Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (4)

3.

— Браво. мистър Харис! Добре направено! М-В-О, джентълмени. Никога не забравяйте. Местоположение. Височина. Обстановка. Това е единственият начин да запомним координатите си при джонтация. „Etre entre le marteau et l’enclume^[1]. Френски. Превод няма да последва.“ Не джонтирайте още, мистър Питърс. Чакайте реда си. Бъдете търпелив. Вие всички скоро ще бъдете клас С. Някой да е виждал мистър Фойл? Той липсва. „Този възхитителен вечен пътешественик? Моцарт в летенето.“ О, драги мои. През цялото време мисля… или говорех, джентълмени?

— Наполовина, мадам.

— Това е несправедливо. Еднопосочната телепатия е досадна. Извинявайте, че ви засипах с моите мисли.

— Харесва ни, мадам. Вашите мисли са приятни.

— „Колко любезно от Ваша страна, мистър Горгас.“ Добре, ученици, всички — обратно в училище и започваме отново. Мистър Фойл джонтира ли вече? Никога не успявам да го следя.

Робин Уенсбъри ръководеше своя клас по джонтиране при обиколката му през Ню Йорк сити — тази дейност с мозъчните случаи бе толкова интересна и вълнуваща, колкото и работата с децата в началния клас. Тя се отнасяше с възрастните като с деца и те бяха доволни от това. През последния месец те бяха запаметили етапите на джонтацията, напявайки „М-В-0, мадам. Местоположение. Височина. Обстановка.“

Тя беше високо, миловидно, чернокожо момиче, изискано и интелигентно, но в затруднение от факта, че можеше да изпраща мисли само в една посока. Тя можеше да предава мислите си към хората, но не можеше да получи отговор. Това беше неудобство, което не й позволяваше по-добра кариера, но все пак я правеше подходяща за възпитателка. Въпреки своя непостоянен характер Робин Уенсбъри беше съвършен и методичен инструктор по джонтиране.

Мъжете, които обучаваше, бяха взети от главната военна болница в школата по джонтиране, Която заемаше една цяла сграда в Хъдзън Бридж на 42-ра улица. Те тръгваха от училището и вървяха, подредени в колона, до обширния Таймс Скуеър — платформа за джонтиране, която те старателно запаметяваха. След това джонтираха до училището и обратно до Таймс Скуеър. Строят се оформяше отново, те отиваха до Калъмбъс Съркъл и запаметяваха координатите му. После джонтираха всички обратно до училището през Таймс Скуеър и се връщаха по същия път до Калъмбъс Съркъл. Веригата се образуваше още веднъж и те отиваха в Търговския център, за да повторят запаметяването и джонтирането.

Робин учеше повторно пациентите (Всички бяха случаи на нараняване по главата, със загубване на способността за джонтиране) на специално избрани места. тоест на обществени платформи за джонтиране. По-късно те щяха да запаметят локалните платформи на уличните кръстовища. Като се разраснеха хоризонтите им и енергията им се възвърнеше, те трябваше да запаметят платформи за джонтиране в разширяващ се обхват, ограничен както от дохода, така и от способностите им, но едно нещо бе сигурно: трябва да видиш мястото, за да го запаметиш. Което значи, че трябва да платиш за транспорта дотам. Величествената Гранд Тур беше по джоба само на богатите.

— Местоположение. Височина. Обстановка. — Робин Уенсбъри поучаваше и класът джонтираше от специалните платформи на Вашингтонските височини до Хъдзън Бридж и обратно на първоначални скокове от четвърт миля всеки.

Дребният технически сержант с изкуствен платинен череп внезапно запита:

— Каква ти височина, мадам. Та ние сме си на земята. „Няма височина, сержант Логан. изобщо няма“ — щеше да бъде най-правилният отговор.

— Моля, да ме извините. Ученето става навик и аз нещо лошо контролирам мислите си днес. Военните новини са толкова лоши. Ние ще стигнем до Височината, когато започнем да запаметяваме платформите на върховете на небостъргачите, сержант Логан.

Човекът с новоизграден череп смля това и после попита:

— Ние Ви чуваме, когато мислите. Но наистина ли сте Вие?

— Точно аз съм.

— Но Вие не ни чувате?

— Никога. Аз съм еднопосочен телепат.

— Ама всички ли Ви чуваме, или само аз?

— Зависи, сержант Логан. Когато съм концентрирана, ме чува само този, за когото мисля. Когато съм свободно мислеща — всеки… бедни души. Извинете ме. — Робин се обърна и извика: — Не се колебайте преди джонтиране, офицер Харис. Това предизвиква съмнения, а съмненията пречат на джонтацията. Просто се приближете и действайте.

