицето й бе спокойно, но съвсем бледо. Това не му убягна. Присви очи, като че видът й го дразнеше.

— Извинявай — неочаквано каза тя. — Трябваше да започна като сервитьорка или нещо подобно. Съжалявам, че съм тук.

— И аз — сухо отряза той. — Ала вече е късно да променяме каквото и да било. Нямам повече време за губене. А колкото до твоята интерпретация на ролята, оттогава са минали шест години. Не можеш ли да запомниш, че съм се променил, както и виждането ми за пиесата?

— Да — нервно въздъхна тя.

— Започваме от монолога ти на тридесет и пета страница.

Бет започна, като си припомняше всичките му напътствия. Той закима присвил очи, без да изпуска и най-незначителното движение на тялото й.

— Много добре — рече той, когато гласът й стихна. — Ето това е! Сега вече разбираш, нали? В този трогателен момент трябват максимум емоции! Искам река от сълзи в залата, когато ти се къса сърцето над дилемата дали да запазиш детето, или не!

— Разбирам. — Облече палтото си. — Само че подобна емоционалност в монолога досега ти се струваше прекалена.

— Значи остарявам.

— И аз — тихо се съгласи Бет. Вдигна своя свитък и го пъхна под мишница заедно с чантичката. — Напоследък в много твои пиеси се говори за бременност. А не си бил женен — отбеляза тя, докато го чакаше пред вратата. — Не искаш ли…

— Стана късно. — Погледна часовника си. — А имам още една среща. Но мога да те закарам.

— Няма нужда! — Не искаше той да види къде живее. — Ще взема такси.

— Както искаш, миличка! — Намръщи се. Обръщението му й причини болка. Някога, много отдавна, бе влагал истинския смисъл в него…

Изпрати я до таксито и веднага си тръгна. Тя се насили да не се обърне след него. Стигна вкъщи и минута по-късно беше в леглото. Унесе се още щом сложи глава на възглавницата…

 

 

Спа неспокойно и тръгна за театъра много рано. Влезе в залата с чаша кафе половин час преди репетицията. Дейвид Хадисън седеше на един стол, забил поглед в ролята си. Бет грациозно приседна до него. Той вдигна поглед и се усмихна.

— Преговарям един неподатлив момент.

— Сигурен ли си? — полюбопитства тя. — Стори ми се, че споменаваш нещо за… майката на… ролята.

— Всъщност си права. Паднала ми се е черната работа. Виж, твоята роля е съвсем друго нещо.

— Да се сменим тогава? Давам ти я заедно с кафявата торбеста рокля за бременни!

— Едва ли ще се харесам така на Къл. — Дейвид се засмя. — Прекалено съм висок!

— Колко жалко. — Отпи от кафето. — Да ти отсипя ли? Май не си голям почитател на кафето?

— От отбора на кока-кола съм. — Отпусна свитъка, скръсти ръце и втренчено се вгледа в нея. — Казвали ли са ти, че…

Преди да завърши, тя стана, преметна с царствен жест шала си през рамо и отправи към него най-смразяващия си поглед.

— Добри човече, имай приличието да не се заглеждаш — подхвана Бет с отработен британски акцент. — Неугодни са ни поданиците, чийто взор своеволничи по посока на Нашата персона!

Дейвид избухна в смях и заръкопляска.

— Довела си я до съвършенство! Елизабет си от глава до пети!

Тя направи дълбок книксен.

— Подобно мнение много Ни радва.

— Колко пъти си я играла? — заинтересува се той, когато Бет се върна на мястото си.

— Поне десет. Даже и в една „гола“ постановка… Само че убедих режисьора да съм с корсет.

Той поклати глава, като изучаваше изящните черти на лицето й, тъмните, с необикновен сив оттенък, очи и огнената коса.

— Никога не бях виждал подобна прилика, а съм в театъра от десет години! Навярно я играеш възхитително!

— Харесва ми, ала след време доскучава. Въпреки че Елизабет е изключителна личност. Съмнявам се някога да е имало жена с толкова силен дух.

— Започнала си в Атланта, нали? Гледах те в същата пиеса само веднъж, преди шест години. Беше чудесна!

— Какво си правил в Атланта?

— Търсех роля, обаче тогава не успях. Вместо това попаднах в Ню Йорк, на добро място.

