Джеймс Хадли Чейс
А питието — от мен! (5)

Пета глава

Малик рязко разкъса кафявата амбалажна хартия на пакета, открит край тялото на Брукмън. Втренчи поглед в нарязаните вестници, потърси по тях някакви особени белези, после ядосано ги захвърли на пода.

— И за това уби човек, а? — втренчи се той в Зернов, който прикрепяше увитата си в бинтове ръка.

Единствен Смирнов, който добре познаваше шефа си, усети колко близко е той до гневното избухване. Отговори Сук, който стоеше редом със Зернов:

— Мислил е, че действа правилно.

— Не говоря с вас! — рязко рече Малик и отново се обърна към Зернов: — Значи за това си убил човек, така ли?

— Той пръв откри огън — виновно отговори Зернов. — Нямах друг избор!

— И ни замеси в международен скандал! — кресна Малик. — Този човек е агент на Дори и американският посланик несъмнено ще поиска разследване! А цялата капиталистическа преса ще се нахвърли върху нас! Твоята глупост провали цялата ми операция! Как изобщо ти мина през главата да натиснеш копчето за стълбищното осветление?! Пълен глупак!

Грубото лице на Зернов се покри с едри капки пот.

— Аз… Аз помислих, че…

— Помислил си?! — кресна Малик. — Как можеш да мислиш, след като нямаш мозък?! Махай се от очите ми!

Зернов се сви под змийския поглед на Малик и побърза да излезе.

— Да се накаже! — извърна се руснакът към Сук. — От такива като него полза няма! Ясно ли е?

— Да.

След кратка пауза, вече с доста по-спокоен глас, Малик попита:

— Къде е Гърланд?

— Гърланд ли? — учудено го погледна Сук. — Не зная, но той е поставен под наблюдение. Какво общо има тук Гърланд?

— Разберете къде се намира! Искам да не го изпускам от очи!

— Слушам — отвърна Сук и бързо напусна стаята.

Малик сви огромните си юмруци, а Смирнов мълчаливо го наблюдаваше. След известно време едрият руснак се размърда и рече:

— Каква операция, Боже мой! Ти допусна самоубийството на онзи Власт, сега пък тоя глупак застреля един от най-добрите агенти на Дори! Мейла Рейд положително вече е нащрек! Ами Гърланд? Защо заповедите ми не се изпълняват точно, дявол да ви вземе?

— Как ще процедираме оттук нататък? — попита Смирнов, на когото омръзна да слуша гневните изблици на началника си.

— Незабавно арестувайте Гърланд и момичето! — втренчи се в него Малик. — Лично ще се заема с тях и няма начин да не пропеят! Вече нямам доверие на никой от тези глупаци!

— Защо не изчакаме рапорта на Сук? — запали цигара Смирнов. — Момичето е на работа, след три четвърти час е нейният номер. Имаме достатъчно време да я приберем на излизане.

— Добре — кимна Малик, успял да овладее раздразнението си с цената на доста усилия. — Дай една цигара!

— Защо никога не си купуваш? — изръмжа Смирнов и му подаде кутията „Бенсън & Хеджис“.

— Това са капиталистически цигари! — отбеляза Малик.

— Но са хубави — ухили се Смирнов. — А ти не ги пуши, след като не ги харесваш!

Малик запали и подхвърли кутията на Смирнов.

— Защо в пакета имаше нарязани вестници? — започна да разсъждава на глас той. — За да влезе в онзи апартамент, Брукмън очевидно е търсил нещо ценно… Вероятно момичето му е скроило номер… — Очите му се върнаха на пръснатата по пода хартия: — А може би тук има скрито послание. Трябва да се провери!

Сук се върна в стаята, лицето му беше пребледняло, по челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Изпуснали са го! — с отчаяние в гласа съобщи той. — Бях изпратил трима души да го следят и въпреки това са го изпуснали!

Малик пристъпи към него и заплашително размаха пръст:

— Това ще бъде докладвано, където трябва, другарю Сук! — кресна той. — Ако Гърланд напусне страната, лично от вас ще се търси най-строга отговорност! Този човек трябва да бъде заловен! — Обърна се към Смирнов и подхвърли: — Веднага арестувай момичето! От нея ще научим къде е Уъртингтън! А жилището й да се претърси из основи!

После излезе от стаята, следван по петите от Смирнов.

Сук избърса лицето си и вдигна телефонната слушалка. Предаде спешно съобщение до всички гранични пунктове, летището и железопътните гари на Прага.

— На всяка цена да се задържи! — нареждаше той. — Този човек трябва да бъде арестуван!

 

 

Сгушен на стола срещу Мейла и Гърланд, Уъртингтън разказваше перипетиите си с разширени от тревога очи. Чул стрелбата и разбрал, че разполага с много малко време преди пристигането на полицията.

— Взех някои неща и за теб — погледна към Мейла той. — Там повече не можем да се върнем. Вече сигурно те търсят и скоро ще бъдат тук!

Гърланд внимателно наблюдаваше високия и мекушав на вид англичанин. Имаше чувството, че ще си има доста неприятности, ако се забърка с него.

— Какво стана с парите? — попита той, без да сваля очи от лицето му.

Уъртингтън замръзна и хвърли един объркан поглед към Мейла.

— Разказах му всичко — рече тя.

Уъртингтън направи неволна гримаса. Тези пари бяха от огромно значение за него, пък и за нея. Как е възможно да изплюе всичко пред един напълно непознат човек?

