Джеймс Хадли Чейс
А питието — от мен! (3)

Трета глава

Оскар Брукмън беше в Прага вече втори ден. Отседна в скромен хотел в Старе Месте и се държеше като опитен американски турист. Между първите атракционни заведения, които посети, беше и бар „Алхамбра“. Изчака внимателно края на номера на Мейла Рейд и си отбеляза точния час. Беше напълно лишен от слух, затова не можеше да прецени дали това хубаво момиче го бива като певица, или не. В замяна на това оценката за тялото й беше напълно професионална.

Посети и блока, в който живееше Мейла. Там, с фотографическа прецизност, запомни всички детайли, които по-късно щяха да му влязат в работа. Отби се във входа да запали цигара и отбеляза, че няма нито портиер, нито асансьор.

На втория ден, около пет часа следобед, получи кодираната телеграма на Дори с разрешение за начало на операцията. Гърланд беше получил виза и тръгваше за Прага на следващата сутрин.

В момента, в който Мейла излизаше на подиума в „Алхамбра“, Брукмън сложи трийсетте хиляди долара на Дори в охлузено куфарче и напусна хотела.

Насочи се към апартамента на Мейла пеш. В късния час улиците на града бяха пусти, тук-там групички любопитни туристи се спираха да гледат знаците по старите сгради, с които някога бяха замествали номерата.

Влезе в блока и пое внимателно нагоре по стълбите. Не си правеше труда да омекотява стъпките си по дървените стъпала и те глухо ехтяха. Беше твърде опитен, за да допусне някой страничен наблюдател да го вземе за крадец. Напротив — качваше се с увереността на очакван посетител и това позволи на Уъртингтън да го чуе отдалеч.

През последните два дни Уъртингтън се изнерви много. При всеки външен звук се втурваше на балкончето и се залепяше за стената. Съвсем разбираемо Мейла избягваше неговата компания и почти през цялото денонощие беше навън. Висеше по кафенетата, разхождаше се, ходеше на кино… Изобщо, правеше всичко възможно да е далеч от него. Прибираше се едва около осем вечерта, но само, за да се подготви за работа в бара.

Времето сякаш беше спряло, Уъртингтън беше принуден да стои сам с неспокойните си мисли.

Мейла беше опънала въженце пред нишата с леглото си, а на него закачи голям чаршаф. След работа разменяше с мъка по няколко думи с него, после се скриваше зад чаршафа и чакаше разсъмването, за да се измъкне отново навън. Уъртингтън прекарваше нощта на креслото, потънал в мрачни мисли. Надвечер той заемаше място зад импровизираната завеса и така й даваше възможност да се преоблече. Слушаше стъпките й, шумоленето на дрехите, шуртенето на душа в малката баня и с копнеж си представяше, че тя изведнъж е започнала да го обича. Силно и всеотдайно като него. Ние сме двама самотници, повтаряше си той. Двама самотници на ръба на отчаянието, пред прага на смъртта. Но тя с нищо не го окуражаваше. Беше все така сдържана и любезна, с цялото си поведение показваше, че с нетърпение очаква неговото заминаване.

И тази вечер побърза да го напусне, от нея остана само едва доловимият аромат на лек парфюм, подарен й от някакъв американец в бара. А пред него бяха четири часа неспокоен сън в леглото й и нищо друго. Чу стъпките на Брукмън, точно когато понечи да се съблече.

Сърцето му пропусна един такт, очите му светкавично огледаха помещението. Уверил се, че вътре няма никаква следа от присъствието му, той загаси лампата и леко притича към балкончето. Придърпа френския прозорец с върха на пръстите си и се притаи в мрака. После извади пистолета и приклекна зад саксиите с мушкато. Насоченото оръжие не му донесе очакваното успокоение и чувство за сигурност. Не можеше да си представи, че ще натисне спусъка, дори и да беше сигурен, че идват за него.

Брукмън спря пред вратата и се ослуша. Сградата тънеше в тишина. Натисна звънеца и зачака. Беше готов с едно невинно съчинение, в случай че някой отвори — в паметта си беше запечатал името на обитателя на друг апартамент и щеше да се извини, че е сбъркал етажа.

Изчака известно време, после отново позвъни. Тишина. Извади от портфейла си гъвкава стоманена пластинка и за броени секунди се справи с ключалката. Пристъпи в тъмната стая, вдигна ръка и включи осветлението.

Уъртингтън, надничащ внимателно иззад саксията на балкона, успя да зърне лицето му. Веднага го позна. Предварително знаеше, че е страхливец, но никога не беше допускал, че може да бъде напълно парализиран от подобно чувство.

Едрият мъжага оттатък беше Брукмън, дясната ръка на О’Халоран, специалист по мръсната работа. Официален екзекутор на ЦРУ, той влизаше в действие, когато трябваше да се отстрани излишен агент!

