Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Торсен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Wholesale Arrangement, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Любовта на викинга

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0131-3

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Андреа се вцепени.

— Ти си откачил!

— Сигурно. — Тор сухо се изсмя. — Но това ще реши и твоите, и моите проблеми.

— И ще създаде хиляди нови! — В гласа й се промъкна паника. — Ще продам „Константин“. Това е много по-разумно решение.

— Не е, защото ще загубя „Милано“.

— Може би новият собственик няма да прекрати вече сключените договори — възрази Андреа.

Вероятно щеше да убеди Джек Максуел да поднови договора с Торсен. Само трябваше да му обясни какви облаги ще получи от това и колко е важно да запази завареното положение…

— Но ти не можеш да гарантираш това, нали?

— Не — неохотно призна Андреа.

— Няма да рискувам, още повече, че има друг изход. Освен това продажбата няма смисъл и по друга причина.

Тази причина вече й бе известна — парите от продажбата едва щяха да покрият заема на баща й към банката, а самата Андреа я очакваше немотия…

— Стойността на „Константин“ падна и аз добре го разбирам. Но няма значение. Готова съм да продавам и на по-ниска цена.

— Съгласна си да вземеш по-малко от половината пари от предишната й стойност? — Тор вдигна вежда. — Не мога да повярвам.

— Винаги си ме обвинявал, че съм прекалено горда — напомни му тя. — Ако се простя с фирмата, това ще ми бъде полезен урок.

— Възможно — кимна той. — За съжаление и аз ще получа хубав урок. Предпочитам да мина без него. Като се омъжиш за член на фамилията Торсен, ще издигнеш отново реномето на „Константин“ и бизнесът ти ще потръгне.

Андреа трескаво обмисляше думите му. Ако не оправеше борчовете си, щеше да й се наложи да продаде фирмата и тогава Тор щеше да остане без основния си снабдител. А според неговия вариант и двамата имат какво да спечелят…

Вгледа се в каменното изражение на лицето му. Дали нямаше да успее да го убеди да й помогне и без да се женят? Торсенови щяха да бъдат доволни, „Милано“ — също, както и тя самата. А Тор нямаше да узнае за нейните дългове…

— И така? — Резкият му глас прекъсна мислите й. — Какъв е твоят отговор?

— Аз… Не зная… — опита се да печели време тя.

— Ще ти помогна да вземеш решение. — Гласът му стана по-студен от всякога. — Ако решиш да продаваш, аз ще прекратя договора с „Константин“ и ти ще останеш без един от основните си клиенти. Знаеш ли колко ще ти струва това?

Тя преглътна мъчително.

— Ти знаеш колко.

— Да, зная. — Думите му бяха редки и безмилостни. — Бизнесът в нашия бранш се върти в тесен кръг. Като потърсим някой от твоите конкуренти, това веднага ще се разчуе. Колко други клиенти ще последват примера на „Торсен“? И как това ще се отрази върху продажбата на „Константин“?

Нарисуваната от него страшна картина се превърна за нея в кошмарно видение. За съжаление, резкият спад на постъпленията можеше да й попречи да продаде фирмата, преди да е банкрутирала. Джек беше добър човек, но бизнесът си е бизнес. Щеше да протака, докато „Константин“ фалира, а след това щеше да купи фирмата на безценица!

— Проклет, да си! — Гневно изгледа Тор. — Значи сега си отмъщаваш? Така ли?

— Точно така. Правя се на рицар в бляскави доспехи, спасявам хубавото ти задниче от огъня, на който се пече, и ти осигурявам добър живот. И правя всичко това за отмъщение. Направо позна.

— Ако… — Андреа внимателно подбираше думите си. — Ако се омъжа за теб, за постоянно ли ще бъде?

— Не съм чак такъв наивник — последва моменталният отговор. Тя примигна, разбирайки, че го е заслужила. — След шест месеца, а може би след година, когато нещата се пооправят, ще се разведем. Ти ще запазиш моята фамилия и закрилата на Торсенови.

Тя отмести поглед. Викингът не й даваше дори време да измисли нещо, за да го надхитри.

— Трябва ми време.

— Давам ти четиридесет и осем часа. След това ще смятам, че си решила да извършиш продажбата. Първото нещо, което ще намериш на бюрото си в сряда сутринта, ще бъде писменото предупреждение, че прекратявам договора с теб.

