Дей Леклеър
Любовта на викинга (10)

Десета глава

На другата сутрин Андреа безшумно се облече, застана до леглото и дълго гледа Тор — мъжа, когото обичаше повече от живота си и когото трябваше да загуби…

След това свари кафе. Сякаш невидим пясъчен часовник безмилостно отмерваше с тънка струйка последните минути от брака й. Тя наля кафе, отиде до масата и зачака.

— Добро утро! — поздрави Тор и я сграбчи в мечешка прегръдка. Докато я целуваше, тя си казваше наум, че е предателка, лицемерка и лъжкиня. Тор усети, че тя трепери.

— Добре ли си?

— Разбира се. Има кафе.

Той послушно седна и си протегна крака под масата.

— Казвай, какво има?

— Трябва да поговорим.

— Добре — Тор бързо отпи една глътка, — започвай!

— Продадох „Константин“…

Чашата се удари в масата, гореща течност се разплиска по ръката му. Но той не каза нито дума, не се разкрещя, не скочи като луд… Върху устните му играеше студена усмивка, от очите лъхаше студ.

— Блестящо. Такъв номер не бях предвидил. Доста глупаво от моя страна, нали?

— Не! Грешиш. Не съм го замислила от самото начало. Случи се нещо непредвидено и бях принудена да продам — с мъка промълви тя. Трудно й беше да му каже за заема, а той и не я попита за нищо.

— На кого продаде фирмата?

— На Джек Максуел.

— Познавам го. Трябва ли да питам за сметката на Милано?

— Тя върви в пакет с „Константин“.

— Значи така. — Тор отпи глътка и стана. — Аз имам работа.

Да не си посмяла да се разревеш, повтаряше си наум Андреа.

— Почакай! Имаме да уредим някои неща. Нашия брак, например.

Той се разсмя. Поиска й се да запуши уши.

— Какъв брак? Взела си решението да продадеш „Константин“, без да ме питаш. Сигурно и си обмислила и тази дреболия — нашия брак, без мое участие.

— Оженихме се по делови съображения… — започна тя. — И по същите съображения ще се разведем. — Това беше. Без дискусии. Без обяснения. Без гняв и кавги. Тя свали халката и я остави на масата.

— Ще си събера нещата за една минута и се изнасям. — Пред вратата обаче се разколеба. Трябваше да му обясни всичко, да му каже, че го обича! Тя стисна дръжката на бравата. Тор не желаеше нейната обич, а друго не можеше да му даде. Вдигна глава и излезе от къщата и от живота му…

Тор с всичка сила хвърли чашата. Тя се удари в стената и се разпръсна на хиляди парчета. Взе халката и я стисна в юмрук. Ръбовете й се впиха в дланта му. Нищо. Дали Андреа беше сваляла халката? Дали е погледнала, какво е написано отвътре? „Фиорст киерлигет…“ Краят на изречението беше изписан на неговата халка: „…зиден арбайт“. Не беше прав да избере тези думи. Безпомощно гледаше безполезния вече символ на любовта…

 

 

Като нямаше къде да отиде, Андреа се върна в „Константин“ и помоли Марко да донесе режещ инструмент. След няколко секунди катинарът тупна на пода и тя влезе на тавана. Стаята бе гола. Нейните парчета огледало също ги нямаше, както и надеждата й за щастие. По най-жестокия начин тя бе изхвърлила на боклука най-ценното, което беше притежавала. И сега нямаше нищо — нито бащината фирма, нито съпруг, нито бъдеще…

— Да ви помогна ли с нещо друго, госпожо Торсен?

— Да. Съберете най-пълна информация за един господин, който беше гостенин на банкета…

 

 

— Как ти правиш това на него, а? Още една дъска ти хлопа?

— Отговори ми все пак. Ще ми го сготвиш ли?

— Нямаш проблем. Аз прави канали със затворени очи. Но сега очи отворени и не виждат твоя хапка. Къде е?

— Изгубих я. Дай да се върнем към твоето каноли. За колко време се приготвя?

— Два часа. — Джо сви рамене. — Ти забрави кажеш за кого е. Може би за твой мъж?

— Не, за един друг човек. Ти го видя на банкета. Един такъв едър дядка с голям апетит.

— Ти луда си! — Джо подритваше една скапана чушка към боклукчийската кофа. — Той яде като цяла свиня. Не, яде като дебелички прасета! Той лаком и изял всички мои най-сладки сладкиши.

