Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger! Tiger! [=The Stars My Destination], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТИГЪР! ТИГЪР!. 1993. Изд. Летера Прима, София. Биб. Научна Фантастика. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Антоанета Донкова [Tiger! Tiger!, Alfred BESTER]. Формат: 17 см. Тираж: 10 000 бр. Страници: 308. Цена: 17.00 лв. ISBN: 954-8163-07-1.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5.

Южно от Сен Жирон, близо до испанско-френската граница, се намира най-дълбоката пропаст във франция — Гуфр Мартел. Пещерите й се вият в продължение на мили под Пиренеите. И в тях се намира най-огромната пещерна болница на Земята. Никога пациент не бе успял да джонтира извън тази тъмница. По време на престоя си там никой пациент не бе успял да научи джонткоординатите на черните дълбини.

Ако не броим фронталната лоботомия, има само три начина да се предотврати джонтирането: удар в главата, предизвикващ сътресение, успокоителни лекарства и наркотици, които отслабват възможността за концентрация, и засекретяване на джонткоординатите. От трите възможности се предпочиташе засекретяването на координатите. Килиите, които очертаваха виещите се коридори на Гуфр Мартел, бяха издълбани в самата скала. Те никога не се осветяваха, коридорите също. Инфрачервени светлини прорязваха мрака на подземието. Но те бяха видими само за охраната. Пазачите и обслужващият персонал носеха специални очила с обработени за целта стъкла. За пациентите съществуваха само непрогледна тъмнина и тишината на Гуфр Мартел, разкъсвана единствено от далечния шум на подземните води.

За Фойл там съществуваха само тъмнина, тишина и установеният болничен ред. В осем часа (това можеше да бъде който и да е друг час в тази бездна, в която нямаше нито ден, нито нощ) го събуждаше звънец. Той ставаше и получаваше сутрешната си дажба храна, подадена в килията чрез пневматична тръба. Храната трябваше да бъде изядена веднага, защото порцеланът, от който бяха направени чашите и чиниите, се разпадаше след петнайсет минути. В осем и тридесет вратата на килията се отваряше и Фойл заедно със стотици други се затътряше слепешком през виещите се коридори до санитарния възел.

Тук, пак на тъмно, ги третираха като животни в кланица: чистеха ги, бръснеха ги, дезактивираха, дезинфекцираха, ваксинираха. Сваляха хартиените им дрехи и ги изгаряха. Обличаха ги с нови. После те се тътрузеха обратно до килиите си, които се почистваха автоматично, докато те бяха на санитарна обработка. Предиобед Фойл слушаше в килията си безкрайни терапевтични разговори. лекции, указания по морал и етика. След това отново настъпваше тишина, нарушавана само от далечния шум на течаща вода и тихите стъпки на пазачите със защитни очила в коридорите.

Следобед бе определен час за лечебен труд. Във всяка килия светваше екран и пациентът пъхаше ръце в рамката му. Болният виждаше в три измерения и усещаше предаваните обекти и предмети. Пациентът кроеше болнични униформи, шиеше ги, произвеждаше кухненски прибори, приготвяше храна. Макар че в действителност не докосваше нищо, движенията му се предаваха в помещението, където работата се изпълняваше чрез дистанционно управление. След този кратьк час на облекчение отново настъпваха тъмнина и тишина.

Но понякога, веднъж или два пъти седмично, се чуваше глух бумтеж на далечна експлозия. Сътресението от нея бе достатъчно, за да откъсне Фойл от мислите за отмъщение, които се трупаха по време на дългата тишина. Той нашепваше въпроси към невидимите фигури около него в санитарната служба.

— Какви са тези експлозии?

— Експлозии?

— Избухвания са. Чувам ги, далече са.

— Джонтират при Дявола.

— Какво?

— Джонтират при Дявола. На някого му идва до гуша. И повече не понася. Скача при черния Дявол.

— Иисусе!

— Не зная къде са. Не зная къде отиват. Черен скок в неизвестността и ние ги чуваме в планините. Буум! Дяволски джонтъри.

Беше в ужасно състояние, но с разум. Тъмнината, тишината и еднообразието разстройваха чувствата и носеха отчаяние. Самотата беше непоносима. Пациентите, погребани в болницата затвор Гуфр Мартел, чакаха с нетърпение сутрешната санитарна служба заради шанса да прошепнат дума и да чуят дума. Но тези моменти не бяха достатъчни и отчаянието настъпваше. Тогава се чуваше поредната далечна експлозия.

Понякога страдащите мъже се спречкваха и тогава започваха свирепи схватки в санитарната. Прекратяваха ги очилатите пазачи и в сутрешната лекция включваха част от моралната проповед за Добродетелността и Търпението.

Фойл знаеше записа наизуст — всяка дума. Всяка пауза и щракване на лентата. Втръснаха му гласовете на лекторите: Всезнаещия баритон. Бодрия тенор. Доверителния бас. Научи се да се абстрахира от терапевтичното еднообразие и да изпълнява терапевтичните задължения механически, но въпреки това не му беше по силите да издържи безкрайните часове на самота. Само гневът не достигаше.

