Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Марк Гирланд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Have This One On Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
hruSSi (2013)
Разпознаване и начална корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
Kukumicin (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. А питието — от мен!

ИК „Гарант-21“, София, 1993

Английска. Първо издание

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-12-9

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Брукмън никога не беше вземал насериозно Гърланд. Според него той беше мошеник, извадил късмет да работи за ЦРУ — бърз с пищова каратист, който обаче си пада по жените. А това в очите на Брукмън беше най-голямото падение за един агент. Беше убеден, че О’Халоран силно преувеличава способностите на този тип и именно това беше причината да не вземе онези предпазни мерки, които без съмнение би взел при сблъсъка с истински (в неговите очи) професионалист. И това се оказа фатално.

Гърланд го засече, докато се регистрираше в хотел „Алкрон“. Мерна го за част от секундата в огледалото зад момичето, което му подаде формулярите за попълване и това беше достатъчно. Брукмън се беше насочил към малкия бар, очевидно, за да заеме удобна за наблюдение позиция.

Гърланд попълни формуляра и с нищо не показа, че мозъкът му работи на високи обороти.

Брукмън!

Качи се в стаята си на третия етаж, даде бакшиш на портиера, който му носеше багажа, и се отпусна в един стол. Запали цигара и се зае да обмисля ситуацията.

Защо е в Прага този тип? Защо се появи точно в хотел „Алкрон“? Има ли някаква връзка между присъствието му тук и проникването в парижкия апартамент на Гърланд?

Тези въпроси бавно се търкаляха в съзнанието му, после монетата изведнъж дрънна на пода.

Ами да! Трябваше да разбера всичко още когато онова мадамче с ластичните гащи ми съобщи за появата му! Остаряваш, момче! Наистина ти мина през акъла, че тоя тип ти насажда нещо, но проверката ти беше съвсем аматьорска! Насадил го е, но не в апартамента, а в куфара ти! С единствената цел да го прехвърлиш отвъд Желязната завеса, каквото и да е то!

Скочи на крака, грабна куфара си и изсипа съдържанието му на леглото. После се зае да го изследва сантиметър по сантиметър. Нищо. Извади джобното си ножче, подпъхна го под подплатата и рязко я дръпна. Отдолу се появи бял плик с червена лента по средата, старателно залепен за дъното на куфара.

Гърланд изпусна въздуха от гърдите си с остро свистене. Прекрасно знаеше, че червената лента обозначава строго секретните материали на ЦРУ. Внимателно разлепи лепенките, които придържаха плика към дъното на куфара, постави го на тоалетната масичка и се зае да го разпечатва с върха на ножчето си. Това му отне няколко минути, но търпението му бе възнаградено. Капачето отскочи нагоре ненаранено, той измъкна двата листа, ситно напечатани на машина, и се задълбочи в четене.

Съдържанието им беше такова, че той го прочете три пъти. После се зае да разглежда парафа с подписа на президента, който му беше добре познат и не можеше да се съмнява в неговата автентичност. Задоволил любопитството си в това отношение, той плъзна поглед по напечатаните с главни букви въвеждащи заглавия.

ГЕНЕРАЛЕН ЩАБ НА АРМИЯТА НА САЩ
САМО ЗА ВИСШИ РЪКОВОДИТЕЛИ

И отдолу:

„ДО ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР

ПОСЛАНИЦИТЕ НА САЩ В ЧУЖБИНА

НАЧАЛНИЦИ НА ОТДЕЛИ В ЦРУ

БРОЙ НА ЕКЗЕМПЛЯРИТЕ: 22“

Какво е това, по дяволите? Гърланд беше наистина озадачен. Даваше си ясна сметка, че ако тази информация попадне в ръцете на руснаците, а тя очевидно беше предназначена за тях, Третата световна война можеше да избухне всеки миг.

Прочете текста за четвърти път, после запали цигара и потъна в размисъл. Макар да беше приключил активната си кариера на разузнавач, той не беше забравил основите на своята подготовка, включително и солидната политическа ориентация. Веднага му стана ясно, че този експлозивен документ на Генералния щаб не може да бъде предназначен за подхвърляне оттатък Желязната завеса. Някой някъде е допуснал сериозна грешка и този някой вероятно е самият Дори. Друга алтернатива нямаше… Освен ако Дори е станал двоен агент и е решил да използва Гърланд за куриер до новите си господари!

Не, това е невъзможно, поклати глава Гърланд след кратък размисъл. Но Брукмън? За него нещата са по-други, той НАИСТИНА би могъл да бъде двоен агент! Нов размисъл, последван от още едно поклащане на глава. Тази възможност би могла да се окаже вярна само при положение, че в плика имаше фотокопия. Но документът беше оригинал, съответно заведен и прошнурован. Липсата му би била забелязана незабавно. Налагаше се първоначалната версия — някой е допуснал сериозна грешка и този някой с положителност е самият Дори.

Какво ми пука, запита се Гърланд. Нали именно мен се опитват да направят на глупак? Бас държа, че няма нито крадени заплати, нито дървен ангел! Цялата операция е планирана от Дори, ама нещо се е объркало! Какво е искал да постигне — това е въпросът!

Гърланд отново потъна в размисъл, но не можа да стигне до приемливо заключение. Хвърли поглед към двата машинописни листа и се запита какво да прави с тях. Първата му мисъл беше да ги изгори, но това би означавало край на кариерата на Дори. Спокойно, рече си той. Все още можеш да се измъкнеш от Прага с някаква печалба. Дори ти е в ръцете и всичко е въпрос на преговори. Бяха се опитали да го използват, но нещата коренно се промениха и свирката е в негови ръце.

Сложи листовете обратно в плика и се приближи до тоалетната масичка. Извади средното й чекмедже, отпусна се на колене и закрепи плика в пространството над него, в долната част на плота. Знаеше, че това не е най-сигурното място за толкова важен документ, но за известно време щеше да свърши работа. Върна чекмеджето на мястото му и се изправи.

Часът беше един и половина. Гърланд слезе в ресторанта и си похапна добре. Поръча си няколко ордьоври, агнешки котлети и плодова салата.

После отиде в магазинчето за сувенири и си купи голяма карта на Прага. Настани се в един от удобните фотьойли на фоайето и я разтвори. Скоро откри, че улица Шиватова се намира съвсем близо до хотела и реши да се поразходи дотам. Именно нея му беше дал Хари Мос.