— Играеш добре — прямо заяви Бет, отпивайки глътка кафе. — Не си ли класик по образование?

— За Бога, така е, Ваше Величество — изрече на свой ред Дейвид с британски акцент и се засмя. — Минал съм през всички шекспирови пиеси. Но ми се иска да сменя това амплоа.

— Ако вие двамата ми отделите малко време — прозвуча рязък глас зад тях, — бих предложил да започнем.

Двамата скочиха на крака и едва тогава забелязаха, че всички останали вече са по местата си, а Къл е най-малкото нетърпелив. Когато се качиха на сцената, ги изгледа свирепо. Настроението му не се оправи до обяд. Все по-често стоварваше гнева си върху Бет, докато в края на репетицията в очите й заискриха сълзи.

— Да вървим, Бет — протегна й ръка Дейвид, когато тя се сви от нощния студ на изхода. — Ще те почерпя едно хубаво кафе.

— А може ли и пастичка? — измъчено се усмихна тя.

— Всичко, което поискаш! — Провери в портфейла си. — Е, не съвсем…

— Не си очаквал, че човек на изкуството може да бъде толкова гладен, нали?

— Ти пък какво се оплакваш! — върна й закачката Дейвид. — След като си на върха…

— Така ли изглежда? Да беше дошъл да видиш къде живея!

— Може ли? — В погледа му светна надежда.

Тя не се колеба дълго. Омръзнала й бе самотата, а и нямаше защо да се срамува от колегата си заради жалкото жилище. Вероятно и неговото не беше по-луксозно. Хвана го под ръка и тръгна, без да забележи зелените очи, които ги изпратиха.

Вятърът пронизваше с ледени иглички, макар че скоро трябваше да настъпи пролетта. Свита в тънкото си палтенце, Бет поведе Дейвид нагоре по стълбите. Стигнаха. Бебето пищеше както обикновено, но фалшивият глас си бе дал почивка.

— Заповядай. Не е Бог знае какво, но може да се живее.

— Господи! Мислех, че се шегуваш. — Той изумено се огледа. — Какво се е случило?

— Падна ми се некадърен борсов посредник. Не само ме вкара в губещи инвестиции, ами забравил и за данъците. Сега в джобовете ми дрънкат само центове. Все пак данъчните агенти се оказаха порядъчни хора. Изглежда са свикнали със загубенячки като мен.

— Ако съдя по играта ти в театъра, никак не си загубена. — Огледа кухненския бокс. — В това ли вариш кафето?

— Да. Не си ли виждал джезве? Върши работа като всяка кафеварка.

— Каква реликва! — Наля вода и щедро изсипа смляно кафе направо от буркана.

— Кафето все си е кафе, както и да се прави.

— Може би. — Той запали газовия котлон, сложи джезвето и седна срещу Бет до кухненската маса. — Как стигна до театъра?

— Майка ми ме убеди, че искам точно това. Раздвоена бях между сцената и волана, затова тя се намеси с аргумента, че за дама е по-приемливо да бъде актриса, отколкото шофьор. Честно казано, и сама щях да стигна до същия извод. Нищо друго не съм желала по-силно от това да стана актриса. А ти?

— Същата история. — Показалецът му чертаеше фигурки по избелялата покривка. — Още като дете играх катерица в една пиеска и ми хареса. Не съм си представял, че мога да правя друго. Докато учех, се издържах сам. И за какво? За да съм никому неизвестният актьор, седнал пред теб.

— Не си прав. Спомням си, че игра в един сериал.

— Цели шест седмици, докато ме застреляха. — Подпря се на лакът. — Знаеш ли колко хубаво умирам?

— Знам, разбира се. Жалко, че в нашата пиеса умираш зад кулисите. — В очите й светнаха весели искрици.

— Представяш ли си да умра просто така? — Дейвид направи възмутена физиономия. — Без хората да чуят моите стонове, крясъци, приритване или нещо подобно.

— Къл би трябвало поне да те убие — предложи тя.

— Струва ми се, че иска да направи точно това. — Не откъсваше поглед от нея. — Но първо ти си на мерника. Не съм виждал режисьор да се отнася така с някого. Какво си му сторила, че е толкова ядосан?