Загуби представа за броя на дните. Вече не се опитваше да шепне в санитарната. Мислите му се разстроиха и започнаха да блуждаят Представяше си отново, че е на борда на „Номад“ и води борба за оцеляване. Загуби дори тази илюзия и започна да потъва дълбоко и все по-дълбоко в утробата на тишината, тъмнината и дълбокия сън.

Имаше плуващи сънища. Изведнъж чу гласа на ангела. По-късно той тихо му запя. Третия път го чу да говори: „О, Боже…“ и „Боже проклети!“, и „О…“ със сърцераздирателни нотки.

Той потъна в бездната, слушайки нашепването на ангела.

„Има начин да се спасиш — мълвеше ангелът в ухото му, приятно и нежно. Гласът му беше мек и топъл, и все пак гневен. Това бе гласът на един гневен ангел. — Има път за спасение.“

Ангелът шептеше на ухото му от неизвестна посока и внезапно, с логиката на отчаянието, му дойде наум, че има път за спасение от Гуфр Мартел. Глупак е бил да не се сети досега.

— Да — гракна той. — Има път за спасение.

Чуха се мека въздишка и тих въпрос.

— Кой е там?

— Аз, само аз — каза Фойл. — Ти ме познаваш.

— Къде си?

— Тук. Където винаги съм бил.

— Но тук няма никой. Аз съм сама.

— Трябва да ти благодаря, че ми помагаш.

— Да чувам гласове е лошо — промърмори ядовитият ангел. — Това е първата стъпка към безвъзвратния край. Трябва да прекъсна.

— Ти ми показа пътя за спасение. Дяволското джонтиране.

— Скокът в тъмата! Боже мой, това трябва да е истина. Ти говориш на жаргон. Трябва да си истински. Кой си ти?

— Гъли Фойл.

— Но ти не си в моята килия. Дори не си наблизо. Мъжете са в северната част на Гуфр Мартел. Жените са в южната. Аз съм в Юг-900. Къде се намираш ти?

— Север-111.

— На четвърт миля от тук. Но как можем… Боже мой! Разбира се! Това е линията на шепота. Винаги съм мислила, че това е измислица, но се оказа истина. И сега работи.

— Аз тръгвам — прошепна Фойл. — Черният джонт.

— Фойл, послушай ме. Забрави дяволския джонт. Не унищожавай това. То е чудо.

— Кое е чудо?

— Тази акустична игра на природата в Гуфр Мартел. Получава се в подземните пещери. Игра на ехото, проходите и шепнещите галерии. В Старите времена са го наричали Линия на шепота. Никога не съм вярвала. И никой не е мислил, че е истина, но ето, че е действителност. Ние разговаряме един с друг по Линията на шепота. Никой освен нас не може да ни чуе. Можем да говорим, Фойл. Можем да градим планове Може би ще успеем да избягаме.

* * *

Тя се казваше Джизбелла Маккуин. Беше темпераментна, незабисима, интелигентна и вече пет години се намираше на лечение в Гуфр Мартел — заради кражба. Жизнерадостната Джизбелла темпераментно обясни на Фойл своя бунт срещу обществото:

— Ти не знаеш какво донесе джонтацията на жените, Гъли. Тя ни заключи. Тя ни върна назад в сиреглио.

— Какво е сиреглио, момиче?

— Харем. Място, където държат жените затворени. След хиляди години цивилизация ние все още сме собственост. Джонтацията била така опасна за нашите добродетели, ценности, чест и достойнство, че сме затворени като златни кюлчета в сейф. Няма какво да правим… нищо достойно. Нямаме работа. Няма кариера. Няма излизане навън, Гъли, освен да се измъкнеш и да плюеш на всички норми.

— И ти направи ли го, Джиз?

— Аз трябваше да бъда независима. Гъли. Трябваше да живея свой собствен живот и това бе единственият начин обществото да ми позволи това. Така че избягах от къщи и наруших правилата.

И Джиз продължи да описва своя сензационен бунт: хладнокръвното изнудване, грубия шантаж, обира в медения месец, погребалния грабеж.

Фойл й разказа за „Номад“ и „Ворга“, за своята омраза и за плановете си. Той обаче не разказа на Джизбелла за татуировката на лицето си и за двадесетте милиона в платинени кюлчета, които чакаха на астероидите.

— Какво се случи с „Номад“? — попита Джизбелла. — Всичко ли беше така, както предполага този мъж, Дейджинхам? Беше ли унищожен от разрушител на Сателити на Външните планети?

— Не зная. Не мога да си спомня, момиче.

— Вероятно взривът ти е увредил паметта. Шок. А да бъдеш шест месеца в изолация никак не е от полза. Забеляза ли нещо, заслужаващо да се спасява от „Номад“.

— Не.