Кой ме е предал, запита се безмълвно Уъртингтън, а сърцето му бясно препускаше. Вдигна предпазителя на пистолета си, но веднага си даде сметка, че няма да може да стреля в Брукмън. Беше прекалено мекушав, за да отнеме човешки живот. Потънал в студена пот, той бавно се отпусна на колене и зачака неизбежното.

Нищо не се случи, минутите бавно се точеха. Уъртингтън се отърси от парализиращия ужас и отново надникна в стаята.

Брукмън тъкмо излизаше от банята, лицето му беше напрегнато. Прекоси стаята и се изправи пред дървения ангел.

Уъртингтън озадачено го наблюдаваше, ангелът бе напълно скрит от широкия му гръб. После Брукмън леко се извъртя и Уъртингтън видя, че е свалил главата на ангела. Убиецът се наведе и внимателно я постави на пода, после отвори куфарчето си и извади от него пакет, увит в кафява амбалажна хартия. Работеше бързо и сръчно, пакетът скоро бе натикан в кухия врат на ангела, главата се върна на мястото си. Изправи се, затвори празното куфарче и се огледа. После се насочи към вратата, угаси осветлението и излезе.

Уъртингтън, парализиран от изненада, все още не можеше да повярва на късмета си. Изминаха няколко минути, преди да бъде в състояние да побутне притворения френски прозорец и да влезе обратно в стаята. Точно навреме, за да чуе как тежките стъпки на Брукмън заглъхват надолу по стълбите. Внимателно пристъпи към входната врата и леко я открехна. Отдолу ясно долетя затръшването на тежката порта, после всичко утихна.

Обърна се, запали лампата и безсилно се отпусна в близкия стол. Размина се на косъм със смъртта! Беше толкова уплашен, че дълго време не можеше да прави нищо друго, освен да гледа лицето на дървения ангел и да благодари на Бога, че е съхранил живота му. После умът му се раздвижи и отново го обзе чувството за смъртна опасност.

Така го завари Мейла — полузадрямал на стола, изтощен от преживяното напрежение. В момента, в който зърна бледото му лице, тя разбра, че нещо се е случило. Бързо затвори вратата и сложи резето, после тихо попита:

— Какво има?

Уъртингтън бавно се изправи на крака. Направи върховно усилие да надмогне страха си, но от ужаса в очите й разбра, че не е успял.

— Тук беше Брукмън — промълви той. — Докато обработваше ключалката, аз успях да се скрия на балкона…

— Кой е той? — попита с треперещ глас Мейла. — Какво искаш да кажеш?

— Човек на Дори — нетърпеливо отвърна Уъртингтън. — Помислих, че някой ме е предал… — Потърка брадичка и тихо добави: — Бях сигурен, че е дошъл да ме убие.

— Но защо трябва да те убива? — потръпна Мейла.

— Дори знае, че ако ме хванат, аз ще издам както теб, така и Кейн — отчаяно промълви Уъртингтън. — Но задачата му беше друга… — Ръката му махна по посока на дървения ангел: — Сложи някакъв пакет там, вътре, после си тръгна… И друг път ли са използвали фигурата за пощенска кутия?

— За какво говориш? — объркано попита Мейла и извърна глава към ангела. — Оставил е нещо вътре, така ли?

— Да. Отвъртя главата и пъхна нещо в кухината отдолу. Помислих, че е нещо, което очакваш… В крайна сметка ти все още работиш за Дори, нали? — Забеляза учудването й и продължи: — А ако не знаеш за какво става въпрос, най-добре ще е да погледнем там, вътре…

— Не! — извика Мейла. — Не искам да имам нищо общо с това!

Уъртингтън озадачено вдигна глава.

— Наистина ли? — попита той. — Сигурна ли си, че ангелът никога не е бил използван като тайник?

— Сигурна съм, разбира се! Не го пипай! Не искам да се забърквам!

— Държиш се детински. Ти си агент на ЦРУ и вече си приела и предала огромно количество информация. Чрез мен и чрез Кейн, срещу което си получавала пари. А това те превръща в професионалист. Я се съвземи! Рано или късно те ще ми намерят заместник и тогава ще трябва да работиш с него!

— Няма да работя вече с никого! — изкрещя Мейла. — До гуша ми дойде! А ти се махай! Никой не може да ме принуди да правя нещо, което не желая да правя!

Уъртингтън й хвърли един изпълнен със съчувствие поглед. Отлично разбираше чувствата й. Нали и той ги беше изпитал, когато научи за пристигането на Малик в Прага?

— Моля те да се съвземеш и да ме слушаш внимателно — тихо рече той. — Ти си вземала парите им. Можеш да се отървеш от тях само ако те го пожелаят. В противен случай ще ти затворят устата. Единственият ти шанс да се откачиш е да изчезнеш — така, както аз се опитвам в момента… Ако нямаш начин да се измъкнеш от страната и да се покриеш някъде, ще бъдеш убита!

Тя го погледна с обезумели очи.

— Не ти вярвам! Те не биха сторили подобно нещо!

