Деби Макомбър
Стефани (10)

Десета глава

— Моля?! Да поискаш ръката ми от татко? — Сигурно не говореше сериозно. Нито една нормална жена не би приела подобно обидно предложение за женитба.

— Не ме ли чу?

— Кажи ми, че се шегуваш!

— Никога през живота си не съм говорил по-сериозно. Искаш да се омъжиш за мен. Е, нека бъде така. Съгласен съм при положение, че ще проявяваме разбиране един към друг…

— В такъв случай оттеглям предложението си. Не, че някога съм правила подобно предложение.

— Не можеш да направиш това. — Чарлз я погледна изненадано. — Баща ти е на мнение, че трябва да се задомиш и след като размислих малко, съм напълно съгласен с него.

— Толкова по-зле, тъй като не проявявам интерес.

— И двамата знаем, че това не е истина. От години си луда по мен.

— Не мога да се омъжа за теб, Чарлз. — Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се предпази от думите му.

— Защо не? Ти ме обичаш. Каза ми го, преди да заминеш за Италия. Убеден съм, че чувствата ти не са се променили.

— Недей да бъдеш толкова сигурен.

— Да, но аз съм сигурен. Съвсем наскоро самата ти ме увери.

— И кога?

— Онзи следобед, когато се срещнахме на бензиностанцията.

Стефи се напрегна да си припомни. Бяха се срещнали случайно, когато си плащаха бензина. Спомни си колко щастлива бе, че го вижда, с какво нетърпение очакваше да изгладят отношенията си. Не помнеше обаче да е изрекла нещо, което да наведе Чарлз на мисълта, че още го обича.

— Нищо не съм ти казвала.

— Вярно, пестеше си думите, но цялото ти поведение издаваше чувствата ти. Същото важи и за онази нощ, когато донесох азалията и ти ме покани на вечеря, спомняш ли си?

— Да. Но не намирам нищо общо.

— Всъщност има много общи неща. Непрекъснато намираше поводи да сме заедно.

— И все пак не виждам връзката! — настоя Стефи и се изчерви.

— Прекарахме чудесно онази вечер, когато обикаляхме с колата Орчард Вали. Съгласна ли си?

Тя кимна вместо отговор. Как да забрави онази нощ? Тогава за първи път усети, че връзката им има бъдеще. Не беше точно такова, каквото си го беше представяла преди три години, но в основата му стоеше истинското приятелство. На Чарлз му бе приятно с нея, говориха и се смяха като добри приятели.

— Каза ми, че в Италия си била прекалено заета с учене и не ти е оставало много време за срещи.

— Е, и?

— Стигнах до заключението, че не си се влюбила в друг.

— Не съм.

— Баща ти няколко пъти бе изразявал гласно притеснението си за теб, защото явно не се срещаш с никого. Обичаше ме тогава, обичаш ме и сега.

— Не ти липсва дързост, Чарлз Томазели! — Изгледа го свирепо с надежда да го разколебае. — Откъде си толкова сигурен, че съм влюбена в теб?

— Познавам те по-добре, отколкото съзнаваш.

— Каква глупост! — изсмя се престорено тя. — Изобщо не ме познаваш, в противен случай не би… — Рязко млъкна.

— В противен случай какво?

— Нищо.

В противен случай не би повярвал на лъжите ми, помисли тя.

— Смятам, че е крайно време да спрем да си правим разни номера — каза той меко.

— Какви номера? Отказах се от тях преди години.

Чарлз недоверчиво се намръщи. Обидена и сърдита, Стефи вдигна ръка и посочи към него.

— Затова не искам да се омъжа за теб! — Немислимо бе да сдържа емоциите си повече, което пролича и в интонацията на гласа й. — Сигурно трябваше да бъда поласкана от готовността ти да поискаш ръката ми от татко. Всяка жена мечтае да чуе тези романтични думи. Аз обаче желая много повече от съпруга си, Чарлз Томазели! А ти не си способен да ми го дадеш!

— Какво искаш да кажеш? — Изобщо не я остави да продължи. — О, разбирам. Страх те е, че ще бъда финансово обвързан с вестника? И няма да съм в състояние да те издържам, така ли?

Стефи замръзна. Беше слисана и обидена.

— Нали прекрасно ме познаваш? — Гласът й бе пропит с презрение. — Кога най-после ще прогледнеш? Мисля, че е най-добре да си вървиш! — Въздъхна дълбоко, прекоси кухнята и отвори задната врата. — И то веднага.