— А Дейджинхам спомена ли нещо?

— Не — излъга Фойл.

— Тогава той трябва да има друга причина, за да те напъха в Гуфр Мартел. Може би има нещо друго, което иска да вземе от „Номад“.

— Да, Джиз.

— Но си постъпил глупаво, опитвайки се да взривиш „Ворга“ по този начин. Ти си като диво животно, Което се опитва да накаже капана, който го е наранил. Стоманата не е жива. Тя не мисли. Ти не можеш да накажеш „Ворга“.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, момиче. „Ворга“ ме изостави.

— Трябва да накажеш разума, Гъли. Разумът, който е сложил капана. Да откриеш кой е бил на борда на „Ворга“. Да намериш този, който е дал заповедта да те изоставят. Него да накажеш.

— Да. Но как?

— Научи се да мислиш, Гъли. Главата, която е измислила как да задвижи „Номад“ и как да създаде бомба от подръчни материали, може да измисли и това. Открий някого от екипажа на „Ворга“. Той ще ти каже кой е бил на борда. Проследи и открий кой е дал заповедта. И тогава накажи него. Но това ще отнеме време, Гъли, време и пари. Повече пари, отколкото имаш.

— Имам цял живот.

Говореха си с часове по Линията на шепота. Гласовете им звучаха тихо, но близо до ухото. Имаше само едно място във всяка килия, където другият би могъл да бъде чут, затова те бяха открили чудото толкова късно. Но сега наваксваха пропуснатото време. И Джизбелла обучаваше Фойл.

— Ако някога се измъкнем от Гуфр Мартел, Гъли, трябва да го направим заедно, а аз не мога да имам доверие на един невежа.

— Кой е невежа?

— Ти — отговаряше Джизбелла решително, — аз трябва да ти говоря през цялото време на жаргон.

— Мога да чета и пиша.

— И това е горе-долу всичко, което значи, че освен с бруталната си сила ти не можеш да бъдеш полезен с нищо друго.

— Говори смислено! — каза ядосано той.

— Говоря съвсем смислено. Каква полза може да има от най-здравия резец в света, ако той няма острие? Трябва да наостриш ума си, Гъли. Трябва да те обучавам, човече.

Той се покори. Разбра, че тя беше права. Необходимо му беше обучение, не само за да се избави, но и за да открие „Ворга“. Джизбелла беше дъщеря на архитект и бе получила първостепенно образование. Тя го предаваше на Фойл, обогатено от циничния опит на петгодишния престой под земята. Понякога той се бунтуваше срещу упоритата работа и тогава шепнешком се караха, но в края на краищата той се извиняваше и отново се покорябаше. Понякога Джизбелла се изморяваше от преподаването и те си бъбреха, като споделяха мечтите си в тъмнината.

— Мисля, че се влюбваме, Гъли. Аз съм стара вещица, Гъли. На сто и пет години съм. А ти как изглеждаш?

— Ужасно!

— Колко ужасно?

— Лицето ми…

— Става много романтично! Сигурно имаш един от тези вълнуващи белези. Които правят мъжете да изглеждат толкова привлекателни?

— Не. Ще видиш. Като се срещнем. Ти само определи кога ще се видим. Някакъв период

— Добро момче.

— Ще се видим един ден, нали, Джиз?

— Скоро, надявам се, Гъли — далечният глас на Джизбелла стана решителен и служебен, — но трябва да спрем с мечтите и да се заловим за работа. Трябва да направим план и да се приготвим.

От подземния свят Джизбелла бе събрала богата информация за Гуфр Мартел. Никой не бе джонтирал извън пещерните болници, но от десетилетия подземният свят събираше и сравняваше информацията за болниците. От тези данни Джизбелла бързо бе успяла да разбере същността на Линията на шепота, която ги свърза. На базата именно на тези данни тя започна да обсъжда възможността за бягство.

— Ще се справим, Гъли. Никога, нито за минута не се съмнявай в това, нито за минута. Трябва да има цяла дузина пукнатини в осигурителната им система.

— Досега никой не ги е открил:

— Никой досега не е работил с партньор. Ще обединим информацията си и ще успеем.

Той вече не се влачеше до санитарната и обратно Оглеждаше стените на коридорите, отбелязваше местата на вратите, материала им, броеше, слушаше, изучаваше и докладваше. Обработваше всяка отделна крачка в санитарната и съобщаваше на Джиз. Въпросите, които шепнеше на мъжете под душа и в хигиенните стаи, имаха цел. Фойл и Джизбелла заедно изграждаха картината на установения ред в Гуфр Мартел и неговата осигурителна система.

Една сутрин на връщане от санитарната го спряха, когато влизаше в килията си.

— Продължи направо, Фойл!

— Това е Север-111. Зная мястото си.

— Движи се!

— Но — той беше ужасен, — местите ли ме?

— Имаш посетител.