— А не се ли питаш защо аз бягам от Прага? Винаги съм знаел, че този момент ще дойде и съм вземал необходимите предпазни мерки. — Поколеба се за миг, после продължи: — Не му е сега времето да ти казвам подобни неща, но няма как… — Слабото му лице се покри със ситни капчици пот, очите му бяха отчаяни, но искрени: — Аз те обичам, Мейла. Обичам те още от първата ни среща. Бих желал да мога да се изразя с не толкова банални думи… — Срещнал изумения й поглед, той рязко млъкна и наведе глава: — Извинявай, не трябваше…

— Извинявай, а? — рязко просъска тя и той потръпна от омразата в гласа й. — Защо дойде тук, след като ме обичаш? Защо реши да ме използваш? Не, ти не обичаш мен, обичаш единствено себе си!

Уъртингтън зашеметено мълчеше.

— Нямаше къде другаде да ида — промълви най-сетне той. — В същото време отчаяно се надявах, че ще проявиш някакви чувства към мен…

— Не те искам тук! — изкрещя Мейла. — Колко пъти трябва да ти го повторя? Ти не означаваш нищо за мен! НИЩО, разбираш ли?

Рязко се извърна от него, а Уъртингтън погледна гърба й с натежали от мъка очи. Господи, сигурно е прекрасно да прегърнеш такава жена, отчаяно си помисли той.

— Бихме могли да се измъкнем заедно — тихо каза той. — Защо не дойдеш с мен в Швейцария? Власт ще направи паспорт и за теб, бихме могли да пътуваме като съпрузи… А когато стиснем Женева, сама ще решиш дали да останеш при мен, или да търсиш късмета си другаде.

— Никъде няма да ходя! — рязко се извърна тя. — И вече не съм агент на никого! Ще бъда в пълна безопасност, ако благоволиш да изчезнеш, разбира се!

— Агентът никога не е в безопасност. Това може да стане само ако дойдеш с мен в Женева!

— О, престани! — повиши глас тя и Уъртингтън притеснено си помисли за съседите. — Защо не вземеш да се махнеш?

— По-добре е да видим какво остави тук Брукмън — рече той.

— Не! Нищо няма да пипаш!

— Може да е нещо, което заплашва живота ти! Не познаваш Дори! Трябва да видим какво е!

Мейла си пое дъх и замълча, а той пристъпи към дървения ангел и бавно започна да развинтва главата му.

 

 

Гърланд слезе от автобуса, който отвеждаше заминаващите пътници в залата за обработка на багажа. Хари Мос го чакаше.

— Здрасти — рече му той. — Ето ти билета. Ела да ти предадем багажа, а после ще поговорим.

Гърланд свали охлузения си куфар от автобуса и го последва към гишетата. Предадоха го на служителя и се отправиха към близката скамейка. Мос извади от джоба на каубойската си риза сгънат на две плик.

— Това е адресът — рече той. — Парите са във вътрешността на един дървен ангел. — Информацията беше получил от Дори едва предната вечер, когато в щаба на ЦРУ беше пристигнала кодираната телеграма на Брукмън. — Проста работа. Главата се развинтва. След три дни, в събота, имаш запазено място за обратния полет… Ще те чакам тук.

— За това, последното, мога да се обзаложа! — кисело се усмихна Гърланд, после прочете адреса, който не му говореше абсолютно нищо. — Дървен ангел ли каза?

— Да. Изправен е в левия ъгъл на стаята. Няма начин да не го забележиш.

— Живее ли някой там? — попита Гърланд и прибра адреса в портфейла си.

— Не знам, но е напълно възможно… Жилищната криза в Прага е доста голяма, ще се оправиш на място… — Мос му хвърли един изпълнен с подозрение поглед и добави: — Надявам се, че няма да ти хрумне да изчезнеш и с моя дял!

— Нещо друго относно апартамента?

— Няма портиер, ще трябва да се качваш пеш до четвъртия етаж — започна Мос, цитирайки дума по дума информацията, която беше получил от Дори. — Ключалката е проста, трябва само да провериш дали вътре няма някой…

Гърланд замислено се почеса по врата. Всичко изглеждаше прекалено лесно, но в крайна сметка нищо не губеше.

— Добре… — промърмори той. — А пари за текущите разноски?

Мос бръкна в джоба си и с нежелание му подаде пачка банкноти.

— Хиляда франка, не можах да събера повече — въздъхна той. — Внимавай и не ги пръскай всичките!

Гърланд сложи парите в портфейла си. Миг по-късно по радиоуредбата съобщиха, че пътниците за полет 714 до Прага трябва да се насочат към изход номер осем.

— Е, тръгвам — рече той и се изправи на крака. — Недей да припадаш, ако не се видим в събота. Нещо може да се обърка.

— Нищо няма да се обърка — отвърна Мос и тръгна да го изпрати до ескалатора. — В събота ще бъда тук!