Излезе от хотела и пое по главната улица, задръстена от хора и дрънчащи трамваи. На Брукмън никак няма да му е трудно да ме проследи в този мравуняк, помисли си той. Час по час се спираше пред разни витрини и хвърляше по някой поглед зад гърба си, но така и не успя да открие своя преследвач.

Защото него го нямаше. Доволен, че е засякъл хотела на Гърланд и сигурен, че онзи няма да се втурне веднага към жилището на Мейла Рейд, Брукмън се прибра в своя хотел и след кратка оценка на ситуацията стигна до заключението, че Гърланд ще направи опит за проникване не по-рано от следващия ден.

Заедно с ключа от стаята му подадоха и току-що пристигнала телеграма. Брукмън я разпечата едва след като се прибра в скромната си стая. Беше искане за копия от определени фактури, които се описваха с дълга поредица от номера и букви. Всъщност именно тази поредица беше същността на шифрованото съобщение.

Двайсет минути по-късно той беше готов с разшифрования текст, който гласеше следното:

„СПЕШНО!!! ДОКУМЕНТИТЕ В КУФАРА НА ГЪРЛАНД ДА СЕ ВЪРНАТ НЕЗАБАВНО! ВИСОКА СТЕПЕН НА СЕКРЕТНОСТ, ПРИЕМИ ВСИЧКИ НЕГОВИ УСЛОВИЯ, АКО Е НАЛОЖИТЕЛНО — ЛИКВИДИРАЙ ГО! ДОКУМЕНТИТЕ ДА СЕ ВЪРНАТ НА ВСЯКА ЦЕНА! ПОВТАРЯМ — НА ВСЯКА ЦЕНА!

ДОРИ.“

Брукмън прочете телеграмата още веднъж, поклати глава и се отпусна на стола. Какво, по дяволите, означава това? Трябва наистина да е спешно! Изправи се на крака и се приготви за излизане. Заповедта си е заповед, едва ли ще му е особено трудно да прибере обратно плика, още повече, че Гърланд изобщо не подозира за неговото съществуване. Запали телеграмата на Дори и листчето с разшифровката, изчака ги да изгорят и пусна пепелта в пепелника на масичката. После отключи малкото си куфарче и извади от него автоматичен пистолет калибър 32. Провери пълнителя и го пусна в джоба си. Там сложи и десетсантиметровия заглушител, който също извади от куфарчето. АКО СЕ НАЛАГА — ЛИКВИДИРАЙ ГО! Точно това смяташе да стори, вместо да влиза в преговори с онзи тип. С такива хора не преговарям, мрачно поклати глава Брукмън и се насочи към вратата.

Хотелът му беше само на пет минути от „Алкрон“ и в три без двайсет Брукмън беше там. Тълпите от американски туристи, които живееха в „Алкрон“, бяха навън, фоайето беше относително спокойно. Брукмън го прекоси и се изправи пред гишето на портиера.

— Имате ли гост на име Гърланд? — попита той.

Портиерът направи справка със списъка си и кимна с глава.

— Да, господине, стая 347.

После хвърли поглед към регистратурата и добави:

— В момента не е тук, искате ли да му оставите съобщение?

— Не, благодаря — рече Брукмън. — Ще му се обадя по телефона.

Отдалечи се от гишето и спря пред витрината на магазинчето за сувенири, изчака портиерът да забрави за съществуването му и бързо се насочи към асансьора.

— Трети етаж — кратко нареди на момчето вътре той.

Горе пое по дългия коридор и докато търсеше номера на стаята, си мислеше, че задачата му е доста лека. Ще прибере плика и ще изпрати телеграма на Дори в очакване на нови инструкции. Толкоз.

Гъвкавата стоманена пластинка се появи в ръката му в момента, в който спря пред стая 347. Коридорът беше пуст. За десет секунди Брукмън се справи с ключалката и пристъпи в тихата стая. Червендалестото му лице се удължи от завист. Живот си живее тоя тип, помисли си той и неволно сравни разкошната обстановка със собствената си мизерна стаичка на неколкостотин метра по-нататък. После затвори вратата и сложи резето. Видя куфара на Гърланд на шкафа и бързо се насочи натам. Ключалките изщракаха и той изпусна кратка въздишка на облекчение. После кръвта изведнъж нахлу в главата му. Куфарът беше празен, подплатата му грозно зееше.

От устата му се изтръгна сподавена ругатня. Как е успял да открие плика тоя мръсник? Брукмън въздъхна и пусна капака на куфара. Даваше си сметка, че няма смисъл да претърсва стаята. Гърланд беше опитен агент и положително е взел документа в себе си. Или пък така го е скрил, че Брукмън ще трябва да разруши половината хотел, за да го открие. А подобно поведение положително ще докара тайната полиция тук — нещо, което Брукмън не можеше да си позволи.

Извади пистолета и завинти заглушителя. Няма как, ще се наложи да преговаря с онзи мръсник, въздъхна той. Дори и да се раздели с документа, Гърланд вече го е прочел и пак ще бъде в състояние да изнудва Дори. Ще му обещая каквото поиска, реши Брукмън и замислено потърка масивната си брадичка. Тоя тип се интересува единствено от пари и аз ще приема цената му. А в момента, в който получа документа, ще му тегля куршума! Един изстрел там, където трябва. После излизам от хотела и вземам първия самолет за Париж. Край на задачата.

Доволен от решението си, Брукмън отиде до вратата да дръпне резето, после се отпусна в един от фотьойлите. Пъхна пистолета под бедрото си, запали цигара и се приготви да чака.

В същото време Гърланд стигна до улица Шиватова, вече абсолютно сигурен, че никой не го следи. В това се увери след доста продължително кръстосване из тесните улички и пасажи на стария градски център, които бяха далеч по-малко оживени. Скоро откри блока, който му трябваше. Спря пред високия портал, зад който се виждаше част от мрачното и мръсно преддверие. Хвърли поглед по протежение на пустата уличка и хлътна вътре. От дългата редица пощенски кутии, окачени на олющената стена, разбра, че апартаментчето на четвъртия етаж, където според Хари Мос чакаха трийсет бона суха пара, се обитава от жена на име Мейла Рейд.

