Деби Макомбър
Стефани (2)

Втора глава

Тласната от обидата, Стефи забърза към вкъщи. Бе в лошо настроение и не смееше да се върне в болницата. Не й беше до учтиви разговори със сестрите й или до среща с лекаря на баща й. Не и когато изпитваше отчаяна нужда да се освободи от ужасното усещане за предателство и безсилие.

Измяната на Чарлз я нарани дълбоко. Двамата имаха известни разминавания, ала Стефи не бе предполагала, че той умишлено ще навреди на семейството й. Каква заблуда! Той бе отмъстителен и не прощаваше. Това й причини повече болка, отколкото присмеха му през онзи ужасен ден, когато й се бе подиграл.

Бе ужасена, че три години по-късно журналистът събуждаше у нея същите чувства. Сякаш времето, прекарано далеч от дома, времето, отдадено на забрава, бе напълно заличено. Сега тя се чувстваше не по-малко уязвима…

Чарлз я очарова още при първата им среща. В началото Стефи се надяваше на взаимност. Тогава учеше в Портландския университет и всеки ден пътуваше по седемдесет километра до там. Майка й бе починала преди няколко месеца и Стефи бе решила да не се нанесе в общежитие. Съкрушена от мъка, търсеше утеха и спокойствие сред познатите места и хора. Безпокоеше се за сломения си от мъка баща, който бе заприличал на сянка. Нора учеше за медицинска сестра и двете със Стефи всеки ден пътуваха заедно до Портланд.

Ако се наложеше, Стефи би изминавала разстоянието по два пъти на ден и сама, само за да вижда по-често баща си. Тя с ужас си спомни как непрекъснато бе търсила повод за срещи, което неведнъж я бе поставяло в неудобни положения. Руменина обля страните й при мисълта как го следваше по петите, как попиваше всеки ред, написан от него. Боготвореше Чарлз от момента, в който любовта й се разгоря с буйни пламъци.

Споменът за онези времена навяваше тъга. За сетен път го прогони. Нямаше сили отново и отново да изживее унижението.

Десетте километра път от Орчард Вали до семейното имение охладиха гнева й. Нямаше обаче никакво намерение да се затваря вкъщи. Трябваше да се разведри и да се освободи от напрежението.

Конюшнята се намираше зад къщата. Валери и Нора никога не се бяха прехласвали по конете, но Стефи, лудата глава на семейството, ги обожаваше. Усещането за свобода и сила я опияняваше и бе истинско удоволствие да язди с баща си.

От писмата на Нора знаеше, че напоследък Дейвид не ходел и поверил на работниците грижите за конете.

Конюшнята се състоеше от шест отделения и четири от тях бяха празни. Отзад имаше килер с принадлежности за оседлаване. Щом влезе в конюшнята, Вихър и Принцеса изпръхтяха.

Преди шест години Дейвид Блумфийлд бе купил кобилата специално за Стефи и я бе нарекъл с прякора на дъщеря си — Принцеса. Вихър — едър, черен и буен, беше неговият жребец.

— Как я караш, млади момко? — Стефи погали муцуната на нетърпеливо риещия с копита кон. — Не те пренебрегвам, Принцесо. Само имам нужда от сериозна тренировка.

След като Вихър свикна с присъствието й, тя отиде да вземе седло и юзда от килера. Сложи юздата на коня, отвори отделението и го изведе навън. Докато оправяше стремената, животното припряно пристъпваше, като едва се сдържаше на едно място.

Стефи тъкмо бе сложила крак в стремето и се канеше да възседне Вихър, когато забеляза малка червена спортна кола да се носи с бясна скорост по шосето. Веднага разпозна колата на Чарлз.

Тя не възнамеряваше да говори с предател! Изобщо не искаше да го вижда! Бе намислила да се посъветва със сестрите си, а после да потърси добър адвокат. Чарлз щеше да плати скъпо за причиненото зло! Дори да беше разочарован от нея, нямаше право да тормози близките й!

Хвана се за седлото и възседна жребеца. Трудно се намести, защото почти не бе яздила, откакто напусна Орчард Вали. Леко се приведе напред, за да заеме удобна стойка, а Вихър отскочи встрани.