— Не разбирам… Аз…

— Нека оставим подробностите за по-подходящо време — ледено процеди Гърланд. — Какво стана с парите?

Уъртингтън се поколеба и хвърли умолителен поглед към Мейла. Не знаеше доколко се е разкрила пред този човек.

— Знае всичко за парите — подхвърли нетърпеливо Мейла.

Уъртингтън изпусна една въздишка на отчаяние и се предаде.

— Нося ги в куфара си — рече той.

— Това вече е друга работа — облекчено въздъхна Гърланд. — А сега трябва да изчезваме! Вие познавате града. Накъде ще хванем?

— Можехме да отидем при един мой приятел, Ян Браун… — подхвърли Мейла. — Има ферма извън града, но ще ни трябва кола…

— Няма проблеми, ще вземем някоя назаем — изправи се Гърланд. — Значи отиваме при твоя приятел. Има ли заден вход тая дупка?

— Има… — отвърна Мейла, която продължаваше да се колебае.

— Хайде, скъпа, не се размотавай! — подкани я Гърланд. — Фитилът вече гори?

— Но аз не мога просто да стана и да…

— Тръгвай! — изръмжа Гърланд и здраво я хвана за ръката.

Уъртингтън, който безпомощно местеше очи от момичето към Гърланд и обратно, най-сетне реши, че е време да се намеси.

— Той е прав, Мейла — рече. — Всеки момент можеш да бъдеш арестувана тук!

— Изявлението на деня! — изръмжа Гърланд и измъкна Мейла от сепарето. — Хайде, размърдай си красивите бедра! Накъде?

Сякаш събудена от тревогата в гласа му, Мейла освободи ръката си и изтича към една врата в дъното на помещението. Тя водеше в малък двор, разделен с ниска ограда от задръстен с коли паркинг. Повечето бяха с чужди номера.

Гърланд се присъедини към нея, следван от Уъртингтън, който влачеше с мъка големия куфар.

— Чакайте тук! — прошепна Гърланд и се прехвърли на паркинга. Провери пет коли, преди да открие каквото му трябва — един мерцедес със забравен на волана ключ. Плъзна се вътре и включи алармените светлини, за да бъде видян от Мейла и Уъртингтън. Те тичешком се приближиха. Уъртингтън се намести отзад заедно с куфара, а Мейла зае място до Гърланд. Той даде газ и колата потъна в мрака.

На пресечката с главната улица бяха принудени да намалят и ясно видяха как две полицейски коли спират пред главния вход на бара.

— Съвсем навреме! — ухили се Гърланд и смигна на Мейла. — А сега къде отиваме?

Тя му обясни как да напуснат града. Докато той караше с умерена скорост, тя не отделяше поглед от лицето му. Спокойното изражение върху него, присмехулният блясък в очите му и леката подигравателна усмивка на устните му я караха да се чувства невероятно сигурна.

Когато прекосиха един от мостовете над Вълтава, Уъртингтън рече:

— Няма да успеем! Ще проследят колата и…

— Спокойно — прекъсна го Гърланд. — Програмата в бара ще продължи повече от час. Тази кола е на някой турист и той ще се оплаче в полицията едва след като затворят заведението. А можем само да си представим колко време ще му бъде необходимо, за да се разбере с чешките полицаи! Имаме най-малко два часа аванс!

Обърна се да погледне Мейла и още веднъж се възхити на красотата й.

— Я ми разкажи за този Ян Браун — рече той.

Мейла се прокашля и му разказа всичко, което знае.

— Фермата му е само на трийсет километра оттук… Убедена съм, че ще ни помогне!

— Това е успокоително, бебчо — въздъхна Гърланд. — Защото наистина имаме нужда от помощ, при това доста голяма! — Изкачиха един стръмен баир в околностите на града и той се обърна към Уъртингтън: — Значи ти писна от Дори, а? Не се учудвам, никак не се учудвам… На мен самият ми писна още преди няколко месеца!

— Реших да се оттегля, когато чух за пристигането на Малик — оживи се Уъртингтън. — Знаех, че рано или късно…

— Малик ли? — рязко го прекъсна Гърланд. — Малик ли каза?

— Да.

— И той е в Прага?

— Да. Търси ме под дърво и камък.

Безгрижното изражение изчезна от лицето на Гърланд и Мейла усети как тревогата я обзема с нова, още по-голяма сила.

— Двамата с Малик сме стари приятели — продължи след кратка пауза Гърланд. — Обичаме се като куче и котка. Сигурен ли си, че наистина е в Прага?

— Напълно.

Гърланд леко увеличи скоростта и се замисли. Веднага разбра, че тримата се намират в смъртна опасност. Където е Малик, там е и Смирнов. А той е най-опитният ловец на хора в цялото съветско разузнаване. Настъпи дълго мълчание, Мейла и Уъртингтън си размениха уплашени погледи.

— Пак искам да ми разкажеш за Браун — обади се най-сетне Гърланд. — Виждали ли са те в негова компания? Познавам Малик и зная, че ще провери всичките ти приятели и познати. Научи ли, че имаш връзка с някакъв селянин, моментално ще довтаса!

— Не съм виждала Ян повече от година — отвърна Мейла. — Пред никого не съм споменавала дори името му. Сигурна съм, че ще ни помогне, защото навремето баща ми беше помогнал на неговия баща…

— Ходила ли си във фермата му?

— Само веднъж, преди повече от три години.

— Какво представлява?

— Запусната и уединена… Много уединена!

— Сам ли е?