— Това е второто предложение за брак, което получавам днес — прекъсна го умислено тя. — Имам чувството, че е зараза. — Върху устните й се появи измъчена усмивка.

— От брака ти с Милано няма да излезе нищо. — Гласът му беше спокоен, макар тя да подозираше, че го е ядосала. — Моето предложение е по-изгодно…

 

 

Късно същата вечер Андреа изкачи стълбите откъм задния вход на халето и влезе в малкото складово помещение, разположено над кабинетите под покрива. Напълно изтощена, тя се облегна на вратата. След смъртта на Ник бе продала тяхната къща и беше изпратила чека на банката за погасяване дълга на баща й. От дома, в който бе живяла с Ник почти двадесет и седем години, бяха й останали няколко лични вещи, с които тя не желаеше да се раздели, както и телефонния апарат с предишния им номер, който не смееше да смени от делови съображения — засега малко хора знаеха, че е продала къщата, но новината щеше да се разчуе бързо, след като някой я потърсеше по телефона и разбереше, че номерът е прекъснат.

Андреа отключи вратата. Новото й убежище не приличаше на дом, но вършеше работа. Тя запали крушката и стъпи в стаята, приветствана от блясъка на десетки парчета огледала, окачени на всевъзможни места. Като се пазеше от отразяващите, а следователно — и усилващи, светлината парчета, Андреа бързо отиде до малкия прозорец и го отвори. През юлските жеги в Сиатъл тук ставаше доста задушно.

За нула време кипна вода за кафе върху малкия котлон, който всъщност беше горната част на електрическа печка. След това извади от миниатюрния хладилник яйца и ги изпържи. Наряза си салата и мрачно се усмихна — след като живееше над склада за хранителни продукти, поне нямаше да гладува…

Но като вземеше предвид, че не плащаше наем, нямаше от какво толкова да се оплаква.

— Госпожице Константин! — извика нечий глас от стълбището.

Тя отвори вратата и видя разтревоженото лице на нощния пазач.

— Какво има, Уили?

— Исках да проверя дали сте добре. Ако ви потрябвам, тук съм. — Той се прокашля. — Днес говорих с Марко.

— Какво му каза?

— Нищо! Но той ми е братовчед…

Андреа затвори очи и преброи до десет.

— Разбирам в какво положение те поставям. И все пак не бих искала да разправяш…

— То се знае. — Пазачът оправи колана си с оръжието. — Но да речем, че някой откачен пусне един откос по чувал с картофи… Е, ще си купиш друг. Но ако вие сте тук…

— И нещо се случи, нали? Това ли те притеснява? Ще се постарая да не ме застрелят.

— Хубаво — неохотно каза пазачът и тръгна надолу по стълбите. — Нали ще заключите вратата? И сложете под възглавницата лоста, който ви дадох. Лека нощ, госпожице.

 

 

Когато Андреа се събуди, стаята бе окъпана в слънчеви лъчи, които сякаш й обещаваха по-радостно бъдеще. Нищо работа — парчета от огледало, които обаче отразяваха светлината и се получаваше истинска феерия от светлина. От друга страна, изпълнената със слънчеви лъчи стая означаваше, че Андреа се беше успала. С малко късмет обаче щеше да се промъкне до кабинета си, без никой да я забележи.

Никой не знаеше, че тя живее тук. Освен… Марко, десетината продавачи и поне дузината товарачи, които неизбежно я бяха търсили цяла сутрин!

— Знаех си, че сте някъде тук. Колата ви е на паркинга — избърбори Марко, когато десетина минути по-късно влезе в кабинета й. — Къде се криехте?

— На тавана — честно си призна тя. — Какво има?

— Срещу нас са започнали бойкот.

Андреа затвори очи. Хартсуърт и неговият отвратителен адвокат Томас! Какво ли не би дала да ги заключи за една седмица с тяхната червясала царевица!

— Продължавай!

— Досега се обадиха трима фермери от източната част на щата Уошингтън и всеки от тях ни руга като бесен, защото не сме им платили. — Той се намръщи. — Всичките настояват да им платим в аванс.