Изкачи стръмното стълбище и спря пред вратата, на която беше забодено картонче със същото име. Натисна звънеца, дръпна се до стената и зачака. Вратата се отвори тъкмо когато се готвеше да позвъни още веднъж. Изненадата му от стройната брюнетка на прага беше приятна и съвсем неподправена. Каква кукличка, помисли си той и включи в действие чаровната си усмивка, а очите му пробягаха по тялото на момичето.

Беше облечено в лека лятна рокличка без ръкави, която прилепваше като ръкавица по стройната му фигура, а небесносиният й цвят беше в абсолютна хармония с тена на кожата.

— Моля за извинение — рече Гърланд, — случайно да говорите английски?

Мейла се готвеше да отскочи до Власт. Сутринта не успя да го открие и беше принудена отново да се разкарва дотам. Сърцето й пропусна един такт при вида на този висок и широкоплещест американец, който й се усмихваше насреща.

— Да — малко пискливо отвърна тя. — Какво желаете?

Гърланд надникна зад гърба й и успя да види дървения ангел в ъгъла. Добре, помисли си той. Поне част от историята на Хари Мос май ще излезе истина.

— Търся един човек на име Хари Мос — каза на глас той, питайки се защо ли толкова се стресна това момиче от неговата поява. — Случайно да живее тук?

— Не.

— Странно! — придаде озадачено изражение на лицето си той. — С него сме стари приятели, идвам му на гости чак от Ню Йорк! Сигурен съм, че това беше адресът!

— Съжалявам, но не мога да ви помогна — каза Мейла и затръшна вратата под носа му.

Гърланд се поколеба, после реши да не прекалява. Беше му достатъчно, че видя дървения ангел в ъгъла. Трябва да действа внимателно, реши той и пое обратно надолу. Коя ли е тази Мейла Рейд? Какво я стресна толкова? Готино маце, поклати глава той, спря пред къщата и се замисли. Как да измъкне мангизите, ако действително са във вътрешността на дървената статуетка? Ще трябва да изчака излизането на момичето, но преди това е необходимо да разбере дали живее само. Ами ако знае, че мангизите са там? Няма да е лесно, поклати глава Гърланд. Но трийсет бона си заслужават мъките!

Застанал под ярките лъчи на слънцето, заливащи тихата уличка, Гърланд беше мечта за всеки фотограф. И Зернов — единият от двамата съгледвачи на Смирнов, настанили се срещу жилището на Мейла, не пропусна шанса да натисне копчето. Това беше просто една рутинна снимка, тъй като руските агенти имаха задачата да снимат всички, които влизат и излизат от насрещния блок. Това беше последният, трийсет и пети кадър в апарата. Зернов пренави лентата, извади филмчето и го подаде на колегата си Никалюк.

— Занеси го за проявяване — кратко нареди той. — Другарят Смирнов чака.

Никалюк сложи филмчето в джоба си и излезе. В същото време Гърланд крачеше към хотел „Алкрон“ и се питаше по какъв начин да открие нещо повече за личността на Мейла Рейд. Излезе на главната улица и пое към хотела. Под колонадата вдясно от себе си видя голям неонов надпис „Алхамбра“ и изведнъж се закова на място. На стената до входа на заведението беше окачен плакат с фигурата на Мейла, облечена само в сутиен и тясно прилепнали бермуди. Отдолу пишеше нещо на чешки, но той не си направи труда да го разгадава. Постоя малко, после бавно продължи пътя си. Ето че вече знае къде работи момичето и довечера ще дойде да провери дали наистина е така. Влезе в хотела и поиска ключа си от рецепцията. Портиерът му го подаде и каза:

— Един господин пита за вас, сър. Каза, че по-късно ще ви телефонира.

— Така ли? — престорено се учуди Гърланд. — Не очаквам посещения… Как изглеждаше, помните ли?

— Да, сър — с готовност отвърна портиерът, който много се гордееше с отличната си памет. — Висок и широкоплещест господин, дясното му ухо беше леко пострадало.

— А, да! — възнагради го с широка усмивка Гърланд. — Мой стар приятел, не знаех, че вече е пристигнал. Благодаря ви. — Бръкна в джоба си и плъзна пакетче палмал по тезгяха. Вече беше успял да научи, че в Прага цигарите вървят много по-добре от банкнотите.

Качи се в асансьора и се замисли. Брукмън търси контакт, трябва много да се внимава, напомни си той. Това може би е част от операцията им.

Спря пред вратата на стаята си, отключи и влезе. Не се изненада от присъствието на Брукмън вътре, тъй като информацията на портиера му беше напълно достатъчна.

— Здрасти, Оскар, радвам се да те видя — рече той и затвори вратата зад себе си. — Как са жената и децата?

Брукмън натисна фаса си в пепелника, който вече беше препълнен. Раздвижи тялото си, за да получи по-лесен достъп до скрития пистолет, студените му сиви очи бяха заковани в лицето на Гърланд, червендалестото му лице беше безизразно.

— Сядай, копеле! — изръмжа с полицейския си глас той. — Трябва да си поприказваме!

— Хей, Оскар! — усмихна му се безгрижно Гърланд. — Май не си даваш сметка за годинките, а? Вече не ти отива тая приказка, пък и доста си понапълнял! Като ти гледам шкембето и си припомня колко къркачка е минала през него, с удоволствие бих приел да ме предизвикаш! Хайде, почвай, за мен ще е истинско удоволствие! Как е нашето общо другарче О’Брайън? Май не помниш какво му се случи, когато се опита да се прави на мъж! Е, все пак оттогава измина доста време…

Брукмън измъкна пистолета. Трябва да му се признае, че наистина го направи светкавично.

— Казах — сядай, копеле! — излая той.

— Ох, Оскар, ще ме накараш да пукна от смях! — изкиска се Гърланд. — Защо не опиташ киното, приятелче? Едва ли ще ти дадат главна роля, но положително ще си изкарваш хляба! Хайде, стреляй, какво чакаш още! — Насочи се към дебелия с нехайна походка и го погледна от горе на долу: — Натисни тоя спусък, Оскар! — подкани го той, докато ръбът на дланта му се стрелна надолу и се заби в китката на Брукмън. Пистолетът отлетя чак в другия край на стаята.

Брукмън изруга и понечи да стане, но Гърланд го бутна обратно на мястото му.