— Не, има жена. Казва се Бланка.

— Можеш ли да й се довериш?

— О, да. Тя е прекрасен човек.

— Предполагам, че има и стопански постройки…

— Да. Два доста големи хамбара.

Гърланд се замисли, после сви рамене.

— Е добре, ще трябва да рискуваме, просто защото нямаме друг избор. Тази кола ще ни трябва в случай, че се наложи бързо да изчезваме. Ще я скрием в някой от хамбарите.

След тези думи кракът му рязко натисна педала на газта.

Уъртингтън мълчаливо слушаше. Сърцето му се изпълни със страх и омраза към този тип, макар да съзнаваше, че той действа абсолютно правилно. Изпита силно притеснение за пачката пари в куфара, тъй като инстинктивно усещаше, че Гърланд няма да се поколебае да ги прибере. Същевременно си даваше сметка, че без него са загубени.

Гърланд притежаваше изострено чувство към враждебността на околните и веднага разбра, че тоя Уъртингтън ще му създава неприятности. Едновременно с това усети, че е безнадеждно влюбен в Мейла Рейд — а това също беше потенциален източник на допълнителни усложнения. Оценил правилно ситуацията, той се зае да разказва подробно на Уъртингтън за плановете на Дори. Не му спести нито инсценировката с Хари Мос, нито причината за появата на тези пари в Прага.

— Но Дори преигра и по погрешка ми посади един изключително важен документ от стратегическо значение — приключи Гърланд. — Сега този документ е у мен и ако не успея да му го върна, с него е свършено. — Усмихна се и добави: — Но аз си го обичам, тоя стар козел! Имам чувството, че без него животът ми ще стане скучен, затова възнамерявам да направя всичко възможно и да му върна проклетата хартийка! Макар че операцията ще бъде доста трудничка!

— Не можеш ли да я предадеш на посланика? — попита Мейла. — Той по-лесно ще я върне обратно на Дори.

— Да, ама преди това ще я прочете. Ще види, че това е личното копие на Дори и неминуемо ще си зададе въпроса какво търси то в Прага. Не, ако искам да запазя стария козел, ще трябва лично да му занеса документа.

— И той е в теб, така ли? — попита Уъртингтън със скован от ненавист глас.

Гърланд хвърли поглед към слабото му напрегнато лице в огледалцето и кимна с глава.

— Да. Мислех да го сменя срещу парите на Брукмън. У него щеше да бъде на сигурно място, тъй като е от хората на Дори. Но Брукмън хвърли топа и документчето си остава за мен.

След кратка пауза Уъртингтън каза:

— Тези пари са мои. Ние с Мейла ще ги използваме, за да се измъкнем оттук. Предварително ти казвам, че не можеш да претендираш за тях!

Ето какво било, помисли си Гърланд, а на глас каза:

— Никой за нищо не може да претендира преди измъкването да е станало факт. Как мислиш да го направиш?

— Това си е моя работа! — сопна му се Уъртингтън. — Само те предупреждавам, че тези пари са наши и не трябва да се надяваш на тях!

Гърланд вдигна крака си от педала на газта, отби встрани и спря. Обърна се назад и пред очите му блесна автоматичния пистолет на Уъртингтън. Лицето на англичанина беше бяло като стена, очите му трескаво блестяха.

— Дай ми онзи документ! — изкрещя извън себе си Уъртингтън. — Нямаме нужда от теб! Давай го и се махай!

Гърланд се извърна с лице към пътя, натисна педала и колата с рев се понесе напред.

— Да пукнеш дано! — изруга през стиснати зъби той.

— Спри! — изкрещя Уъртингтън. — Спри или… — Видя, че скоростта им бързо надхвърли 120 километра в час и колебливо млъкна.

— Хайде, стреляй! — спокойно го подкани Гърланд. — Така ще решиш всички проблеми!

Мейла първа изгуби търпение.

— Стига, Алек! — викна тя. — Нима не виждаш, че само той може да ни спаси? Престани да се държиш глупаво!

Уъртингтън клюмна. Хладното презрение в гласа й недвусмислено му показа, че тя го счита за пълна и безполезна нула.

Натика мълчаливо пистолета в кобура си и се сви на седалката.

— Успокой се, приятелче — подхвърли Гърланд. — От време на време всички си изпускаме нервите. Имаме много време да се разберем кой какво ще получи и как ще го получи…

— Няма да видиш нито долар! — опита се да протестира Уъртингтън. — Дори и да…

— Стига, казах! — Мейла се обърна назад и размаха ръце пред лицето на Уъртингтън, той уплашено се сви.

Колата фучеше по тесния път. Гората от двете му страни и далечните хълмове изведнъж бяха осветени от бледите лъчи на луната. След около двайсет минути, преминали в пълно мълчание, Мейла каза:

— Вече сме близо.

Гърланд намали скоростта, а Мейла се приведе напред и внимателно се взря в пътя.

— Ето тук! — каза след малко тя. — Вляво, по черния път.

Гърланд почти спря, после ловко вкара голямата кола в тесните коловози. Измина още няколко метра и натисна спирачката.

— Иди да предупредиш приятеля си, че има гости — обърна се към Мейла той. — Трябва да бъдем сигурни, че ще ни приеме. В противен случай ще търсим друго убежище.

— Според мен можеш да продължиш — каза Мейла. — Сигурна съм, че ще ни приеме.

— Аз пък не съм — усмихна й се Гърланд. — И понеже съм началник на групата, ще трябва да се подчиниш. Хайде, бебчо, иди да се поразходиш!