— Съжалявам — намръщи се Чарлз и поклати отрицателно глава, — но не искам да си ходя. Ще изясним всичко веднъж и завинаги. — Придърпа един стол и се отпусна върху него.

— По дяволите, колко си проклет!

— И ти!

— Ще бъдем невъзможна двойка, Чарлз!

— Напротив, ще сме страхотен отбор — възрази той. И понеже Стефи се мръщеше, Чарлз продължи: — Разбирам. Допуснах грешка. Предложението ми за женитба прозвуча недодялано.

— Да поискаш ръката ми от татко наистина не е романтично — кисело се съгласи Стефи.

Тя взе чаша и си наля кафе. Щом предстоеше да говорят сериозно, трябваше да се подкрепи.

— Бях сърдит.

— Тогава защо дойде тук? — Седна на стола срещу него.

— Защото се страхувах да не те загубя отново. — Тонът му бе сърдит.

— Да ме загубиш ли? — Не можеше да схване смисъла.

— Страхувах се да не се върнеш в Италия, да не потеглиш на сафари или нещо такова.

— Ще се местя в Портланд, но не заради случилото се между нас. Имах намерение да сторя това още със завръщането си. Защо се интересуваш?

— Защото не желая да заминаваш.

— Защо искаш да остана, след като повярва на думите ми вчера?

— Не съм ти повярвал. — Погледна я право в очите.

— Преди създаваше друго впечатление. — Заля я вълна от болка.

— Така е, защото бях бесен.

— Ти и сега си ядосан.

— Вярно, но чисто и просто не искам да заминаваш.

— За жалост, в случая не съм искала мнението ти.

— Сега ти си сърдитата. — Чарлз се намръщи.

— Дяволски прав си, сърдита съм! Наистина ли смяташ, че толкова отчаяно се нуждая от съпруг, че бих приела обидното ти предложение? За каква ме мислиш, Чарлз?

— Не! — изкрещя той. — По дяволите, влюбен съм в теб! Влюбен съм в теб от години! Трябваше да сторя нещо, за да те задържа. Нямам намерение да чакам още три години, докато се вразумиш!

Възцари се пълна тишина. Стефи упорито съзерцаваше чашата си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Страх ме е, че не мога да ти повярвам.

— Въпреки това е вярно.

— Не може да бъде. — Тя изтри сълзите от очите си. — Ти беше толкова, толкова…

— Жесток — каза той вместо нея. — Никога няма да разбереш колко трудно ми бе да преодолея изкушението да се любя с теб онзи ден в конюшнята. Никоя друга жена не ме е привличала толкова силно.

— Изпитал си влечение към мен, така ли? — попита Стефи тихо, без да вярва на ушите си.

Чарлз се усмихна. Усмивката му беше тъжна, пълна със съмнение и скръб.

— Спомням си, когато започна да се навърташ из редакцията на вестника. Бях поласкан. Скоро открих, че с нетърпение очаквам времето на твоето пристигане. Беше благородна и умна и винаги уместно коментираше темите, публикувани във вестника. Бързо открих, че не си само красива кукличка…

— Щом си изпитвал такива чувства, защо тогава ме помоли да не идвам повече?

— Трябваше да кажа нещо, преди да се предам и цялата ми предпазливост да отиде на вятъра. Скоро беше починала майка ти и ти беше толкова млада, доверчива и уязвима! Дълго се борих със собствената си съвест и се опитвах да реша какво да правя с теб. Ако не си забелязала, аз съм с шест години по-възрастен. Тогава разликата се чувстваше осезателно.

— Разликата в годините не е намаляла и сега.

— Да, но ти вече не си момиченце.

— Бях на двайсет и една! — възпротиви се тя.

— Двайсет и една години са крехка възраст. Ти още не бе успяла да превъзмогнеш скръбта от загубата на майка си. Целият ти живот бе разтърсен. Как можех да бъда сигурен, че изпитваш към мен истинска любов?

Стефи затвори очи, сгряна от топлината на думите му.

— Наистина беше любов — промълви тя. Любов, която бе станала по-зряла и по-силна по време на раздялата.

— Беше ми неимоверно трудно, когато те заварих във ваната си.

— Но ти беше толкова сърдит!

— Трябваше или да се престоря на сърдит, или да те отнеса в спалнята да се любим.

— Ти ми се присмя, когато споделих открито чувствата си към теб в конюшнята! — Стефи бе напълно объркана.

— Знам. — В гласа му се долавяше болка и разкаяние. — Но пък платих скъпо за това. Не бях и помислял, че може да напуснеш Орчард Вали.

— Какво очакваше от мен? Беше невъзможно да остана. Имах само един избор. И напуснах.