— Понякога се безпокоя, мадам — отговори младши офицерът със стегната в бандаж глава. Той явно се проваляше в опита за джонтация на ръба на платформата.

— Безпокоите се? За какво?

— Може някой да стои точно на мястото, където аз пристигам. Тогава ще стане едно дяволско халосване! Извинете ме, мадам.

— Аз вече обясних това сто пъти. Експертите са преценили всяка платформа на джонтиране в света да поеме върховия трафик. Ето защо собствените джонтсцени са малки, а платформата Таймс Скуеър е двеста ярда широка. Тя е разработена и изчислена математически и няма шанс дори едно на милион за едновременно пристигане. Това е по-малка възможност от тази да бъдете убит в автомобилна катастрофа.

Младши офицерът с бандажа на главата кимна със съмнение, и пристъпи към издигнатата платформа. Тя беше от бял бетон, кръгла и украсена откъм лицевата страна с черно-бели фигури, подходящи за лесно запаметяване. В центъра имаше блестяща плоча, на която бе написано името на платформата и джонткоординатите й: географска ширина, дължина и височина.

В момента, когато мъжът с бандажа събираше кураж за своята първоначална джонтация, платформата започна да трепка от внезапната суматоха на пристигащи и заминаващи, фигури се появяваха за миг в момент на пристигане при джонтация, колебаеха се, докато проверят обкръжението си и поставят новите координати, и изчезваха в ново джонтиране. При всяко изчезване се чуваше неясно пукане „поп“ от запълването с въздух на освободеното от нечие тяло място.

— Почакайте, ученици — каза Робин. — има натрупване. Моля всички да се отстранят от платформата.

Работници в тежки работни дрехи, все още покрити със сняг, се отправяха на юг към домовете си след свършването на смяната им в северните гори. Петдесет облечени в бели дрехи служители в магазини за млечни произведения се отправяха на запад в посока Сент Луис. Те следваха утрото от зоната с източно време до зоната на Пасифика. И от Източна Гренландия, където вече беше следобед, тълпа чиновници се изливаше в Ню Йорк за обяда си.

Натрупването свърши за няколко секунди.

— Добре, ученици — повика ги Робин, — сега ще продължим. О, драги, но къде е мистър Фойл? Той сякаш винаги отсъства.

— С лице като неговото не можете да го обвините, че се крие, мадам.

— Той изглежда ужасно, нали, сержант Логан? Не могат ли да премахнат тези рисунки?

— Опитват се, мис Робин, но все още не знаят как. Нарича се „татуиране“ и е нещо вече напълно забравено.

— Защо тогава мистър Фойл е с такова лице?

— Никой не знае, мис Робин. Той е в мозъчната хирургия, защото е загубил паметта си. Нищо не си спомня. Лично аз, ако имах такова лице, също не бих искал да си спомням нищо.

— Интересно. Видът му е ужасен! Сержант Логан, предполагате ли, че съм допуснала да ми се изплъзне някоя мисъл и съм наранила неговите чувства?

Дребният мъж с платинен череп помисли и каза:

— Не, мадам. Вие не бихте наранила чувствата на никого. А Фойл не е някой, който би се засегнал. Той е търпелив като ням вол.

— Трябва да бъда много внимателна, сержант Логан. Всъщност никой не желае да знае какво действително мислят другите за него. Ние си въобразяваме, че искаме, но в действителност не желаем. „Заради това изпращане на телепатични мисли ме мразят. И съм самотна. Моля не ме слушайте. Имам трудности с контрола на мисленето си.“ А ето Ви и Вас, мистър Фоил къде се загубихте?

Фойл се бе приземил на платформата и се приближи тихо, с лице, обърнато встрани.

— Упражнявах се — промърмори той. Робин потисна тръпките на отвращение у себе си и се доближи със съчувствие. Хвана го за рамото.

— Вие наистина трябва да бъдете повече време с нас. Ние всички сме приятели и прекарваме времето си приятно. Присъединете се.

Фойл отказа да срещне погледа й. Когато отдръпна рамото си от нея, Робин внезапно осъзна, че ръкавът му е мокър. Цялата му болнична униформа бе измокрена. „Мокър? Той е бил някъде, където вали дъжд. Но аз чух сутрешната прогноза за времето. Няма дъждове на изток от Сент Луис. Тогава трябва да е джонтирал по-далече. Но той не е в състояние да стигне дотам. Предполага се. че е загубил цялата си памет и способността да джонтира. Значи той е симулант.“

Фойл скокна към нея.

— Мълчи! — свирепостта на лицето му бе ужасяваща.

„Значи ти си симулант“

— Доколко сте осведомена?

„Че ти си глупчо. Престани да правиш сцени.“

— Те чуват ли Ви?