Мейла се поколеба, после слезе от колата и пое нагоре по пътя.

— Не можеш да се разпореждаш по този начин! — ядосано се обади Уъртингтън. — За какъв се мислиш?

Гърланд се обърна и го възнагради с един оловен поглед.

— Започва да ми писва от теб, момчето ми! — мрачно го предупреди той. — Много добре знаеш, че никога не би могъл да се измъкнеш от тази страна нито сам, нито с момичето! Само аз мога да го сторя, затова си затваряй устата!

Уъртингтън понечи да измъкне пистолета си, но реакцията му беше толкова бавна, че дулото на Гърланд блесна под носа му още преди да е докоснал кобура.

— Слизай! — заплашително изръмжа американецът. — И по-бързичко, защото като нищо ще ти видя сметката!

Уъртингтън потрепна и се подчини. Гърланд го последва с насочен в гърдите му пистолет.

— Наистина ми писна от теб! — рече той. — Хвърли оръжието и се обърни с гръб!

Уъртингтън побърза да се подчини. Пистолетът му тупна в тревата.

— Тръгвай напред!

Англичанинът направи няколко крачки, а Гърланд се наведе и прибра пистолета му. Извади пълнителя и го пусна в джоба си, после подхвърли пистолета.

— Хайде, прибирай го — рече той. — И двамата ще се чувстваме по-спокойни, ако бонбончетата са у мен.

Уъртингтън се наведе и прибра пистолета в кобура си. Лицето му беше бледо, очите му бяха помръкнали от унижение.

— А сега те съветвам да се държиш послушно — продължи Гърланд. — Тази операция я провеждам аз, а ти си просто част от декора. Ясно ли е?

Уъртингтън промърмори нещо и му обърна гръб.

После двамата се изправиха до мерцедеса и мълчаливо зачакаха връщането на Мейла.

 

 

Сук с мъка прикриваше злорадството си. Макар да се правеше на важна клечка, Малик беше допуснал да му се изплъзне Мейла Рейд!

Седна до бюрото и загледа руснака, който внимателно разглеждаше карта на областта. Очите му бяха скрити под заплашително свъсените му вежди. Не е възможно тази жена да се измъкне, повтаряше си той. Веднъж само да я пипне и ще я накара да съжалява, че изобщо се е родила! Лично ще се погрижи за нея!

На вратата се почука и в стаята влезе Смирнов.

— Гърланд е с нея — съобщи той. — Има и трети човек, от описанието му е ясно, че става въпрос за Уъртингтън.

— Сигурен ли си? — изгледа го Малик и се облегна назад.

— Един келнер в бара е настанил в запазено сепаре някакъв непознат посетител. Описанието му отговаря точно на външния вид на Гърланд. Изпратил картичката си на Рейд, вътре пишело, че се интересува от дървения ангел. Няколко минути по-късно към тях се присъединил висок и слаб англичанин. Келнерът ги видял да излизат през задния изход, който води направо на паркинга. Оттам липсва кола марка „Мерцедес“… — Смирнов хвърли един внимателен поглед на шефа си и приключи с доклада: — В апартамента на Рейд има дървена статуетка, изобразяваща ангел.

— Разполагаш ли с номера на мерцедеса?

— Ето го — постави листче на масата Смирнов.

Малик се извърна към Сук и махна с ръка:

— Да се проследи!

Чехът взе листчето и побърза да излезе.

— Претърси ли апартамента? — попита след кратка пауза Малик.

— Разбира се — отвърна Смирнов, придърпа един стол и го възседна обратно. — Уъртингтън се е крил там. Открихме част от дрехите му, плюс отпечатъци от пръстите му. Върху ангела имаше отпечатъци на Брукмън. Главата му се развива, а тялото е кухо. Очевидно там е било скрито нещо… по всяка вероятност онова кафяво пакетче.

Малик помисли малко, после каза:

— Разполагат с бърза кола и сигурно вече са напуснали града. Възможно е да тръгнат към границата. Най-близко е немската, но спокойно могат да стигнат и до австрийската… Там се преминава далеч по-лесно.

Смирнов сви рамене и продължи:

— Изисках досието на Рейд. Едва ли ще посмеят да се насочат направо към границата. Предполагам, че ще се скрият и ще изчакат подходящия момент. Трябва да открием скривалището им. Ще видя какво може да се измъкне от досието.

Малик кимна с глава.

— Трябва да ги пипнем! — изръмжа той. — Не е необходимо да ти обяснявам какво ще стане, ако успеят да се измъкнат!

— Защо мислиш, че ще се измъкнат? — злобно се усмихна Смирнов, после се насочи към вратата и я затръшна след себе си.

Малик отново се зае да изучава картата. Десет минути по-късно Сук се върна.

— Забелязали са колата да прекосява един от мостовете на реката — докладва той. — Допълнителна информация липсва. Вътре са били трима: един мъж на волана, един на задната седалка и една жена отпред.

Малик вдигна глава и заплашително го изгледа:

— Вашата работа е да им попречите да минат границата, другарю Сук! Не ме интересува как ще го направите и колко души ще използвате, но тези тримата не трябва да напускат страната!

— Вече съм взел необходимите мерки — отвърна Сук. — Няма да избягат!