Заведоха го до края на северния коридор, където се пресичаха още три главни коридора, които оформяха огромното кръстовище на болницата. В центъра на кръстовището бяха административните офиси, работилниците по поддръжката и клиниките. Въведоха го в стая, тъмна като килията му. Затвориха вратата зад него. Съзря бледи, неясни очертания на човешка фигура в тъмнината. Беше един призрак с неясно очертано тяло и мъртвешка глава. Двата кръгли диска на черепа му бяха или кухини, или инфрачервени очила.

— Добро утро — Каза Дейджинхам.

— Ти! — възкликна Фойл.

— Аз. Имам пет минути. Седни. Столът е зад теб. Фойл опипа за стола и бавно седна.

— Забавляваш ли се? — попита Дейджинхам.

— Какво искаш, Дейджинхам?

— Има промяна — каза Дейджинхам сухо. — последния път, когато разговаряхме, ти отговаряше само „Върви по дяволите“.

— Върви по дяволите, Дейджинхам, ако това те прави да се чувстваш по-добре.

— Остроумието ти явно е подобрено, речникът ти — също. Изменил си се — Каза Дейджинхам, — промяната е много силна и много бърза. Не ми харесва. Какво става с теб?

— Ходя на нощно училище.

— Десет месеца ходиш на това нощно училище.

— Десет месеца! — учудено повтори Фойл като ехо. — Толкова дълго?

— Десет месеца — мрак и тишина. Десет месеца — самота. Трябва да си сломен.

— О, добре, аз съм сломен.

— Трябваше само да свирнеш. Прав бях. Ти си необикновен. Толкова много време ми отне. Не можем да чакаме. Искам да направя нова оферта — десет процента от кюлчетата на „Номад“. Два милиона.

— Два милиона! — възкликна Фойл. — Защо не започна направо с това?

— Не знаех цената ти. Приемаш ли?

— Почти. Още не.

— Какво искаш още?

— Да изляза от Гуфр Мартел.

— Разбира се.

— А също и още един човек.

— Може да се уреди — гласът на Дейджинхам се изостри — нещо друго?

— Да получа достъп до папките с документи на Пристейн.

— Това е изключено. Нормален ли си? Бъди разумен.

— Достъп до неговите папки за корабите.

— За какво?

— Нужен ми е списъкът на хората на един от корабите му.

— О — Дейджинхам стана нетърпелив, — това мога да уредя. Друго?

— Няма.

— Тогава сделката е сключена — Дейджинхам беше доволен. Бледият призрак се надигна от стола. — Ще те измъкна след шест часа. Ще започнем уреждането на въпроса с твоя приятел веднага. Глупаво е, че загубихме толкова време, но никой не можеше да те прецени.

— Защо не изпратиш телепат да ме измъкне.

— Телепат? Бъди разумен, Фойл. Няма и десет пълни телепата на всички Вътрешни планети. Времето им е планирано за следващите десет години. Не можем да искаме някой от тях да изостави задълженията си нито поради симпатии, нито дори за пари.

— Извинявай, Дейджинхам. Мислех, че не разбираш от работата си.

— Почти щях да се обидя.

— Сега знам, че ти просто си излъгал.

— Ласкаеш ме.

— Ти можеш да наемеш телепат. За откриването на двадесет милиона лесно ще наемеш един.

— Правителството никога…

— Не всички работят за Правителството. Ти си подготвил някаква измама и не ти трябва телепат.

Сноп светлина разсече тъмнината на стаята и освети Фойл.

— Какво ти е известно. Фойл? Какво криеш? За кого работиш? — ръцете на Дейджинхам се разтрепериха. — Господи! Какъв глупак съм бил. Разбира се, ти си необикновен. Не си обикновен космонавт. Попитах те: за кого работиш?

Фойл отблъсна ръцете на Дейджинхам от себе си.

— За никого — каза той, — за никого ос8ен за себе си.

— За никого, а? Като включим и твоя приятел в Гуфр Мартел, който толкова искаш да освободиш, за Бога, ти почти ме измами, Фойл. Кажи на капитан Янг Йоувил, че го поздравявам. Има по-добър екип, отколкото предполагах.

— Никога не съм чувал за някакъв Янг Йоувил.

— Ти и приятелят ти ще изгниете тук. Ще гноясате. Ще те преместя в най-лошата килия на болницата. Ще те завра на дъното на Гуфр Мартел Аз ще… Пазач, тук! П…

Фойл сграбчи Дейджинхам за гърлото, събори го на пода и удари главата му в настилката от плочи. Дейджинхам се сгърчи и затихна. Фойл смъкна очилата от лицето му и ги сложи. Гледката се върна в мекочервени и розови светлини и сенки. Той се намираше в малка приемна стая с маса и два стола. Фойл съблече жакета на Дейджинхам и с две бързи движения го облече. Широкополата разбойническа шапка на Дейджинхам лежеше на масата. Фойл я нахлупи на главата си и дръпна периферията надолу пред лицето си.