„Не зная. Нека спра тези мисли!“ — Робин се отдалечи от Фойл. — Добре, ученици. За днес свърщихме. Всички — обратно в училището за болничния автобус. Джонтирайте първи, сержант Логан. Запомнете: М-В-0. Местоположение. Височина. Обстановка.

— Какво искате? — изръмжа Фойл. — Да Ви смажа ли? „Тихо. престани да правиш сцени.“ — Сега не се колебайте, офицер Харис. Стъпете горе и джонтирайте!

— Искам да говоря с Вас!

„Със сигурност не!“ — Изчакайте реда си, мистър Питърс. Не бързайте толкова.

— Възнамерявате ли да ме издадете в болницата?

„Разбира се!“

— Искам да говоря с Вас.

„НЕ!“

— Вече всички си отидоха. Имаме време. Ще Ви посетя в апартамента Ви.

— В апартамента ми? — Робин бе истински изплашена.

— Грийн Бей, Уискънсин.

„Това е абсурд. Нямам какво да обсъждам по този въпрос.“

— Напротив, има много, мис Робин. Вашето семейство…

Фойл се усмихна на ужаса, които предизвикаше.

— Ще Ви видя в апартамента Ви! — повтори той.

— Вие дори не знаете къде се намира! — запъна се тя.

— Казах Ви вече, нали?

— Не бихте могъл да джонтирате толкова далече. Вие…

— Дали? — маската се захили. — Току-що ми казахте, че съм симу… Как беше тази дума? Казахте истината. Ще се видим у Вас след половин час.

Апартаментът на Робин Уенсбъри беше в масивна сграда, разположена самотно на брега на Грийн Бей.

Сградата изглеждаше така, сякаш магическа ръка я бе грабнала от жилищната зона и я бе изоставила сред боровата гора на Уискънсин. Сгради като нея бяха нещо обичайно в епохата на джонтация. Със собствени източници за топлоподаване и електрозахранване, с джонтацията като средство за решаване на транспортния проблем, жилищата бяха изградени сред пустинята, горите и пущинаците.

Апартаментът беше четиристаен, добре изолиран, за да предпази съседите от излъчваните от Робин телесигнали. Той беше претрупан с книги, музикални списания, рисунки и снимки — Всички белези на интелектуалния и самотния живот на този нещастен, сгрешен телепат.

Робин джонтира във всекидневната стая на апартамента няколко секунди след Фойл, който я чакаше със свирепо нетърпение.

— Сега вече знаете със сигурност — започна той без предисловие, като изви болезнено ръката й. — Но няма да кажете за мен на никого в болницата, мис Робин. На никого!

— Остави ме! — Робин го шибна през лицето. „Животно! Дивак! Не смей да ме докоснеш!“

Фойл я освободи и отстъпи назад. Въздействието от нейното отвращение го накара сърдито да се отдалечи, за да закрие лицето си.

— Значи ти симулираш? Знаеш как се джонтира. И си джонтирал през цялото време, докато се преструваше. че учиш в първоначалния клас, правил си големи скокове из страната и по света.

— Да. Аз ходя от Таймс Скуеър до Калъмбъс Съркъл без междинно спиране, мис Робин.

— Значи затова постоянно отсъстваш. Но защо? Защо? Каква е целта ти?

Израз на овладяно лукавство се появи на отвратителното лице.

— Аз съм се установил в Централната болница. Тя е моята база за действие. Решавам един проблем, мис Робин. Имам да оправя един дълг. Трябва да открия къде се намира един кораб. Имам да разчиствам сметки с него. Не говоря глупости. „Ворга“. Ще те убия, „Ворга“. Ще те унищожа!

Той спря да крещи и я гледаше свирепо в див триумф. Робин се отдръпна разтревожена.

— За Бога, какви ги говориш?

— „Ворга“. „Ворга-Т“:1339. Чувала ли сте някога за нея, мис Робин? Аз открих къде е от корабните регистри на „Бонис и Уигс“. Те са от Сан Франциско. Отидох там, докато ни обучавахте за платформите на пресечките. Отидох до Сан Фран. Намерих „Ворга“. Тя е на ремонт във Ванкувър. Собственост е на Пристейн от Пристейн. Чували ли сте за него, мис Робин? Пристейн е най-влиятелният човек на Земята. Но той няма да ме спре. Ще унищожа „Ворга“. И Вие няма да ме спрете, мис Робин.

Фойл приближи лицето си до нейното.

— Защото се прикривам, мис Робин. Аз осигурявам всяко слабо място по веригата. Научавам по нещо за всекиго, който би се опитал да ме спре. преди да унищожа „Ворга“, Включително и за Вас, мис Робин.

— Не.

— Да. Аз открих къде живеете. В болницата знаеха. Дойдох тук и поогледах. Прочетох дневника Ви, мис Робин. Имате семеиство на Калисто — майка и две сестри.