— Спокойно, Оскар — предупреди го той. — Все още не си в състояние да ми теглиш куршума. Нали искаше да си поговорим?

Брукмън разтърка китката си и му отправи един убийствен поглед. Гърланд прекоси стаята и се отпусна на леглото. Изтегна се, върху него и подложи ръце под главата си.

— Почвай, Оскар — подкани го той и отправи очи към тавана. — Какво мърда в така наречения ти мозък?

Брукмън продължи да разтърква китката си, после стана и отиде да си вземе пистолета. Сложи го на масичката до себе си и отново седна.

— Знаеш какво, Гърланд — дрезгаво изръмжа той. — Искам онзи строго секретен документ…

— Искаш го, а? — засмя се Гърланд. — Аз пък ще ти кажа кой още го иска: господин Джонсън, господин Косигин и господин Хо Ши Мин… Но най-много от всички го иска моят стар и скъп приятел Дори!

Лицето на Брукмън потъмня от притока на кръв.

— Хайде, Гърланд, давай документа и стига приказки! — изръмжа той.

Гърланд, надигна глава и учудено изви вежди.

— На твое място не бих нарекъл това празни приказки, Оскар — рече той. — Предлагам да караме поред — ти проникна в парижкото ми жилище и посади това „строго секретно“ в моя куфар. Предполагам, че си изпълнявал заповед на Дори. По едно време дори си помислих, че си станал двоен агент, но после си дадох сметка, че за тая работа трябва акъл…

Брукмън едва не се изтърси от стола си.

— Какво? — ревна извън себе си той. — Аз — двоен агент?!

— Спокойно, Оскар — предупреди го Гърланд. — Ако продължаваш така, може да ти се спука хернията! Стигнах до заключението, че не можеш да бъдеш двоен агент. Това „строго секретно“ е истински динамит и Дори вероятно ти го е дал по погрешка, нали?

— Няма да си губя времето с теб, Гърланд! — изрева Брукмън и напрегнато се приведе напред. — Давай документа! Знам, че си мошеник, но се надявам, че все пак няма да станеш причина за избухването на Трета световна война! Хайде, давай го да го нося обратно в Париж!

— Проблемът при теб е, че ти липсва каквато и да е убедителност — въздъхна Гърланд. — Хич не ми пробутвай тая плява за Третата световна война! Дори е объркал конците, а не аз. Защо трябва да ме е грижа за него, след като той се опитва да ме хвърли на вълците? От тебе искам само едно, Оскар — да ми разкажеш подробно за операцията. Предупреждавам те да не се опитваш да ме работиш, защото не съм си губил времето и вече съм наясно с доста неща… Например с ролята на Мейла Рейд. Хайде, почвай! Едва след като чуя цялата история от устата ти, ще реша дали да ти дам документчето!

Очите на Брукмън се плъзнаха към пистолета на масичката.

— Стига, Оскар — въздъхна Гърланд, който не го изпускаше от очи. — Знам, че просто си мечтаеш да ме гръмнеш, но онова „строго секретно“ е на такова място, че рано или късно ще попадне в ръцете на господин Косигин! Хайде, разкажи ми каква операция е родила склеротичната глава на скъпия Дори!

Брукмън видимо се колебаеше.

— Откъде да знам, че няма да я продадеш на някого? — изръмжа той.

— Наистина няма откъде — въздъхна Гърланд. — Може и да я продам. Ще ти кажа нещо, но ще те моля да не умираш от смях, Оскар — налага се да ми се довериш!

— Някой ден ще ти видя сметката! — ревна Брукмън с мораво лице. — Бъди сигурен, че ще го сторя!

— Господи, какви приказки! — театрално затвори очи Гърланд. — Хей, момче, ти си бил само за телевизията!

Брукмън успя да се овладее и помисли, че може би ще трябва да поиска от Дори допълнителни инструкции. Едва ли ще успее да се оправи в тази объркана ситуация. После пред очите му изплува част от шифрованата телеграма: „ПРИЕМИ ВСЯКАКВИ УСЛОВИЯ!“. Задачата му беше да вземе документа от Гърланд. Оттам нататък да му мисли Дори.

— Добре — въздъхна той. — Слушай каква беше работата… — След което започна да разказва за плана на Дори да внедри Латимър в Прага, а Гърланд да бъде използван като примамка за противниковото разузнаване.

Гърланд слушаше със затворени очи. Отвори ги едва когато Брукмън свърши и млъкна.

— Значи мангизите наистина са в дървения ангел, а? — усмихна му се той.

— Там са. Сам ги сложих вътре.

— Ама тоя Дори бил голям сладур, бе! — възкликна Гърланд. — Е, признавам, че има известни основания да иска да ме насади на пачи яйца… Добре. А сега ние двамата с теб ще свършим малко работа, Оскар… — Свали краката си от леглото и седна: — Довечера отиваш в жилището на Мейла и прибираш мангизите. Аз ще те охранявам. Ще се срещнем на летището. Ти ми даваш пачката, а аз на теб — онова „строго секретно“. После отлиташ за Париж и предаваш топлите ми чувства на Дори. Само дано не ти хрумне да светнеш на полицията, че се готвя да се изнасям с трийсет бона в джоба! Арестуват ли ме, ще се откупя с това, което прочетох в скъпото ви документче! Успя ли да натъпчеш всичко това в тъй наречения си мозък?

Брукмън го гледаше втренчено.

— Не мога да повярвам, че Америка е отгледала поданици като теб! — прошепна той. — Мислиш само за пари! Ти си…

— Прескочи тая част, Оскар! — прекъсна го Гърланд. — Иначе рискуваш да се разхлипам на рамото ти! — Стана и отиде да отвори вратата: — Хайде, измитай се!

Поклати глава и замислено добави:

— Не мога да разбера какво лошо има в това да си мисля за пари…

Брукмън натика пистолета в кобура си и излезе в коридора.

— Довечера, в десет и половина — поясни Гърланд. — Ще бъда там да те пазя. Засега чао, Оскар… Премери си кръвното и внимавай да не направиш някоя беля!

Брукмън тръгна с натежала стъпка по посока на асансьора, а Гърланд тихо затвори вратата.

