Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Марк Гирланд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Have This One On Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
hruSSi (2013)
Разпознаване и начална корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
Kukumicin (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. А питието — от мен!

ИК „Гарант-21“, София, 1993

Английска. Първо издание

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-12-9

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Вече цял час Малик стоеше в радиоколата и кипеше от гняв. Радистът до него не вдигаше глава от масата, зает да записва пристигащите от всички страни съобщения. Едно от тях гласеше, че Смирнов внезапно е заминал за Прага, останалите не съдържаха нищо важно. Малик беше сигурен, че помощникът му ще се върне от столицата с карта на рудника, в момента трябваше да си наложи търпение и да чака.

Запали цигара и се ослуша. Стори му се, че някъде далеч нещо избухна, после още веднъж… Да, да, това беше експлозия. Изостреният му слух долови далечна автоматична стрелба, очите му неволно се извърнаха към радиста, който беше свалил слушалките си и също беше наострил уши.

Кратка пауза, после радистът каза нещо в микрофона пред себе си. Почака малко, после отново повтори изречението. След миг свали слушалките и извърна възбуденото си лице към Малик.

— Имало е опит за нарушение на границата, другарю Малик! Мъж и жена са загинали в минното заграждение. В момента нещата се изясняват.

Вероятно е бил Гърланд, помисли Малик.

— Искам отличителни белези на жертвите! — извика той. — Бързо!

Сержантът отново си сложи слушалките, прещрака няколко ключа на радиостанцията, после поклати глава:

— Изключили са се.

— Продължавай да ги търсиш!

— В момента тече радиограма — каза сержантът. — Другарят Смирнов търси връзка с другаря Малик. — Свали слушалките си и ги подаде на руснака.

— Борис?

— Аз съм. Открих картата на рудника. Има само два изхода. Единият е напълно наводнен, а другият води до минното заграждение.

— Вече се опитаха да минат оттам. Двама загинаха — съобщи му Малик. — Сигурен ли си за наводнената галерия?

— Да. Пълна е догоре.

Малик помисли малко и каза:

— Върни се обратно и донеси картата.

После върна слушалките и микрофона на радиста:

— Опитай се да получиш описанието на убитите.

Сержантът отново се залови за ключовете и след известно време успя да получи връзка.

— Труповете са в минното заграждение — съобщи на Малик той. — Ще им трябва известно време, за да ги измъкнат оттам. През бинокъл се вижда, че мъжът е едър и силен, а жената — руса.

Дали е Гърланд, отново се запита Малик. И дали, ако е жив, ще опита да се измъкне през наводнената галерия? Искаше да бъде сигурен, въпреки твърденията на Смирнов. Искаше да е спокоен, че ако е жив, Гърланд е вътре в рудника и няма начин да се измъкне.

Няма как, ще се наложи да изчака завръщането на Смирнов, въздъхна той.

— Попитай ги колко време ще им трябва за разминиране на заграждението — нареди на радиста Малик.

Сержантът влезе във връзка с една от наблюдателните кули, размени няколко реплики с колегата си насреща и се извърна към Малик:

— Не по-малко от пет часа. Нямат детектори за откриване на мини и чакат да им докарат. Разчистването ще бъде бавно и доста опасно.

Малик имаше известен опит като граничар и знаеше, че нещата често стават бавно и трудно. Пет часа! Ако Гърланд е жив, той може да направи куп поразии за подобен отрязък от време! Включително и да се измъкне!

Слезе от колата и започна да се разхожда напред-назад по пътечката. Палеше цигара от цигара и напрегнато размишляваше.

Два часа по-късно се появи Смирнов. Беше карал като луд и на два пъти за малко не изхвръкна от пътя. Дори Малик се изненада от бързото му завръщане, очакваше го най-малко след два часа и половина.

— Дай картата! — приближи се към прашната кола той, едва изчакал помощникът му да слезе от нея.

Нетърпеливо я пое и я разгъна върху покрива на колата, после щракна фенерчето си.

— Ето ги двата изхода — посочи Смирнов. — Виждаш, че единият стига на повърхността на триста метра навътре в австрийска територия. Но ме увериха, че той отдавна е блокиран.

— Какво означава блокиран? — настоятелно попита Малик.

— Пълен е с вода в продължение на четири километра.

— Гърланд като нищо ще ги преплува!

— Това не е басейн, а застояло и смрадливо блато, което гъмжи от водни плъхове — усмихна се Смирнов. — Жив ще го изядат! А над водата има смъртоносна концентрация на земни газове!

— Откъде знаеш? — сопна се Малик.

— Преди шест месеца са вземани проби. Газовете са абсолютно смъртоносни.

— Но досега може да са се разсеяли…

— Експертите твърдят, че галерията е непроходима — сви рамене Смирнов. — Или им вярваш, или не.

— Щях да им повярвам, ако си нямахме работа с Гърланд. Но с него всичко е по-различно. Той е в състояние да се възползва и от най-малкия шанс!

— И какво мислиш да правиш?

Малик се отдръпна от колата, направи няколко крачки и потъна в размисъл. После се върна обратно при картата.

— Вторият изход е тук — каза той и заби дългия си показалец сред разноцветните контури. — И аз ще го чакам пред него, в случай че изобщо се появи!

Смирнов объркано го погледна.

— Да не си полудял? Там е австрийска територия и нищо не можеш да му направиш!

— Мога и още как! Дупката е на някакви си триста метра от граничната бразда. Ще го застрелям и ще се върна отсам преди пристигането на австрийските граничари.

— Чиста лудост!

— Гърланд не трябва да се измъкне!

— Добре тогава — въздъхна Смирнов. — И аз ще дойда с теб!

— Не. Ти трябва да си тук. И да организираш прибирането ми веднага след като чуеш изстрелите. Някой трябва да прекъсне електрическия ток по оградата, а през минното заграждение трябва да се направи проход. Не се доверявам на тези глупаци, искам ти лично да се погрижиш за всичко!

— Но ти дори не знаеш дали Гърланд ще се появи оттам — възрази Смирнов. — Може да се окаже, че напразно рискуваш живота си!

— Готов съм да поема този риск. Ако не се появи, това ще означава, че е останал затрупан в рудника. Ще пратим войници долу, веднага след като се разчисти минното заграждение. Но не искам нищо да пропусна. Сега да вървим на граничния пункт и да видим какво става с онези трупове. Тук нямаме повече работа.

С тези думи той се настани зад волана на колата, с която току-що пристигна Смирнов и завъртя контактния ключ. Помощникът му побърза да се настани до него.

Колата изрева и се стрелна напред, зад нея се вдигна гъста завеса от прах.

 

 

Гърланд се питаше колко време им остава преди изходът на рудника да бъде открит от войниците. Даваше си сметка, че шансовете им за оцеляване са близки до нулата, но не мислеше за поражението — просто такъв си беше по характер. Знаеше и друго — сам положително би намерил някакъв изход от ситуацията, но с това момиче, близо до истерията, на гърба — едва ли.

Продължаваха да стоят до отвора на шахтата и гледаха как ярко осветената полянка просто ври и кипи от куршумите. Мейла плачеше, без да отмества очи от двете неподвижни тела пред нея.

Гърланд се изправи и я изтегли до себе си.

— Стига! — остро прошепна той. — Съвземи се, чуваш ли?

Вкопчена в него, тя продължаваше да хълца, той грубо я разтърси, после се дръпна крачка назад и силно я зашлеви.

Мейла изненадано пое въздух и понечи да извика, но получи втори плесник, който я залепи за калната стена на галерията и тялото й бавно започна да се свлича надолу. Той я сграбчи с две ръце, изправи я на крака и попита:

— Така е по-добре, нали? — обви раменете й с ръка и добави: — Хайде, мила, време е да се съвземеш. Помогни си сама, за да ти помогна и аз!