— За Бога!

— Това Ви поставя на страната на воюващата с нас държава. Когато Войната започна, на Вас и всички като Вас бе даден един месец да напуснете Вътрешните планети и да си отидете вкъщи. Тези, които не го изпълниха, се третират като шпиони по закона. Примката е около врата Ви — Фойл разтвори длани: — В ръцете сте ми, мис — и той сви дланите си.

— Майка ми и сестрите ми се опитват да напуснат Калисто вече година и половина. Ние сме тукашни. Ние…

— В ръцете сте ми — повтори Фойл. — Знаете ли как постъпват с шпионите? Те им изтръгват информацията. Ще Ви разкъсат на части, мис Робин. Ще Ви късат парче по парче…

Робин изпищя. Фойл кимна щастливо с глава и взе треперещите й рамене в ръцете си.

— Хванах ви натясно, мис. Не можете да ми избягате, защото само да дам знак на тайните служби, и къде ще се озовете? Никой нищо не може да направи, за да ме спре. Нито болницата, нито дори могъщият свети мистър Пристейн от Пристейн. „Махай се, мръсно, отвратително… нещо! Махай се/“

— Вие не харесвате лицето ми, мис Робин? Нищо не можете да направите и по този въпрос. Внезапно той я вдигна и я занесе до мекото легло.

Хвърли я в него.

— Нищо — повтори той.

* * *

Верен на принципа за показна разточителност, на който е изградено цялото общество, Пристейн от Пристейн бе разположил викторианската си резиденция в Сентръл Парк с асансьори, телефони, безмълвна прислуга и всички други механизми, заместващи обслужващия персонал, който джонтирането беше изхвърлило от употреба. Обслужващите в тази гигантска резиденция се разхождаха от стая в стая с чувство за дълг. отваряйки и затваряйки врати и изкачвайки стълби.

Пристейн от Пристейн се надигна, облече се с помощта на своя камериер и бръснар, спусна се в дневната стая с помощта на асансьора и закуси, обслужван от иконома, лакея и сервитьорките. Напусна стаята и влезе в своя кабинет. Във века, когато комуникационните системи фактически бяха изчезнали, когато беше много по-лесно да се джонтира директно до един офис, за да се дискутира, отколкото да се телефонира или телеграфира, Пристейн още поддържаше един старинен телефонен възел с оператор в кабинета си:

— Свържете ме с Дейджинхам — каза той. Операторът се помъчи и накрая установи връзка с „Куриери Дейджинхам, Инк.“. Това могъщо обединение с капитал 100 милиона кредита и многобройни специалисти по джонтиране осигуряваше изпълнението на всякакви обществени и поверителни услуги за който и да било поръчител. Таксата беше един кредит за миля. Дейджинхам гарантираше куриер навсякъде по света само за осемдесет минути.

Осемдесет секунди след като Пристейн бе установил връзката, куриерът на Дейджинхам се появи на частната джонтплатформа пред дома на Пристейн, разпознаха го и го преведоха през непроницаемия джонтлабиринт зад входа. Както всеки служител на Дейджинхам, той бе джонтър от клас М, способен да се телепортира на разстояние до хиляда мили и запознат с хиляди джонткоординати. Той беше старши специалист — изтънчен, ловък, хитър, добре обучен, проницателен, работоспособен — черти, характерни за куриерите на Дейджинхам и отразяващи безпощадността на създателя на фирмата.

— Пристейн? — каза той, без да губи време за протоколни формалности.

— Искам да наема Дейджинхам.

— Уредено, Пристейн.

— Но не Вас. Аз искам Сол Дейджинхам, лично.

— Мистър Дейджинхам вече не прави лични услуги за по-малко от сто хиляди кредита.

— Ще заплатя петкратно тази сума.

— Съгласен. Проблемът?

— ПирЕ.

— Бихте ли го произнесъл буква по буква.

— Името не Ви говори нищо, нали?

— Не.

— Добре, но Дейджинхам го знае. ПирЕ. Главно П — и — р — главно Е. Кажете на Дейджинхам. че ние открихме ПирЕ, Той е заинтересован да го достави… на всяка цена, чрез мъж на име Фойл. Гъливер Фойл.

Куриерът извади мъничка сребърна перла — мемофон, — повтори инструкциите на Пристейн в него и напусна без дума повече. Пристейн се обърна към телефонния оператор;

— Свържи ме с Реджис Шефилд — заповяда той. Десет минути след като бе осъществена връзката с адвокатската кантора на Реджис Шефилд, млад адвокат се появи на личната платформа на Пристейн; той беше прегледан и преведен през лабиринта. Адвокатът бе светъл млад мъж с безцветно лице и изражение на възхитен заек.