— Дишам същия въздух… — Лицето й помръкна. — Е, може и да има причина, но да не задълбаваме. Искаш ли торта? Случайно има малко.

— Каква е?

— Шоколадова.

— М-м-м! Любимата ми торта!

Бет раздели единственото парче, докато Дейвид наливаше кафето в тумбести напукани чаши, купени на старо.

— Нали е чудно? — засмя се тя, докато се наслаждаваха на мизерната вечеря. — Да живея в разкошния апартамент на Парк Авеню, да ходя в кожени палта и коприна и да не подозирам какво пропускам?

— Наистина ти е трудно.

— Знаеш ли, не е така страшно. Изглежда бях объркала ценностите. Мислех само за пари, слава и кариера. А сега виждам, макар и по принуда, как живеят повечето хора. Много отрезвяващо е. Просто корекция на посоката, нищо повече!

— Вярно, не може да не се замислиш, когато видиш колко хора не постигат успех като твоя. Още не съм живял на Парк Авеню. Ако това стане някога, няма да забравя откъде съм тръгнал.

— Сигурна съм, че няма да забравиш. Само че трябваше да започнеш не с „ако“, а с „когато“!

— Да допуснем. Но всяка седмица нещо ме разколебава и трябва да удавям разочарованието в евтино вино.

— Разочарованието сполетява всеки от нас, то е част от живота. Само не бива да се предаваш. Гледай напред. Аз винаги се опитвам. Представям си например какво ще ми донесе тази Коледа. Дотогава ще съм платила данъците, ще играя в хита на Бродуей и ще съм щастлива като никога досега!

— Няма ли мъж в тази идилия?

Тя поклати глава, леко усмихната.

— Не съм изкушила мъж дотам, че да ме вземе на сериозно. Даже не мога да си представя подобно нещо. — „Възможно ли е, след раните, нанесени от Къл!“, добави мислено. Но как да го изрече пред почти непознат човек!

— Надявам се някой от близките дни да те изненада приятно. — Гостът й остави празната чаша. — Беше хубаво, но ще се прибирам. Иначе няма да има време да подремнем преди репетицията. Не усетих как минава времето!

— Пак заповядай. — И поканата, и усмивката й бяха искрени.

— С удоволствие. Лека нощ, Бет.

— Лека нощ! — Заключи след него и въздъхна. Хубаво беше, когато не е сама!

 

 

Оттогава двамата се сприятелиха. Сближаването им обаче имаше поразителен ефект върху Къл. Вече не минаваше ден, без да ги подложи на гръмотевични нападки. И бездруго работата с него непрекъснато събуждаше у нея старите нежелани чувства. Всеки негов поглед я караше да тръпне.

Една вечер, на слизане от сцената, Бет се спъна и щеше да падне лошо, ако в последния момент Къл не я бе подхванал. Погледна го, за да благодари, но изразът на лицето му накара сърцето й да забие лудо. Желязната ръка за момент я притисна, докато очите му се плъзнаха към нейните устни и спряха там. Стори й се, че усеща вкуса на целувката му.

— Нещо си разсеяна. — Гласът му бе дрезгав. — Пази се да не паднеш, мила. Тази роля не се играе с гипсиран крак!

— Ще внимавам — неуверено отвърна тя и опита да се усмихне.

Продължи да я гледа вторачено още малко.

— Хайде. Ще те закарам.

— Не! — отряза тя.

Този път обаче Къл нямаше намерение да я слуша. Изведе я като опърничаво дете до поршето си и буквално я набута в него. В съзнанието й отчаяно се загнезди въпросът как да се измъкне от ужасното положение. Можеше ли да му покаже къде живее? Унижението би било непоносимо!

— Съвземи се, страхливке, и кажи накъде.

— В Куинс… — Едва си поемаше дъх.

— Не живееше ли на Парк Авеню? — Изгледа я, сбърчил недоумяващо вежди.

— Да, докато имах пари. Наложиха ми огромен данък, Къл. Сега пестя. Така че вече не живея в онзи апартамент.

— С мъж ли живееше?

— Джанет би побесняла, ако я наречеш мъж — процеди Бет през зъби. — И въобще не е твоя работа с кого живея!

— Онова лято обаче беше. Малко оставаше да те взема при себе си.

— Мен? — Признанието я шокира.