Гърланд подаде бордната си карта на служителя при ескалатора, махна с ръка и изтича нагоре.

Петнайсет минути по-късно вече се качваше по стълбичката, която водеше в туристическия салон на големия каравел. Стюардесата запърха с мигли насреща му и той я възнагради с очарователната си усмивка. Имаше способността да се превръща в любимец на стюардесите и изобщо не се учуди, когато, малко след излитането, момичето се наведе над ухото му и прошепна, че в първа класа е почти празно.

Гърланд вдигна глава да я погледне. Беше хубаво миньонче с тъмни блестящи очи и сладка усмивка.

— Чудесно! — промърмори той, стана от неудобното кресло и се насочи към първа класа под завистливите погледи на останалите пътници.

Отказа предложеното шампанско и поиска двоен скоч с лед. Пофлиртува със стюардесата, а когато тя си отиде, усети как питието го размеква и затвори очи. Трябваше да обмисли предстоящите си действия.

Безпокойството от неочакваното посещение на Брукмън в жилището му не го напускаше. През двата дни, в които очакваше чехословашка виза, прерови апартамента из основи. Очакваше, че Дори е пожелал да го подслушва, но не откри нищо. После му хрумна, че „дървеницата“ може да е в дрехите му, но отново удари на камък. Неволно стигна до заключението, че Дори е искал да си върне част от отмъкнатите преди време пари, макар това да му се струваше малко вероятно. Но не виждаше никаква друга причина за неочакваната визита на Брукмън.

Хари Мос също му се струваше подозрителен. Макар историята му да излезе вярна, той не можеше да се отърве от чувството, че хлапакът играе някаква роля.

Добре, ще видим какво ще излезе на място, нетърпеливо сви рамене Гърланд. Миг по-късно стюардесата отново се появи и му подаде хапка препечен хляб с черен хайвер. После седна до него, очевидно успокоена от факта, че в първа класа имаше още само двама пътника. До самото кацане на бялата птица в Прага двамата се смееха и флиртуваха, забравили всички земни грижи.

Хари Мос изчака излитането, влезе в най-близката телефонна кабина и набра номера на Дори.

— Налапа стръвта заедно с кукичката! — тържествуващо съобщи в слушалката той. — Искаш ли още нещо от мен?

— Браво, Алън — похваля го Дори. — Ще ти пратя малка компенсация за добрата работа. Благодаря ти.

— За мен беше удоволствие — отвърна Мос помълча, после добави: — Нека компенсацията да не е чак толкова малка, вуйчо!

Дори се намръщи и прекъсна разговора. Взе писалката и нахвърля текста на кратка телеграма до Брукмън, в която му съобщаваше за пристигането на Гърланд. Най-отдолу добави:

„Гърланд те познава, дръж се по-далеч от него и не го подценявай! Операцията трябва да бъде доведена до успешен край!“.

Повика Мейвис Пол, секретарката си, и й подаде телеграмата. Изчака я да излезе, облегна се назад и запали цигара.

Беше доволен от себе си.

 

 

Въздухът в просторното помещение на Министерството на вътрешните работи беше тежък и застоял. В тази солидна като крепост сграда се помещаваше щабът на чехословашките тайни служби.

Трима мъже бяха седнали около масата. Над голяма карта на Прага беше приведен Сук, заместник-директорът на контраразузнаването. Широка лепенка на голата му глава очертаваше мястото, върху което Уъртингтън беше стоварил своята пясъчна торба. Все още се измъчваше от силно главоболие.

Срещу него седеше Малик, неподвижен като сфинкс. Хладните му зелени очи се местеха от картата върху лицето на Сук и обратно. Третият присъстващ се казваше Борис Смирнов — широкоплещест здравеняк с грубо лице и голяма плешивина, която неуспешно се опитваше да прикрие с дълги кичури коса от тила си. Той беше дясната ръка на Малик, безупречен стрелец и най-опитният ловец на хора сред всички кадри на ГРУ.

— Няма начин да се измъкне — каза Сук и почука с пръст по картата: — Трябва да е някъде в този район… Залавянето му е само въпрос на време.

— А времето не е важно, така ли? — попита на лош английски Малик. Двамата разговаряха единствено на този език. — Само въпрос на време, казвате… Вие, другарю, проявихте престъпна небрежност въпреки моите предупреждения! Казвате, че залавянето му е единствено въпрос на време. Надявам се наистина да е така. Какво възнамерявате да предприемете?

Сук избърса изпотеното си лице и отвърна, без да го гледа в очите:

— Сигурен съм, че не може да се измъкне от страната. В момента правим съответните разследвания, които ще ни заведат при онзи, който го е укрил. Хотелите вече са проверени, всички гранични пунктове са предупредени. Освен това…

Малик го макара да млъкне с нетърпеливо махване на ръка.

— Искам да го разпитам веднага след като го заловите! Ясно ли е?

— Тъй вярно, другарю Малик.