— Ти ме удари! — отблъсна ръката му тя. — Ти ме удари!

— Трябваше да го сторя — усмихна й се Гърланд. — Иначе щеше да си останеш на пет годинки…

Тя вдигна ръка и замахна. Той не помръдна. Дланта й се стовари върху бузата му с остър плясък, той продължаваше да я гледа, без да помръдва.

— Хайде, направи го още веднъж, ако ти доставя удоволствие!

Тя го погледна в лицето и в очите й най-сетне проблесна искрица разум.

— Извинявай — прошепнаха устните й. — Не исках… Но бях побесняла! — Пристъпи крачка напред и го целуна по бузата. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се.

— Какво ще правим сега?

Гърланд изпусна една дълбока въздишка. Това наистина е най-главният въпрос, помисли си той.

— Ще се измъкнем — рече той. — Няма да е лесно, но ще се измъкнем. Ще минем през галерията, която води направо в Австрия. — После я притегли към себе си и устните му се впиха в нейните. — След три дни ще те поканя на вечеря в най-скъпия парижки ресторант!

Тя се отдръпна назад и на лицето й се появи бледа усмивка:

— Добре, няма да се ангажирам с други…

Обърнаха се и поеха навътре в галерията. Гърланд носеше автомат и раница, а Мейла прикрепяше запалената свещ. След малко повече от час стигнаха разклонението. Колкото по-навътре проникваха, толкова по-лош ставаше въздухът. Скоро и двамата дишаха с усилие. Гърланд отдавна захвърли якето си, сега съблече и ризата. Мейла беше свалила пуловера и крачеше само по сутиен и джинси.

— Стигнахме — прошепна той. — Сега ще поемем надясно. Как се чувстваш?

— Горе-долу се справям — отвърна тя. — Но не мога повече да понасям тези панталони! — Ръката й дръпна ципа на джинсите, изпотените й крака забързано ги изритаха.

Очите му неволно пробягаха по стройната й фигура.

— Гледай колкото щеш — усмихна се тя. — Дано това ти доставя удоволствие.

— Много си хубава — усмихна се той. — След три дни ще се любим до полуда. Приеми го като втори ангажимент.

— Добре — кимна тя. — Нямаш проблеми.

После поеха по втората галерия. Въздухът стана малко по-добър и те закрачиха по-бодро. След два километра Мейла спря и тихо попита:

— Може ли да си починем? Останах без дъх!

— Разбира се — отвърна Гърланд, пое свещта от ръката й и пусна раницата си на земята. — Заслужила си почивка. А през това време аз ще ида да се поогледам.

— Не! Не искам да ме оставяш!

— Стига, мила! — остро я погледна Гърланд. — Справяш се чудесно, а аз няма да се бавя!

— Моля те… — прошепна тя и тялото й се отпусна на пясъка. Очите й бяха вперени в неговите, ръката и се плъзна зад гърба и откопча сутиена. — Моля те, искам да ме любиш! Угаси, тази свещ и ела!

Той я погледна и тялото му изведнъж натежа от желание. Духна свещта и се отпусна до нея. Ръцете му обвиха тънката й фигура, устните й потърсиха неговите и тихо простенаха. Проникна в нея с цялата си мъжка сила, тя извика и здраво се притисна до него. Дългите й бедра се вплетоха в неговите, хладното й тяло го влудяваше.

Времето спря. Опасността, границата и мрачната галерия се превърнаха в далечни кошмари, телата им се люшкаха на вълните на неземната наслада, душите им се сляха и отлетяха в онази райска градина, която Господ бе създал специално за влюбените.

Гърланд пръв се завърна оттам. Нежно и с безкрайно внимание тялото му се отдръпна от нейното, ръката му продължаваше да гали нежната й кожа. Тя лежеше неподвижно, дишаше равно и спокойно, задоволена и отпусната.

До слуха му достигна шум от течаща вода и съзнанието му се върна в реалността.

— Почини си, скъпа — прошепна той. — Аз ей сега ще се върна.

— Не ме оставяй сама! — каза тя и понечи да го прегърне, но той се дръпна от ръцете й.

— Стой си тук. — Обу набързо панталоните си и запали свещта.

— Марк!

— Веднага се връщам, стой тук и ме чакай!

След няколко крачки вонята се усили, край стената на галерията забеляза пет-шест варела от газьол. Бутна един от тях, той издрънча и се разклати. Варелите бяха празни. Спря на място и се замисли. Празните варели плуват, с тях шансовете им да преминат през наводнената галерия положително ще бъдат по-големи.

Чу стъпките на Мейла и я изчака да се приближи. Тя мъкнеше раницата и автомата.

— Извинявай, но не мога да стоя сама — тихо промълвиха треперещите й устни.

— Виж тук — кимна с глава той. — Ще си направим сал от тези варели, но първо ела да видим откъде започва водата.

Обви рамото й с ръка, вдигна свещта над главата си и пое напред. След няколко крачки пътешествието им свърши. Подът на галерията рязко пропадаше, и в краката им проблесна мазната повърхност на застояла вода. От нея се излъчваше отвратителна воня, двамата неволно сложиха ръце пред устите си.

— Не можем да минем оттук! — дръпна се Мейла. — Просто не можем!

— Друг път няма, скъпа — отвърна Гърланд. — Трябва да минем! — Сложи раницата на земята, отвори я и извади още една свещ. Подаде я на Мейла и пое обратно към варелите. Обърна един от тях и започна да го търкаля към водата. Мейла му осветяваше пътя. Върнаха се за втория варел. В момента, в който Гърланд го обърна, нещо изцърка и се шмугна между краката му. Мейла изпищя и отскочи назад, едната свещ падна от ръката й и угасна.

— Плъх! — потръпна от отвращение тя.

— Вече го няма — успокоително рече Гърланд, вдигна свещта и я запали. — А сега ще те моля да се вземеш в ръце, мила. Имам нужда от помощта ти. — Обърна варела и понечи да го търкулне към водата. — Чакай ме тук, ще отида за още един.

— Идвам с теб! — извика Мейла и хвърли уплашен поглед към тъмната галерия. — Как мислиш, дали има и други?

— Едва ли — излъга Гърланд, който добре си спомняше какво му беше казал Ян. Няма смисъл да я плаши, и без това едва се държи на краката си, помисли той. Подкара варела към водата и го изправи до първия, после двамата заедно се върнаха за още един. В момента, в който го отмести, отдолу се появи нещо, което твърде много приличаше на змия. Потискайки импулса да отскочи назад, той се закова на място и тихо каза:

— Подай насам свещта!

Доловила напрежението в гласа му, Мейла замръзна от ужас. Подаде му свещта с трепереща ръка и той я вдигна над варела. Не беше змия, а навито на руло дебело въже.

— Късметът ни започва да работи — усмихна се Гърланд и се наведе да го вземе. Изпод въжето изпълзя огромен паяк и бързо се насочи към тъмнината. Мейла изпищя и отскочи назад. При вида на дългите космати крачета направо й прилоша.

— Хайде, стига! — извика Гърланд. — Вече си голямо момиче! Това беше едно паяче и нищо повече! Дръж въжето, а аз ще претърколя варела… — Усмихна се и добави: — Не забравяй, че имаме среща в най-скъпия ресторант на Париж!

— Не съм забравила — отвърна тя и преметна въжето през рамо.

— Така те искам, момичето ми — усмихна се още по-широко Гърланд и започна да търкаля варела в тъмната галерия.

 

 

Малик свали бинокъла и намръщено промълви:

— Това не е Гърланд! Което означава, че той е жив и все още се намира в рудника!

Двамата със Смирнов стояха под едната от вишките и наблюдаваха трима войници, които внимателно си пробиваха път сред минното заграждение с детектори в ръце.