— Теб. — Погледна я насмешливо, докато изправяше кормилото след завоя. — Ако тогава не беше девствена…

— Толкова ли те плашат неопитните?

— Само ти. Не исках да се възползвам от чувствата ти към мен. Още повече, че женитбата не беше понятие от моя речник. И сега е така!

— Не очаквай подобно нещо от мен! — изрече тя колкото може по-сдържано, а ръцете трескаво притискаха чантичката в скута й. — Сега ме интересува само как да се издигна.

— Вече си звезда — охотно я поправи той. — Само заради теб гледах пиесата на Люис. Там беше дяволски добра.

— Благодаря. — Поразяваше я за втори път, толкова трудно бе да се чуе похвала от него.

— Сега накъде?

— Вляво, после надясно, в онази пресечка.

Той спря отпред и погледна сградата. Угаси двигателя и издърпа ключовете.

— Къл, не ме изпращай догоре — помоли тя.

— Само ще погледна.

Нямаше смисъл да спори. Тя сковано пое по безкрайните стъпала. Отключи и го въведе. Погледът му обходи квартирката с очевидно отвращение. Накрая, поразен, изпъшка.

— Какво не ти харесва, Къл? — Ядосано хвърли чантичката на креслото. — Тук е топло и сухо, а на всичко отгоре съседите веднага ще дотичат, ако извикам за помощ. Освен това, както знаеш, в Атланта квартирата ми не беше по-добра!

— Тогава беше друго — изръмжа Къл. — Още не беше пробила!

— Все още пробивам. Искаш ли кафе, или гледката ти стига?

— Приличам ли ти на сноб?

Тя сложи джезвето на котлона и извади напуканите чаши.

— Никога не си бил сноб.

— И аз се надявам да е така! — Възседна един стол. Беше неотразим с русата коса проблясваща под лампата, със зелените очи, сякаш съвсем прозрачни на фона на загорялото лице. — Израснах в охолство, но никога не съм гледал отвисоко на нищетата. Късметът ми е случаен. По същия начин можеха да ми се паднат бедни родители.

Бет си спомни произхода му. Един от неговите предци е бил херцог, а много от роднините му и сега бяха титулувани. „Класически прав нос, гордост за всеки семеен портрет“, установи тя, загледана в лицето му. Съседът отдолу бе започнал да приглася фалшиво на запис от оперна ария.

— Верди? — Къл наостри слух.

— Невероятно, но позна! — отвърна му със смях. — За човек без слух е страшно ентусиазиран. Не ми пречи, вече свикнах.

— Сигурно му се привижда кариера в Метрополитен опера. — В гласа му прозвуча състрадание. — Колко малко хора постигат мечтите си! — добави с отсъстващ поглед.

— Какво още не ти стига? Извоюва име на добър писател и режисьор, екранизират твоя пиеса… Постигнал си всичко!

— Наистина ли? — Впи очи в нея, докато поемаше чашата от ръцете й. — Не всичко, Бет! Мечтаех за нещо, съвсем непостижимо за мен.

— За какво? — небрежно попита тя, намествайки се срещу него.

— За теб в леглото ми — прошепна тихо той. — Желаех те до самозабрава!

Позабравената болка внезапно стегна сърцето й.

— Колко забавно. Кога беше това — преди или след като ме унижи пред цялата трупа?

Ледените нотки в гласа й го сковаха за миг.

— Така и предполагах — още ти е тежко. При това вината не е твоя. Само че тогава нямах друг избор. — Очите му не се откъсваха от нейните и в тях като че ли се таеше разкаяние. — Ти беше влюбена в мен. И то прекалено силно. А аз нямах какво да ти дам… Освен целувки под звездите или най-много — мимолетна връзка. Трябваше да спра, и то навреме!

— Можеше просто да ми кажеш…

— След като се бе вкопчила в мен сляпо, като териер? — Поклати глава със съмнение. — Думите нямаше да помогнат. Трябваше нещо драстично. А Глория беше готова, отдавна ми се натискаше. Сигурен бях, че твоята гордост ще те спаси!

— Разбира се! — Тя сухо се изсмя. — Спаси ме, та стигнах чак до Ню Йорк! Значи изобщо не си помисъл какво ще направят с мен в театъра?

— Защо, какво е станало? — Лицето му се скова.