Малик го освободи с нетърпеливо махване на ръка, изчака го да излезе, след което се облегна назад и запали цигара. Яд го беше на себе си. Трябваше да арестува момичето веднага след като Смирнов го предупреди, че Кейн е проявил интерес към нея, но той се направи на умник. Спомни си за Гърланд и от устата му се откъсна сочна псувня. Как ли ще реагира Ковски, когато му докладват за този провал? Ковски беше прекият му началник и между двамата имаше трайна вражда. До този момент Малик беше успявал да парира всички опити за дискредитиране от страна на шефа си, просто защото действаше безпогрешно. Но сега грешката беше факт и Ковски несъмнено щеше да се възползва от нея.

Един час по-късно той продължаваше да стои зад бюрото, така го завари Смирнов.

— Май попаднахме на нещо — каза той и сложи една снимка на масата. — Намерихме я в албума на Рейд, който конфискувахме от жилището й.

Малик взе снимката и започна да я разглежда. Мейла с някакъв младеж, изправени един до друг. Младежът носеше джинси, риза с отворена яка и кални ботуши. Зад тях се виждаше ниска селска къща, вдясно от нея се издигаха два доста внушителни хамбара.

— Е? — вдигна глава той.

— Някоя усамотена ферма би представлявала идеално скривалище за тях — рече Смирнов. — Баща й е бил екзекутиран заедно с някакъв фермер на име Браун по време на революцията. Синът му Ян също е фермер…

Малик бутна стола си и скочи на крака.

— Знаеш ли къде се намира фермата?

— На трийсет километра оттук.

— Събирай хората!

— Вече е сторено. Долу чакат три полицейски коли с дванайсет добре въоръжени мъже.

— Там е Гърланд, значи ни трябват три пъти по толкова! — каза Малик. — Погрижи се!

— Добре, след като казваш… — сви рамене Смирнов и вдигна слушалката.

 

 

Голямото помещение беше мрачно и неуютно, от дебелите греди на тавана, каменния под и примитивното обзавеждане лъхаше хлад. Плочите на голямото огнище бяха опушени, вътрешността му — пълна с отдавна изстинала пепел.

През зимата сигурно е студено като в хладилник, помисли си Гърланд, хвърляйки бегъл поглед наоколо. Бяха седнали на груби столове с прави облегалки, а на пейката срещу тях, с гръб към огнището, се бяха настанили Ян Браун и съпругата му.

Браун беше едър мъж на около трийсет години, от кръглото му лице с упорита брадичка и проницателни сиви очи се излъчваше сигурност и спокойствие.

Жена му Бланка беше с пет-шест години по-млада от него, руса и слаба, с открито лице. От поведението й се излъчваше спокойна увереност и Гърланд отбеляза този факт с нескрито задоволство. Беше сигурен, че в случай на опасност на нея може да се разчита.

И двамата бяха облечени в изтъркани джинси и черни шушлякови якета. Мейла ги беше вдигнала от леглото. Когато Ян я покани да влезе, тя без заобикалки ги попита дали ще помогнат на нея и двама приятели, които са в беда. Двамата без колебание кимнаха и побързаха да се облекат, докато Мейла тичаше да доведе приятелите си. Ян отвори вратата на единия хамбар и Гърланд вкара вътре мерцедеса.

В момента говореше американецът.

— Едва ли е необходимо да ви запознавам с всички подробности. Колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Достатъчно е да знаете, че трябва да се прехвърлим през границата на всяка цена. Провалим ли се, това ще означава международен скандал с непредвидими последици. Затова повтарям — трябва да се прехвърлим на всяка цена! Преследва ни най-добрият агент на ГРУ, това също трябва да ви бъде известно. Парите не са проблем, готови сме да платим колкото трябва на всеки, който би се наел да ни помогне.

Ян внимателно го изгледа и бавно поклати глава.

— Няма да прекосите границата с пари — тихо рече той. — Ще ви трябва късмет. Нито за миг не бива да си въобразявате, че ще успеете с фалшиви паспорти. Напоследък граничният режим с Австрия е доста облекчен, но това не означава, че нямат възможност да затворят границата за броени минути. Ако вашият човек от ГРУ ви счита за едри риби, той несъмнено ще прибегне до армията и границата ще бъде запечатана! — Направи малка пауза, после продължи: — Знам едно място, на което все пак може да се премине. Намира се на около сто и трийсет километра оттук. До него се стига само пеш, пътят е изключително труден. Четири дни, при положение, че се изминават трийсет километра дневно…

Гърланд направи гримаса. Не можеше да си представи, че Мейла ще издържи подобен преход.

— Не можем да използваме кола, така ли? — попита той.

— Не, всички пътища ще бъдат под наблюдение. Единственият ви шанс е да вървите пеш, като избягвате всякакви населени пунктове.

Гърланд, моментално оценил колко полезен може да им бъде Ян, вдигна глава и подхвърли:

— А защо не дойдете и вие двамата? Ще поемем всички разноски.

Домакините си размениха по един бърз поглед, после Ян поклати глава:

— Не, това не можем да сторим… — Но в гласа му прозвуча нескрито колебание.

— Нима цял живот ще си останете тук? Какво бъдеще виждате в тази страна? А навън можете да започнете нов живот! — Гърланд огледа бедната обстановка и поклати глава: — Доколкото виждам, не сте преуспели кой знае колко… Чуйте моето предложение: разполагаме с трийсет хиляди долара, които ще разделим по равно. На вас ще се паднат дванайсет хиляди и с тях спокойно можете да започнете нов живот. В Австрия, Германия, Франция… където пожелаете.

Уъртингтън стисна куфара си с две ръце и извика:

— Нямаш право да предлагаш това! Тези пари не са твои! Те са на Мейла и мен!