— Много е симпатичен. И му харесва как готвиш.

— Готвя ли?! — изрева Джо и един морков полетя право към нея. — Ти наричаш това, което аз прави, готвене?

— Хм-м. Добре, кулинарното ти изкуство. Той го обожава.

— Нищо няма правя! Ти вече има един мъж, защо още един теб трябва?

— Не мъж ми трябва! Трябва ми нов клиент за Тор. Ако не ми помогнеш, в най-скоро време няма да имам мъж…

— Кара, ти лъжеш лошо. Тор е много добър. Аз харесвам него. А ако ти помогна, ти намериш своя халка, да? Но правиш това бързо, чуваш ли? Много бързо!

 

 

— Бих казала, че сега силите са разделени по равно. Райнър говори само за това, че ще те убие. Аларик и Соня са на твоя страна. А Тор… — Джордан лукаво замълча.

— За какво си ме поканила — да ме мъчиш или да ми кажеш какво говори Тор?

— Тор не говори нищо.

— Това трябваше да се очаква — въздъхна Андреа. — А ти какво ще кажеш?

Джордан се намръщи и се намести по-удобно на стола.

— Аз съм готова да крещя. Как можа да продадеш фирмата и даже да не го предупредиш? Мислех, че го обичаш. Ако беше задържала обаче Милано като негов клиент, щеше да е различно. Направи ли го? Не. А защо?

— Дължах на банката огромна сума — започна да обяснява Андреа с равен глас. — Те си поискаха парите. Ако бях задържала Милано, не бих получила нужната сума.

— Боже господи! — Джордан я гледаше с невярващи очи, сложила ръка върху големия си корем. — Тор знае ли?

— Тор не прояви никакъв интерес към проблема…

— А ти не си му казала… Андреа, Торсенови биха ти помогнали. Трябваше само да кажеш!

— Зная. Но не разбираш ли, че нашите отношения бяха изградени върху това, че Тор току ме спасяваше от разни проблеми? Бизнес, бизнес… А аз искам брак по обич!

— А халката ти? Къде е тя? — Изведнъж Джордан изохка.

Андреа се хвърли към приятелката си.

— Джордан, какво има? Започва ли? Хайде, ще те закарам в болницата. Къде си записана?

— В Северозападната. Обади се на Райнър. И си върни халката, това е страшно важно, ти не знаеш… Ох! — и Джордан се преви и се хвана за корема. Андреа я прегърна и й помогна да се изправи…

 

 

— Съжалявам, но Райнър Торсен е извън офиса. Мога да ви свържа с Тор Торсен. Кой се обажда?

— Свържете ме с Тор и кажете, че се обаждам по спешен семеен въпрос! — каза Андреа. В слушалката нещо изтрака и тя чу гласа на Тор. — Това съм аз, обаждам се от болницата.

— Какво ти е? Коя болница? Идвам веднага!

— Джордан ражда. Знаеш ли къде да намериш Райнър?

— Да, ще дойдем заедно. — След кратко мълчание попита: — Ще ни изчакаш, нали? Не мърдай оттам, чу ли?

— Обещах на Джордан да почакам и без твоите любезности.

— Чудесно, като се видим, ще чуеш нещо още по-хубаво.

Телефонът отново иззвъня и Тор вдигна слушалката.

— Какво има? — изрева той.

— Мили братко, имам много интересна новина. Само да чуеш!

— Райнър, не сега. Обади се Андреа. Тя е закарала Джордан в болницата. Аз тръгвам натам, но искам да те предупредя, че ако кажеш една лоша дума на жена ми, мисли му!

— Не се страхувай, това няма да се случи — засмя се Райнър. — До скоро. Аз ще стана баща! — извика той и затвори телефона.

Тор напипа в джоба си халката на Андреа и се усмихна.

 

 

За стотен път Андреа стисна ръката на Джордан и погледна часовника на стената. Къде ли се бавеха онези викинги?

— Тор ще го открие, ще видиш. Ей сега ще дойдат.

— Повтаряш това всяка минута. Аз ти вярвам. А сега ме остави да дишам правилно.

В стаята се втурна Райнър с огромен букет цветя. Той ги хвърли на пода пред кревата и прегърна жена си.

— Джордан! Как си, моя Валкирия?