— Твоята „помощница“ изнесе цяло представление… Как съм ти висяла на врата… И още куп „шегички“ по мой адрес. Станах за посмешище на трупата. — Очите й потъмняха от горчиви спомени. — Накрая трябваше да се махна.

— Съжалявам. — Рязко пое въздух. — Извинявай, тогава изобщо не ми дойде наум…

— Точно така, защо да се напрягаш? Аз ти се натисках, а ти нямаше нищо против да се позабавляваш, така ли беше?

— Не! — Той притвори очи. — Раздялата ни беше едно от най-тежките неща в живота ми!

— Толкова ли обичаш експериментите с невинни душици? — Засмя се горчиво.

— Само че едната беше моята! Може да съм единак, но не съм двуличен егоист, Бет! Цял живот ще съм самотен, ще поглеждам към жена само за разнообразие. Но не и към теб! — Чудно, в погледа му просветна нежност. — Един ден ще се омъжиш, ще имаш деца, както мечтаеше… Три, нали така?

Нещо в гласа му я накара да стисне очи до болка. Къл погледна часовника си и стана.

— Трябва и да почиваме. Репетициите са мъчителна работа, нали, миличка? Благодаря за кафето.

— Винаги си добре дошъл! — тихо промълви Бет, докато отиваха към вратата.

Внезапно той спря, обхвана лицето й и впи поглед в очите й.

— Все си така хубава, Бет… И тази коса! — В гласа му се долавяше несдържан копнеж. — Винаги съм мечтал да я видя разпиляна върху възглавницата до мен…

Дъхът й секна. Не беше честно, че само с няколко думи още можеше да я накара да примира! Усети го — топъл и близък, поиска да се притисне до него, да се надигне към твърдите устни и да ги целуне, само още веднъж! Гласът на разума обаче надделя.

— Никога няма да ме видиш така! — едва успя да изрече тя.

— Какво, предизвикваш ме? — Повдигна брадичката й, свел глава с полуотворена уста, за да остави върху нейната мигновено разтърсващо парване. — Вече не съм благородният платонично боготворящ те момък, Елизабет! — Шепнеше, но всяко движение на устните му се забиваше в съзнанието й. — Защото не си девойче, както тогава! Сама си го просиш!

Не я пускаше — огъната назад, притисната към него. Устата му се плъзна по нейната, хапейки по познатия начин, преди да започне да я целува разпалено, дълбоко, както той обичаше. Вдигна ръка да го отблъсне, ала пръстите й се отпуснаха върху копринената риза под мекия пуловер. Спомни си как тогава, в парка, когато едва не стигнаха докрай, едва не я бе смазал под тежестта си върху буйната трева.

— Къл! — простена тя и изведнъж го прегърна, а тялото й потрепери.

Той прошепна нещо неразбираемо. Ръцете му я повдигнаха, докато езикът си проправяше път през меките топли устни и превръщаше страстната целувка в акт на притежание.

Притисна се плътно към него, стенеща, разтопена от емоции, покорена напълно. Отново беше осемнадесетгодишна, Къл пак беше неин, а тя бе влюбена, обичаше го до захлас…

Внезапно я пусна. Очите му горяха, разтърси го рязък смях.

— Не! О не, меднокоса главичке, няма да го бъде! Втори път не се хващам на въдицата! Плети си мрежата за Хадисън, но мен не закачай!

В следващия момент вратата се тръшна. Бет се вторачи в нея и дълго остана така, преди да се съвземе. Започна да прибира чашите. Вдигна неговата и я загледа. Поддаде се на вътрешен импулс и целуна мястото до което бе долепял устни. Докато я миеше, очите й се напълниха със сълзи.

 

 

Ако бе хранила надежда, че Къл ще омекне, макар и малко, след страстната целувка, дълбоко грешеше! На следния ден той беше по-лют и от зимна виелица. Натякванията му плющяха като камшик. Направи я на нищо само заради миг забавяне между две реплики. Съчувствените погледи на колегите не й помагаха.

— Сега пък защо те преследва, Бет? — попита я Дейвид, когато излизаха за обедна почивка.

— Защото още дишам! Не се чуди, с него отдавна сме врагове.

— Сериозно ли говориш? — В погледа му гореше любопитство.

— Няма значение. Отивам да хапна в парка.

— Да дойда с теб?