— Всичко е наред, приятелю — увери го тя със спокоен тих глас. Желаеше час по-скоро да избяга от Чарлз.

Престори се, че не го вижда и съвсем по детински му обърна гръб. Ех, какво удоволствие изпита! Пришпори Вихър и препусна с гордо вдигната глава.

Не след дълго разбра, че журналистът я следва, и препусна в стремителен галоп. Вихър полетя като стрела. Рязката смяна на скоростта я завари неподготвена.

Здраво вкопчена в юздите, Стефи се друсаше неудобно. Не можеше да влезе в ритъма на Вихър. В Италия бе яздила рядко и само на английски тип седло, а това бе каубойско. Бе загубила форма и нямаше достатъчно сила да овладее такъв буен кон като Вихър. Трябваше да помисля за това по-рано, простена тя. Слава богу, че конят познаваше терена. Първо — препускаше в галоп по черния път между ябълковите дръвчета. Стефи се обърна, но след коня се вдигаше такъв облак прах, че не успя да види нищо. Дано Чарлз се е отказал от преследването, мерна се през ума й.

Едва когато Вихър зави рязко наляво през неравен участък, тя успя да различи колата отзад. Опита се да дръпне юздите, за да премине в умерен тръс. Никакъв ефект! Опита с думи да възпре коня, но увитата около лицето коса й попречи и от устните й се отрониха тихи несвързани думи.

Мисълта за Чарлз избледня и остана на заден план, защото Стефи бе обхваната от други, много по-страшни опасения. Всеки момент можеше да загуби контрол върху коня, а неравният терен криеше риск както за Вихър, така и за нея.

Добре помнеше местността. Носеха се към отвесната скала с изглед към долината. Там свършваха границите на имението и се намираше нейното кътче на усамотение. Вихър знаеше къде да я отведе, но нямаше нужда да препуска толкова лудо!

Успокои я мисълта, че Чарлз едва ли би могъл да я последва с колата през каменистата местност. Той нямаше избор — или трябваше да се откаже от преследването или да я изчака. Нека чака! Стефи щеше да се прибере по друг път.

Щом доближиха скалата, Вихър премина в лек тръс. Стефи дръпна назад юздите, смъкна се от седлото и с голямо усилие на волята успя да се задържи на крака. Избърса потта по врата на коня, разтри го със сноп суха трева и го отведе до потока с бистра студена вода. Нещо я накара да се обърне. Съзря облак прах и различи очертанието на червената спортна кола.

Не вярваше на очите си. Местността бе твърде неравна и камениста. Чарлз се е побъркал, помисли Стефани. Та той можеше да разбие колата си!

Повдигна рамене и се обърна в негова посока. Бе твърдо решена да го посрещне хладно и с достойнство. Чарлз изскочи като пружина от колата. Суровият и сърдит израз на лицето му едва не я стъписа.

— Какво, по дяволите, правиш? — Като че ли някой му бе дал право да пита!

Стефи не отговори и продължи да разтрива коня.

— Можеше да се пребиеш — и себе си, и проклетия кон! Глупачка такава! — изкрещя той извън себе си от ярост.

Не беше глупачка, но отказа да се надвиква с него. Освен това, наистина бе виновна, че дръзна да язди буйния Вихър. Беше се надценила. А Чарлз беше предател, дори по-лошо. Следващия път щеше да говори с него само чрез адвокат, гневно се самонавиваше тя.

За миг й се стори, че Чарлз възнамерява да я хване за раменете и да я разтърси. Ала той просто затвори очи и рязко се отдръпна от нея.

— Изобщо не си се променила, нали? — Прекара пръсти през косата си и тръгна към колата.

Стефи стоеше с безразличен вид, макар че с мъка се сдържаше да не изкрещи някаква обида. Той умишлено бе оскърбил семейството й и нея. Думите бяха излишни.