— Трябва да се прехвърля оттатък — добави Малик. — Не мога да ги чакам да разминират цялото поле! — Обърна се към майора, който беше началник на заставата, пристигнал току-що на местопроизшествието: — Прекъснете електричеството по онази ограда! Намерете отнякъде дървени скари и ги донесете тук! Трябва веднага да се прехвърля оттатък!

Нисък, дебел и запотен, майорът стреснато го изгледа:

— Ами ако крачетата на скарите натиснат някоя мина? Не, другарю, това е твърде рисковано. Далеч по-безопасно е, ако се използва въже с кука… Бихте могли да се оттласнете и да се прехвърлите направо оттатък…

Малик хвърли поглед към минното поле и кимна с глава:

— Добре, погрижете се.

Смирнов изчака отдалечаването на майора и поклати глава:

— Постъпката ти е неразумна. Гърланд може и да не излезе от рудника… А ако въжето се скъса…

— Ще ти бъда много благодарен, ако си държиш устата затворена! — прекъсна го нетърпеливо Малик.

Смирнов сви рамене и извади кутията с цигарите си. Двамата запалиха.

— Трябва ми автоматичен пистолет — добави Малик и изпусна облак дим през широките си ноздри.

— Има един в колата.

— Добре. Оттук до втория изход са три километра. Ще се прехвърля на това място, а след това ще вървя покрай оградата. Връщането — точно по същия маршрут. Погрижи се дотогава тези глупаци да са разчистили проход през минното поле!

Смирнов кимна и каза:

— Ще ида да ти донеса пистолета.

В радиоколата отвори едно от шкафчетата, измъкна голям автоматичен пистолет и преди да го занесе на Малик, внимателно провери пълнителя му. Малик вече разговаряше с появилия се отново шишкав майор.

— Зареден е — подаде му пистолета Смирнов. Малик кимна и отново се обърна към майора.

— След малко въжето ще е готово — каза онзи. — В момента му прикрепят куката. Токът вече е прекъснат.

Малик погледна часовника си и започна да пресмята. За по-малко от час ще бъде при изхода на втората галерия, а Гърланд е долу вече над три часа. Дори да намери начин да преплува наводнения тунел, той едва ли ще успее да стори това за по-малко от два часа — дължината беше цели четири километра. Значи разполага с предостатъчно време.

Тримата офицери вдигнаха глави и се заеха да наблюдават войника на вишката, който се готвеше да хвърли към оградата навитото въже с кука накрая. На третия опит куката издрънча и се залови за един от коловете. Войникът опъна въжето и здраво го завърза.

— Тръгвам — рече Малик и стисна протегнатата ръка на майора. После се обърна към Смирнов и добави: — С Гърланд е свършено! Предупредих го, че срещнем ли се отново, той ще бъде убит!

— Защо проявяваш прекалена амбиция? — понижи глас Смирнов, обръщайки гръб на майора. — Моя работа е да ликвидирам Гърланд и оттатък би трябвало да се прехвърля аз, а не ти!

— Не — поклати глава Малик. — Имам си лични сметки с него. — Хвърли фаса и подаде ръка на помощника си: — Не забравяй за минното поле.

— Успех! — въздъхна Смирнов и стисна протегнатата му ръка.

Малик се насочи към вишката и започна да се изкачва. Не след дълго беше горе, махна с ръка и без колебание се хвана за въжето. Започна опасното спускане, като контролираше скоростта си с крака, здраво преплетени около въжето. То се изпъна до скъсване под тежестта на едрото му тяло и Смирнов неволно потръпна. В следващата секунда Малик вече беше над оградата, изпъна се напред и скочи на австрийска територия.

Отново махна с ръка, после се приведе и тръгна покрай оградата. Не искаше да закъснее за срещата с Гърланд.

 

 

Капитан Хуго фон Райтенау, командир на австрийската гранична застава, вдигна слушалката и поиска връзка с американското посолство във Виена.

Докато чакаше, ръката му нетърпеливо почукваше с върха на добре подострен молив върху планшета на бюрото. Фон Райтенау беше висок и рус аристократ на трийсет и осем години, който ненавиждаше комунизма от дъното на душата си, обожаваше американския начин на живот и с почти фанатична решителност помагаше на всеки, който правеше опит да се изтръгне от лапите на комунистите.

В слушалката се появи далечен глас и го предупреди, че насреща е американското посолство.

Вчера резидентът на ЦРУ във Виена Франк Хауърд го беше предупредил, че се очаква прехвърлянето на американски агент през чехословашката граница. Очакваше от него всякаква информация и макар да не му бе предал подробности, фон Райтенау усети, че става въпрос за нещо важно. Двамата с Хауърд бяха добри приятели.

— Отсреща бе направен опит за прехвърляне — каза австриецът, когато се увери, че на телефона е Хауърд. — Но се страхувам, че е бил безуспешен. Докладваха ми за интензивна стрелба и избухване на мини. Сега тръгвам за мястото, ще ти се обадя, ако науча нещо ново. Но това няма да стане, преди да минат два-три часа.

— Благодаря ти, Хуго — отвърна Хауърд. — Няма да мърдам от телефона. Ще те помоля да ми дадеш точните координати на мястото, тъй като работата става напечена.

— Сектор 15, квадрант две — отвърна фон Райтенау.

— Добре. Чакам.

 

 

През последните трийсет и шест часа американското посолство в Париж приличаше на разбунен кошер.

Свръзката на Дори в Прага изпрати кодирана телеграма, в която съобщаваше за смъртта на Брукмън. Беше съвсем лаконична — Брукмън е бил застрелян, а Гърланд, Уъртингтън и Мейла Рейд са се насочили към австрийската граница. По петите им с положителност са Малик и Смирнов.

Блед и с тъмни кръгове под уморените очи, Дори подхвърли телеграмата към О’Халоран. Капитанът я прочете и я пусна върху масата.

— Не знаем дали Гърланд все още държи секретния документ — каза той и замислено прехапа устни. — Иначе съм спокоен за него. Готов съм да се обзаложа, че ще се измъкне на Малик и Смирнов!

Дори свали очилата си и се зае да ги почиства. Това беше знак, че е особено притеснен.

— Вече изминаха три дни, Тим… — промърмори той. — Не мислиш ли, че е време да докладвам за изчезването на документа?

— Не. И тъй, и тъй е изчезнал. По-добре да изчакаме да видим какво ще стане с Гърланд. Не бързай да си прережеш гърлото!

Дори помисли малко, после колебливо кимна с глава.

— Прав си. Добре поне, че Латимър успя да се внедри… — Срещнал учудения поглед на помощника си, той поясни: — Това беше целта на операцията, Тим. Вчера, след като се уверих, че Малик е изцяло ангажиран с преследването на Гърланд, аз изпратих Латимър в Прага. Вече имам доказателства, че всичко е преминало успешно. Така че все пак не успях да объркам всичко, какво ще кажеш?

О’Халоран само изсумтя.

— Гърланд обаче ще ме продаде като нищо! — горчиво добави Дори. — Ако документът е в него и Малик го притисне до стената, той несъмнено ще го изтъргува срещу живота си! У него няма нито принципи, нито особени скрупули…

— А защо да не го стори? — тихо попита О’Халоран. — Ние направихме ли нещо, за да си осигурим неговата лоялност?

Дори замръзна на място и смутено го погледна. О’Халоран, видял, че шефът му няма какво да каже, делово продължи:

— Тръгвам веднага за Виена. Хауърд вече е в течение и докладва, че негов добър приятел на граничната застава ще ни окаже всякаква възможна помощ.

— Добре, Тим — въздъхна Дори. — Не е необходимо да ти казвам колко много искам да си върна този документ… Разчитам изцяло на теб!

— Ще направя всичко възможно — отвърна О’Халоран и напусна кабинета.

След по-малко от час той вече беше на борда на бърз военен самолет и се насочваше към Виена.