 

 

Смирнов влезе в голямата, оскъдно мебелирана канцелария и затвори вратата. Малик вдигна глава и бутна настрана купчината дешифрирани телеграми, пристигнали само преди час от Москва. Никоя от тях не се отнасяше пряко до него, но той трябваше да ги чете, за да бъде информиран за дейността на ГРУ в Европа.

— Е? — погледна подчинения си той.

Смирнов дръпна един стол и седна.

— Ситуацията търпи развитие — каза той и извади от куфарчето си една още влажна снимка. — Това може би ще ви заинтересува.

Малик я пое. Изражението му не се промени, но зелените му очи потъмняха.

— Гърланд! — отчетливо произнесе той.

— Чист късмет — въздъхна Смирнов. — Бях наредил на Зернов да снима всички, които влизат и излизат от сградата. И ето на каква риба попаднахме!

— Гърланд! — повтори замислено Малик, помълча и добави: — Може би именно той е заместникът на Уъртингтън… Малко съм изненадан, тъй като имам информация, че Гърланд е напуснал бранша… — После намръщено продължи: — Нещо не е наред. Не го виждам в ролята на Уъртингтън, в същото време няма друга причина за появата му в Прага… Но човекът, който ще смени Уъртингтън, трябва да живее и работи тук… А ние добре знаем, че Гърланд никога не е работил!

— Може би е временен заместник, само докато намерят подходящ човек.

— Дори не работи по този начин — поклати глава Малик, замисли се и добави: — Вероятно Гърланд просто е прикритие за истинския резидент…

Смирнов мълчаливо сви рамене. Мисленето беше работа на Малик.

— Нещо друго? — попита Малик, без да отделя очи от снимката.

— Онази мадама Рейд днес сутринта отиде на гости на Карел Власт, но него го нямаше. Направих справка за Власт и открих доста интересни неща… — Смирнов стана и закрачи из стаята. — Някога е бил гравьор, а сега работи като нощен оператор на асансьор в един от големите хотели. Сук го подозира, че прави фалшиви паспорти, но няма доказателства.

— И тази жена отиде у тях, така ли? — попита Малик. — Може би иска да избяга от страната… Защо Сук още не е прибрал на топло Власт?

— Казва, че само го подозира, но няма доказателства.

— Не ни трябват никакви доказателства! — ядоса се Малик. — Да се арестува, а апартаментът му да бъде основно претърсен. Ако наистина фалшифицира паспорти, там ще има улики за това! Действай!

Смирнов скочи на крака, поколеба се и попита:

— А Гърланд?

— Доколкото го познавам, той не може да бъде никъде другаде, освен в „Алкрон“ — сви устни Малик. — Много си пада по луксозните хотели! Засега само ще го наблюдаваме, тъй като може би ще ни заведе при Уъртингтън. Искам лично да вземеш мерки да не разбере, че е следен.

— А момичето?

— Нея също няма да закачаме… И тя може да ни отведе до Уъртингтън. Искам да инсталирате подслушвателна апаратура в дома й. Гърланд сигурно пак ще я посети, искам да разполагам със запис на целия им разговор.

— Ще го уредя — каза Смирнов и излезе.

Малик отново взе снимката. При последния им сблъсък беше обещал на Гърланд, че засече ли го пак, това ще бъде неговият край. После с бавна наслада накъса снимката на дребни парчета.

 

 

Вече цял час Мейла и Уъртингтън обсъждаха внезапната поява на Гърланд. Въпросите без отговор бяха много: кой е този американец, кой е Хари Мос, не е ли това част от усилията на Дори да открие Уъртингтън?

Уъртингтън беше на ръба на истерията. Докато Мейла разговаряше с Гърланд, той стоеше в банята и стискаше пистолета в изпотената си длан.

— Ох, не зная — въздъхна с отчаяние той. — Но трябва вече да престанем! Не можем да си хабим нервите до безкрайност! — Хвърли поглед на часовника си и добави: — Не е ли време да идеш при Власт?

— Да — кимна Мейла. — Сега тръгвам.

Уъртингтън й беше направил няколко снимки за паспорт и сега й подаде филмчето. После извади петдесет долара от портфейла си:

— Ще иска най-малко триста. Дай му тези и му кажи, че ще получи останалите, след като паспортът ти е готов.

В същото време Карел Власт седеше до прозореца и притискаше порязаната си ръка. Сутринта отиде в поликлиниката, там му сложиха някаква инжекция, но болката не премина. От изражението на лекаря разбра, че състоянието на ръката му е лошо. Казаха му да иде на превръзка на следващия ден. Сега зяпаше през прозореца и с безпокойство си мислеше за паспорта на Уъртингтън. Изведнъж долу спря черна татра. От нея изскочиха четирима мъже и с бърза крачка се насочиха към входа на неговата кооперация.

Сърцето на Власт се сви, тъй като веднага разбра, че това са хора на Държавна сигурност. Вече две години ги чакаше. Стана и забързано се насочи към вътрешността на жилището си. Отдавна беше готов. Свали плота на масата за хранене и подпря бравата на входната врата с него. После се надигна на пръсти и свали от бюфета чук и два десетсантиметрови пирона. Дишайки тежко, той закова пироните в пода до дъската, превръщайки я в солидна барикада.

До слуха му стигна тропота на четиримата по стълбището. По негова преценка щяха да са им необходими поне петнайсет минути, за да разбият вратата. А дори и повече. Това време му беше необходимо за заличаване на всичко, което би уличило някой от неговите клиенти.

Върна се в хола, отвори бюфета и извади голяма тенекиена кутия с плътно запечатан капак. Скъса лепенката и хвърли в печката напоените с бензин парцали, които изпълваха кутията. Когато на входа се позвъни, той вече беше в спалнята. Издърпа най-долното чекмедже на скрина, бръкна в дупката и измъкна оттам няколко празни паспорта. Бръкна още веднъж и този път в ръката му се появиха снимките и паспортът на Уъртингтън заедно със снимките на още двама-трима приятели, на които беше обещал да помогне.

Външната врата се разтърси от натиска на яки рамене. Той занесе паспортите, снимките и няколко плика с необходими за фалшификацията атрибути в хола, отвори вратичката на печката и ги пусна вътре. В момента, в който пантите на вратата се огънаха, старецът драсна клечка кибрит и я хвърли в парцалите. В следващия миг откъм входа се разхвърчаха трески, но Власт запази спокойствие. Взе ръжена и внимателно разбърка пепелта. Искаше да бъде сигурен, че нищо няма да уличи приятелите му. Доволен от свършената работа, той бръкна в джобчето на ризата си и извади оттам отдавна приготвената капсула. Налапа я и тежко се отпусна в любимото си кресло.