На двете срещуположни стени имаше врати. Фойл отвори едната със силен удар. Тя водеше към северния коридор. Той я затвори, пресече стаята и опита другата. Тя водеше към джонтлабиринт. Фойл се промуши през нея и влезе в лабиринта. Без водач той веднага се загуби. Започна да тича през криволиците на лабиринта и отново се озова в приемната стая. Дейджинхам се бе изправил на колене.

Фойл се върна обратно в лабиринта. Тичаше. Стигна до затворена врата, отвори я. Тя водеше към голяма работилница, осветена с нормална светлина. Двамата техници, работещи вътре, изненадано го погледнаха.

Фойл грабна ковашкия чук, нахвърли се върху тях като дивак и ги повали. Зад себе си чу далечните викове на Дейджинхам. Огледа се диво и откри с ужас, че стаята няма друг изход освен този, през който беше влязъл. Работилницата имаше Г-образна форма. Фойл зави зад ъгъла. Втурна се през изхода, озова се в джонтлабиринта и отново се изгуби. Алармената система на Гуфр Мартел се задейства. Фойл блъсна стената на лабиринта с чука, проби тънката пластмасова преграда и се озова в осветения с инфрачервена светлина южен коридор на женската част на болницата.

Две надзирателки се зададоха по коридора, тичайки бързо. Фойл ги нападна с чука и ги повали. Намираше се в началото на коридора. Пред него се простираше дълга редица от затворнически килии. На вратата на всяка от тях имаше номер, осветен с ярка червена светлина. Отгоре коридорът се осветяваше от пламтящ червен глобус. Той удари с чука по ключа и прекъсна захранващия кабел. Целият коридор стана тъмен, даже и за човек с очила.

— Сега сме при равни условия, всички на тъмно — изрече задъхано Фойл и се понесе надолу по коридора, като докосваше стената с ръка и броеше вратите на килиите. Джизбелла му бе очертала точна картина на Южния квадрант. Той определяше пътя си по посока на Юг-900. Сблъска се с друга надзирателка. Удари я веднъж с чука, но обърка броенето на килиите, затича се и спря.

— Джиз! — изрева той.

Чу гласа й. Сблъска се с още една надзирателка, отърва се и от нея, откри килията на Джизбелла.

— Гъли, Боже мой!… — гласът й беше приглушен.

— Отдръпни се назад! Назад! — той нанесе три удара върху вратата и тя се отвори навътре. Фойл залитна в килията и се озова срещу фигура.

— Джиз? — той се задъхваше — Извинявай… Минавах наблизо. Рекох да ти се обадя.

— Гъли, в името на…

— Да. Дяволски начин да се видим, а? Хайде. Навън, момиче. Навън! — той я дръпна вън от килията. — Не можем да минем през офисите. Ония не ме харесаха. Къде е вашата санитарна?

— Гъли, ти си луд!

— Целият квадрант е тъмен. Унищожих захранващия кабел. Имаме петдесет процента шанс. Да вървим, момиче. Да вървим.

Той я тикна напред и тя го поведе по проходите към автоматизираните отделения на женския санитарен възел. Докато автомеханизираните ръце ги събличаха, сапунисваха, пръскаха и дезинфекцираха, Фойл пипнешком търсеше стъкления прозорец за медицинско наблюдение. Намери го. Вдигна чука и го разби.

— Влизай, Джиз.

Той я тикна през прозореца, след което я последва, Двамата бяха съблечени, сапунисани, порязани и окървавени. Фойл се подхлъзна и се сгромоляса в тъмнината, като търсеше вратата, през която влизаха лекарите.

— Не мога да открия вратата, ДЖиз. Вратата от клиниката… Аз…

— Ш-ш-т.

— Но…

— Тихо, Гъли.

Сапунисана ръка намери устата му и я закри. Тя стисна рамото му така силно, че ноктите и се забиха в кожата му. През шумотевицата в пещерата звучеше тропотът на стъпки. Надзирателите тичаха сляпо през помещението за санитарен контрол. Инфрачервеното осветление още не бе поправено.

— Може би няма да забележат прозореца — прошепна Джизбелла. — Тихо.

Те се свиха на пода. В санитарната се чуваше шум от безразборно тропащи крака. После всичко затихна.

— Сега е чисто — прошепна Джизбелла, — но всеки момент ще си осигурят осветление за издирването. Хайде, Гъли! Навън!

— Но вратата към клиниката, Джиз. Аз мислех…

— Няма врата. Използват вертикална стълба, която вдигат нагоре. Предвидили са и тази възможност за бягство. Ще трябва да опитаме с товарния асансьор. Господ знае дали той би могъл да ни помогне. О, Гъли, ти си идиот. Абсолютен идиот.

Спуснаха се през наблюдателния прозорец обратно в санитарната. Търсеха в тъмнината асансьора, чрез който замърсените униформи се транспортираха и се доставяха новите. В тъмното автоматичните ръце отново сапунисваха, пръскаха и дезинфекцираха. Не успяха да открият нищо.