 

 

Гърланд се изправи, избърса потта от челото си и огледа трите варела, свързани с въжето. Не беше особено доволен. Въжето беше старо и просъхнало, силно се съмняваше дали ще остане цяло, след като се напои с вода. Спести на Мейла съмненията си, отправи й една бодра усмивка и попита:

— Какво ще кажеш, майстор ли съм?

— Ще се задържат ли на повърхността? — отвърна с въпрос момичето и погледна със страх мазната вода.

— Разбира се — отвърна той, клекна и отвори раницата. Изсипа съдържанието й на земята и отдели пластмасово пликче, в което имаше бучка сирене, един кренвирш и парче сух хляб. — Гладна си, нали?

— Не бих могла да хапна нито залък! — потръпна Мейла.

— Добре, ще опитаме по-късно.

На него също му призляваше от вонята на застоялата вода. Преглътна и върна храната в раницата. После бръкна в задния си джоб, извади плика с надпис „строго секретно“ и го сложи в найлоновата торбичка. Същата операция повтори и с дебелата пачка банкноти, които съставляваха дяловете на трима души — на нещастното семейство Браун и неговия собствен. — Дай и твоите — подхвърли през рамо той. — Торбичката ще ги запази, в случай че се наложи да се мокрим…

Мейла започна да настръхва от студа, който излъчваше вонящата вода. Облече набързо джинсите и пуловера, измъкна от джоба парите и ги подаде на Гърланд.

Той направи непромокаем пакет от найлоновата торбичка и внимателно я пъхна в раницата, а после разкопча презрамките и ги уви около единия от варелите.

— А сега е време да спуснем кораба на вода! — усмихна се лъчезарно Гърланд и обви с ръка рамото на момичето: — От теб искам да помниш само едно — ние двамата на всяка цена ще се измъкнем оттук! Ясно ли е? Ако нещо се случи, не бива да изпадаш в паника. Всичко ще оставиш на мен. Точно след три дни ще бъдем в Париж и ще се наслаждаваме на най-скъпата и изтънчена вечеря на света!

Тя се притисна до него и прошепна:

— Няма да изпадам в паника… Обещавам!

— Тогава да тръгваме! — целуна я Гърланд и започна да тика импровизирания плавателен съд към водата. Той с лекота се задържа на повърхността. Гърланд взе автомата и раницата, пристъпи напред и го задържа. — Качвай се и лягай по корем в далечния край.

Мейла се подчини и варелите потънаха с няколко пръста. Водата се разплиска. Гърланд я изчака да се успокои и зае място до момичето. Под тежестта на едрото му тяло варелите почти се скриха под повърхността.

— Все пак не потъна — въздъхна той, грабна автомата и насочи сала във вътрешността на галерията, използвайки приклада като весло. Това чудо тежи и кой знае докога ще мога да греба с него, рече си той. Четири километра, беше казал Ян. Е, поне тръгнаха и варелите се държат! Скоро обаче гърбът му се схвана и той си даде сметка, че ако продължава да гребе с автомата, силите бързо ще го напуснат.

— Така няма да стане — каза на глас той и приближи сала до стената. — Ще гребем с ръце.

Мейла потисна погнусата си и потопи ръка в мазната течност. Салът пое напред, макар и бавно. Измина половин час. Мейла продължаваше да гребе, въпреки изтръпналата си ръка. Гърланд забеляза, че таванът на галерията е съвсем ниско над главите им, което означаваше, че тунелът е почти пълен. Въздухът стана още по-лош и Мейла се задъха.

— Почивка — обяви Гърланд.

Мейла въздъхна с облекчение и понечи да извади ръката си от водата. В същия миг пред очите й проблеснаха две ярки въгленчета, тя изпищя и се дръпна назад. Салът почти се преобърна.

— Спокойно! — извика Гърланд. — Какво има?

— Във водата има нещо! — прошепна тя и внимателно погледна напред. Не видя нищо, мракът беше абсолютно непрогледен. Гърланд видя горящите очи на сантиметри от себе си и дръпна ръка миг преди едър воден плъх да я захапе. Мокрото тяло се блъсна във варела и бързо изчезна. Мейла с мъка сподави писъка си, тъй като около тях изведнъж загъмжа от противни животни.

— Не изпадай в паника, скъпа — предупреди я Гърланд и сложи ръка на рамото й. — Ще се промъкнем!

В същото време си даде сметка, че салът спря, на мъждукащата светлина на свещите, закрепени върху първия варел, съвсем ясно се виждаше, че положението е сериозно. Плъховете бяха безброй и изглеждаха доста обезпокоително. Той грабна автомата и започна да гребе с приклада му. Салът заби нос и бавно потегли напред, скоростта му постепенно се увеличаваше.

Огромен плъх с блестяща козина и светещи като фенери очи направи смел скок и се закрепи на дулото. Острите му зъби се стрелнаха към ръката на Гърланд, но той светкавична се дръпна, замахна с левия си юмрук и изпрати нападателя във водата. После насочи автомата към скупчилите се наоколо гризачи и натисна спусъка.

В тясното пространство изстрелът прозвуча като оръдеен гръм. Миг по-късно водата закипя от изпадналите в паника плъхове, после настъпи тишина.

— Греби! — изкрещя Гърланд.

Спуснаха ръце във водата и енергично започнаха да гребат. Наложиха бясно темпо и варелите се стрелнаха в мрака. Разбира се, дори Гърланд не беше в състояние да го поддържа дълго, да не говорим за Мейла. Тя скоро почувства как силите я напускат, стисна зъби, но ръката й просто отказа да се движи.

— Не мога повече! — изпъшка момичето и безсилно се отпусна по очи. — Не мога!

— Добре, мила, почини си — меко каза Гърланд. — Извади ръката си от водата!

Известно време лежаха мълчаливо и напразно се опитваха да успокоят дишането си. После Гърланд усети, как нещо леко го докосва по раменете. Замръзна на място, и с мъка потисна импулсивното си желание да се извърти по гръб. Просто защото си даде сметка, че подобно движение би преобърнало нестабилния сал. Отново усети докосването и бавно вдигна глава. Веднага разбра какво е — таванът на галерията опираше в раменете му, тъй като салът продължаваше лекото си движение напред.

Нима наистина ще се окаже, че тунелът пред тях е пълен догоре с вода? Бавно и внимателно се обърна по гръб, вдигна ръце и започна леко да ги отблъсква от плъзгавия свод.

— Обърни се! — прошепна на Мейла той. — Но внимавай да не се удариш в свода!

Мейла се подчини. Очите й се спряха на плъзгавия таван, от устата й се откъсна рязко изхълцване.

— Не можем да се промъкнем! — отново изпадна в паника тя и Гърланд взе ръцете й в своите.

— Стига, скъпа — нежно подхвърли той. — Тук можеш да бъдеш полезна… Обещавам ти, че ще се промъкнем!

После започна да се оттласква от свода и Мейла го последва, успяла да преодолее отчаянието си. Салът започна да се движи напред доста по-бързо.

Въздухът почти не ставаше за дишане, от време на време Гърланд успяваше да промъкне варелите покрай някой стърчащ от свода скален отломък с цената на неимоверни усилия. Никой от двамата нямаше представа колко време се промъкват в тази галерия. Времето беше престанало да съществува.

Мейла едва си поемаше дъх, от тялото й струеше пот. Въпреки това продължаваше, просто защото имаше пълно доверие в Гърланд. След като каза, че ще се промъкнат, значи наистина ще го сторят!

После почувства как ръцете й отмаляват, сърцето й бясно блъска. Съзнанието й се замъгли, дланите й безсилно се отпуснаха край тялото и тя припадна.