— За нас е по-важно кой ще го замени. Те с положителност ще му изпратят заместник. Искам информация за всички пристигащи в страната чужденци, независимо дали идват по въздуха, с влак или автомобил. Дори едва ли ще бърза, но ние трябва да сме готови. Всеки подозрителен пътник да бъде подлаган на задълбочена проверка. Разбирате ли?

— Тъй вярно, другарю Малик.

— Добре. А сега се заемайте с издирването на Уъртингтън!

Сук стана и излезе, внимателно затваряйки вратата зад себе си.

Малик се обърна към Смирнов, който спокойно палеше цигара.

— Докладвай! — кратко нареди той.

— Търговец на стъклария, името му е Джонатан Кейн — усмихна се онзи, разкривайки пожълтели от никотина зъби. — Интересен е с това, че пътува до Прага два пъти в месеца и купува продукция от местните производители. Преди четири дни е обядвал с Дори в Париж. Информацията получихме от наш агент, който работи като келнер в ресторанта „При Жозеф“ — дискретно заведение, особено подходящо за тайни срещи. Малинков просто споменава този факт в рапорта си. Може и нищо да не означава, тъй като Дори често излиза да обядва с приятели.

— Малинков е глупак! — тросна се Малик. — Какво научи за този Кейн?

— Съвсем малко… Типичен американски бизнесмен. Когато е в Прага, редовно посещава бар „Алхамбра“. До този момент нямаме абсолютно нищо срещу него… Ако не се брои обядът с Дори.

Малик се облегна в стола си и се намръщи.

— Бар „Алхамбра“? Знаеш ли го?

— Отбивал съм се един-два пъти — отвърна Смирнов и изтръска пепелта си на пода. — Храната е прилична, има доста уединени сепаренца… Програмата не е нищо особено. Певицата е дете от смесен брак между чех и американка… Баща й е екзекутиран като противник на режима. Казва се Мейла Рейд — това е фамилното име на майка й…

Малик приключи с разглеждането на късо подрязаните си нокти и рязко вдигна глава.

— Има ли някаква връзка е Кейн?

— На пръв поглед той е просто един от нейните почитатели. На няколко пъти й праща цветя. Никога не е ходил в квартирата й.

— Цветя, а? — промърмори Малик и протегна дългите си ръце. — Май трябва да поогледаме това момиче, Борис… Постави я под наблюдение. Може би само ще си изгубим времето, но засега разполагаме единствено с време… — Вдигна глава и впери блестящите си очи в лицето на своя подчинен. — Искам да зная всичко за нея, Борис! Ясно ли е?

— Аз също — отвърна Смирнов, после стана и излезе от стаята.

Малик се изправи и пристъпи към прозореца. На отсрещния балкон се клатушкаха два гълъба. Мъжкарят беше зает с изпълнението на сложен любовен танц, а женската се правеше, че не му обръща внимание. Малик ги наблюдаваше, в душата му се надигаше негодувание към мъжкия. Какъв глупак, поклати глава той и се отдръпна от прозореца.

Мислите му се насочиха към Кейн, после към Уъртингтън и евентуалния му заместник. Може би Сук ще се окаже прав. Всичко в тази страна е въпрос на време. И на търпение, разбира се.

 

 

Уъртингтън извади кафявия пакет и започна да го върти в ръце.

— Виждаш ли? — попита той. — Дори ти е подхвърлил нещо! Никога не съм изпитвал доверие към този човек!

— Но защо? — не скри ужаса си Мейла. — Какво съм сторила?

— Кой знае? — сви рамене Уъртингтън. — Трябва да видим какво ти е пробутал! — След тези думи извади джобното си ножче и се приготви да отвори пакета.

— Недей, моля те!

— Трябва, за да знаем какво ни чака! — отвърна нетърпеливо Уъртингтън и пъхна острието под лепенката. Действаше с изключително внимание, надвесен над него, Мейла го наблюдаваше с разтуптяно сърце.

Най-сетне опаковката се разтвори и под нея се показа дебелата пачка стодоларови банкноти.

Двамата замръзнаха от изумление. Пръв се окопити Уъртингтън и се зае да брои парите с треперещи ръце. Когато свърши, в стаята се възцари тежко и напрегнато мълчание. Най-сетне той преодоля смайването си и прошепна:

— Пресвети Боже, та това е цяло състояние! Трийсет хиляди долара!

Мейла се строполи до него, останала изведнъж без сили.

— Какво означава това? — едва чуто прошушна тя.

Уъртингтън мълчеше и гледаше купчината пари на масата. После рязко вдигна глава и каза:

— Възможно е едно-единствено обяснение, Мейла. Това не е капан за теб, а пари, предназначени за моя заместник… — Слабото му лице помръкна: — На мен никога не са давали толкова много… Вече ти казах, че новият агент ще дойде да се свърже с теб. Затова Брукмън скри парите в твоето жилище. Пет пари не дават и за теб, след като те излагат на такъв риск. А мен отдавна са ме отписали…

— Колко много пари, Господи! — изпусна една сподавена въздишка Мейла.