— Правилно. Защото като изпратят скапаната си царевица, и свинете няма да я ядат! Няма да плащаш!

— Нямаме избор — възрази той. — Да можех само да им дам да разберат! Но резервите ни не са вечни.

— Добре. Какво ще правим?

— Вие сте шефът. Решавайте.

— Ще говоря лично с всеки от тях. Колко време бихме издържали?

— Два дни. А, и младият Милано беше тук. Ще се обади по-късно.

Андреа кимна. Първо — бизнесът. Вдигна слушалката със съзнанието, че от задънената улица трябва да има някакъв изход. Още не се бе отчаяла напълно. Поне засега.

Шест часа по-късно тя се увери, че късметът изцяло й е изневерил и разбра какво означава думата „отчаяние“, както и „истинска паника“. Андреа тръшна слушалката й с гневен жест помете книжата от бюрото си.

Всички мъже, с които бе говорила, се оказаха с по-голям инат и от най-опърничавото муле. Бяха й отговорили, че ако иска доставки или ще трябва да им плаща в аванс и в брой, или да подвие опашка…

Когато срещна Тор, Андреа бе твърдо решена да не споделя живота си с егоист като баща й, отдаден изцяло на бизнеса. Тя се надяваше, че очарователният викинг не е като Ник. Че я обича поне мъничко повече от бизнеса си. Че ще бъде на първо място в живота му…

Каква ирония на съдбата — да бъде принудена да се омъжи за мъж, който слага бизнеса пред любовта!

Все пак, напомни си тя, най-добре се смее този, който се смее последен. Да! Щеше да играе същата игра като Тор, по неговите правила. И щеше да спечели. Беше длъжна!

 

 

В девет часа вечерта главният магазин на фирмата „Торсен“, разположен в центъра на Сиатъл, вече беше потънал в тъмнина. Двата етажа над него също изглеждаха безлюдни, светеше само прозорецът на последния кабинет от горния етаж. Кабинетът на Тор.

Нощен пазач пусна Андреа в сградата и тя се изкачи горе, като се мъчеше да успокои неравномерното си дишане. Прекара пръсти през късите си руси къдрици и с ужас установи, че ръцете й треперят. Колко съм жалка, помисли с погнуса. Абсолютно нищожество!

Е, добре, беше изплашена. Какво толкова, да не е велик грях? Коя жена се чувства добре, като й предстои да се хвърли в краката на един мъж, да се просне на земята и да го моли за милост?

Андреа спря, като хапеше устни. Може би нямаше да й се наложи да му се моли. В края на краищата не беше задължително. Щеше да пропусне тази част от изпълнението си. Ако й провървеше, щеше да пропусне и моментът с просването на земята. А вместо да му се хвърля в краката, щеше да се хвърли в прегръдките му! Само че внимателно, без да го плаши…

Веднъж взела решение, тя си възвърна самообладанието и прекоси дългия коридор. Вратата на кабинета бе отворена. Тор седеше зад бюрото, надвесил глава над някакви книжа. Самообладанието й се изпари и тя тъкмо се канеше да избяга, когато той я забеляза.

— Андреа?

Е, за отстъпление вече беше късно.

— О, виждам, че си зает! Ще намина друг път. — Тя отстъпи няколко крачки и едва не се препъна. С един скок той се озова до нея. Върху устните му грейна самодоволна усмивка.

— Страх ли те е? — сети се викингът. И след като тя призна с кимване, й подаде ръка и каза: — Ела, скъпа! Щом си дошла чак дотук, трябва да направиш и последната крачка.

Андреа пое дълбоко дъх и бавно, колебливо и с безкрайна предпазливост сложи изящната си ръка в неговата — голяма като мечешка лапа. Обгърна я ласкавата топлина на пръстите му, тя се успокои и съпротивата й започна да изчезва.

Той я притегни съвсем близо към себе си. Още само стъпка и тя щеше да се озове в прегръдките му… Толкова й бяха липсвали ръцете му, сключени около нея, нежната им сила и сигурността, която излъчваха! И начинът, по който телата им се бяха допирали в съвършен съюз…

— И така — изръмжа той в ухото й, — на какво дължа честта?

Тя въздъхна и разбра, че е готова да се предаде. Може би все пак нямаше да навреди да се хвърли в краката му… Какво ли очакваше от нея най-напред? Най-вероятно — да му се моли.