Гърланд видя това, но продължи да тласка сала във вонящата тъмнина. Той също дишаше с мъка, движенията му ставаха все по-слаби и по-некоординирани. После изведнъж откри, че се налага да се протяга все повече, за да достигне свода. Това можеше да означава само едно — нивото на водата се снижаваше. Удвои усилията си и продължи напред. След няколко минути вече не можеше да стигне свода с протегнати ръце, дишането му стана значително по-леко. После сводът изчезна нагоре и салът започна да забавя движението си. Той се изправи на колене и отново го достигна. Салът се наклони и той бързо предприе необходимите маневри, за да предотврати преобръщането. Продължи известно време така, после се наложи да се изправи, за да докосва тавана. Изведнъж усети силен световъртеж, в дробовете го удари чист като кристал планински въздух. Клекна и бясно загреба с ръце.

Чистият въздух оказа благотворното си влияние и над Мейла, която се размърда и вдигна глава.

— Минахме! — почти беззвучно изрева Гърланд. — Успяхме! Хайде, скъпа, започвай да гребеш!

 

 

Военният самолет кацна на летище Вайн-Швехат и О’Халоран стъпи на твърда земя.

Резидентът на ЦРУ Франк Хауърд изтича да го посрещне. Висок, слаб и младолик, въпреки оредялата си коса, той енергично каза:

— Хеликоптерът е готов, незабавно заминаваме при фон Райтенау. По пътя ще ви запозная с подробностите.

О’Халоран кимна и двамата прекосиха пистата по посока на военния хеликоптер в дъното. Едва се настаниха зад пилота и машината се вдигна във въздуха.

— Гърланд е заклещен в някакъв изоставен рудник — започна Хауърд. — От него има само два изхода. — Описа накратко смъртта на Ян и Бланка Браун, после добави: — Сигурен съм, че Гърланд ще поеме по втория тунел, но трябва да има наистина дяволски късмет, за да успее! Фон Райтенау твърди, че вътре гъмжи от водни плъхове човекоядци, но аз все пак не изключвам възможността да се промъкне. Малик и Смирнов ръководят операцията от страна на противника. Това допълнително усложнява нещата.

— Познавам Гърланд от доста време — усмихна се спокойно О’Халоран. — Готов съм да се обзаложа на стотачка, че ще успее да се промъкне!

— Не приемам облога — поклати глава Хауърд и се усмихна. — Аз също съм чувал това-онова за тоя тип!

Двамата мъже млъкнаха и отправиха погледи към тъмната земя, която се плъзгаше под тях. Скоро щяха да бъдат на границата.

 

 

Малик започна сериозно да се безпокои. Вървя повече от час, за да се отдалечи от рудника, но сега изведнъж откри, че отсам съвсем не е толкова спокойно.

На три пъти му се наложи да се просва по очи във високата трева, за да избегне срещата с австрийски граничен патрул. Времето безмилостно течеше. Вече минаваше четири сутринта и небето на изток започна да просветлява.

Гората беше тиха. Уверил се, че патрулът го е отминал, Малик се изправи и енергично закрачи напред. В далечината видя силуета на изоставена сонда и разбра, че най-сетне ще се добере до вентилационната шахта на рудника. Но гората свърши и пред него се разстла голо поле с хилава трева и храсталаци чак в далечния му край. Спря на място и наостри слух. Някъде вдясно от него се движеха хора, чуваше приглушените им гласове. Вече виждаше шахтата, обрасла с храсталаци и трева. Оттам трябваше да се появи Гърланд. Пресметна наум разстоянието и скоро стигна до заключението, че е твърде голямо за точен изстрел с пистолет. Трябва да се приближи още, но това означаваше да напусне прикритието на дърветата. Отново напрегна слух. Гласовете бяха изчезнали. Той се поколеба за миг, после хукна през поляната. Стовари се в корените на хилав храст и зачака. Нищо не се случи, никой не вдигна тревога. Надигна глава и се огледа. Вляво от него имаше гъсти храсталаци, обрасли около малко възвишение. Точно това е мястото за един точен изстрел по американеца, ако той, разбира се, се появи на повърхността. Надигна се и на прибежки затича натам. Просна се върху песъчливата почва и извади тежкия автоматичен пистолет. Провери пълнителя, свали предпазителя и го постави до себе си.

Колко ли ще трябва да чака? Смирнов май ще излезе прав, че постъпката му е истинска лудост. По всичко личи, че Гърланд ще си остане в капана на рудника и ще бъде заловен, когато войниците разминират полосата. До слуха му отново достигнаха далечни гласове. Погледна към гората, но не видя нищо. Изведнъж му хрумна, че ако австрийските войници останат в гората, той не може да стреля по Гърланд. Дори да го убие, няма да успее да се измъкне. Изстрелът ще привлече вниманието на граничарите и те ще бъдат тук далеч преди Малик да успее да се върне обратно в Чехословакия.

Значи ще чака. Изобщо не се съмняваше, че ще може да убие Гърланд и с голи ръце, особено при своята огромна физическа сила. Но дали позицията му е добра за подобно начинание? Огледа с опитно око околността и веднага прецени, че не е добра. Ще трябва да се промъкне до възвишението, което се намира точно зад отвора на шахтата. Оттам вече ще може да скочи върху Гърланд в мига, в който се появи.

Първите лъчи на слънцето докоснаха върховете на дърветата и Малик предпазливо запълзя към новата си позиция.

 

 

Салът меко се блъсна в брега. Пред Гърланд проблесна дневна светлина, свежият въздух охлади изтощеното му тяло.

— Стигнахме, скъпа — каза той. — Вече сме в Австрия.

Мейла лежеше по гръб, твърде изтощена, за да може да се зарадва. Цялата беше изпоцапана, джинсите й бяха впити в тялото, а косата й беше мокра и сплъстена.

— Хайде, мила, пристигнахме — повтори Гърланд, плъзна се в мръсната вода и изтика варелите на песъчливия бряг на галерията. Цялото тяло го болеше, усещаше, че е на ръба на припадък от изтощение. Но не обръщаше внимание — те бяха победили!

Мейла с усилие се помръдна, улови протегнатата му ръка и слезе от сала. Двамата се проснаха по гръб на сухия пясък и поеха въздух с пълни гърди. След известно време Гърланд се надигна и отиде да развърже раницата от варелите. Мъките едва ли са свършили, помисли си мрачно той. Кой знае как ще бъдат посрещнати от австрийските граничари! Нямаше никаква представа на какво разстояние се намират от най-близкото населено място.

— Можеш ли да вървиш? — надвеси се той над Мейла, която продължаваше да лежи по гръб с притворени очи.

На лицето й се появи бледа измъчена усмивка.

— Ти си прекрасен човек — прошепна тя. — Толкова съм ти благодарна!

— Официалностите после — рече той. — Хайде, ставай.

Тя протегна ръка и той я изправи на крака.

— Сигурно изглеждам ужасно! — промърмори тя.

— Натъквал съм се и на по-тежки случаи — засмя се той, взе автомата и раницата и добави: — Хайде, тръгваме.

Бавно се насочиха към края на тунела. Кръгчето синьо небе в далечината постепенно се увеличаваше. Когато стигнаха близо до повърхността, Гърланд докосна ръката на Мейла и спря.

— Почакай тук, докато огледам обстановката — каза той и остави багажа на земята. — Не искам да ни гръмне някой нервен австрийски граничар. Веднага се връщам.

— Не ме оставяй сама! — разшириха се от страх очите на Мейла. — Нека дойда с теб!

— Прави каквото ти казвам! — леко повиши тон Гърланд. — Първо трябва да се уверя, че всичко е спокойно.

— Добре, ще чакам… — покорно кимна Мейла, успокоена от уверения му глас.

Той одобрително я огледа. Макар да бе мръсна, раздърпана и тъжна, тази жена вече значеше много за него. Пристъпи крачка напред и я прегърна.

— Веднага се връщам.