— Те нямат право да се отнасят така с теб! — продължи Уъртингтън, очите му не можеха да се откъснат от новичките банкноти. — Биха могли да те попитат дали си съгласна, но никога не го правят! Просто вършат каквото са си наумили и нищо друго не ги интересува! — Приведе се и почука купчината банкноти: — Ако Малик ги открие тук, с теб е свършено!

Мейла също гледаше като хипнотизирана.

— Какво ще правим сега? — безпомощно попита тя.

— С подобна сума няма да имаш никакви проблеми с изчезването си — бавно и отчетливо каза Уъртингтън. — Ще бъдеш напълно независима, ще можеш да си купиш паспорт, всичко…! И да дойдеш в Женева с мен!

Мейла с мъка откъсна поглед от парите и озадачено го изгледа:

— Но тези пари не са мои! Как бих могла да ги взема?

— Те не мислят за теб, защо ти трябва да се съобразяваш с тях? Парите за тях са нищо. Ако вземеш тези, ще изпратят други. А с толкова пари ти ще можеш да купиш свободата си!

Мейла се поколеба, после поклати глава.

— Не! Върни го обратно. Няма да ги взема.

Уъртингтън внимателно я изгледа, после бавно сви рамене.

— Добре — въздъхна той. — Постъпваш глупаво, но аз не мога да ти помогна.

— Така е по-добре — каза тя, притисна с длани слепоочията си и се изправи. Хвърли последен поглед към парите и се отправи към импровизираната завеса. — Лягам си, а ти ги върни на мястото им. — Спря се и го погледна право в очите: — Може би съм глупава, но не съм крадец!

— По-добре е да си крадец, отколкото глупак, когато става въпрос за живота ти! — тихо, но натъртено отвърна Уъртингтън.

Тя се поколеба, после изчезна зад завесата. Уъртингтън я чу как тежко се отпусна на леглото и премести очи към съблазнителната купчина на масата. Прибавени към неговите спестявания в Швейцария, тези трийсет хилядарки го правеха независим за цял живот! Колебанието му трая само секунда. Отиде в кухничката и се върна с два стари вестника. Прегъна ги и започна да ги реже на продълговати късове. Когато свърши, събра хартията и я постави в опаковката от амбалажна хартия.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита Мейла, която мълчаливо го беше наблюдавала иззад завесата.

— Просто не се правя на глупак — отвърна Уъртингтън, провери за последен път лепенките и се насочи към дървения ангел в ъгъла. Натика пакетчето в кухината и завинти главата върху нея. — Ти можеш да бъдеш глупачка, щом искаш, но аз зная цената на парите!

— Вземаш ги, така ли?! Но те не са твои!

Уъртингтън събра купчината.

— Лягай си, нали си уморена? Остави това на мен.

— Какво мислиш да правиш с тях?

— По-добре да не знаеш. Моля те да си легнеш.

— Ти си глупакът, а не аз! — извика тя. — Никога не бихме могли да измъкнем през границата толкова пари!

Уъртингтън й отправи един уморен поглед.

— Правя всичко възможно да те измъкна от бъркотията — тихо рече той. — Но ти май още не разбираш сериозността на положението си. Новият агент на Дори не трябва да намира тези пари тук. Ти не трябва да бъдеш замесена. След като си решила да бъдеш чиста като сълза, не е ли по-добре да ме оставиш да сторя каквото мога, за да те защитя?

Тя ясно забеляза, че напрежението върху слабото му лице е истинско, също както и загрижеността му за нейното положение. Поколеба се за миг, после попита:

— Къде ще ги скриеш?

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. В крайна сметка беше осъзнала не само собственото си опасно положение, но и всичко, което те двамата биха постигнали с тези пари.

— Под ангела — отвърна той. — Така ще можем да ги приберем за секунда, когато това се наложи. Ще ги прикрепя със скоч.

— Добре — рече тя, после се приближи и леко го докосна по ръката. — Извинявай, Алек. Не исках да ти създавам трудности… Зная много добре какво изпитваш към мен… Ще дойда с теб в Швейцария, стига да успеем да се измъкнем…

Уъртингтън мрачно се усмихна. Парите, а не неговите чувства, я бяха накарали да промени решението си.

— Утре трябва да идеш при Власт — каза той. — Кажи му, че имаш нужда от английски паспорт. Ще ти го достави, особено след като разбере, че плащаш добре… — Прехвърли купчината банкноти в ръцете си и попита: — Да ти се намира някой плик?

— В кухнята имам найлонова торбичка. Няма ли да свърши работа?

— Ще свърши — кимна Уъртингтън.

Забелязала тъжното изражение на лицето му, тя усети как я заливат горещите вълни на срама.

— Благодаря ти за всичко, Алек — промълвиха устните й. — Но какво мога да направя, като не те обичам? Съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, но просто съм изплашена до смърт!