— Дойдох да те по… — заекна тя, защото думата заседна като буца в гърлото й.

Той се засмя.

— „По“ ли? Какво?

— Да, по… — Думата решително отказваше да се откъсне от езика й. — Дойдох да се раз…

— По… Раз… Пораз. — Устните му трепнаха. — Какво е това, нов вид плодове ли? Запази ми пет кашона!

Тя пое дълбоко дъх. Беше абсолютно непоносим! Прекрасно знаеше за какво бе дошла при него! Защо не й помогнеше поне малко?

— Дойдох… — Главата й гордо се изправи. — Дойдох, за да ми докажеш добрите си намерения. — Страхотна идея, похвали се наум тя. Беше по-хубаво от всякакви молби, разпростирания и хвърляния. — Ти обеща да ми помогнеш, ако се омъжа за теб. Съгласна съм, но първо искам да получа доказателство, че си в състояние да се справиш с един от многобройните ми проблеми. — Дълбоко въздъхна. Нямаше съмнение, че гордостта й бе останала невредима и цяла до последния грам.

Тор язвително се усмихна.

— Ами да, разбира се. Как веднага не се сетих!

Последваха две минути на неловко мълчание. Тя агонизираше и вече беше готова да се прекърши.

— Кажи какъв е проблемът и ще се заема с решаването му. При това с удоволствие.

В този момент Андреа се почувства по-нищожна и от червей. Но прекоси стаята и приседна на кранчето на стола, поставен пред бюрото. Пестейки думи, описа историята с Хартсуърт, Томас и фермерите. Накрая каза:

— Не вярвам, че тази вечер можеш да предприемеш каквото и да било.

— Така ли? — Тор порови из бележника, вдигна слушалката и набра някакъв номер. — Е, малка невернице, слушай и се учи!

Първо се обади на адвоката си. След като подробно му обясни положението, се обади на непоносимия господин Томас. На нея не й стигна кураж да попита откъде и кога е успял научил домашния му телефонен номер…

— Обажда се Тор Торсен — представи се той, изслуша събеседника си и продължи: — Точно така. От „Торсен“. Разбирам, че е възникнал някакъв конфликт между вашия клиент господин Хартсуърт и моята годеница Андреа Константин. — Известно време мълча. — Да, това е едно интересно твърдение, въпреки че то не съвпада с протокола на Федералната инспекция по плодове и зеленчуци. Наредил съм на моя адвокат още утре сутринта да заведе дело срещу господин Хартсуърт от името на госпожица Константин.

Тор сложи крака на бюрото и пусна слушалката, като я държеше за шнура. Усмихна се на Андреа. След около пет минути разнасящите се от слушалката крясъци най-после секнаха.

— А сега слушайте добре какво ще ви кажа. Това е моето първо и единствено предложение. Не по-късно от двадесет и четири часа вашият клиент ще закара камион царевица на товарната рампа на „Константин“. След което на името на господин Хартсуърт ще бъде изпратен чек. Какво мислите по въпроса? — Тор се усмихна. — Добре. Беше ми много приятно.

— И това е всичко? — попита Андреа, след като той затвори. — И Томас се съгласи?

— Разбира се.

Разбира се! Тя кипна от негодуване. Колко лесно стана! Но защо бе завладяна от такова раздразнение? Всъщност причината бе, че тя самата не успя да се справи. С всичките си молби и заплахи не бе постигнала нищо. А една дума от Тор Торсен — и хората се надпреварваха как да му угодят. В склада й като по вълшебство щеше да се появи царевица. Фермерите щяха да се бият кой пръв да й достави ябълки. И качеството на стоката със сигурност щеше да се подобри стократно. Като си представи всичко това, върху лицето й се изписа странно изражение.

— Ти като че ли не си доволна — забеляза Тор.

— Не съм — призна тя с безцеремонна откровеност. — Изпълнена съм с благодарност към теб, но не съм доволна, че моите проблемите ще се оправят само защото ти си мъж, при това от фамилията Торсен.

— Така е, но щом толкоз се тормозиш, зарежи бизнеса.

— Не мога. — Очите й пламнаха от гняв. — Забрави ли? Ако реша да продам „Константин“, ти ще се отървеш от мен. И цената на фирмата ми ще спадне.