Чарлз посегна към ръката й и преплете пръсти с нейните.

— Никога няма да забравя деня, в който научих, че си заминала за Европа. Бях смазан.

— Болеше твърде силно и се налагаше да замина.

— Зная. — Стисна по-силно пръстите й и бавно поднесе ръката й към устните си. — Чаках цели три години да се извиня за причинената болка. Три години, за да призная чувствата си.

Стефи безуспешно опита да преглътне сълзите си.

— Преди три години, ако бях сигурен, че не се опитваш да замениш любовта на майка си с моята, нещата щяха да бъдат различни. А и не смеех да повярвам в чувствата си.

— И се усъмни в моите чувства…

— Съжалявам, Стефани, че те отблъснах. Опитай се да осъзнаеш, че и на двамата ни е било еднакво трудно. Дори за мен бе по-болезнено, защото знаех цялата истина.

— Но ти не ми писа нито веднъж!

— Исках, повярвай ми, но не смеех да се поддавам на настроението. Дори тогава не бях сигурен дали ме обичаш истински, или е било само младежко прехласване. Затова реших да изчакам… Все някога щеше да си дойдеш.

— Страхувах се от срещата с теб, Чарлз. Макар че бях на хиляди километри от теб, пак те обичах. Трите години не бяха достатъчни да те забравя.

— Била си приключила с лекциите и си била в процес на премисляне дали да останеш в Италия.

— Откъде знаеш?

— Баща ти ми каза. Той беше единственият ми източник на информация и аз го експлоатирах безмилостно.

— Той спомена, че си започнал да идваш на гости скоро след като съм заминала…

— Чудно, че не се е досетил за чувствата ми към теб. Не бих могъл да ги скрия, дори да бях направил опит.

— Татко не е имал никаква представа съвсем до скоро и ако не беше онзи… — Млъкна, щом осъзна какво щеше да изръси.

— Ако не беше онзи какво?

— По-добре питай татко.

— Добре, ще го попитам. — Веднага извърна поглед от нея. — Макар и да не си се срещала сериозно с никого, все пак е имало някой в Италия, нали? Мъж, за когото си се грижила?

— Кой? — учудено се намръщи Стефи.

— Мъж на име Марио…

— Марио?! Мъж?!

Вече беше станал на четири години и беше любимецът на сърцето й по време на престоя в Италия.

— Заради него не можах да спя няколко нощи от притеснение. Баща ти само веднъж го спомена. Каза, че „го“ обожаваш. Чувствах се като прокълнат, опитах дискретно да изкопча информация за него, но баща ти не спомена името му повече.

— Марио… — повтори Стефи с широка усмивка. — Наистина го обожавах.

— Какво стана? — Лицето му помръкна.

— Има известно разминаване в годините ни. Аз съм с около двайсет години по-голяма от него.

— Значи е дете!

— И то какво! Син е на хазайката ми. Бях луда по него.

— Значи обичаш децата. — Усмивката се върна на лицето му.

— Винаги съм ги обичала.

— Надявам се младият момък да съзнава какъв ужас изживях заради него.

— Той едва ли, обаче аз напълно те разбирам. Знам какво е да обичаш човек и да не срещнеш взаимност.

— Винаги съм те обичал, Стефани! Нямах смелост да ти го кажа. Не бях сигурен в чувствата и на двама ни, ала вече разсеях всички пагубни съмнения.

Тя отбягна погледа му. Въпреки страха си трябваше да попита още нещо.

— Ако това е истина, защо се разгневи толкова, когато татко постави въпроса за женитбата?

— Бях объркан — въздъхна Чарлз. — Мислех да ти направя предложение, когато излязохме на вечеря. Бях обмислил всичко до последната подробност.

— Какво те възпря?

— Миналото между нас не беше изяснено. А пък ти недвусмислено отказа да обсъждаме недоразуменията. Бях с вързани ръце. Срам ме е да призная, но се чувствах съвсем изнервен, макар че ти не забеляза.

— Беше едно от трите ми желания — спомни си Стефи със съжаление. Бе пожелала да не говорят за миналото и бе пропуснала възможността да получи романтично предложение от любимия мъж. Щеше да си вземе сериозна поука. — Обаче това не обяснява раздразнението ти от думите на татко.

— Един мъж предпочита сам да вземе подобно решение — обясни й Чарлз. — Трябваше ли да поръчвам специална въздушна реклама, за да изясня намеренията си първо пред баща ти, а после и пред теб?

— Пред мен?