— Няма нищо — усмихна й се Уъртингтън. — Аз също съм изплашен до смърт… Успеем ли да се доберем до Женева, нещата вероятно ще се променят. Кой знае? Може би ще вземеш да се влюбиш в мен!

Докато те разговаряха, в апартамента срещу блока на Мейла мълчаливо се нанесоха двама мъже с черни шлифери и също така черни широкополи шапки.

Старицата, която от много години обитаваше малкото жилище, беше безцеремонно изхвърлена и в момента хълцаше в мизерната стаичка на някакъв старчески дом.

Заповедта на Смирнов беше изпълнена. Двамата мъже се настаниха зад дантеленото перденце и от този момент нататък Мейла Рейд влезе завинаги в полезрението на могъщото ГРУ.

 

 

Мейвис Пол, секретарката на Дори, беше стройна и красива жена, от чието поведение се излъчваше самоувереност. Вдигна глава и на лицето й се появи приветливата усмивка, с която посрещаше своите любимци.

— Добро утро, капитане — поздрави О’Халоран тя. — Влизайте направо, очакват ви.

О’Халоран се ухили, отдаде шеговито чест и галантно отбеляза:

— Тази сутрин изглеждате чудесно! Всъщност кога ли пък сте изглеждали другояче?

Мейвис се засмя.

— Все това слушам, но все пак благодаря — рече тя и щракна с пръсти към вратата на Дори: — Заповядайте, капитане.

После пръстите й чевръсто започнаха да тичат по клавишите на електронната машина.

О’Халоран направи тъжна физиономия и попита:

— Какво ще кажете за една разкошна вечеря в „Лазаре“? Три звезди в програмата, подвижен покрив… Толкова съм самотен!

— Моят покрив е неподвижен — спря за миг тя. — Благодаря, но не приемам подобни покани!

— Човек е длъжен да опита — рече О’Халоран и се насочи към вратата на Дори. — Може би покривът ви се нуждае от ремонт!

— Сама ще се погрижа, благодаря.

Господи, каква жена, въздъхна вътрешно О’Халоран. Отдавна беше разбрал, че Мейвис Пол не само се отнася напълно сериозно към своите задължения, но и упорито отказва покани за срещи в свободното си време.

Почука и натисна ръчката на вратата.

Както обикновено, Дори беше потънал в някаква папка. Посрещна го с кратко махане на ръката, което означаваше да сяда, после продължи да чете.

О’Халоран се настани в едно от креслата и сложи фуражката си на пода. Минута по-късно Дори сложи подписа си под някакъв документ и затвори папката. Облегна се назад и отправи една бледа усмивка към своя помощник.

— Радвам се да те видя, Тим — рече той. — Добре ли пътува?

О’Халоран току-що се беше върнал от скучно и уморително пътуване до Антверпен, продължило цели три дни.

— Нищо особено — промърмори той. — Утре ще ти предам рапорта.

— Тук нещата се развиват по план — доволно му съобщи Дори. — Брукмън потвърди, че Гърланд е пристигнал в Прага. Латимър е готов да замине всеки миг. Трябва внимателно да изчислим времето. Ще се появи в Прага точно в момента, в който приберат Гърланд, резервацията му е готова. Вероятно ще замине най-много след два дни. Гърланд е бързак. Ще вземе парите и ще направи опит да изчезне. Но Брукмън следи всяка негова крачка.

— Няма ли да пратиш и още някой? — попита О’Халоран. — На Брукмън ще му бъде доста нанагорно!

— Ще се справи. Попитах го дали има нужда от помощници и той рече „не“. Вярвам на този човек.

— Аха — проточи О’Халоран със съмнение в гласа. — На твое място бих му пратил подкрепление. Гърланд е пълен с номера и усети ли, че Брукмън е по петите му, нашият човек няма никакъв шанс!

— Стига с твоя песимизъм, Тим — размърда се нетърпеливо Дори. — Брукмън си знае работата и ще стои на сянка.

— Щях да бъда по-спокоен, ако там има и други наши хора — въздъхна О’Халоран и сви широките си рамене.

— Остави тая работа на мен! — с леко раздразнение каза Дори. Беше доволен от плана си и нямаше никакво намерение да търпи вечните съмнения на своя помощник. — Между другото, в твое отсъствие пристигна една паметна записка от Генералния щаб — подхвърли той. — Висока степен на секретност, което означава, че не може да напуска кабинета ми. — Стана и се приближи до вградената в стената каса. — Отнася се до бъдещите ни действия във Виетнам и начините, по които бихме ги предпазили от очите на руснаците. Истински динамит! Надявам се, че си дават сметка какво вършат, още повече че са получили одобрението на президента Джонсън. Искам да се запознаеш с раздела, който се отнася до мерките за сигурност.

Завъртя шифъра, набра комбинация от цифри и дръпна вратичката. След миг се върна пред бюрото си с дълъг бял плик, през който минаваше яркочервена лента. Подаде го на О’Халоран и седна обратно на мястото си.