— Извинете за закъснението, Пристейн. Получихме повикването в Чикаго, а аз съм все още D Клас — 500 мили — джонтър. Трябваше ми известно време да пристигна тук.

— Вашият шеф решава случай в Чикаго?

— Чикаго, Ню Йорк и Вашингтон. Той джонтира от съдилище в съдилище цяла сутрин. Ние го заместваме, когато е зает в съда.

— Искам да го ангажирам лично.

— Това е чест за него, но мистър Шефилд е много зает.

— Не толкова, че да пренебрегне ПирЕ.

— Съжалявам, сър. Аз не схващам…

— Да. Вие не разбирате, но не и Шефилд. Само му съобщете: ПирЕ и размера на хонорара му.

— Който е?

— Петстотин хиляди.

— И какво трябва да извърши мистър Шефилд?

— Да приготви всички известни легални средства за отвличането на мъж и задържането му без намесата на армията, флота и полицията.

— Ясно. А Кой е този мъж?

— Гъливер Фойл.

Адвокатът произнесе кратка бележка над мемофона. поднесе го до ухото си, изслуша, кимна и тръгна. Пристейн напусна кабинета си, качи се по покритата с плюш стълба до апартамента на дъщеря си, за да поднесе сутрешните си почитания.

В къщите на богатите стаите на дамите бяха блиндирани, без прозорци и врати, достъпни само за джонтиране на близки членове на фамилията.

Това бе за поддържане на морала и защита на целомъдрието. Но тъй като Оливия Пристейн бе сляпа, тя не можеше да джонтира. Следователно в апартамента й се влизаше през врати, строго охранявани от облечени в ливреи служители на клана Пристейн.

Оливия Пристейн беше великолепен албинос. Косата й беше като бяла коприна, кожата й — бял атлаз, ноктите, устните и очите — коралови. Тя бе красива и сляпа по един учудващ начин, тъй като можеше да вижда в областта на инфрачервеното лъчение с дължина на вълната от 7500 ангстрьома до 1 милиметър. Тя виждаше горещи вълни, магнитни полета, радиовълни, радарни, сонарни и електромагнитни полета.

Оливия провеждаше един от великолепните си приеми в гостната на апартамента. Седеше в трон, облечен в брокат, пиеше чай, бе център на вниманието, водеше непринуден разговор с дузина мъже и жени, стоящи наоколо в салона. Тя приличаше на изискана статуя от мрамор и корал, с проблясващи слепи очи, които гледаха и все пак не виждаха.

Тя „виждаше“ гостната като пулсиращ поток от топлинни лъчи, който се движеше от топлите светлини към студените сенки. Виждаше бляскавите магнитни изображения на часовниците, телефоните и осветлението. Разпознаваше хора по характерното топлинно излъчване от лицата и телата им. Тя виждаше около всяка човешка глава ореол от слаби електромагнитни мозъчни импулси и блясъка от топлинното излъчване на всяко тяло, от постоянно променящия се тонус на мускули и нерви.

Пристейн не се интересуваше от художниците, музикантите и контетата, с които Оливия се ограждаше, но беше доволен да види пъстротата от знаменитости на обществото тази сутрин. Тук бяха Сиърс Робук, Джилет, младият Синди Кодак, който един ден ще бъде Кодак от Кодак, Хаубиган, Буик от Буик и Р. Х. Мейси XVI, глава на мощния клан Сакс-Джимбел.

Пристейн поднесе почитанията си на своята дъщеря и напусна къщата. Той замина за щаба на своя клан на Уол Стрийт 99 с карета и четворка, управлявана от кочияш, подпомаган от лакей, и двамата със специалните ливреи на Пристейн в червено, черно и синьо. Това черно „П“ върху алено-кобалтов фон беше един от най-старинните и благородни гербове в обществения регистър, конкуриращ „57“ на клана Хайнц и „РР“ на династията Ролс Ройс.

Главата на клана Пристейн беше позната гледка за джонтърите на Ню Йорк. Приятно посивял, хубаб. мъжествен, безупречно облечен, с маниери в старомоден стил, Пристейн от Пристейн беше въплъщение на социалния елит, толкова издигнат, че използваше кочияш, лакеи, домакини, помощници в конюшните и коне, за да извърши функции, за които останалите просто използваха джонтацията.

В тези времена, когато човек се изкачи по стълбата на успеха в обществото, той демонстрира положението си, като се отказва от джонтиране. Новопостъпилите в голям търговски клан използват скъп велосипед. Издигащият се мъж в клана вече шофира малка спортна кола. За ръководителя се осигурява карана от шофьор антика от старите дни — бентли, кадилак или много висока лагонда. Предполагаемият наследник по права линия на главатаря на клана наема персонал за яхта или самолет. Пристейн от Пристейн, глава на клана Пристейн, притежаваше карети, коли, яхти, самолети и влакове. Положението му в обществото беше толкова високо, че не бе джонтирал вече четиридесет години. Той презираше бързането на новобогаташите като Дейджинхам и Шефилд, Които още джонтираха, без да се срамуват.