— Вчера ме обхвана страх при мисълта, че може наистина да искаш да ме съкрушиш — да получиш признанието ми в любов и да ми се присмееш…

— Но това беше моя измислица! Просто трябваше да кажа нещо. Не смятах, че ще се вържеш на онези нелепи лъжи. Ти сякаш се хвана за тях и всичко се усложни. Точно бях започнала да мисля, че от нашата връзка ще излезе нещо.

— Аз също, затова и бях толкова потресен.

— Никога не бих те наранила умишлено, Чарлз. Не и без да нараня себе си!

Очите им се срещнаха и всичко наоколо започна да губи реалните си очертания. Точно бе на границата да открие цялата си любов, когато на вратата се почука и баща й надникна.

— Безопасно ли е вече? Преди двайсет минути и двамата приличахте на бомби със закъснители.

— Безопасно е. — Чарлз се усмихна на Стефи.

— Дано да сте уредили вече всички въпроси, защото се уморих да чакам. Както си представям нещата, вие двамата ще се ожените към края на лятото. Вашето най-голямо…

— Татко — прекъсна го Стефи, — не мисля, че Чарлз иска да обсъждаме въпроса сега. Защо не оставиш нещата в наши ръце?

— Нашето най-голямо какво? — намръщи се Чарлз.

— Дете, разбира се — поясни Дейвид. — Ще бъде момиченце, а след него ще имате момче и още една дъщеря. Три малки сладурчета. Момчето ще бъде цял бащичко, със същите тъмнокафяви очи и черти на лицето.

Чарлз погледна недоумяващо към Стефани.

— Татко, по-добре разкажи съня си на Чарлз.

— Ти още ли не си го направила?

— Не. Не исках да прогонвам любимия човек от семейството ни.

— Ще ми каже ли някой какво става тук? — Чарлз гледаше ту Дейвид, ту Стефани.

— Съмнявам се, че ще повярваш — Дейвид придърпа един стол и се настани на него с доволна усмивка, — но аз надзърнах в бъдещето. Това беше един подарък от Грейс. Искаше да ме увери, че животът ми има смисъл и затова…

— Но нали Грейс е…

— Тя е в рая и аз бях за малко там. Това се нарича състояние, близко до смъртта. Питай Колби, ако не вярваш.

— Колби?

— Не съм убеден, че ми вярва безрезервно. Времето обаче ще докаже, че съм прав. Виж какво се случи с Валери и Колби. Стана точно така, както предрекох. Същото важи и за вас. Ще се ожениш за моето малко момиче, нали?

— От душа и сърце — увери го Чарлз.

— Така си и мислих. Обичаш го, нали, Принцесо? — Усмивка озари лицето на баща й.

— Повече отколкото предполагах, че е възможно — прошепна Стефани.

Дейвид се усмихна разбиращо.

— Тогава ще ви оставя да обсъдите подробностите по сватбеното тържество насаме. Бих ви предложил средата на лятото, но оставям да решите сами. — Дейвид се измъкна от кухнята.

— Средата на лятото ли? — повтори Стефи.

— Според мен идеята е добра. Ще имаш ли достатъчно време?

— Разбира се, дори ще успея да се запиша на курсовете според плановете си! — възкликна щастлива тя. И бързо добави: — Ако нямаш нищо против, естествено. — А след като получи съгласието му, додаде: — Какво ще кажеш за съня на татко?

— Момче и две момичета… Как се чувстваш, Стефи?

— Добре, много добре. А ти?

Чарлз я притегли в обятията си със силата на мъж, живял дълго време без любов. Зарови лице в изящната извивка на шията й и пое дълбоко дъх.

— За малко да те загубя за втори път.

— Никога нямаше да ме загубиш! Толкова отдавна те обичам, че не мога да си представя как бих могла да живея без теб.

— Обичам те, Стефани. Дай ми шанс да ти го докажа.

Самият факт, че не се бе присмял над съня на баща й, бе достатъчно доказателство за нея…

Чарлз я целуна, а сърцето й преливаше от любов и щастие.

— Стефани — прошепна Чарлз с устни, допрени до нейните, — имаме достатъчно време да наваксаме пропуснатото…

— Ще ни трябват поне петдесет години, нали?

— Най-малко! — Отново я целуна и я остави без дъх…

 

 

Дейвид Блумфийлд се бе отпуснал на стола пред портата и на лицето му бе изписана доволна усмивка. Нещата се подреждаха така, както бе очаквал. Както му бе казала Грейс. Първо Валери, а сега и неговата Принцеса. Усмивката му се разшири. Боже мой, помисли си Дейвид, каква изненада очаква и Нора!