Деби Макомбър
Стефани (5)

Пета глава

— Има ли някой тук?

Стефи чу баща си още преди да е влязъл в кухнята. Бе облечен в кариран домашен халат, пристегнат в кръста, което ясно подчертаваше колко много е отслабнал напоследък. Бялата му коса бе разрошена от съня.

— Дейвид, здравей! — Чарлз се изправи да се ръкува с него.

Баща й бавно се придвижи до масата.

— Мислех, че вече си заспал. — Усмивка озари лицето на Стефи. Бе пропуснала най-страшното от кризата, но сестрите й често напомняха колко близо е бил до смъртта. Можеше да го загубят завинаги. Благодареше на Бога, че баща й бе прескочил трапа.

— Как очакваш да заспя, когато от кухнята се носят такива апетитни аромати? — оплака се Дейвид.

— Ароматът е от моя италиански сос за спагети.

— Но нали вече вечеряхме… — Баща й премигна недоумяващо.

— Знам. Сосът трябва да поври няколко часа, а е най-добре да престои една нощ. Надявах се да те изненадам утре вечер.

— Звучи чудесно, Принцесо. — После се усмихна на Чарлз. — Радвам се да те видя, млади момко.

— Аз също, старче.

Тази закачка беше в реда на нещата. Възцари се задушевна атмосфера на привързаност и разбирателство.

— Бил си някъде наблизо и си решил да наминеш, така ли? — попита Дейвид.

— Отбих се, за да видя как я караш — отвърна Чарлз, но погледът му неволно се спря върху Стефи.

— Само това ли те води насам? — упорстваше баща й.

— Аз… Донесох това за Стефи. — И посочи саксията с азалията.

— Сигурно има причина да си толкова мил със Стефи, нали?

— Татко — намеси се бързо тя, — искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Дойдох само да се уверя дали наистина ми се присънва миризмата на чесън и босилек, или е действителност. Сега ще ви оставя насаме. — С мъка опита да се изправи, сякаш краката отказваха да го държат.

Стефи инстинктивно понечи да му помогне, но по-важно бе той да свикне да се справя сам. Тя пристъпи назад, за да му се притече на помощ в случай на нужда. Явно и Чарлз беше на същото мнение, защото застана до нея със загрижен вид.

— Ще те изпратя до стаята, татко — предложи Стефи.

Усилието от ставането и няколкото направени стъпки сякаш изцедиха цялата енергия на баща й.

— Глупости — възпротиви се той. — Имаш гости. Чарлз не е дошъл тук заради мен. Чух да го казва. Било е само удобен претекст да ти поднесе красивото цвете.

— Недей да спориш с мен, татко.

Баща й промърмори нещо, но се остави тя да го подхване с ръка през кръста за опора. Стефи погледна през рамо към Чарлз.

— Веднага се връщам.

— Не се притеснявай.

Едва бяха излезли от кухнята и баща й спря. На лицето му грееше най-самодоволната усмивка, която някога бе виждала.

— Какво толкова смешно има? — попита дъщеря му.

— Нищо. Просто майка ти отново се оказа права.

— За какво?

— За теб и Чарлз.

— Татко, между нас няма нищо! Ние сме само приятели.

— Възможно е, но всичко ще се промени, дъще. При това скоро.

С неприкрито задоволство баща й продължи да си мърмори нещо под носа. Явно пак говореше за времето, когато вероятно се е разхождал из отвъдното и весело си е бъбрил с духове.

— Чарлз не е дошъл да види мен — настоя тя. — Донесе ми цвете и какво от това? Сигурна съм, че възнамеряваше да го поднесе на теб, обаче ти спеше.

— Щом твърдиш така, Принцесо…

Каква полза да спорят? Не искаше да оставя Чарлз да чака дълго. Така или иначе, той сигурно щеше да си тръгне скоро. Баща й седна на ръба на леглото и я изгледа с любопитство.

— Трябваше да се досетя. Не знаех какво да мисля, когато майка ти спомена за теб и Чарлз. Каза, че си била влюбена в него от доста време. Права е, нали?

Стефи го целуна по челото и се престори, че този въпрос изобщо не я вълнува.