После се обърна и внимателно се насочи към изхода. Застана на ръба и огледа тревата и храсталаците около него. Тишината беше пълна, лъчите на слънцето издължаваха сенките на дърветата в насрещната гора. Бели облачета лениво плуваха по синьото небе. Всичко изглеждаше мирно и спокойно, но Гърланд отдавна се беше научил да се съмнява най-много именно в подобна обстановка.

Продължи да се ослушва, закован неподвижно на мястото си. Май всичко е наред, помисли си той и понечи да извика Мейла. Но изведнъж замръзна и напрегна сетивата си. Само на няколко крачки от себе си видя отпечатък от стъпка в мекия пясък. Внимателно го огледа, после потърси други, но такива липсваха. Някой очевидно беше се подхлъзнал при прескачането от един тревен чим на друг и резултатът беше тази самотна стъпка в пясъка.

Гърланд се дръпна навътре. Човекът, който бе оставил тази стъпка, очевидно не желаеше да бъде забелязано неговото присъствие. Очите му отново се спряха на отпечатъка — дълбок и доста голям. Оставен от крака на едър и тежък мъж. Може би Малик, мерна се в разтревоженото му съзнание. Отново огледа околността и отново не откри нищо обезпокоително.

Възможно ли е руснакът да се е прехвърлил през границата, след като е разбрал, че единственият изход от рудника е тук? Гърланд бавно кимна с глава. Да, Малик е в състояние да поеме подобен риск.

Обърна се и приближи до Мейла.

— Мисля, че навън ни дебне опасност — прошепна й той. — Не мога да бъда стопроцентово сигурен, но имам чувството, че Малик е някъде наоколо и ни дебне.

Мейла се вкопчи в ръката му.

— Спокойно, ще се справим — рече Гърланд и се наведе да вземе автомата. — Някога да си използвала подобно оръжие?

— Не — прошепна тя и го погледна с потъмнели от страх очи.

— Много е просто. Дръж, вземи го… — Той натика оръжието в треперещите й ръце. — Само го насочваш и здраво натискаш спусъка. От дулото му ще излетят двайсет куршума един след друг само за секунда. Разбра ли?

Тя бавно кимна с глава.

— Сега слушай какво ще направим — аз ще изляза на повърхността, а ти ще застанеш на входа на тунела. В момента, в който изчезна от погледа ти, натискаш спусъка и веднага го пускаш. Внимавай, защото автоматът ще подскочи в ръцете ти, трябва да го държиш здраво. Идеята ми е да отвлечеш вниманието на Малик, докато успея да засека точното му местонахождение, а едновременно с това да вдигнем тревога в австрийската гранична застава.

Междувременно Малик успя да зърне сянката на Гърланд на изхода на шахтата, миг по-късно долови тихия му шепот. Реши да действа пръв.

— Схвана ли всичко? — попита Гърланд. — Добре, няма от какво да се страхуваш. Всичко, което трябва…

— Не мърдайте! — дрезгаво извика Малик, изскочил на входа с пистолет в ръка.

Мейла изпищя и изпусна автомата. Гърланд мрачно се усмихна.

— Така си и помислих — промърмори той. — Не ти ли се струва, че е доста опасно да протягаш дебелия си врат чак дотук?

— Излизай! — размаха пистолета си Малик и започна да отстъпва към повърхността. — Момичето да остане на място! Ти ми трябваш, Гърланд!

Умът на Гърланд бясно работеше. Малик би могъл да ги застреля веднага, но не го стори. Защо? Очевидно, защото не искаше да привлече вниманието на австрийските граничари. Значи пистолетът му е блъф, той няма да посмее да натисне спусъка.

— По-добре изчезвай — погледна го в лицето той. — С малко късмет може би ще успееш да се върнеш обратно оттатък… Хайде, другарче, дим да те няма!

Малик отвърна на погледа му и веднага си даде сметка за хода на мислите му.

— Предупредих те, че следващата ни среща ще бъде последната! — изръмжа той. — Излизай!

Макар и да очакваше нападението на гиганта, Гърланд се оказа неподготвен за бързината, с която бе извършено то. Малик захвърли пистолета и се стрелна към него с пъргавината на рис. В негова полза беше по-добрата му позиция на възвишението пред изхода, а и Гърланд беше застанал на лошо място. Тялото му с тътен се сблъска с Гърланд и американецът се просна по гръб. В момента, в който ръката му посегна към гърлото на Гърланд, десният му крак се стрелна встрани и отпрати Мейла по гръб във вонящата вода. Момичето успя да издаде само един кратък, уплашен вик.

Огромните пръсти се стегнаха около гърлото на Гърланд, железният палец бързо напипа трахеята. Малик беше поне с десет килограма по-тежък и просто смазваше Гърланд върху пода на галерията. Последният си даде сметка, че може да противодейства само в рамките на онези няколко секунди, в които дробовете му все още имаха въздух. Вдигна ръка и нанесе силен удар с дланта си в дебелия врат на руснака. Насочен по всички правила на карате, ударът беше точен. Малик разхлаби хватката си и политна назад, в следващия миг огромният му юмрук се стрелна към лицето на Гърланд. Но американецът, успял да напълни дробовете си с въздух, светкавично отмести глава и юмрукът се заби в каменния под на галерията. Малик изрева и отдръпна смазаните си кокалчета, в същия миг дланта на Гърланд отново се заби във врата му. Тялото на руснака политна встрани, но Гърланд беше прекалено изтощен, за да успее да скочи на крака. Успя само да се претърколи встрани и двамата за миг останаха проснати на сантиметри един от друг. Пръв се размърда Малик. Бавно и с видимо усилие той се изправи на крака и отправи тежък поглед към противника си. Лявата му ръка висеше надолу като пречупена.

Гърланд лежеше, без да помръдва, напълно изтощен от продължителното подземно пътешествие и току-що приключилата борба.

Малик пристъпи крачка напред и вдигна крак. Миг преди тежкият му ботуш да се забие в лицето на Гърланд, той се поколеба. Защо трябва да се цапа? По-добре да използва някой остър камък. Обърна се и се озова очи в очи с Мейла, която беше успяла да се измъкне от мръсната локва и беше насочила автомата в гърдите на руснака. Очите й бяха изцъклени, пръстът й вече обираше луфта на спусъка.

Гърланд видя изражението на лицето й и изкрещя:

— Недей!

— Ще го убия! — изхълца истерично тя.

— Мейла!

Нещо в гласа му я накара да се подчини, автоматът в ръцете й безсилно се люшна. Гърланд скочи на крака да я подкрепи и взе оръжието.

Малик безмълвно ги наблюдаваше. Беше сигурен, че Гърланд ще го застреля, счупената му ръка бързо отичаше. Въпреки това лицето му си остана безизразно, очите му спокойно гледаха в дулото на автомата.

Гърланд го изгледа продължително, после тръсна глава.

— Спокойно, другарче — рече той. — Няма да те гръмна. И ти си като мен — наумиш ли си нещо, никой не може да те спре! — Ръката му махна по посока на импровизирания сал: — Ето ти превозното средство, не можеш да се измъкнеш по друг начин. Хайде, мятай се отгоре и потегляй. Внимавай с плъховете… След като аз се справих, ще се справиш и ти!

В зелените очи на Малик бавно изплува недоумението.

— Готвех се да ти видя сметката — промълви той. — Какви ги вършиш?

— Проблемът ти е, че вземаш прекалено присърце задачите си — отвърна Гърланд. — След като си искал да ме убиеш, и аз трябва да те убия, така ли?

Малик мълчаливо го наблюдаваше.

— Хайде, пътувай — махна с ръка Гърланд.

— Все някога ще се срещнем пак — тихо промълви руснакът. — И тогава ще пиеш едно от мен, нали?

Гърланд се усмихна на начина, по който му благодареше Малик.

— Дадено! — рече той, после се обърна към Мейла. — Иди да донесеш пистолета му.

Тя смаяно го погледна.