Пристейн влезе през пропуска на Уол Стрийт 99, където бе храмът на Пристейн. Той бе обслужван и пазен от прочутите джонтгардове, облечени в ливреите на клана. Пристейн влезе в офиса си с величествената походка на главатар под звуците на музика. В действителност той се държеше като по-високостоящ и от главатар, както откри за сбоя изненада един настойчив държавен служител, чакащ аудиенция. Нещастният човек излезе напред от чакащата тълпа молители, когато Пристейн минаваше.

— Мистър Пристейн — започна той, — аз съм от Данъчния департамент и трябва да се срещна с Вас тази сут…

Пристейн го прекъсна с леден поглед.

— Има хиляди с името Пристейн — произнесе той. — Обръщението към всички тях е „мистър“. Но аз съм Пристейн от Пристейн, глава на клана, пръв във фамилията. Обръщението към мен е „Пристейн“. Не „мистър Пристейн“.

Той се обърна и влезе в офиса си, където служителите го поздравиха в хор.

— Добро утро, Пристейн.

Пристейн кимна, усмихна се със своята надменна усмивка и седна зад разкошното си бюро. Пристейн даде знак за започване на доклада. Той презираше мемофоните и всички останали механически бизнесустройства.

— Движение на акциите на клана Пристейн. Обичайни колебания: най-висок курс — двеста и едно и половина. най-нисък — двеста и едно и четвърт. Среден курс за Ню Йорк, Париж, Цейлон, Токио…

Пристейн махна ръка с раздразнение. Докладващият бе заменен от Блек Род:

— Новият Мистър Престо следва да бъде посветен, Пристейн.

Пристейн потисна своето нетърпение и се зае с досадната церемония по полагането на клетва от четиристотин деветдесет и седмия Мистър Престо в йерархията на Пристейновите Престовци, които ръководеха магазините в сектора за продажби на дребно. Доскоро мъжът имаше собствени тяло и лице. Сега, след десет години предпазливи експерименти и внимателно проучване, той бе избран да се присъедини към групата Престо.

След шест месеца хирургическа намеса и психоподготовка той бе идентичен с останалите четиристотин деветдесет и шестима Мистър Престо и близък до идеализирания портрет на Мистър Престо, който висеше окачен зад бюрото на Пристейн: любезен, честен мъж, наподобяващ Абрахам Линкълн, мъж, които вие бихте харесали и на когото бихте се доверили. Без значение е къде по света пазарувате. Вие ще влезете в магазин на Пристейн, еднакъв с всички други негови магазини, любезно посрещнат от мениджър, идентичен с всички други — Мистър Престо. Той бе конкуриран, но не и надминат от Мистър Куик на клана Кодак и Чичо Монти на Монтгомери.

Когато церемонията свърши, Пристейн се надигна рязко, за да покаже, че аудиенцията е завършила. Всички напуснаха офиса с изключение на служителите на клана с висок ранг. Пристейн крачеше, очевидно потискайки своето кипящо нетърпение. Той никога не ругаеше, но неговата сдържаност бе по-ужасяваща от ругатни.

— Фойл — каза той със задавен от гняв глас. — Обикновен космонавт. Мръсотия. Утайка. Гадна твар. Аз съм Пристейн от Пристейн. Но този мъж стои между мен и…

— Моля Ви, Пристейн — плахо го прекъсна Блек Род. — единадесет часа източно време е, осем часа тихоокеанско време.

— И какво?

— Моля Ви, Пристейн, припомням ви, че в девет часа тихоокеанско време е церемонията по кръщаване на кораба. Вие трябва да я ръководите в космодрума на ванкувър.

— Кръщаване?

— Да, на нашия нов товарен кораб „Принцеса“ Ще е необходимо известно бреме, за да се установи пространствен радиоконтакт с космодрума, така че добре е ние…

— Ще присъствам лично.

— Лично! — Блек Род се запъна. — Но полетът до Ванкувър е повече от час, Пристейн. Ние…

— Ще джонтирам — сопна се Пристейн от Пристейн.

Толкова бе възбуден.

Ужасеният му щаб извърши бързи приготовления. Пратеници джонтираха напред, за да известят офисите на Пристейн из страната и частните джонтплатформи бяха освободени. Пристейн бе въведен на платформата на своя нюйоркски офис. Това беше кръгла площадка в мрачна стая без прозорци. Тази маскировка и прикриване бяха необходими, за да се предотврати откриването и запомнянето на координатите от неупълномощени лица. По същата причина всички жилища и офиси имаха еднопосочни прозорци и объркващи лабиринти зад вратите си.