— Искаш ли да ти подпъхна одеялото?

— Не. Връщай се при твоя момък. Чака те. Чака те от години.

— Лека нощ, татко.

— Майка ти е била права — чу го да мърмори, когато напускаше стаята. — Грейс, прости ми за съмнението.

Пред вратата на спалнята Стефи се разтрепери. Макар и косвено, баща й засегна нещо, от което едновременно се бе страхувала и което бе желала повече от всичко на света. Независимо дали си въобразяваше, предчувстваше или съдбата имаше пръст в цялата работа, той си бе втълпил, че Стефи ще се омъжи за Чарлз. По същия начин твърдеше, че знае какво ще се случи с Валери и Колби Уинстън. А сегашните им отношения не даваха кой знае какви надежди…

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак — отбеляза Чарлз, когато Стефани се върна при него в кухнята.

Тя вдигна поглед към него, смутена от неговата наблюдателност. Трябваше да седне. Той имаше право, наистина беше страшно да слуша приказки от рода на това как те двамата с Чарлз щели да се оженят.

— Какво има? Баща ти добре ли е?

— О, с всеки изминал ден си възвръща силите…

— Радвам се да го видя отново усмихнат.

Стефи кимна и отклони поглед към тенджерата със соса.

— Кажи какво не е наред, Стефи? — В тона му се долавяше загриженост, която я трогна.

Би разказала на всеки друг какъв умел сватовник е баща й, би се присмяла над бащините думи за „отредения й от съдбата“ съпруг. Но не можеше да каже на Чарлз. Той щеше да реши, че не се е отказала от старите си номера.

— Няма нищо — отвърна тя и се усмихна с усилие.

— Убедена ли си, че всичко е наред? — изгледа я той.

— Разбира се. — Опита се гласът й да звучи убедително.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Няма нужда. Вече направи достатъчно за нас. Всички сме ти безкрайно задължени… Ти наистина беше чудесен.

— Говориш така, сякаш съм светец. Повярвай ми, никой не би ме канонизирал, особено за това, което ми се върти сега в ума.

Преди Стефи да разбере какво става, Чарлз се озова зад нея. Нежно я притегли към себе си за раменете и обви с ръце талията й. Притисна устни към шията й, а Стефи затвори очи и примря от блаженство. Мислеше, че сънува и всеки момент магията ще се развали. Можеше с лекота да се обърне и да се пренесе в блаженството на обятията му. Колко дълго бе копняла за този миг! И сега, когато той настъпи, изпита страх.

Обви ръце около ръцете на Чарлз.

— Аз… Цветята са… — успя само да изрече тя.

— Жест на добри чувства. — Думите му я объркаха. Явно бе усетил колко несигурно се бе почувствала, защото поде отново с тих уверен глас. — Нека започнем всичко отначало, искаш ли? От самото начало.

— Аз… Не знам какво имаш предвид…

Нежно я целуна по шията, после я обърна с лице към себе си.

— Здравейте, името ми е Чарлз Томазели. Разбрах, че вие сте Стефани Блумфийлд. За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. — Протегна ръка и Стефи я пое.

Ако погледът му не беше толкова сериозен, тя сигурно щеше да избухне в смях.

— Чарлз ли казахте? Някой някога да ви е наричал Чарли?

— Не помня. Някой някога да ви е наричал Стефи?

— Само когато бях дете.

— Разбрах, че скоро сте се завърнали в града. Може би не сте имали време да обърнете внимание на новите промени в Орчард Вали. Какво ще кажете за една разходка с колата?

— Кога?

— Сега.

— Та ние току-що се запознахме!

— Дано това не е пречка. Можете да ми се доверите напълно.

— Тогава приемам поканата.

Щастливи и безгрижни, двамата се спуснаха надолу по стълбите. Чарлз отвори вратата на колата, настани Стефи и се наведе към нея. Устните им се сляха в продължителна целувка…

 

 

— Къде беше снощи? — попита на другата сутрин Нора. — Дойдох си от сватбеното празненство на Джули, а теб те нямаше.

Стефи намаза кифличката си със сладко от ягоди.

— Излизах. — Не се впусна в подробности, защото баща й седеше край масата и пиеше кафе. Би могъл да стигне до грешни заключения, ако научеше, че е излизала с Чарлз.