— Хайде, скъпа, донеси онзи пистолет!

Тя се поколеба, после притича до входа на тунела и намери захвърленото от Малик оръжие.

Гърланд го взе от ръката й и пристъпи към водата.

— Без пистолет си за никъде — съобщи на Малик той и му го подаде с ръкохватката напред. — Плъховете хич не понасят стрелбата!

Малик остана неподвижен, очите му не слизаха от лицето на Гърланд.

— Винаги съм подозирал, че ти хлопа дъската, но сега вече съм абсолютно сигурен! — рече накрая той.

— Станахме двама — засмя се Гърланд. — Само откачени могат да харесват професия като нашата! — После отново му подаде пистолета.

— Зареден е! — предупреди го Малик.

— Ами как иначе? — учуди се Гърланд. — Каква ще ти е ползата от празен пищов?

— Даваш ми зареден пистолет, така ли? — Учудването ма Малик беше съвсем искрено.

— Хайде, стига! — нетърпеливо тръсна глава Гърланд. — Без него няма да се оправиш! Ние с теб сме професионалисти и работим в област, която доста смърди, нали? Но идва момент, в който трябва да забравим за ония гадняри, дето дърпат конците… Хайде, вземай го!

Малик протегна ръка и пое оръжието.

Мейла гледаше сцената безмълвно, в гърлото й застина писък. Сега този отвратителен рус великан ще го застреля, отчаяно помисли тя и неволно се огледа за автомата.

Гърланд обърна гръб на руснака, приближи се до нея и я прегърна през раменете.

— Не се напрягай толкова, скъпа — рече той. — Ние с него си приличаме, но просто сме се оказали от двете страни на това, което лицемерните политици наричат Желязна завеса. — Хвърли поглед през рамо и махна с ръка на вцепенения Малик, който го наблюдаваше с пистолет в ръка. — Сбогом, приятелю. Желая ти късмет.

После се наведе да вземе раницата и побутна Мейла към свежото утро, което ги очакваше навън. Автоматът остана забравен на пода на галерията.

 

 

Мейвис Пол подшиваше документи в някаква папка, когато вратата се отвори и на прага се изправи Гърланд.

Лицето й порозовя, очите й бързо пробягаха по бюрото за някакво оръжие. Познаваше Гърланд отдавна и знаеше, че от него всичко може да се очаква.

Американецът изглеждаше великолепно. Беше облечен в лек кремав костюм, кървавочервена вратовръзка и меки велурени боти.

— Ето те и теб! — усмихна се той, сложи големите си лапи върху бюрото и се взря в очите на младата жена. — Броях часовете до нашата среща, а снощи дори те сънувах!

Пръстите на Мейвис конвулсивно се свиха около дълга металическа линийка.

— Господин Дори те очаква — рече тя. — Влизай направо.

— Тъжно е когато момиче като теб вехне покрай типове като Дори — въздъхна Гърланд и внимателно погледна линийката в ръцете й. Веднъж вече беше получил плесник от нея и знаеше, че е надарена с изненадваща сила. — Ние двамата можем да се забавляваме чудесно! Какво ще кажеш за вдругиден вечерта? Ще отидем да хапнем нещо вкусно, а после ще ти покажа новата си електрическа самобръсначка…

— Ако не побързаш да влезеш, ще ти ударя един! — заплашително отвърна Мейвис и бутна стола си назад.

Гърланд отстъпи крачка назад.

— Добре, ще го оставим за друг път — въздъхна той. — Но неизбежното си е неизбежно, така че няма смисъл да пропиляваш най-хубавите си години, скъпа!

— Влизай! — скръцна със зъби Мейвис и вдигна металната линийка.

Гърланд се приближи до вратата на кабинета и подхвърли:

— Докато си приказвам със стария козел, ти можеш да направиш оценка на обстановката, скъпа. Представи си за миг какво изпускаш… Ние двамата с теб можем да постигнем такъв синхрон, че дори и наркоманите да ни завиждат!

Мейвис придърпа пишещата си машина и яростно заблъска по клавишите. Лицето й беше червено почти колкото вратовръзката на Гърланд.

Дори седеше зад бюрото си. Гърланд изпита съжаление, като видя бледото му отслабнало лице с тъмни кръгове под очите.

— Здрасти — небрежно подхвърли той и се настани в стола за посетители, като внимаваше да не издава чувствата си. — Как е старата ти язва?

— Можех да те арестувам, Гърланд — отвърна Дори. — И сега щеше да събираш прах в някой австрийски затвор. Проявих снизходителност към теб и очаквам да уважиш жеста ми… Затова те моля да не дрънкаш глупости!

Гърланд изненадано го погледна и избухна в смях.

— Дори! Ще ме убиеш! С тоя блъф няма да изплашиш дори петгодишно хлапе, бе човек! Знаеш не по-зле от мен, че не посмя да ме арестуваш по една-единствена причина — щеше да изхвърчиш от този кабинет само при една дума от моя страна! А ти си харесваш кабинетчето, обичаш си работата. Понякога дори я вършиш както трябва — това мога да ти го призная. От време на време обаче фантазията ти се развихря и ставаш направо непредвидим. Така стана и в нашия случай — реши да ме направиш на глупак и аз налапах въдицата. Пет пари не даваше какво ще стане с мен… — Направи пауза и отправи тежък поглед към домакина, който се размърда и отмести очи. После се пресегна към златната кутия на бюрото и си избра една от ръчно правените цигари на Дори. Запали я с тежката златна запалка и се облегна назад. — Искаше да си разчистим сметките, защото при последната ни съвместна операция ти беше глупакът… Съвсем логично желание. Когато открих глупавата ти грешка с онзи свръхсекретен документ, доста се позамислих. Накрая реших да ти го върна, макар че беше далеч по-лесно да го скъсам и да го пусна в тоалетната. Предполагам, че и сега не постъпвам особено умно, но просто не мога да забравя, че ние двамата с теб доста годинки работихме заедно… Винаги съм те считал за един съвестен мухльо и нищо повече. Който, въпреки всичко, върши добра работа… Не искам да ти изстине мястото по простата причина, че този след тебе със сигурност ще бъде още по-голям мухльо, а това вече ще бъде истинско нещастие! — Извади от портфейла изпоцапания плик с надписа „строго секретно“ и небрежно го пусна на бюрото. — Ето ти скъпоценното документче. Няма да те отегчавам с подробности за начина, по който успях да го измъкна от Прага. Преживях доста премеждия, но реших, че трябва да ти го върна… Ето, връщам ти го.

Дори отвори плика и прегледа смачканите листове. Лицето му светна, в очите му най-сетне се завърна познатият блясък. Пъхна плика в чекмеджето си и превъртя ключа.

— Благодаря — вдървено рече той, облегна се назад и добави: — Хайде, казвай си условията!

— Какво ти става, Дори? — попита Гърланд и натисна фаса си в пепелника. — Остаряваш ли? Нима допускаш, че ако исках да сключа някаква сделка, щях да ти върна документа?

— Не съм богаташ — отвърна Дори и опря лакти на бюрото. — Зная в каква посока работи мозъкът ти, Гърланд. Предложението ми е двайсет хиляди долара в брой.

Гърланд внимателно го изгледа и поклати глава.

— Значи още се страхуваш да не проговоря, а? — попита той, после леко се усмихна: — Слушай какво ще ти кажа, козел такъв! Нима не разбираш, че ти си солта и пиперът на моя живот? Не мога да си представя какво ще правя в град като Париж, без да очаквам поредния ти номер, поредната ти глупост и поредната ти молба за помощ! Париж без теб ще ми се струва като Париж без Айфеловата кула! — Изправи се на крака и добави: — Както и да е. Позабавлявах се добре, намерих си мадама, дори ще пия едно от Малик, като се срещнем пак… — Насочи се към вратата и спря да погледне Дори. Очите зад дебелите стъкла на очилата ярко блестяха. — Искам да запомниш само едно — ако още веднъж се опиташ да ме направиш на глупак, то ще ти е за последно!