Внезапно в залата прозвуча виенето на сирена, заглушавайки всеки друг звук. И веднага след това настъпи мъртва тишина, така потискаща, както и тъмнината.

— Използват Г-фон, за да ни открият, Гъли

— Какво е това?

— Геофон. Може да открие шепот дори през половин миля солидна скала. Ето защо пуснаха сирената, за да осигурят тишина.

— Товарният асансьор?

— Не можем да го открием.

— Тогава ела.

— Къде?

— Ще тичаме.

— Къде?

— Не зная, но нямам намерение да чакам като говедо в кланица. Хайде. Имаш нужда от упражнение.

Отново я побутна пред себе си и те тичаха задъхани и препъващи се през тъмата надолу към дълбините на южния квадрант. Блъскайки се в забоите на проходите, Джизбелла падна два пъти, като тичаше, Фойл излезе напред, държейки двадесетпаундовия чук в ръка с протегната дръжка напред като антена. Удариха се глухо в стена и разбраха, че са достигнали края на коридора. Бяха затворени, заловени

— Сега накъде?

— Не зная. Изглежда като задънения край на мечтите ми. Със сигурност не можем да се върнем назад. Аз нападнах Дейджинхам в офиса. Гаден тип. Изглежда като етикет на бутилка с отрова. Имаш ли идея, момиче?

— О, Гъли… Гъли… — изхлипа Джизбелла.

— Разчитам на теб за идея. „Без бомби вече“ — каза ти. Бих желал да имам една бомба сега. Бих могъл… Почакай малко! — той докосна мократа стена, която преграждаше пътя им. Почувства назъбените грапавини на мазилка. — Докладва Гъливер Фойл: това не е естествена стена, задънваща пещерата. Тя е построена. Тухли и камък. Пипни. Джизбелла опипа стената.

— Е?

— Това означава, че проходът не свършва дотук. Продължава. Те са го зазидали, без съмнение.

Той избута Джизбелла навътре в прохода, потри ръка о пода, за да напесъчи сапунените си длани, и замахна с чука към стената. Удряше в равномерен ритъм, като сумтеше и дишаше тежко. Стоманеният чук рушеше стената, а звукът отекваше като ехо от камъни, удряни под вода.

— Те идват — каза Джиз. — Чувам ги.

Тъпите удари преминаха в трошливи, приглушени обертонове. Падаха отделни парчета, а след това се посипаха и камъчета. Фойл удвои усилията си. Внезапно стана срутване и ги облъхна вълна леден въздух.

— Пробих — промърмори Фойл.

Той се нахвърли върху краищата на отвора, пробивайки стената с ярост. Летяха тухли, камъни и стар разтвор. Фойл спря и повика Джизбелла.

— Опитай!

Той пусна чука, грабна я и я повдигна до отвора, чиято височина бе до гърдите. Тя викаше от болка, докато се извиваше през острите ръбове. Фойл я буташе безжалостно, докато раменете й, а после и бедрата минаха през отвора. Той пусна краката й и я чу да пада от отсрещната страна.

Фойл се надигна и се промуши през назъбения пробив в стената. Когато се стовари долу върху сместа от тухли и разтвор, той почувства ръцете на Джизбелла, които се опитваха да го предпазят от падането. Двамата се озоваха в ледената тъмнина на Гуфр Мартел. сред мили неизползвани пещери и проходи.

— Господи, ще се измъкнем! — изхриптя Гъли.

— Не зная дали въобще има път навън, Гъли, — Джизбелла трепереше от студ. — Може би това е тупик, зазидан от болницата.

— Трябва да има изход.

— Не зная дали можем да го намерим.

— Трябва да го намерим. Да вървим, момиче. Те заопипваха в тъмнината напред. Фойл захвърли безполезните очила от очите си. Двамата се блъскаха в издатини, ъгли и ниски тавани, слизаха надолу по наклони и стръмни стъпала. Когато се прехвърлиха през остър гребен върху равнинно място, краката им се подхлъзнаха. Двамата тежко паднаха на гладък под. Фойл го опипа и го докосна с език.

— Лед — промърмори той, — добър знак. Ние сме в ледена пещера. Джиз. Подземен ледник.

Те се надигнаха разтреперани, с разкрачени крака и започнаха да напредват бавно през пещерата по леда, образуван в бездната на Гуфр Мартел в продължение на хилядолетия. Изкатериха се по гора от сталагмити и сталактити, стърчащи от назъбения под и висящи от тавана. Вибрациите от всяка стъпка разклащаха огромните сталактити и във всеки момент тежките остри като игли каменни копия заплашваха да се срутят долу. В края на гората Фойл спря, показа се навън и веднага се отдръпна. Чу се ясен металически звън. Той взе ръката на Джизбелла и постави в нея дълъг, заострен конус от сталагмит.

— Бастун — промърмори той, — използвай го като слепите хора.