Почти два часа бяха обикаляли града и околностите му с колата. Чарлз я бе развел покрай редица нови забележителности — заведения за бърза закуска, бутици, киното, жилищния комплекс и търговския център. Пътуването бе съпътствано от непрестанен коментар, в който влизаха и последните клюки. Стефи отдавна не се бе забавлявала така. Чарлз бе находчив и занимателен и се стараеше да не споменава за предишните им разминавания. Закара я вкъщи късно през нощта, но останаха да говорят в колата около половин час…

— Снощи Стефи беше с Чарлз — съобщи баща й, без да вдига поглед от вестника, който четеше. — Прибра се късно.

Стефи трескаво започна да размазва сладкото по кифлата.

— С Чарлз Томазели? — Нора сякаш не вярваше на ушите си.

— Две момиченца и едно момченце — несвързано отвърна Дейвид.

— Моля? — втрещи се Стефи.

— Ти и Чарлз. Скоро ще се ожените и ще имате три деца.

Стефи не се впусна в спор. Само погледна сестра си.

— Имам малко работа в града, а после заминавам за Портланд. Някой да поръча нещо? — попита Стефи.

— За Портланд? — повтори недоумяващо баща й. — Какво ще правиш там?

— Крайно време е да кандидатствам за аспирантура, да защитя дисертация и да подам молба за почасова работа като преподавател в университета. Имам необходимата квалификация.

— За какво ти е притрябвало да започваш работа точно сега? Ще се омъжиш преди края на лятото. Не си усложнявай живота.

Стефи усети как кръвта й кипва. Баща й беше толкова сигурен в брачния й съюз с Чарлз, че направо я изкара от нерви.

— Татко, моля те, чуй…

— Няма смисъл да започваш работа, да се записваш на курс и веднага след това да си вземаш отпуска за меден месец.

Кога ли търпението й щеше да се изчерпи? Не знаеше какво да прави. Не й беше до шеги. Баща й надмина всички допустими граници. Освен това твърдеше, че нещата между Валери и Колби ще потръгнат. Бледото и изпито лице на сестра й тази сутрин не очертаваше подобни изгледи. Как би могла да повярва…

— Едва ли ще свърша много работа в Портланд, защото повечето учреждения са затворени в събота. Надявам се поне да проуча обстановката, да открия библиотеката, да запиша няколко имена… Може да срещна трудности при намирането на преподавателско място, особено за есенния семестър. Но бих искала да се заловя с дисертацията.

— С други думи, заминаваш за Портланд въпреки това, което ти казах, така ли?

— Да.

— Тогава, като свършиш, обиколи магазините. Пробвай няколко сватбени рокли. Двете с Валери ще имате нужда от тях. И то съвсем скоро.

Нора внимателно наблюдаваше сестра си и заговори още щом баща им излезе от кухнята.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам никаква представа — отвърна Стефи загрижено. — Ако татко продължава да държи на своето…

— Не става въпрос за татко — припряно отсече Нора. — Говоря за Валери.

Желанието да помогне на Валери моментално изпари гнева й.

— Какво можем да направим?

На лицето на Нора се изписа притеснение и отчаяние.

— В това се състои целият проблем. Откъде да знам. Не можем просто да я оставим да замине. Тя слезе рано тази сутрин и… Реших да й кажа, че Колби излиза с Шери Уотърман.

— Как реагира Валери?

— Не знам. Понякога е много трудно да я разбере човек. Имах чувството, че знае. Откъде ли е научила? — Нора се намръщи. — Не можеш ли да поговориш с нея? Толкова се притеснявам! Вал призна, че е влюбена в Колби, но явно е решила да се откаже от него.

Стефи напълно влизаше в положението на по-голямата си сестра.

— Като капак на всичко — продължи Нора, — двете с нея започнахме да спорим и татко ни чу. Поиска да разбере за какво се препираме.

— И какво му отговори?

— Не ми остави никаква възможност да кажа каквото и да било. Татко взе думата. Поне двамата с него сме на едно мнение. Валери трябва да обсъди нещата лично с Колби. Между другото, какво става между теб и Чарлз? — не прикри любопитството си сестра й. — Дори не знаех, че го харесваш.