— Благодаря, не. Искам да съм сама.

Изпрати я с огорчен поглед. Тя го усещаше впит в гърба й и едва не се обърна да го повика. Дейвид търсеше у нея това, с което тя не разполагаше. Нямаше какво да му даде, дори надежда. Принадлежеше изцяло на Къл, независимо дали я желаеше, или не. Приседна на пейка край езерото в парка и се загледа в децата, хранещи патиците. Веселата глъчка я накара да се усмихне. Би искала да има деца от Къл, само чувствата му към нея да бяха истински! Веднъж беше готова да го повярва…

Тогава, в един ден като този, небето бе ведро и тревите избуяваха под топлото слънце. Двамата с Къл се бяха скрили под един дъб в усамотена част на парка в Атланта и безгрижно разговаряха за слава, богатство, перспективи…

 

 

Беше облечена в лека бяла рокля с еластична горна част, откриваща напълно загорелите рамене. Той носеше любимите си джинси и винена риза, над която русата му коса сияеше като злато. Зеленият поглед потъмня, когато се плъзна от разпиляната червеникава коса към дългите стройни крака, открити от надигналата се високо над коленете пола.

— Какъв би искал да бъдеш? — попита го тя тогава, изпъната по гръб на тревата.

— Твой любовник! — беше троснатият отговор.

Притворила очи, с ръце под главата, тя се изсмя, но смехът й звучеше тъжно.

— Някой ден… Защо не?

Внезапно той се хвърли върху нея и очите й се разшириха от смазващата му тежест, преди Къл да се подпре на ръце, надвесен над нея.

— А защо не днес, Бет? — промълви той, търсейки устните й.

И по-рано се бяха целували. Мимолетни, откраднати целувки. Няколко пъти — и по-дълбоки, задъхани. Но сега бе различно. Устните му галеха, притискаха и хапеха нейните бавно и настойчиво, докато тя усети тялото си като чуждо. Ръцете й затрепериха, когато езикът му проследи очертанията на устата и проникна зад леко съпротивяващите се устни.

Къл се надигна, опрян на лакът, за да положи нежно ръка на талията й. Дланта му се задържа там, преди да се плъзне нагоре и леко да обгърне гърдата. Дъхът й секна. Той вдигна глава, но не отдръпна ръката си. Очите му нежно попитаха нейните. Открил в тях смаяното й покорство, пръстите му изтеглиха надолу еластичната материя, докато напълно изложиха гърдите й на слънчевите лъчи пред неговия замъглен поглед. Бет затаи дъх. Беше потресена. Никога не бе позволявала мъж да я гледа така! С жадно присвити, помътнели от меките заоблени форми, очи. Ограждаше ги покоят на пустия парк. Тишината нарушаваха само приглушени гласове на птици.

— О, Бет! — Посегна към втвърдените връхчета на гърдите й, като че за първи път докосваше жена така. — Знаеш ли изобщо какво става с тялото ти?

Не знаеше, но той й обясни. С нежен, разтапящ шепот, докато се навеждаше да ги целуне. Бет си спомни, че тогава извика, преди устата му да сподави неволния стон. След това я взе в обятията си, нежните длани и пръсти я галиха и изучаваха, докато по пламналите й бузи се отрониха сълзи.

Нейните ръце също се движеха трескаво, опитвайки да махнат пречещата им риза, за да докоснат плътта на мускулестата му гръд. С отривист смях той изхлузи дрехата и се отпусна по гръб, като придърпа ръцете й.

— Докосни ме, както го правех аз! — задавено промълви Къл. Замъглените от страст очи проследиха нерешителните й пръсти, насладиха се на смайването в погледа й, докато тя колебливо го изучаваше. — Не спирай! — чу го да шепне, когато ръцете й трепетно стигнаха до кръста му. Взе дланите й, премести ги… И сърцето й спря от резкия стон, изтръгнал се от гърлото му. Твърдото тяло над нея я изгаряше, караше всичките й фибри да тръпнат в предчувствие на блаженство. Усети ръцете му под роклята… И само приближаващите хора попречиха на любовната им игра…

Още чуваше отчаяния стон, изтръгнал се от гърдите му, потръпването на тялото му, отдръпващо се от нейното. Най-лошото бе, че се наложи той да я облече, защото Бет трепереше твърде силно, за да го направи сама.