За джонтацията е необходимо освен другите неща да знаеш точно къде се намираш и точно къде пристигаш, защото в противен случай няма шанс да пристигнеш някъде жив. Невъзможно бе да се джонтира от неизвестна стартова точка, както и да се пристигне на неизвестно място. Както при изстрел с оръдие, трябва да знаеш къде да се целиш и кой край на оръдието да държиш. Но поглед през прозорец или врата може да се окаже достатъчен, за да позволи на човек да запамети М-В-О координатите на мястото.

Пристейн стъпи на платформата. Като гледаше координатите на пристигането си в офиса във Филаделфия. Той се отпусна. Концентрира се, събра енергията си в едно желание, в една вяра по посока на исканата цел. Той джонтира. Имаше момент на замаяност, в който очите му се замъглиха. Нюйоркската платформа остана вън от фокус, а филаделфийската се появи неясно във фокус. Имаше усещане за пропадане и след миг — на възвръщане. Пристигна. Блек Род и останалите от щаба пристигнаха малко по-късно на респектираща дистанция.

Чрез джонтскокове от сто и двеста мили всеки Пристейн пресече континента и пристигна край космодрума на Ванкувър точно в девет часа сутринта по тихоокеанско време. Бе напуснал Ню Йорк в единадесет часа предобед. Спечели два часа време за деня. Това бе нещо обикновено в джонтиращия свят.

Една квадратна миля бетон (каква ограда би спряла джонтиращ човек) изглеждаше като бяла маса, покрита с черни монети, точно подредени в концентрични кръгове. При приближаване, монетите се разрастваха в черни бункери със стофутов размер, вкопани дълбоко във вътрешността на земята. Всеки кръгъл отвор беше ограден с бетонови сгради — офиси, контролни пунктове, трапезарии, битови помещения.

Това бяха бункери за излитане и кацане — сухите докове и конструкционните силози на космодрума. Въздушните кораби по подобие на морските плавателни съдове не се проектираха да носят сами собствената си маса. Нормалната земна гравитация би пречупила конструкцията на въздушния кораб като черупка на яйце. Корабите се изграждаха в дълбоки бункери, укрепени и поддържани от антигравитационни екрани и мрежа от конструктивни скари с монтажни проходи. Те излитаха от подобни бункери с помощта на подемен антигравитационен лъч до определена от гравитацията височина, над която разчитаха на собствените си двигатели. Кацащите кораби изключваха двигателите си и биваха поемани от лъчевия поток до достигане на ямите.

Когато свитата на Пристейн влезе във Ванкувърския космодрум, видяха кои от ямите се използваха. От някои стърчаха носове и корпуси на въздушни кораби, повдигнати до четвъртина или половина от дължината си от антигравитационни екрани, докато обслужващите в ямите монтираха отдолу елементите по задната част на кораба. Три транспорта клас В на Пристейн — „Вега“, „Вестал“ и „Ворга“, стояха изправени в централната част на космодрума, осветявани от проблясъците на електрозаварките

Групата на Пристейн спря пред бетонната сграда с маркировка ВХОД и надпис ВАШИЯТ ЖИВОТ Е В ОПАСНОСТ. АКО ВЛЕЗЕТЕ НЕЗАКОННО. ПРЕДУПРЕДЕН СТЕ. На групата бяха раздадени емблеми за посетители и дори Пристейн от Пристейн получи една. Той старателно прикрепи своята на гърдите си, защото добре знаеше какъв ефект може да има влизане без такъв знак. Свитата продължи, лъкатушейки по пътя си между бункерите, докато достигна до бункер 0–3, чийто отвор беше украсен в цветовете на Пристейн и на който бе изградена малка сцена.

Пристейн бе приветстван с добре дошъл и в отговор поздрави многобройните си служители. Оркестърът на Пристейн изпълни химна на клана звънко и ясно, но един от инструментите, изглежда, бе полудял. Той издаваше фалшив тон, който виеше все по-силно и по-силно, докато погълна целия оркестър и учудените възклицания. Едва тогава Пристейн осъзна, че това не бе звук от инструмент, а алармената система в космодрума.

Имаше нарушител в зоната, някой, който беше без идентификационна емблема за посетители. Радарното поле на алармената система бе нарушено и тревогата звучеше. През дрезгавия рев на алармата Пристейн чуваше многобройни звуци „поп“ — изсвирвания във въздуха, когато пазачите от охраната наоколо джонтираха от земните площадки и заемаха позиции около квадратната миля бетоново поле. Собственият му джонтгард се доближи плътно, като гледаше загрижено и бдително.