— Ние сме просто приятели. — И преди да се окаже отрупана с нови въпроси, Стефи се понесе нагоре по стълбите.

Облече светлосиния костюм за пътуването до Портланд. Ако Валери си беше в къщи, несъмнено щеше да одобри избора й. Най-загадъчно, без да уведоми никого, сестра й бе изчезнала в неизвестна посока. Стефи точно излизаше през вратата, когато баща й я спря.

— Поседни за малко с мен до портата, Принцесо, нали може?

— Разбира се.

Някога майка й бе седяла в плетения стол. Сега Стефи се настани в него и загледа с любов огряната от слънцето овощна градина.

— Ти сериозно ли възнамеряваш да започнеш преподавателска работа?

— Напълно сериозно. Не мога да стоя вкъщи и да бездействам. Защо учих толкова време?

— Почакай, Принцесо.

— Но, татко… — Тези приказки за сватбата започваха да я нервират.

— Изчакай няколко седмици. Ти се завърна скоро и не ми се иска да напускаш толкова бързо. Моля те, отложи малко.

— Няма да напускам веднага… — поколеба се тя. Баща й беше напълно прав. — Две седмици — обеща с неохота. — Ще отида, ще се ориентирам в обстановката, ще запланувам някои неща… И чак тогава ще започна да си търся жилище.

— Чарлз ще дойде ли днес на вечеря у нас?

— Няма да може.

Беше го поканила, но й бе отговорил, че ще е на събрание до късно следобед и едва ли ще успее да дойде навреме.

— Значи ще пропусне нашата „италианска“ трапеза.

— Пак ще приготвя някой италиански специалитет.

— Би могла да оставиш една порция за Чарлз и да му я отнесеш в града. Ерген като него рядко има възможност да се наслаждава на домашно приготвени ястия.

— Изглежда се справя добре и сам. — Стефи прикри усмивката си. Баща й дори не се стараеше да проявява дискретност.

— Той е приятен млад мъж.

— Да, знам. Намирам го за най-талантливия сред журналистите, които познавам. Честно казано, учудвам се, че още стои в Орчард Вали. Доколкото си спомням, един от големите вестници в Портланд отдавна искаше да го привлече на работа.

— И други са опитвали. Чарлз обаче харесва живота тук и отхвърли доста предложения за работа.

— Откъде знаеш?

— Познавам Чарлз доста добре — отговори баща й. — С него станахме добри приятели през последните няколко години.

Стефи кръстоса крак върху крак.

— Бях забравила, че заедно сте писали онази статия.

Дейвид отрицателно поклати глава.

— Заслугата за статията е изцяло негова. Аз само набавих някои подробности, тук-там вмъкнах коментар и толкова.

— Той ти приписва по-големи заслуги.

Баща й потъна в мълчание. Стефи се зачуди дали и той като Нора се тревожи за Валери.

— От Чарлз ще излезе добър зет.

Тя стисна очи и пое дълбоко дъх, за да не избухне.

— Татко, моля те, недей — промърмори.

— Недей какво?

— Недей да говориш за женитба…

— Защо не? — засегна се той. — Та той е влюбен в теб от години, само дето бях прекалено сляп да не забележа. Явно умът ми е витаел в облаците, защото сега всичко ми стана ясно. Скоро след като ти замина за Италия, той започна да се навърта насам и да пита за теб. Обаче, дяволът му с дявол, беше толкова потаен, че разбрах каква била работата едва онази нощ, когато ви видях заедно.

— Знам, но…

— Не си и предполагала, нали? — Баща й се разсмя и поклати глава. — Не мога да виня теб, след като и аз самият не се досетих по-рано.

Излизаше, че Чарлз е чезнал по нея цели три години! Това не можеше да бъде истина. Та нали тъкмо той бе станал причината за нейното заминаване? Беше я унижил, беше й се присмял…

— Когато майка ти спомена, че ще се омъжиш за Чарлз…

— Татко, моля те! — Стефи едва сдържаше сълзите си. — Не съм тръгнала да се омъжвам за Чарлз!