— Твоята Валкирия се старае да диша правилно, безумни ми викинге. Защо се забави толкова?

Райнър се обърна към Андреа, която беше тръгнала към вратата, вдигна букета бели рози и й го подаде.

— Това е за теб. Заслужаваш го. Каноли!

— Откъде разбра? А Тор знае ли?

— Още не. Смятам, че трябва да му кажеш сама. А сега извинявай, но ще си имаме бебе.

— Аз ще имам бебе! — разсърди се Джордан. — И когато всичко свърши, за награда на усилията ми искам да получа някой и друг грейпфрут, иначе ще стане лошо!

— Нищо не мога да обещая — продума Андреа през сълзи. — Но ще направя каквото мога. Желая ти късмет!

Тя седеше в чакалнята, броеше минутите и когато вече бе престанала да се надява, се появи Тор. Тя скочи.

— Колко може те чака човек?

— Колкото и може да се търпи. Моето търпение свърши. Започвай да говориш!

— Добре. Започвам от халката. — Андреа протегна ръка и размърда пръсти. — Дай ми я.

— Тази ли? — Тор извади от джоба си халката й.

— Тор, искам си я!

— Съжалявам. — Подхвърли златната плетеница във въздуха, хвана я и пак я прибра в джоба. — Ще почакаш.

— Да ти се моля ли? Или да искам прошка?

— Просто ми обясни защо си продала фирмата и за какво ти е халката.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Райнър. Той стоеше до вратата и широко се усмихваше.

— Значи сега ти е потрябвало обяснение! — гневно каза Андреа, без да обръща внимание на Райнър. — А защо не го поиска по-рано и ме пусна да си тръгна ей така?

— Искам да ви… — пак започна Райнър.

— Какво можех да ти кажа? Ти свали халката и си отиде!

— Имаме момиче — плахо съобщи Райнър. Те обаче не го чуха.

— Можеше да кажеш: „Не си отивай!“.

— Три килограма и четиристотин грама… — продължаваше щастливият татко.

— Това нямаше да помогне, Андреа! — извика Тор.

— Косата й е червена като домат… — не млъкваше брат му.

— Не, щеше да помогне! И то страшно много.

— Валерия. Нали разбирате, Валкирия — Валерия. — Райнър погледна Тор, след това снаха си. — Май нещо буксувате. Тор, ти трябва да кажеш: Андреа, защо продаде „Константин“.

— Да! Защо продаде „Константин“, Андреа?

— А ти — Райнър побутна Андреа — трябва да кажеш: „Защото…“ и да измислиш сносно обяснение.

— Добре. Защото… Не исках брак по сметка!

Тор я хвана за ръка и тръгна към вратата, но на прага се обърна.

— Честито, Райнър! Значи си имате дъщеричка! Предай на Джордан, че утре сутринта ще си получи грейпфрутите!

 

 

— Имах да връщам пари на банката. Или аз трябваше да продам фирмата, или „Торсен“ да ми станат гаранти.

— Което ти не искаше.

— Да. Тор, сумата беше над двеста хиляди!

— Двеста хиляди… Как успя да я уредиш? Или Ник не беше чак такъв добър бизнесмен?

— Той рискуваше, само и само да изпревари конкурентите. И му вървеше. Но през последните години късметът му изневери.

— Сега разбирам защо толкова ни беше подгонил да му ставаме партньори и дори беше включил теб в сметката.

— Нали разбираш, че нямах друг изход? Не исках да те товаря с ново бреме. „Константин“ не заслужаваше да фалира. — Затвори очи и продължи: — Освен това исках поне веднъж да бъда по-важна за теб от твоя бизнес.

— Но ти действително си по-важна за мен от всичко на света! Нали първото нещо, което направих, беше да се оженим! Защо мислиш, че наблъсках в църквата толкова свидетели, колкото успяха да се поберат? Исках така да те обвържа, че да не можеш да мръднеш. Но ти още не си ми казала за какво ти е халката…

Самотна сълза бавно се търкулна по бузата й.

— Аз те… обичам, Тор.

— Погледни! — Извади халката и показа надписа.

— Фиорст киерлигет… — прочете тя. — Какво значи това?

— Първо любовта… — Тор свали своята халка и я подаде на Андреа. — А ето и завършека: „…зиден арбайт“ — „а после работата“. Аз те обичам. И винаги ще те обичам…