Той отчупи още един и те продължиха, като почукваха, опипваха и се препъваха в тъмнината. Наоколо не се чуваше никакъв звук, но в ушите им звънтяха бесният галоп на паниката, задъханото дишане, тупкащите сърца, почукването на каменните им бастуни. звукът от множеството падащи капки, постоянното шуртене на вода в подземната река под Гуфр Мартел.

— Не в тази посока, момиче — Фойл я побутна по рамото, — по-наляво.

— Имаш ли поне малка представа за посоката, в която вървим, Гъли?

— Надолу, Джиз. Ще следваме всеки наклон, който води надолу.

— Имаш ли нещо предвид?

— Да. Изненада, изненада! Разум вместо бомби.

— Разум вместо… — Джизбелла се разтресе от истеричен смях. — Ти се втурна в южния квадрант с-със ковашки чук и т-това е твоята идея за р-разум вместо б-б-б… — тя не можеше да го изкаже от конбулсивни хлипания, докато Фойл не я сграбчи и раздруса.

— Млъкни, Джиз! Ако ни следят с Г-фон, ще те чуят и на Марс.

— С-съжаляВам, Гъли Съжалявам… — тя пое дъх, — защо надолу?

— Реката, тази, която чуваме през цялото време. Тя трябва да е близо. И вероятно се слива с ледника някъде по-долу.

— Реката?

— Единственият сигурен път навън. Тя трябва някъде да излиза от планината. И ние ще поплуваме.

— Гъли, ти си ненормален!

— Какво ти става? Не знаеш да плуваш ли?

— Аз мога да плувам, но…

— Тогава трябва да опитаме. Продължавай, Джиз. Хайде.

Шумът на реката все повече нарастваше, но те губеха силите си. Най-после Джизбелла се спря и прошепна:

— Гъли, трябва да си почина.

— Много е студено. По-добре да се движим

— Не мога.

— Движи се — той напипа ръката й.

— Махай си ръцете от мен! — извика ядосано тя. Беше избухнала от нищо. Той я изгледа в недоумение.

— Какво ти става? Пази си главата, Джиз. Аз завися от теб.

— За какво? Казах ти, че трябва да планираме… да изработим едно бягство… а сега ти ни насади на това.

— Аз насадих себе си. Дейджинхам щеше да смени килията ми. Край на Линията на шепота за нас. Аз трябваше, Джиз… и ние сме навън, нали?

— Къде навън? Загубени в Гуфр Мартел. Търсим проклетата река, за да се удавим в нея. Ти си един глупак Гъли, а аз съм идиот, щом позволих да ме бъвлечеш в тоба. Проклет да си! Проклет да си! Ти смъкваш всичко до твоето ниво на ненормален, така принизи и мен. Тичай. Бий се. Удряй. Това е всичко, което знаеш. Бий. Чупи. Разрушавай. Унищожавай… Гъли.

Джизбелла крещеше. Чу се тропот като от падащ в тъмнината камък и трясъкът пропадна надолу и надалеч. Фойл чу шума от падането на нейното тяло бъв водата. Той се хвърли напред, викайки „Джиз!“, и се заклатушка на ръба на пропастта. Падна и тялото му удари във водата със силен плясък. Ледената река го обгърна и той не знаеше как да изплува на повърхността. Бореше се, задушаваше се и усети, че внезапно течение го завлече към мразовити, хлъзгави скали и тогава бе изхвърлен на кипящата повърхност. Кашляше и викаше. Чу Джизбелла да отговаря със слаб, неясен глас от бучащата река. Заплува по течението, опитвайки се да я намери.

Той я викаше и чуваше гласа й да звучи все по-ясно и по-ясно. Бученето се увеличи и той бе грубо хвърлен надолу в съскащия поток от падаща вода. Потъна до дъното на дълбок басейн и се бореше наново да излезе на повърхността. Водовъртежът го запрати върху студено тяло, обхванало една скала.

— Джиз!

— Гъли! Благодаря ти. Господи! За момент те се прилепиха един към друг, докато водата се носеше край тях.

— Гъли… — кашляше Джизбелла, — тя минава оттук.

— Реката?

— Да.

Той я заобиколи, прилепи се до стената и напипа входа на подземен тунел. Течението се опитваше да го повлече.

— Дръж се! — задъхваше се Фойл. Той се огледа вляво и вдясно. Стените на тунела бяха гладки, без никакви издатини. — Не можем да се измъкнем. Трябва да минем през тунела.

— Там няма въздух, Гъли. Няма.

— Не може да е безкраен. Ще си поемем дъх.

— Може да се окаже по-дълъг, отколкото ние можем да задържим въздух.

— Трябва да рискуваме.

— Не мога да го направя.

— Трябва! Няма друг път. Напомпай дробовете си. Дръж се за мен.

Подкрепяйки се един друг, те поемаха дълбоко въздух, за да напълнят дробовете си. Фойл избута Джизбелла по посока на подземния тунел.