— Какво има, Принцесо? — Започна да я изучава с присвити от безпокойство очи. — Обичаш го, нали?

— Обичах го, но тогава бях млада и глупава.

Баща й нямаше как да узнае точно колко глупава е била. Дори онзи инцидент в дома на Чарлз, когато се бе потопила във ваната и кожата й направо се бе сбръчкала като стафида, не успя да я спре. По някакъв странен каприз на съдбата дълбоко в себе си отказваше да се примири, че Чарлз я отбягва, не и когато го обичаше толкова безумно. О, не, нямаше никакво намерение да се предава! И накрая сама се обрече на провал.

Провал в буквалния смисъл на думата. Първо бе оставила съобщение за Чарлз в редакцията на вестника, че баща й държи да се срещне с него незабавно. След това бе изчакала пристигането му в конюшнята, като предвидливо бе разпръснала прясна слама в първото отделение. В къщата нямаше никой и тя залепи бележка на предната врата, в която насочваше Чарлз към конюшнята. Когато той пристигна и я видя сама, се поколеба, но после поиска да говори с Дейвид. Стоеше на разстояние, сякаш се страхуваше от нея.

Стефи бе обмисляла тази среща до най-малката подробност. Бе облечена в тесни джинси и карирана риза, разкопчана до средата и завързана на кръста. Доколкото си спомняше Чарлз бе настоял да говори с баща й. А между другото бе споменал, че държи да изглади отношенията си с нея…

Докато му отговаряше, че не знае къде е отишъл Дейвид, тя започна да се изкачва по стълбите към плевника. В точно определения момент, както си беше по план, загуби равновесие. За секунда се олюля и падна право в прегръдките му. Но той не издържа тежестта й и двамата се озоваха на земята върху прясната слама. За известно време се умълчаха.

— Добре ли си? — с плътен и сърдит глас проговори най-сетне Чарлз.

Стефи никога досега не се бе чувствала толкова „добре“. За първи път се намираше в прегръдките му и той я притискаше към себе си толкова здраво, сякаш нямаше намерение да я пусне.

Тя го погледна и бавно поклати глава. Чарлз поглъщаше с поглед леко разтворените й устни, после зарови пръсти в косите й и с въздишка доближи устните си до нейните. Последва страстна целувка. Друг мъж не я бе целувал с толкова жар. Стефи не успя да разбере какво точно изпитва, само знаеше, че желае Чарлз повече от всичко на света.

Целувките му бяха пламенни. Той плъзна ръце по раменете и обхвана с ръце гърдите й. Стефи дишаше тежко, от устните й се изтръгна тих стон на удоволствие. Внезапно Чарлз се отдръпна.

Тя се бе възпротивила, молеше го да продължи да я докосва. Възбудата от преживяното се разливаше по тялото й. Като не знаеше какво да каже, реши да действа по инстинкт. Отвърна на целувката му със същата изгаряща страст. Сякаш и двамата не можеха повече да устоят на желанието да се любят…

Стефи никога нямаше да забрави как Чарлз се бе отърсил от нея и как бе скочил с усилие на крака. Отначало стоеше безмълвен. Стефи събра смелост и го погледна. В очите й се отразяваше нейната безбрежна любов, пламнала още в мига на първата им среща. Той мълчаливо я наблюдаваше, а после избухна в дълбок гърлен смях, сякаш току-що бе чул най-смешния виц на света.

Чак тогава Чарлз изсипа върху нея порой от пропити с ирония и сарказъм думи. Само тя му била липсвала наред с всички останали грижи; била някакво си заслепено от любов момиченце, тичащо по петите му. Колко пъти трябвало да й обяснява, че не проявява интерес към нея! Когато пожелаел, щял да намери истинска жена, а нямало да се занимава с деца като нея. Време било тя да избие наивните илюзии от главата си!

Стефи не го дослуша. Затича се към къщата със стичащи се по страните й сълзи. Ехото от смеха му я следваше по петите като безмилостен упрек…

— Чарлз те е обичал през всичките тези години — прекъсна спомените й Дейвид.

— Никога не ме е обичал — прошепна със сподавен от болка глас Стефани.

— О, Принцесо — възпротиви се баща й, — дълбоко грешиш!