— Недей! — прошепна той, притиснал я към голите си гърди. — Толкова е хубаво! Точно както си го представях. Искаме да се любим и толкова! Най-обикновеното нещо на света! Като дишането. Изобщо не трябва да се срамуваш.

— Не се срамувам… Само не съм на себе си!

— Представи си на мен какво ми е!

Вдигна очи към него и примря от щастие. Гледаше я като най-голямата скъпоценност на света — влюбено!

— Къл, обичам те! — промълви тя, усетила как стремежът към него помита всичките й задръжки. — Искам да съм твоя жена и да имам деца от теб!

Страстното опиянение по лицето му помръкна. Винаги беше така, когато ставаше дума за деца или друго обвързване. Обхвана лицето й в ръце и сякаш надникна в душата й. После я целуна, както никога дотогава, нито пък след това. Любеща, нежна, страстна целувка, в която вложи цялото си сърце.

— Да, знам — отвърна й също шепнешком, — и няма да го забравя, докато съм жив!

Не го разбра. Той й помогна да стане и тръгнаха към нейната квартира, хванати за ръце. Там тя свенливо го покани да влезе, но Къл поклати глава.

— Ти си девствена, миличка. — Гальовно отстрани косата от лицето й. — А на мен, въпреки че днес се размекнах, ми е останал достатъчно здрав разум — трябва да се разделим. Няма какво да ти дам, Бет! Нима не разбираш?

— Не мечтая за охолство! — гневно подхвана тя.

— Знам. Нито пък аз. Нямах това предвид. — Устните му нежно докоснаха челото й. — Ти заслужаваш много повече, отколкото мога да ти предложа, миличка. Един ден ще го разбереш и ще си ми благодарна! Сбогом, Бет…

 

 

В онзи момент тя не знаеше, че я напуска завинаги. По-късно същия ден той обяви за заминаването си — мрачно, без да поглежда към нея. А вечерта го видя прегърнат с Глория. Така, само за няколко часа, се бе озовала от седмото небе в преизподнята…

Преглътна остатъка от сандвича с очи, замъглени от сълзи. Посегна към чашката кафе, но дръпна ръка като опарена. Беше познала мъжа, изправил се ненадейно до нея.

— Всичко това навява спомени, нали? — студено попита Къл, като хвърли поглед наоколо. Беше с обичайните си джинси и жълта памучна риза. Бет прокле наум мъжественото му излъчване и копнежа си по него, който не я напускаше.

— Мислиш ли? — попита тя с безгрижен поглед, който би й донесъл „Оскар“ за най-добра женска роля.

Той повдигна брадичката й. Очите му се впиха в нейните.

— Не си прави труда да играеш пред мен. Познавам те прекалено добре.

— Да, наистина ме познаваш. — Смехът й беше през сълзи.

Вдигна чашката и я задържа до устните си. Ако не му обръщаше внимание, сигурно щеше да си отиде. Грешеше. Той с въздишка се отпусна до нея и протегна дългите си крака.

— Сутринта доста се потрудихме, а ни остават още няколко часа. Проклети репетиции, не мога да ги понасям!

— Ако знаеше как ги мразя аз, особено твоите! — подхвърли тя, загледана в облаците. После се извърна към него. — Комплекси ли избиваш, като ме унижаваш пред всички?

Къл си изсмя.

— Знаех си, че ще стигнем до тук. — Очите му гледаха сериозно и изпитателно. Изведнъж гневно отряза: — Желая те, Бет! Мислех, че след толкова години няма да ми действаш като наркотик, но съм се лъгал! Откакто се разделихме онази вечер ходя като замаян.

Спокойно, момиче, мина й през ума. Това е някакъв номер! Усмихна му се безгрижно.

— Разбирам, че не си свикнал жена да ти отказва. Само че, Къл, аз помня. По мен още личат следи от подметките ти.

— Болеше ме не по-малко от теб, когато трябваше да те напусна, Бет. — Погледът му бе измъчен. — Аз те обичах!

Никога не й го бе казвал. Сега го чуваше от устата му и бе готова да заплаче заради всички напразно пропилени години, по нещастната им загубена любов!

— Така ли? — Устните й затрепериха върху чашката. — Дяволски своеобразен начин избра да го покажеш!