През строшените дъски на входната врата надникна потното лице на Смирнов, почервеняло от гняв. Старецът го изчака да вкара в процепа якото си рамо, промърмори кратка молитва и сдъвка капсулата.

 

 

Уъртингтън чу стъпките на Мейла и нетърпеливо пристъпи към вратата. Отдавна вече се беше научил да ги разпознава. Останал сам за около час, той направи всичко възможно да се успокои, но така и не успя. Опита се да си представи, че след ден-два ръката на Власт ще заздравее и паспортът му ще бъде готов. Но дълбоко в душата си усещаше, че нещата едва ли ще се подредят толкова благоприятно за него. Същевременно, въпреки опасността, той започна да изпитва дълбока наслада от общуването си с Мейла. Съгласието й да замине с него му помагаше да преодолява страха, струваше му се, че с нея ще премине далеч по-лесно паспортната проверка на границата, а желанието му да я закриля ще го накара да забрави собствения си страх.

Отиде до вратата и я отвори още преди Мейла да успее да пъхне ключа в ключалката. Видял бледото й напрегнато лице, той усети как по гърба му полазват мравки.

Тя влезе и Уъртингтън побърза да захлопне вратата.

— Какво има? — попита той с внезапно одрезгавял глас.

Тя седна на близкия стол и пусна чантичката си на пода.

— Власт е мъртъв! — прошепна тя. — Когато отидох, тъкмо го изнасяха… Мъртъв е!

Уъртингтън застина от ужас. Не, това не може да бъде истина! Краката му се подгънаха и той се строполи на стола срещу нея.

— Трябва да е станала някаква грешка — едва чуто прошепна той.

— Държавна сигурност беше там! Имаше и линейка… Когато минах, тъкмо го изнасяха на носилка… — Уъртингтън неволно завидя на стабилността в гласа й: — Бяха хвърлили одеало отгоре му, но то се смъкна, докато го вкарваха в линейката… Видях го съвсем ясно, беше мъртъв!

Уъртингтън потръпна и скри лице в шепите си. Всичко отиде по дяволите! Надеждите, търпеливо събираните пари в Женева, плановете за бягство… Сега вече няма никакъв шанс да се измъкне от Прага!

Мейла внимателно го наблюдаваше. Отчаянието му беше толкова дълбоко, че тя неволно се стегна.

— Все още можем да избягаме — каза тя. — Нали парите са тук?

Уъртингтън не отговори. Няма смисъл да си чешат езиците. Не могат да избягат без добре подправени паспорти. Направи усилие да се овладее, съзнавайки, че сега трябва да мисли за нея, а не за себе си. Ще трябва да се махне оттук. Тя нямаше особени шансове и без него, но присъствието му тук направо ги убиваше. Помисли си за пистолета в кобура под мишницата му. Най-добре би било да стане и да си тръгне, да намери някое спокойно местенце и да си тегли куршума. Неволно се сви от ужас. Дали ще намери кураж да натисне спусъка, когато усети студеното дуло до слепоочието си?

— Алек! — повиши глас Мейла. — Слушаш ли какво ти говоря? Разполагаме с толкова пари! Цели трийсет хиляди долара! Нима не можем да си купим паспорти с тях? Все още имаме шанс да изчезнем!

Той вдигна глава и й отправи един помътен поглед.

— Само Власт можеше да ни снабди с паспорти, но той е мъртъв! — отчаяно прошепна той. — Може би има и други хора, които биха се наели да ни снабдят с подправени паспорти срещу много пари, но аз не ги познавам!

Мейла стана и започна да се разхожда из стаята. Вече разбра, че трябва да разчита единствено на себе си, ако иска да се измъкнат от цялата бъркотия. Изведнъж я обзе желание да закриля този висок и слаб англичанин. Той искрено желаеше да я спаси, но сега тя ще спаси него, каза си тя. После в съзнанието й изплува името на Ян Браун.

— Познавам човек, който може да ни помогне — каза тя и се върна на мястото си. — Казва се Ян Браун, бащите ни бяха близки приятели. Заедно ги екзекутираха. Ян има малка ферма на трийсетина километра от Прага. Сигурно познава някой специалист по фалшивите паспорти. Ще ида при него.

В очите на Уъртингтън проблесна надежда.

— Можеш ли да му се довериш?

— Разбира се. Баща му бе убит заедно с моя баща!

Уъртингтън малко се поуспокои, особено от това, което си личеше съвсем ясно — Мейла вече не се страхуваше. По някакъв чудотворен начин тя изведнъж пое нещата в свои ръце.

— Всяка седмица кара стоката си в Прага — продължи Мейла. — Утре е пазарен ден, ще ида на пазара и ще му разкажа какво се е случило…

Уъртингтън извади подгизналата си носна кърпа и я прокара по лицето си.

— Не, Мейла — тихо, но твърдо каза той. — Аз си отивам, не искам да бъдеш замесена… Ще намеря някакъв начин…

— О, я стига вече! — нетърпеливо го прекъсна Мейла. — Къде ще отидеш? Прояви малко разум! — На лицето й изведнъж се появи усмивка: — Ти вече се опита да ме спасиш, сега е мой ред! — После скочи на крака и добави: — Ще направя нещо за хапване, вече е доста късно.

Уъртингтън остана на мястото си. Господи, колко слаб и безволев човек съм аз, горчиво помисли той.

Никак не му беше до ядене, но направи усилие да погълне пържолата, която му поднесе Мейла. Забелязала отчаянието му, тя се пресегна и го докосна по ръката.

— Всичко ще се оправи, Алек — успокоително прошепнаха устните й. — Ще успеем да се измъкнем! — После стана и добави: — Трябва да се приготвям, защото ще закъснея за работа.

— Да, разбира се — прошушна просълзеният Уъртингтън и се скри зад завесата.

 

 

Брукмън се прибра направо в хотела. Седна на леглото, тикна запалена цигара между тънките си устни и поръча телефонен разговор с Париж. Не след дълго в слушалката прозвуча спокоен женски глас:

— „Международно кредитиране“.