Всички стреснато го изгледаха, после Мейла поклати глава:

— Не са наши, Алек. Моля те не ставай глупак!

— Непрекъснато ми повтаряш, че съм глупак! — истерично кресна Уъртингтън. — Нима не виждаш, че се опитвам да защитя интересите ти? С тези пари…

— Алек! Веднага престани! — повиши тон Мейла, после скочи на крака и пристъпи към него: — Дай ми куфара!

Уъртингтън й хвърли един безпомощен поглед, после пусна куфара и тихо промълви:

— Вземи го, но така си погребваш бъдещето… Мислиш ме за глупак, но всъщност ти си тази, която не знае какво върши…

— Знам и още как! — отвърна Мейла. — Купувам свободата си! — После махна с ръка към куфара и каза на Гърланд: — Там са парите, оправяй се с тях както намериш за добре.

Гърланд кимна и отново погледна към Ян:

— Дванайсет хиляди долара. Твои са, ако ни прекараш през границата. А сами ще решите дали да се връщате тук!

Ян се поколеба, после стана на крака. Хвана ръката на жена си и каза:

— Трябва да си помислим, моля да ни извините…

След това двамата напуснаха помещението.

Гърланд отвори куфара и извади пакета с парите.

— Те познават страната, говорят езика и знаят откъде можем да се измъкнем — обърна се към Мейла той. — Предлагам им парите, защото без тях сме загубени!

— Разбирам — кимна Мейла.

— Лесно ти е да ги раздаваш! — язвително подхвърли Уъртингтън. — Защото ще измъкнеш три пъти по толкова от Дори, за да му върнеш секретния документ!

Гърланд го погледна със зле прикрито нетърпение.

— Виж какво! — изръмжа той. — Твоят дял е на масата! Вземай си шестте бона и се махай по дяволите! Не е задължително да идваш с нас. Вземай си парите и се връщай в Прага!

— Много добре знаеш, че не мога да направя това! — викна възбудено Уъртингтън.

— Хич не ме е грижа! — отряза го Гърланд. — Прави каквото искаш, но ако тръгнеш с нас, ще си налягаш парцалите!

Уъртингтън се обърна към Мейла:

— Тоя тип е мошеник! — ревна той. — Нима не виждаш, че се разпорежда с твоите пари?! Той ще…

— Парите не са мои! — прекъсна го Мейла. — Няма ли най-сетне да престанеш?

Уъртингтън я изгледа, после отчаяно сви рамене.

— Добре, млъквам! Повече няма да чуеш нито дума от мен!

Гърланд ги остави да се разправят и се зае да оглежда широката стая. Взе някаква поставена в рамка снимка от лавицата над камината, хвърли й един небрежен поглед и понечи да я върне на мястото й. После изведнъж замръзна на място и се взря внимателно в нея. Мейла и Ян се бяха снимали на фона на къщата и хамбарите.

— Имаш ли копие от тази снимка? — обърна се към Мейла той.

Мейла я погледна и веднага разбра какво има предвид. Лицето й пребледня.

— Да… — прошушна тя. — Остана у дома, в албума ми…

— Край! — отчаяно вдигна ръце Гърланд, после рязко отвори вратата и извика: — Хей, вие!

Ян и Бланка излязоха от спалнята и се насочиха към голямата дневна.

— Идваме с вас! — съобщи развълнувано Ян.

— И без това нямате друг избор — пусна една крива усмивка Гърланд и им посочи фотографията: — Мейла държи същата снимка в апартамента си. Те ще я намерят и няма да им е кой знае колко трудно да разберат на кого принадлежи тази къща. Най-много след два часа ще са тук, затова трябва да изчезваме! — Отброи част от банкнотите и ги подаде на Ян: — Ето вашият дял!

Ян се поколеба за момент, после взе парите и ги натика в задния джоб на джинсите си.

— Бланка! — обърна се към жена си той. — Мейла не може да пътува в тези дрехи, намери й нещо по-подходящо. А аз отивам да се приготвя!

След тези думи забързано излезе от стаята. Бланка прегърна Мейла през рамото и каза:

— Той е прав, ела да видим какво може да се направи…

Гърланд остана насаме с Уъртингтън. Онзи понечи да каже нещо, но видя опасния блясък в очите на американеца и замълча. Гърланд запали цигара и махна към масата.

— Вземи си дяла и ме чуй добре! — рече той. — Друг път едва ли ще ни се удаде възможност да разговаряме насаме. Предупреждавам те, че ако още веднъж се опиташ да ми създаваш неприятности, така и няма да усетиш какво се е стоварило върху главата ти! Предприемаме достатъчно рискована стъпка, за да се съобразявам с теб!

Лицето на Уъртингтън поруменя, ръцете му забързано натикаха банкнотите в джобовете.

— А сега се отпусни и недей да го вземаш толкова навътре — усмихна се Гърланд. — Трябва да сме единни, ако искаме да отървем кожите!

Уъртингтън се приближи до прозореца и отправи поглед в непрогледната нощ. Гърланд го проследи с очи, после сви рамене. Десет минути по-късно Ян отново се появи, натоварен с три обемисти раници.

— Събрах всичката храна, с която разполагаме — съобщи той. — Консерви, свещи, сапун и по едно одеяло… Чака ни дълго пътуване.

Миг по-късно Бланка и Мейла също се върнаха в стаята. Мейла беше обула избелели дънки, на краката й имаше здрави туристически обувки, а на гърба й — дебел, домашно плетен пуловер. Дори с тези груби дрехи пак си е хубава, отбеляза неволно Гърланд. Подаде й парите, после попита:

— С какво ще започнем?