Тор сви рамене.

— Както върви, тя непрекъснато пада.

— Не!

— Погледни фактите! Не можеш да победиш със собствени сили. — Тор се наведе към нея през бюрото, престореното му равнодушие се стопи. — Нима ще позволиш на банда безскрупулни кретени да те изритат от играта? Те използват всички средства — и честни, и непочтени.

Погледът й се зарея някъде надалеч, а гърбът й предизвикателно се изправи. Бе обещала на Тор, че ако реши проблема й, ще се омъжи за него. И трябваше да удържи на думата си — като в бизнеса.

— Добре! Аз имам нужда от теб. Ето, признах си.

— Ти си голяма работа — каза сухо Тор.

— Продължаваш ли да настояваш за брак?

— Да.

— Имаш ли нещо против предварителен договор, според който след сватбата ни няма да има сливане на фирмите?

— Не, нямам нищо против. Дори предпочитам всеки да гледа своята работа.

— Тогава ще се омъжа за теб. — Андреа вдигна поглед и замръзна на стола.

В очите му искреше тържество, което ги правеше яркосини. Да, най-сетне той бе победил. И сигурно беше доволен. Изпълни я лошо предчувствие за утрешния ден. Чакаше я брак, изграден върху физическо желание и бизнес, а не върху любов.

— Отдавна трябваше да се съгласиш — измърмори той с груб глас и стана.

Тя също се изправи.

— Първо да гласуваме основните правила на нашия брак — избърза Андреа.

— Например? — Тор се усмихна и заприлича на огромен гладен лъв.

— Ще се разведем след три месеца.

— Най-малко след шест. — Като поклащаше глава, той заобиколи бюрото. — За по-малък срок няма да оправя „Константин“.

— Добре. Нека бъдат шест — примири се тя и заотстъпва назад. — Но ми трябват поне два месеца, за да се подготвя за сватбата. Претрупана съм с работа.

— Ще се оженим след четири седмици.

— Срокът е твърде кратък! — Застана от другата страна на стола.

— Моите съболезнования.

— Сватбата… — Млъкна, защото той отмести стола с крак и се приближи към нея. — … ще бъде скромна и в интимен кръг…

— Не позна. Ще направим голяма сватба, и то в моята църква. — Тор се надвеси над нея. — Целта е всички да научат, че сме се оженили. Аз ще се погрижа за всичко. За теб ще остане само да се явиш. Да имаш други условия?

— Да! Аз… Ще живея отделно. — Андреа бързо отстъпи назад. — Няма защо да сме заедно. Нали бракът няма да е истински и изобщо…

— Засега няма да дискутираме този въпрос — ухили се той победоносно. — Ще го обсъдим на следващ етап от отношенията ни… Нещо друго?

Тя кимна и бързо започна да говори, съзнавайки, че вече няма накъде да отстъпва:

— И не съм съгласна… да… бъда… — Зениците й се разшириха, защото той бе съвсем близо до нея. — Няма да ме докосваш!

— Повярвай ми, докосване ще има. И то много. Още сега.

Златната му обеца проблесна, когато нежно, но рязко я притегли към себе си. Тя се озова в прегръдката му. Едната ръка я обхвана през кръста, а другата се плъзна по гърба й към врата. Пръстите му се вплетоха в късите й руси къдрици. Гледаше замислено повдигнатото й към него лице.

— Чаках този момент твърде дълго — измърмори викингът и впи устни в нейните.

Тя цялата се напрегна, като една част от нея се съпротивляваше. Но друга, предателската, се отдаваше изцяло на съкрушителните емоции, които той пробуждаше у нея. Бе забравила какво представлява неговата целувка — полет над слънчевите дъги, нагоре към някакъв вълшебен свят, изпълнен с надежда, вяра и прекрасно бъдеще.

Беше невъзможно да се съпротивлява. С лека въздишка тя се отпусна в прегръдките му и прие краткотрайното удоволствие. За последиците щеше да мисли по-късно, а дотогава имаше време. Много време…

— Толкова за докосването — прошепна Тор до устните й с глас, изпълнен със задоволство. — Да се хванем ли на бас колко време ще издържим да живеем отделно?