— Казвам се Брукмън, обаждам се от Прага. Получих вашата телеграма относно фактурите.

— Почакайте, ако обичате, господин Брукмън.

Сега предстоеше да прехвърлят разговора на Дори, със съответните предпазни мерки, разбира се. На агентите се разрешаваше да се обаждат в „Международно кредитиране“ само в случай на крайна необходимост, тъй като това носеше опасността да ги засекат по време на пряк контакт с ЦРУ. Но сега случаят наистина е спешен, помисли си Брукмън. Трябва да получа зелена светлина за предстоящата сделка с Гърланд.

— Слушам ви, господин Брукмън — разнесе се гласът на Дори в слушалката.

— Става въпрос за липсващите фактури. Попаднали са у трето лице и в момента преговаряме. Имам предложение за плащане в брой при доставката.

Кратка пауза, после Дори попита:

— Разполагате с необходимата сума в наличност, нали?

— Да, но условията правят размяната невъзможна. Да продължавам ли?

— Разбира се — прозвуча жлъчният глас на Дори. — Вече ви казах… Имате неограничени пълномощия!

После връзката прекъсна.

Брукмън направи гримаса и остави слушалката.

Малко след десет часа излезе от хотела, качи се на трамвая и слезе на неколкостотин метра от уличката на Мейла. Точно в десет и половина беше пред входа на блока. Гърланд не се виждаше никъде, но той знаеше, че е притаен някъде наблизо и го наблюдава.

В същото време Зернов реши, че сега е най-подходящият момент да монтира подслушвателното устройство, което бе получил от Смирнов. Той вече се качваше нагоре по стълбите, когато Брукмън влезе във входа. Зернов чу стъпките му и надникна през перилата. Видя фигурата на едър мъж, която поемаше нагоре, светкавично свали обувките си и притича до площадката на петия етаж, над апартамента на Мейла. Ясно чуваше тежките стъпки на Брукмън, които отекваха все по-близо. Уъртингтън също ги чу, скочи да изгаси лампата и се плъзна към балкончето, като не забрави да притвори френския прозорец зад себе си. Клекна зад големите саксии и затаи дъх.

Брукмън се изправи пред вратата на Мейла и натисна звънеца. Зернов го наблюдаваше през перилата на стълбището един етаж по-горе.

Уверил се, че вътре няма никой, Брукмън се справи с ключалката и влезе. Затвори внимателно след себе си и запали осветлението. Насочи се направо към дървения ангел, отвинти главата му и бръкна в кухината под нея. Уъртингтън внимателно го наблюдаваше през стъклото. Извади пакета, увит в кафява амбалажна хартия, и веднага се насочи към вратата. Престоят му в жилището приключи за по-малко от минута. Загаси осветлението, излезе на тъмната площадка и заключи след себе си. После извади малко фенерче и пое надолу по стълбището, включвайки го, само за да види къде стъпва. Зернов добре видя, че в ръката му се бе появил малък пакет. Това беше от особено значение за него, тъй като беше сигурен, че едрият мъж влезе в апартамента с празни ръце. Реши на всяка цена да разбере какво е съдържанието на този пакет. Измъкна пистолета си, остави обувките си на стълбищната площадка и безшумно се плъзна след тайнствения посетител. Брукмън продължаваше да се спуска надолу, осветявайки стълбите с малкото си фенерче.

Зернов се изправи и натисна бутона за осветлението. Брукмън рязко се извъртя, ръката му пусна фенерчето и се стрелна към кобура на автоматичния му пистолет. Действаше с такава бързина, че Зернов се оказа неподготвен. Изстрелът проехтя като гръмотевица в тихия вход. Зернов се люшна назад. Куршумът разкъса ръкава му и остави дълбока драскотина на рамото му. В същия момент руснакът натисна спусъка на своето оръжие. Разнесоха се три последователни изстрела, насочени доста по-точно от този на Брукмън.

Улучен в гърдите и лявата ръка, американецът тежко се строполи на стълбите и се затъркаля към площадката на втория етаж. В същия момент осветлението угасна.

Зернов изруга и посегна към бутона, но не успя да го напипа. От раната му течеше кръв и се стичаше надолу по ръката му. До ушите му долетяха тромавите стъпки на Брукмън, който все пак беше успял да се изправи на крака и бързо се отдалечаваше.

Зернов се втурна подире му, решен да го настигне на всяка цена. Не знаеше колко сериозно го е ранил и се страхуваше да не го изпусне.

Брукмън долови стъпките зад гърба си, обърна се и стреля. Куршумът свирна покрай ухото на Зернов. Той приклекна в мрака и зачака. След малко чу стъпките на Брукмън, които продължаваха надолу. Но едрият мъж вече се движеше доста по-бавно.

Прострелян в белите дробове, Брукмън ясно съзна, че това е краят. Дишаше с мъка, започна да се дави в собствената си кръв. Продължаваше да се движи единствено благодарение на волята си. С олюляване стъпи на плочките, които покриваха входния вестибюл. Кафявият пакет все още беше в ръката му. Изплю събралата се в устата му кръв и с клатушкане се насочи към слабо осветената улица. Движеше се като ранен слон.

В същия момент Зернов се появи зад него. Широкият гръб на Брукмън, очертан от слабото улично осветление, представляваше отлична мишена. Зернов се прицели и натисна спусъка.

Брукмън се олюля и падна по гръб, кафявото пакетче се изплъзна от ръката му и тупна до бордюра.

Чул стрелбата, Никалюк изскочи от отсрещния вход с пистолет в ръка.

Скрит в един от съседните входове, Гърланд наблюдаваше развоя на събитията. Ясно видя падането на Брукмън и отскочилото на тротоара пакетче. Измъкна пистолета си, но в същия момент завиха полицейски сирени. Веднага разбра, че ще бъде чисто безумие, ако се опита да прибере парите.

Втурна се към близката пресечка, като внимаваше да не минава под светлината на уличните лампи. Свърна в нея в момента, в който полицейски коли изскърцаха със спирачките си и се заковаха пред блока на Мейла.