— Горе в планината имам една малка колиба — каза Ян. — На десетина километра оттук. Предлагам първо да се доберем до нея, а после ще кроим планове. Имам всички необходими карти и ще можем да се ориентираме. — Постави две издути торбички на масата и добави: — Това е червен пипер. От месеци го събирам, просто защото знаех, че рано или късно ще ни се наложи да изчезваме… Превъзходно средство срещу граничарските кучета, с които без съмнение ще бъдем преследвани… — Хвърли един поглед към Гърланд: — Аз ще водя, а вие ще сте най-отзад. Ще се движим в индийска нишка. Ще пръскате пипера зад себе си, поне два километра… Мисля, че ще бъде достатъчно… А сега да вървим!

След пет минути вече прекосяваха ливадите, обрасли със сочна трева. Гърланд проби малка дупчица в едната от книжните кесии и червеният пипер се посипа след тях. Не след дълго фермата изчезна в мрака, а бегълците навлязоха в гъста борова гора и поеха нагоре по стръмната пътека. Изкачването беше трудно и продължително, Мейла с мъка догонваше Ян, който водеше колоната с леката стъпка на опитен планинар. За разлика от нея Бланка дори не се задъха, очевидно беше свикнала на подобни преходи. Гърланд често настигаше Мейла и й помагаше.

Уъртингтън мълчаливо следваше Ян и нито веднъж не се обърна назад. Все още беше ядосан от начина, по който Гърланд разпредели парите. Дванайсет хиляди долара на тези дрипави селяни! Невероятно! Щяха да са доволни и на три пъти по-малко пари!

Гората свърши и бегълците поеха по тясна камениста пътечка. Ян ускори крачка още повече, след десетина минути Мейла не издържа и изпъшка:

— Не мога повече! Трябва да си поема дъх!

Групата спря. Ян се приближи до нея и нетърпеливо каза:

— Чака ни още доста път!

— Гледайте! — внезапно извика Гърланд и посочи надолу. В равнината, останала далеч под краката им, белееше тесен път, който водеше към фермата. Виждаше се съвсем ясно на лунната светлина. По него се движеха коли, малки като детски играчки. Десет коли, една след друга, движещи се с висока скорост.

— Вече са тук! — загрижено каза Гърланд и вдигна Мейла на крака. — Хайде, бебчо!

Мейла покорно тръгна след групата, която, задъхана и потна, най-сетне се добра до високото плато, от което се разкриваше величествена гледка към равнината. Къщата светеше с всичките си прозорци, вътре и около нея шетаха дребни като мравки фигурки.

— Пиперът свърши — обади се Гърланд.

— Да се надяваме, че е достатъчно — отвърна Ян. — Сега ни остава най-трудната отсечка и ще стигнем колибата…

Напусна пътеката и нагази в храсталаците, останалите го последваха. Без помощта на Гърланд, Мейла никога не би успяла да преодолее страхотната стръмнина. Все още мрачен и ядосан, Уъртингтън нито веднъж не се обърна назад, макар че отлично чуваше запъхтяното дишане на Мейла. Най-сетне, след половин час на отчаяно катерене, пред очите им изплува малка дървена къщичка, полускрита между дърветата. Видяха я едва когато бяха на пет-шест крачки от нея — толкова добро беше местоположението й.

— Стигнахме — съобщи Ян и отключи катинара на вратата. — Не е кой знае какво, но ще ни свърши работа.

Бланка извади фенерче от раницата си и влезе първа. Единствената стая беше влажна, миришеше на мухъл. В средата й имаше дървена маса и няколко стола, а край стените четири нара.

Ян се зае да пали свещите, а Мейла се помъкна към най-близкия нар, като едва влачеше уморените си крака.

— Не лягай! — извика Бланка. — Може да има змия!

Мейла отскочи назад с такава пъргавина, сякаш изобщо не беше се катерила по баирите. Гърланд избухна в смях, взе фенерчето и се изправи:

— Чакай, бебчо, ще ида да проверя — рече той. Отиде до нара и внимателно го провери, обръщайки дюшека с гърба нагоре. — Змии няма, едно-две паячета и толкоз…

Мейла потръпна и предпочете да седне на един от столовете. Изправен до вратата с куфара си в ръце, Уъртингтън подозрително се оглеждаше. Слабото му лице бе потъмняло от умора.

Докато Ян разпалваше огъня в малкото огнище, Гърланд се зае да вади одеялата от раниците. Бланка отиде да му помогне, извади кафе, мляко на прах и чаши.

Десет минути по-късно всички седяха около масата и пиеха силно горещо кафе. Бавно се отпускаха, огънят се разгаряше и хвърляше весели отблясъци по тъмните стени. Гърланд извади пакетчето палмал и го остави на масата. Мейла си извади цигара, Ян и Бланка отказаха с поклащане на глава. Уъртингтън се поколеба, после блъсна пакетчето обратно към Гърланд и извади от своите цигари. Топлината и кафето подействаха като балсам на уморените им мускули.

Ян извади карта от джоба си и я разстла върху масата.