— Няма да има „още веднъж“… — тихо промълви Дори. — И… благодаря.

Гърланд отвори вратата.

— Почакай! — спря го Дори.

— Сега пък какво има? — учудено се обърна американецът.

— Какво стана с онези трийсет бона? — любопитно го погледна Дори и се облегна напред. — Успя ли да ги докопаш?

— Все същият Дори! — избухна в смях Гърланд. — Сега ясно ли ти е какво казах преди малко? Никога няма да се промениш… Също като Айфеловата кула! — После тихо затвори вратата зад гърба си.

Мейвис продължаваше да трака на машината. Гърланд спря пред бюрото й, но тя не вдигна глава. Хубава жена, рече си той. Най-много харесваше чипото й носле и вълнистата коса, която се стелеше по раменете й.

— Промени ли решението си, скъпа? — попита той. — Какво ще кажеш за вдругиден вечерта?

Тя нито спря да пише, нито вдигна глава да го погледне.

— Знаеш къде е изходът! — процедиха свитите й устни.

— Ще те питам нещо, ама искам честно да ми отговориш — наведе се към нея Гърланд: — Да не би да си падаш по мадами?

Плесникът на Мейвис изтрещя като изстрел върху гладко избръснатата му буза, но той вече беше успял да я вземе в прегръдката си и устните му се впиха в нейните. Тя окаменя, после бавно започна да омеква, ръцете й се сключиха около широките му рамене.

Дори, току-що появил се на прага на кабинета си, зяпна от смайване. Поколеба се за миг, после се върна обратно и тихо затвори вратата.

 

 

Таксито спря пред входа на „Гран Вефур“ — един от единайсетте най-добри ресторанта на Франция, който се гушеше под колонадите на Пале Роял.

Гърланд бутна стъклената врата и отстъпи встрани да пропусне Мейла пред себе си. Към тях се насочи висок мъж с черна брада. Казваше се Реймон Оливие и беше собственик на заведението. Очите му с одобрение пробягаха по стройната фигура на Мейла, облечена в проста, но елегантна бяла вечерна рокля, ръката му топло плесна дланта на Гърланд.

— Много се радвам да те видя пак, mon ami — извика весело той. — Всичко е готово, запазили сме ти масата на Колет!

Мейла го последва през салона, обзаведен в тъмночервен плюш и кристални огледала, очите й блестяха от възхищение. Главата й се въртеше от живота в Париж след толкова години, прекарани отвъд Желязната завеса.

Настаниха ги на масата, наоколо беше пълно с американци във вечерно облекло. Оливие се зае да им обяснява какво предлагат тази вечер, а Хенок — възрастният келнер, който отговаряше за напитките, безшумно постави пред тях високи кристални чаши с водка-мартини.

— Кавалерът ви вече направи избора — обърна се Оливие към Мейла. — Тост със скариди „Ротшилд“, яребица, сирене. Виното е „Шабли“, реколта 1959, а за дивеча — „Петрус“ — 1945.

Мейла сложи ръка върху китката на Гърланд и се усмихна:

— Звучи като в приказките!

— И вкусът му ще бъде приказен — увери я Гърланд.

Изминаха още няколко минути, преди да останат сами. Мейла си даваше сметка, че изглежда много добре, тъй като цял следобед се беше занимавала с тоалета си. Вдигна очи към Гърланд и прочете одобрението в погледа му.

Той я беше настанил в хотел „Нормандия“, на две крачки от Пале Роял. Когато влезе в стаята си, завари там огромни кошници със свежи цветя. Никога не беше изпитвала такова щастие и дори си поплака от радост. После Гърланд я качи в едно такси и я доведе тук. Беше й обещал най-скъпата и най-вкусната вечеря в Париж, а тя, въпреки безграничното си доверие към него, някак още не можеше да повярва, че наистина седи в този разкошен ресторант, сред скъп плюш и искрящи кристали.

Когато приключиха с тоста „Ротшилд“, Гърланд й каза за последното желание на Уъртингтън.

— Достатъчно е да отидеш в Женева и да се легитимираш в местния клон на „Креди Сюиз“ — поясни той. — И ще станеш собственик на шейсет хиляди долара… доста пари.

— Нима наистина ги е завещал на мен? — широко отвори очи Мейла.

— Да — кимна Гърланд, отпи глътка вино и се запита какви ли мисли минават в момента през главата й.

— Той ме обичаше — промълви тя. — Беше странен човек… Едва ли бих могла, да се влюбя в него… — Пръстите й докосваха финия порцеланов пепелник, част от колекцията на прочутата Колет. — Какво ще правя с толкова много пари?

— Накарай банката да ги вложи някъде — посъветва я Гърланд. — Няма цял живот да си сама…

Тя се поколеба, после попита:

— Ти едва ли би дошъл с мен в Женева, нали?… Бихме могли да бъдем щастливи… заедно.

— Не, скъпа — поклати глава Гърланд. — Аз съм вълк единак. Не мога да живея с никого…

Пристигна яребицата, съблазнително препечена върху канапе от специален хляб, потопен обилно в пикантен сос. В чашите се появи специалното вино „Петрус“, реколта 1945-та.

Гърланд изпита чувството, че вечерта за него е приключена. Чувстваше, че Мейла всеки миг ще се разплаче.

Господи, все едно и също с тези жени, въздъхна вътрешно той. Не би трябвало да се захващам с тая история! Трябваше да предвидя, че тя ще се влюби в мен. Както и да е… Тя е млада и хубава, разполага с пари. В Женева положително ще съумее да започне нов живот.

След известно време си тръгнаха. Въпреки великолепната вечеря и вълшебното вино настроението им беше помръкнало. Качиха се мълчаливо в едно такси и тръгнаха към хотела.

— Ще се качиш ли? — попита Мейла и покри дланта му с топлата си ръка.

Сега е моментът всичко да свърши, помисли си Гърланд. Аз се нуждая от свободата си, освен това искам да бъда честен с нея.

— Не — поклати глава той. — Утре отлиташ за Женева и ставаш богата! — извади от портфейла си един билет на „Ер Франс“ и го пусна в скута й. — Надявам се, че ще съумееш да изградиш нов живот, скъпа. Красавица като теб няма да остане дълго сама, особено с онази банкова сметка! — Приведе се през нея и отвори вратичката на таксито: — А мен ме забрави! Аз не ставам за гадже!

Тя прибра билета в чантичката си и слезе. После се наведе към прозорчето и каза:

— Благодаря за прекрасната вечеря. Когато отново се видим, аз ще те черпя едно питие.

— Така те искам, момичето ми — засмя се Гърланд. — Сбогом и успех!

Тя му отправи един продължителен поглед, после се обърна и се насочи към входа на хотела. Гърланд гледаше гъвкавата й фигура и в сърцето му нахлу някакво непонятно съжаление.

— Накъде? — обърна се да го погледне шофьорът.

Очите на Гърланд продължаваха да следят стройната фигура на Мейла, която вече се промъкваше през въртящата се врата на хотела. В съзнанието му изведнъж се появи споменът за кратката им любов в мрачната пещера, ушите му отново чуха тихия вик, изтръгнал се от устата й при първия интимен допир на изтощените им тела. Страшно му се прииска отново да преживее всичко това.

— Накъде ли? — бавно повтори той. — Наникъде! — Пусна банкнота от десет франка на предната седалка, изскочи от колата и забърза към входа на хотела.

Настигна Мейла, точно когато тя вадеше ключа от чантичката си. Усетила присъствието му, тя стреснато се обърна. Миг по-късно на лицето й се появи щастлива усмивка, ръката й се плъзна в неговата и двамата се отправиха към асансьора.

Край