Това е, помисли с отвращение той, докато крачеше бързо към хотела си. Трийсет хиляди долара заминаха направо в канала! Сега трябва да си събере багажа и да изчезва. Престоят му в Прага ставаше напълно безсмислен. После се сети за строго секретния документ. Брукмън вече не можеше да го отнесе обратно на Дори. Какво ти пука, рече си той, но неволно забави крачка, а после спря и се облегна на близката стена. Да върви по дяволите Дори! Тази мисъл не му донесе очакваното облекчение. Даде си ясна сметка, че документ от подобна важност не бива да попада в ръцете на руснаците. Глупакът май пак ще си ти, горчиво си рече той, после потъна в размисъл. Не бива да забравя Малик, не бива да храни надежда, че ще му позволят да напусне страната, без да го обискират до голо. Мейла Рейд! Тя е един от агентите на Дори, следователно разполага с начин да му върне документите!

Взел решението да влезе в контакт с нея, Гърланд бодро вдигна глава и се огледа за такси. Наложи си търпение и не след дълго успя да хване една свободна кола, която го откара в нощния клуб „Алхамбра“. Пристъпи в шумното и задимено помещение, в което доминираха пиянски гласове и някакъв суинг откъм оркестъра. От полумрака изскочи келнер и се изправи пред него.

— Съжалявам, но нямаме свободни места — отсече той.

Гърланд извади десет долара от портфейла си, завъртя банкнотата между пръстите си така, че келнерът да я види добре в царящия наоколо полумрак, после рече:

— Настанете ме някъде, имам нужда от малко спокойствие.

Банкнотата светкавично смени притежателя си.

— Имам едно сепаре, резервирано за единайсет и половина — каза келнерът. — Можете да го ползвате в продължение на половин час.

— Много добре — кимна Гърланд и тръгна след него. В средата на малкото сепаре имаше маса с прибори за четирима, гледката към подиума беше отлична.

— Задоволява ли ви, сър? — мазно попита келнерът.

— Да — кимна Гърланд и бързо добави: — Не бързайте да изчезвате… — Намръщи се от неприятните звуци, които издаваха четири полуголи и полугрозни мадами на подиума, чиито фалшиви и пискливи гласове, усилени многократно от микрофоните, заплашваха всеки миг да спукат тъпанчетата му. Отпусна се на един от столовете, извади една визитна картичка от портфейла си и бързо написа:

„Моля ви да отскочите до моята маса, искам да купя вашия дървен ангел“.

Подаде картичката на келнера и рече:

— Предай това на Мейла Рейд и считай, че си заработил още десет долара.

Келнерът зяпна от изненада, хвърли поглед на картичката и се усмихна:

— Разбира се, сър. Искате ли да вечеряте?

— Не, другарче… Искам само Мейла Рейд, при това бързо!

Келнерът изчезна, а Гърланд се облегна назад и се остави да потъне в шума, който вдигаха четирите грозници на подиума. Най-накрая номерът им свърши и над главата му светнаха още две-три лампи. Очевидно предстоеше кратка пауза в програмата. Гърланд облекчено въздъхна и запали цигара.

Десет минути по-късно пред сепарето се изправи Мейла Рейд. Беше облечена в същата синя рокля, която носеше през деня. Келнерът й донесе визитката на Гърланд точно когато реши да се преоблича. Беше много напрегната, очите й неспокойно проблясваха. Видяла лицето на Гърланд, тя се дръпна като опарена и понечи да избяга. После се спря и озадачено го изгледа.

— Здравей, скъпа — изправи се Гърланд. — Моля, заповядай. — Наложи му се да крещи, за да надвика глъчката в заведението. — Нали не си ме забравила? Не се страхувай, винаги съм добър с хубавите момичета!

Мейла не се помръдна, тревогата в очите й се превърна в ужас.

— Какво… Какво искате? — едва чуто прошепна тя.

— Сядай и се успокой — усмихна се Гърланд. — Двамата с теб имаме да обсъдим някои неща. Ще пиеш ли нещо?

— Не… Какво искате?

— Сядай! — придърпа един стол Гърланд. — Не трябва да се страхуваш от мен. Хайде…

Мейла неохотно се отпусна на стола.

— Сега гледай внимателно — рече Гърланд. Докосна възела на вратовръзката си, прокара палци по реверите на сакото, после леко потупа дясното рамо с лявата си ръка. Тази комбинация от жестове използваха всички агенти на Дори, които не се познаваха помежду си. — Нещо да ти говори?

Мейла разбра, че този едър и красив американец е пратеник на Дори, но от това не й стана по-леко. Кимна едва забележимо с глава.

— Чудесно! — усмихна се Гърланд. — А сега слушай каква ще бъде задачата ти. — Започна да й разказва за намеренията на Дори да го използва като примамка, но тя рязко го прекъсна:

— Спри! Не искам да слушам! Няма да работя повече за него! Не искам да слушам!

Гърланд я изгледа хладно:

— Ти си агент на Дори в Прага! Я се съвземи!

— Няма да работя повече за него! — отчаяно промълви Мейла и скочи на крака: — А с теб не искам да имам нищо общо!

— Ще ти се наложи! — рязко отвърна Гърланд. — Сядай!

Тя се поколеба, но, видяла опасния блясък в очите му, побърза да се подчини.

— Отдавна си изпуснала момента за откачане от куката! — предупреди я с леден глас Гърланд. — Затова по-добре чуй какво ще ти кажа!

После накратко й разказа за плановете на Дори да вкара Латимър в Прага, а него самият да използва като примамка за руснаците.

— Брукмън е убит и трийсетте хиляди долара вече ги няма — заключи той. — А ние сме изправени пред опасността да изгубим един изключително важен документ, който на всяка цена трябва да се върне обратно в Париж. Аз не мога да сторя това, защото Малик знае прекалено много неща за мен. Оставаш ти… — Видя как главата й започна да се тресе и млъкна.

— Онзи не е взел парите! — прошепна Мейла. — Ние ги намерихме и ги пъхнахме отдолу под ангела!

— Ние?

Мейла се поколеба. Нещо в този мъж я караше да му се довери, беше толкова различен от Уъртингтън. Дълбоко в душата си усещаше, че само той може да й помогне. Въздъхна и му разказа всичко.

Гърланд мълчаливо слушаше.

После на вратичката на сепарето се почука и двамата замръзнаха. На прага се появи Уъртингтън с куфар в ръка. На носа му бяха окачени очилата с дебели рогови рамки.