— Ако можехме да пътуваме с кола, цялата ни екскурзия щеше да трае половин ден — каза той. — Но сега ще трябва доста да се поизпотим… — Пръстът му проследи маршрута им по картата и на Мейла й се стори, че я прекоси цялата, преди да спре на чехословашко-австрийската граница. — Ако имаме късмет, ще преминем ето тук. — Ян дръпна ръката си и се облегна назад. — Сега да ви обясня как изглежда границата — най-опасни са вишките с въоръжени войници, тежка картечница, сигнални ракети, прожектори и радиовръзка. Полосата край тях е гола и абсолютно незащитена, няма дървета, няма храсти. Всеки ден се прекопава със специални гребла и по нея остават всички следи, независимо дали са на хора, или животни. На седемдесет метра от нея е оградата от бодлива тел, снабдена със сигнална инсталация. Между нея и втората ограда има полоса с противопехотни мини, а по самата втора ограда тече ток с високо напрежение. На пръв поглед преминаването отвъд тази солидна бариера изглежда пълна лудост, но на практика не е така. Зная едно място, откъдето прехвърлянето е възможно. Там има изоставен меден рудник с почти проходими вентилационни шахти. Съвсем наскоро прехвърлих един приятел оттам, но за него не беше вдигната тревога като за нас… Операцията ще бъде изключително опасна, но все пак осъществима. Ако имаме късмет, разбира се…

Гърланд внимателно проучи картата, после попита:

— Кога тръгваме?

— Ще останем тук поне четири дни, тъй като цялата граница е вдигната в тревога — отвърна Ян. — Познавам добре войничетата, повечето от тях са съвсем деца… Ще бъдат нащрек не повече от три-четири дни, после ще им писне. И тогава ще настъпи нашият час…

— Не е ли опасно да стоим тук цели четири дни?

— Надявам се да не е — сви рамене Ян. — Никой от съседите ми не знае за тази колиба. Построих я преди две години, когато си дадох сметка, че рано или късно ще трябва да бягаме. Мисля, че ще бъдем в пълна безопасност.

— Добре — кимна Гърланд. — Тримата мъже ще дежурим на смени. Аз съм пръв. По четири часа за всеки.

— Хубаво — съгласи се Ян. — Аз ще ви сменя, а после идва редът на тоя приятел.

Уъртингтън мрачно кимна, дръпна се в ъгъла на помещението и започна да се приготвя за сън.

Ян и Гърланд си размениха кратки погледи. После чехът се наведе да стъкне огъня, а Гърланд направи гримаса и се насочи към вратата да поеме дежурството си.

 

 

Смирнов се приближи до Малик, който се беше облегнал на една от полицейските коли.

— Поръсили са следите си с червен пипер и кучетата не могат да ни бъдат от полза — съобщи той. — Не са отишли далеч, но не знаем в коя посока да ги търсим.

Зелените очи на Малик гневно проблясваха. Извинения не го интересуваха.

— Това си е твоя работа! — изръмжа той. — Главното е да не минат оттатък! Разполагаш с достатъчно хора, излишно е да ти казвам, че ще вървят пеша и имаш достатъчно време. — Изгледа хладно своя помощник и добави: — Искам да заловиш тези хора. Аз ще бъда в министерството.

След тези думи се качи в колата и нареди на шофьора да го върне обратно в Прага.

Смирнов пусна иронична усмивка след отдалечаващата се кола. Осем години преследваше бегълци и още не му се беше случвало да се провали. Тревогата на Малик го развеселяваше. Тоя тип мисли единствено за кариерата си, убеден, че един ден Ковски ще успее да я разруши. Самият Смирнов беше направен от по-друго тесто, служебните повишения изобщо не го вълнуваха. Неговата професия беше преследването на бегълци. Не може ли да се справи — значи мястото му не е тук. Толкова.

Обърна се и закрачи към Сук.

— На разсъмване искам три хеликоптера! — нареди кратко той. — А сега повикайте капитан Кухлан.

Миг по-късно пред него се изправи Кухлан — млад и фанатично предан на делото комсомолец, който приемаше заповедите на човек като Смирнов с готовност и уважение.

— Ела с мен — кратко му нареди Смирнов и бързо се насочи към къщата. Вътре разтвори подробна карта на местността, постави компас върху фермата и заби иглата на малък пергел в плътния картон. Докато очертаваше окръжността, в помещението влезе Сук и мълчаливо се вслуша в инструкциите му.

— Имаме две възможности — вдигна глава Смирнов и погледна младия офицер. — Или ще поемат направо към границата, или ще се покрият някъде и ще изчакат. По мое мнение ще направят второто. Убежището им е тук, някъде в чертите на тази окръжност. Утре сутринта тя ще бъде подложена на внимателен оглед от въздуха. Твоята задача е да осигуриш плътно обкръжение на района. — Бутна картата и се изправи: — Ето, проучи внимателно терена и прецени колко души ще ти бъдат необходими. Искам плътно обкръжение, ясно ли е?

— Тъй вярно, другарю Смирнов! — изпъна се Кухлан.

Смирнов доволно кимна с глава. От този русокос хубавец ще излезе добър ловец на хора, помисли си той.

— Ще ги пипнем, не могат да се измъкнат — обади се с пресилена самоувереност Сук.

Смирнов не му обърна внимание, продължаваше да следи действията на Кухлан. Точно след пет минути капитанът вдигна глава.

— Всичко е ясно, вече зная колко души ми трябват и къде трябва да ги поставя. Утре в осем сутринта, блокадата ще бъде факт.

— На разсъмване, момчето ми, на разсъмване! — проточи ехидно Смирнов. — До шест всички да бъдат по местата си!

— Слушам, другарю Смирнов! — изпъна се Кухлан и напусна стаята.