— Нямах намерение да се женя — напомни й той. — И сега не искам. А какво беше ти? Момиченце, мечтаещо за семейство, деца и вечно щастие…

— Е, можеш да се гордееш със себе си — успя да се спасиш!

— Може би. А ти? Защо ти не се омъжи, Бет?

— За това трябва да съм благодарна на теб, драги! Оперира ме успешно от любов. Вече не съм способна да се привързвам. Не забелязваш ли белезите по душата ми или се правиш на разсеян?

— Не прехвърляй вината! Бях честен с теб от самото начало. Фантазьорката беше ти!

— Тогава бях само на осемнадесет. И ти бе първият мъж, който събуди трепет у мен. Разбрах какво значи да съм жена!

— Чак пък дотам! — Ехидно се усмихна.

— Е, заслугата не беше твоя, разбира се. — Пренебрежително поклати глава, за да го уязви повече. С радост забеляза как Къл примижва и стиска зъби. — Първият ми любовник не беше от твоята категория, но какво да се прави — просякиня като мен не може да подбира!

Лицето му беше бледо, ала каквото и да изпитваше, зелените очи не го изразяваха. Извърна глава към езерото.

— Накара ли те да страдаш?

— Разбира се. — Тя се мъчеше да говори с нехаен вид, а стомахът й бе свит на топка. — Но след него вече беше лесно. Би трябвало да ти благодаря, че ме излекува от задръжки. — Погледна го крадешком и остана доволна от вида на здраво стиснатите му устни. — Последния ден в парка беше образцово упражнение. Жалко само, че хората го прекъснаха!

Той отривисто се обърна към нея, блясъкът в очите му я изненада.

— Чудесно беше, нали? Само че тогава съвсем не ме блазнеше ролята на треньор.

— Само затова ли ми обърна гръб? Не беше ли от страх да не забременея нарочно, за да те обвържа?

Странен, развълнуван израз пробяга по лицето и помрачи погледа му.

— Не си от тези, които могат да задържат мъж насила!

— Затова ли ми навря в лицето любовницата си? — продължи атаката тя, без да забелязва болката в погледа му. — Нищо, това ме вразуми. Втори път няма да го допусна.

— Завчера не изглеждаше толкова пресметлива, миличка — подхвърли той и се изправи. — Напротив, вкопчи се в мен доста разпалено за преситена жена.

Бет съумя да свие рамене с неповторимо презрение.

— Случва се да остана и по-дълго време на сухо. Разбира се, и Дейвид е нещо…

— Не се захващай с него! — неочаквано изстреля той.

— Чакай, нали уж не си егоист?

Предизвикателството се оказа прекалено за експлозивната му натура. Грабна я за ръката и като я завлече зад стената от храсти, яростно я дръпна към себе си.

— Дявол да те вземе, Бет! — Рязко впи устни в нейните.

Този път тя успя да се сдържи. Издевателствата му я бяха смразили. И все пак, въпреки решителността й, чувствената сила на целувката я накара да примре от желание. Уплаши се. Трябваше да прехапе език, за да не изстене, да впие нокти в дланите си, за да не го прегърне. Желаеше го, обичаше го! Но се боеше от него. Можеше пак да я отблъсне, а не би могла да го понесе отново! По-добре беше въобще да не започват! Само след секунда той се опомни. Вдигна глава с въздишка и се вгледа в нея.

— Страхуваш ли се?

— Точно така — отвърна му с лека усмивка. — И повече не те желая.

Той пъхна ръце в джобовете и подигравателно се усмихна.

— Бих могъл да те убедя в противното, стига да исках. Но не заслужаваш този труд, миличка. Сега мога да имам всяка жена, която пожелая. Така че си остани с твоя Дейвид! — Обърна й гръб и се отдалечи.

От една страна Бет тържествуваше над поражението му. И в същото време искаше да се хвърли на земята и да заплаче с пълен глас.

„Господи, Къл! — мина през ума й. — Защо няма начин да ме обикнеш? Можех да бъда всякаква, да правя всичко, само ако ми беше дал шанс!“

Но той ясно бе показал, че го интересува само тялото й, а Бет се уважаваше достатъчно, за да се превърне във вещ. Вдигна салфетката и чашката, пристъпи към кошчето и ги изхвърли. Заедно със спомените си…