— Ти върви напред. Ще бъда точно след теб… Ще ти помогна, ако имаш трудности.

— Трудности! — закрещя Джизбелла с треперещ глас. Тя се потопи и се остави течението да я поеме в отвора на тунела. Фойл я последва. Яростната струя ги дърпаше надолу, надолу и все по-надолу, отнасяйки ги ту към едната, ту към другата стена на тунела, които бяха гладко излъскани. Фойл плуваше след Джизбелла и чувстваше краката й да удрят главата и раменете му.

Те плуваха през тунела, докато белите им дробове се задъхаха за въздух, а слепоочията им затуптяха. Тогава отново се чу шум, течението ги изхвърли на повърхността и те можеха вече да дишат. Гладките стени на тунела бяха заменени от назъбени скали. Фойл хвана крака на Джизбелла и се залови за една изпъкнала скала на брега на реката.

— Тук трябва да се измъкнем на брега. Трябва да се измъкнем. Чуваш ли този шум пред нас? Това е водопад. Праг. Ще ни разкъса на части. Излизай навън, Джиз.

Тя беше много слаба, за да може да се измъкне от водата. Той избута тялото й навън върху скалите и я последва. Легнаха върху хлъзгавите камъни твърде изтощени, дори за да говорят. Накрая Фойл, загрижен, се изправи на крака.

— Трябва да продължим — каза той, — ще следваме реката. Готова ли си?

Тя не можеше да отговори, не можеше да възрази. Той я изправи и те поеха, препъвайки се през тъмнината, като се опитваха да следват брега на реката. Минаваха край огромни камъни, изправени като гиганти, натрупани, разбъркани, разпръснати безразборно. Като се колебаеха и ги заобикаляха, те загубиха реката. Не успяха да стигнат доникъде.

— Загубени… — изсумтя с отвращение Фойл, — отново се заблудихме. Наистина сме се загубили този път. Какво да правим?

Джизбелла се разплака. Разтърсваше се от безпомощни и гневни ридания.

Фойл се спря и приседна, като я привлече до себе си.

— Може би си права — каза уморено той, — може би съм един проклет глупак. Аз извърших това безразсъдство и попаднахме тук, откъдето няма измъкване.

Тя не отговори.

— Толкова ми е акълът. За какво ли ми беше образованието, което ти ми даде? — Той се поколеба. — Мислиш ли, че трябва да опитаме да намерим обратен път до болницата?

— Никога няма да успеем.

— Така мисля и аз. Това беше само едно упражнение за моята съобразителност. Дали да вдигнем врява? Да вдигнем шум, за да могат да ни открият чрез Г-фона? Но никога няма да ни чуят, надали ще бъдем живи, когато ни открият. Все пак можем да вдигнем голям шум. Можеш да ми хвърлиш един бой. Ще бъде удоволствие и за двама ни.

— Млъкни!

— Каква мръсотия! — Той се облегна назад, удобно положил главата си върху стиска мека трева. — На „Номад“ имах някакъв шанс. Имаше храна и виждах накъде се опитвам да отида. Аз можех… — той се прекъсна и бързо се изправи. — Джиз!

— Не говори толкова много.

Той опипа земята под себе си, грабна пръст и стръкчета трева и ги вдигна пред лицето й.

— Помириши това — засмя се той, — опитай го. Това е трева, Джиз. Земя и трева. Ние сме извън Гуфр Мартел.

— Какво?

— Навън е нощ. Тъмна облачна нощ. Ние сме излезли вън от пещерите, без да разберем. Ние сме навън. Джиз! Успяхме!

Те скочиха на крака, като се взираха, ослушваха. Нощта беше непрогледна, но те чуваха меката въздишка на нощния вятър и сладкото ухание на земните растения стигаше до тях. Някъде далеч излая куче.

— Боже, Гъли! — прошепна Джизбелла невярваща. — Ти си прав. Ние сме вън от Гуфр Мартел. Просто трябва да дочакаме зората.

Тя се засмя. Простря ръце към него, целуна го и той отвърна на прегръдката. Те забъбриха възбудено. Отново легнаха на меката трева, уморени, но неспособни да почиват, възбудени, нетърпеливи, с целия жибот пред себе си.

— Здравей, Гъли, мили Гъли. Здравей, Гъли, след толкова много време.

— Здравей, Джиз

— Казах ти, че ще се срещнем някой ден, някой ден скоро Казах ти, скъпи. И това е денят.

— Нощта.

— Да, вярно, нощта. Но край на нощното бъбрене по Линията на шепота. Няма да има повече такива нощи, скъпи Гъли.

Внезапно те осъзнаха, че са голи, близо легнали един до друг, като се допираха. Джизбелла лежеше тихо, без да мърда. Той я прегърна почти сърдито и я обхвана с желание, което беше не по-малко от нейното.

Когато дойде зората, той видя, че тя е красива — висока и стройна, с тъмночервена коса и благородна уста.

Но когато се зазори, тя също видя лицето му.