— Прочети го внимателно, Тим — каза той. — А през това време аз ще отхвърля още малко работа.

Придърпа поредната папка пред себе си, а О’Халоран извади от плика два листа хартия.

След кратка пауза капитанът вдигна глава и объркано погледна шефа си:

— Какво е това? Май си сбъркал плика!

Дори вдигна глава и намръщено го изгледа.

— Моля?

О’Халоран му подаде двата листа.

— Тук няма нищо от Генералния щаб на армията. Това по-скоро е ключът за кода ни от миналия месец.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — замръзна Дори, после грабна листовете и се взря в тях.

О’Халоран ясно видя как лицето на Дори стана бяло като стената зад него. Пръстите му изпуснаха хартията, главата му се люшна.

Господи, май получи удар, скочи на крака капитанът.

— Какво става, шефе? — извика той. — Да повикам ли лекар?

Дори се помръдна, очите му с усилие се фокусираха върху лицето на младия капитан, миг по-късно в тях блесна дива ярост.

— Млъквай и ме остави да помисля! — изкрещя той със странно одрезгавял глас.

О’Халоран покорно замълча, безпогрешно доловил особеното настроение на началника си.

Дори отново взе листовете, прочете ги от край до край, после се протегна за белия плик. Разгледа го с безкрайно внимание, след което блъсна стола си назад и се върна при сейфа. Когато свърши с проверката на съдържанието му, лицето му изведнъж се състари. Но очите му бяха все така блестящи, а устата — решително стисната.

— Тим! — бавно и тържествено каза той. — Направил съм най-фаталната грешка в своя живот! — Краката му се подгънаха и той беше принуден да седне. — Документите, които дадох на Брукмън със задачата да ги пъхне в куфара на Гърланд, бяха в също такъв бял плик. Сам ги сложих вътре, исках да впечатля руснаците с лентата „строго секретно“! Проявил съм необяснима небрежност и съм разменил двата плика… Онзи с инструкциите на Генералния щаб също беше на бюрото ми… — Замълча и отправи поглед към безсилно потрепващите си ръце. — И сега строго секретен документ се намира точно в ръцете на тип като Гърланд, а той го отнесе не другаде, ами в Прага! Попадне ли в ръцете на руснаците, с мен е свършено! Ще настъпи истински ад!

О’Халоран го гледаше удивено и не можеше да повярва на ушите си. После тръсна глава и изведнъж се превърна в онази безупречна машина за аналитично мислене, която му беше извоювала репутацията на един от най-способните млади разузнавачи.

— Ще телеграфирам на Брукмън — кратко рече той. — Той ще иде да прибере плика. Гърланд едва ли ще успее да прибере парите и да изчезне от Прага за ден-два. Отменяме цялата операция. След като Брукмън не съобщи нищо на чехословашкото разузнаване, те няма да имат причина да го задържат. Дори Брукмън да не успее да прибере плика, те няма да знаят за парите и ще оставят Гърланд на спокойствие. Прав ли съм?

— Но не и Малик — изпъшка Дори. — Той положително ще иска да прибере Гърланд!

— Значи Брукмън наистина трябва да вземе плика на всяка цена!

— Мислиш ли, че ще се справи? Господи, Тим, ти беше прав! Наистина трябваше да изпратя още някой заедно с него! А сега трябва да действа сам и от това зависи животът ни!

— Той е опитен агент, шефе. Трябва да се справи! Няма време да му пращаме подкрепление!

Дори помисли малко, после кимна с глава. Придърпа лист хартия и започна да пише телеграмата. О’Халоран гледаше нетрепващата му ръка и поклати глава с безмълвно възхищение. Човекът насреща му можеше не само да погуби кариерата си, но и да превърне Студената война в нейна гореща заместница. Макар и пред прага на нещастието, той проявяваше великолепно самообладание и енергично се хвърляше в трудната битка.

— Това стига ли според теб? — попита Дори и му подаде черновата.

О’Халоран я прочете и кимна с глава:

— Напълно. Искаш ли аз да я зашифровам?

Размениха си по един продължителен поглед, после Дори бавно наведе глава.

— Ще се радвам, Тим — промълви той. — Нека запазим това между нас, поне докато е възможно. Ако Брукмън не успее да вземе обратно документа, няма да имам друг избор, освен да алармирам Вашингтон. — Дори вдигна глава, очите му изведнъж бяха станали празни: — А това ще означава, че трябва да си прережа гърлото!

О’Халоран само въздъхна, после взе телеграмата, вдигна шапката си от пода и бързо излезе.

Мейвис Пол спря да пише и стреснато проследи фигурата му, която бързо се отдалечаваше към стаичката за шифроване. Какво ли се е случило, запита се тя и хвърли любопитен поглед към кабинета на Дори. О’Халоран трябва наистина да е получил лоши новини, след като забрави дори да й каже довиждане.