По уредбата прогърмя глас, който направляваше защитата: „НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ В ОБЕКТА НЕПОЗНАТ В ОБЕКТА ПРИ Е — ЕДУАРД — ДЕВЕТ. Е — ЕДУАРД — ДЕВЕТ НАРУШИТЕЛЯТ СЕ ДВИЖИ НА ЗАПАД.“

— Някой се е промъкнал — извика Блек Род.

— Известно ми е — отговори тихо Пристейн.

— Трябва да е външно лице, ако не е джонтирал.

— И това зная.

„НЕПОЗНАТИЯТ ПРИБЛИЖАВА Д — ДЕЙВИД — ПЕТ. Д — ДЕЙВИД — ПЕТ ВСЕ ОЩЕ СЕ ДВИЖИ ПЕША. ВНИМАНИЕ Д — ДЕЙВИД — ПЕТ.“

— Какво, за Бога, иска този? — възкликна Блек Род.

— Нарушавате моите правила, сър — каза Пристейн студено. — Никой служител в клана Пристейн не може да споменава името на Бога напразно. Вие не се контролирате.

„НЕПОЗНАТИЯТ СЕГА ПРИБЛИЖАВА Ч — ЧАРЛИ — ПЕТ. СЕГА ПРИБЛИЖАВА Ч — ЧАРЛИ — ПЕТ.“

Блек Род докосна рамото на Пристейн.

— Той идва в тази посока. Пристейн. Бихте ли се прикрили, моля!

— Не, няма.

— Пристейн, тук наскоро имаше опити за убийство. Три пъти. Ако…

— Как мога да се изкача на върха на тази платформа?

— Пристейн!

— Помогнете ми да се кача.

Подпомогнат от Блек Род. Който все още истерично протестираше, Пристейн се изкачи до върха на платформата, за да наблюдава защитните мерки на клана Пристейн при опасност. Далече надолу той можеше да види работниците, облечени в бяло, катерещи се от силозите, за да видят събитието. Хора от охраната се появяваха, като джонтираха от отдалечени сектори към мястото на действието.

„НЕПОЗНАТИЯТ СЕ ОТПРАВЯ НА ЮГ КЪМ Б — БЕЙКЪР — ТРИ Б — БЕЙКЪР — ТРИ.“

Пристейн наблюдаваше силоз Б-3. Появи се фигура, която бързо се втурна към ямата, като променяше посоката, извърташе се и лавираше в движението напред. Беше човек с великанска фигура, в сини болнични дрехи, с дива, гъста черна коса и изкривено лице, което от това разстояние изглеждаше боядисано в ярки цветове. От дрехите му се вдигаше пушек, индукцията на предпазното поле на защитната система го загряваше до запалване и светли проблясъци от пламъци се появиха по гърба, лактите и коленете му.

„ВНИМАНИЕ. Б-БЕЙКЪР-ТРИ Б — БЕЙКЪР — ТРИ. ПРИБЛИЖАВА СЕ.“

Чуха се викове и прогърмяха изстрели от разстояние. Половин дузина работници в бяло се хвърлиха към натрапника. Но той ги разбута като кегли и продължи напред и напред Към Б-3, където стърчеше носът на „Ворга“. Дрехите му избухнаха в пламъци и той се превърна във факла, която се промъкваше между работници и охрана, пробивайки неудържимо напред.

Внезапно той спря, пъхна ръка в горящия си жакет и измъкна черна метална кутия. С конвулсивния жест на животно в предсмъртен гърч той отхапа нещо от върха на кутията и я запрати точно върху високата арка пред „Ворга“.

В следващия момент бе повален.

„ЕКСПЛОЗИЯ ПРИКРИЙТЕ СЕ. ЕКСПЛОЗИЯ ПРИКРИЙТЕ СЕ. ПРИКРИЙТЕ СЕ.“

— Пристейн! — крещеше Блек Род.

Пристейн му махна да замълчи и наблюдаваше траекторията на кутията нагоре, после надолу по посока на носа на „Ворга“. На върха на ямата тя бе подхваната от антигравитационния лъч и излетя нагоре като запратена от невидима гигантска ръка. Тя се въртеше и издигаше все по-нагоре — петдесет, седемдесет, сто фута. Тогава блесна сбеткавица и миг по-късно ужасен гръмотевичен трясък проглуши ушите на всички.

Пристейн се надигна, слезе от платформата и се приближи към пулта. Сложи пръст на специалния бутон за кръщаването на „Принцесата на Пристейн“.

— Доведете този мъж, ако е още жив! — Каза той на Блек Род. Натисна бутона:

— Кръщавам те… „Силата на Пристейн“! — каза той триумфално.