Чарлз рязко отвори вратата на колата и Стефи се изненада от неочакваното му оттегляне. Не знаеше какво е наумил да прави, но неговата бърза капитулация я стъписа. Престори се, че не му обръща внимание, а всъщност не искаше да издаде вълнението си. Завърза юздите на Вихър за клона на близкото дърво и на свой ред се отдалечи. Краката й трепереха. Покачи се на любимата си скала и зарея поглед в изумително красивата гледка на долината и величието на зеления простор.

Чу стъпките на Чарлз зад гърба си. Явно не бе заминал.

— Чети! — заповяда той и хвърли върху скута й дадения му от нея вестник. — Този път прочети статията докрай!

Стефи тежко въздъхна, прехапа устни и наведе глава, за да не срещне погледа му.

— Добре. Продължавай да упорстваш. Но ако ти не прочетеш статията докрай, ще го сторя аз!

Сграбчи вестника и зачете с твърд глас. Стефи не искаше да слуша, обаче би било твърде детинско от нейна страна да си запушва ушите. Началният абзац я изкара от нерви. Сега думите звучаха още по-враждебно. Чарлз направо бе потъпкал смисъла на живота на Дейвид Блумфийлд.

Стигна до мястото, където в действителност се споменаваше името на баща й. Дотук — нищо ново. Познатите безпочвени лъжи и обвинения. Раздирана от болка и гняв, затвори очи.

Слушаше и стоически се сдържаше да не го наругае, статията продължаваше с цитат на Дейвид Блумфийлд за промените, които той бе правил в течение на дълги години, за облекчаване състоянието на работниците. Изведнъж Стефи осъзна своята заблуда. Наистина ужасна заблуда! Обърна се към Чарлз със свито сърце. Как да му повярва! Журналистът спокойно можеше да импровизира текста в момента, а не да го чете. Сграбчи вестника от ръцете му.

Бързо намери последното изречение. Не беше импровизация. Цитатът на баща й бе подчертан с дебел шрифт, а после следваха два дълги абзаца за прогресивните промени в имението на Дейвид Блумфийлд.

Светът около нея се завъртя с шеметна скорост. Имаше чувството, че седи на палубата на „Титаник“. Това усещане се засили, когато дочете статията докрай. Баща й бе цитиран няколко пъти, а семейната овощна градина бе посочена като пример за подражание…

Тя пое дълбоко дъх. Не смееше да вдигне поглед към Чарлз. Пак се озова в неловко положение пред него! Искаше да потъне вдън земя от срам. В този момент тя искрено се ненавиждаше. О, Господи, каква глупачка се оказа! Абсолютна глупачка!

Срещата с Чарлз бе неизбежна. Все пак Стефи бе таила надежда, че след завръщането си ще го впечатли със зрялост и изисканост. Искаше да му се представи в светлината на космополитна и образована жена, да заличи спомена за онова влюбено до уши двадесет и една годишно момиче, което напусна Орчард Вали преди три години…

Представяше си първата им среща. Щеше да пристъпи напред с усмивка и изискано да подаде ръка. С най-учтив тон щеше да изрази колко й е приятно да го види, но за жалост не може да си спомни името му. Май беше… Чарлз еди-кой си, нали?

— Изглежда ти дължа извинение — промълви с леко разтреперан глас, въпреки усилието да запази спокойствие.

— Дяволски права си! Наистина ми дължиш извинение! — Гневно я стрелна с очи. — Предполагах, че си се променила за тези три години. Вместо това си се превърнала в още по-голяма напаст!

Думите му сякаш я удариха през лицето и тя неволно потръпна. Какво можеше да каже в своя защита? Как да преглътне срама? Най-демонстративно бе нахлула в редакцията и бе направила сцена пред целия екип

— Така изглежда — додаде тя с привидно равен и спокоен глас.

— Изплаши ме до смърт. Можеше да се пребиеш!

Той имаше право. В нормално състояние на духа Стефи би осъзнала, че с жребец като Вихър се впуска стремглаво към опасността.

— Ти си луда! — продължи да вика Чарлз, без да прикрива гнева си. — Как, според теб, щях да се чувствам, ако се беше наранила? Не помисли ли за баща си? А обвиняваш мен, че съм бил причина за сърдечния му удар! Какво щеше да се случи с него, ако се беше пребила?

— Аз… Аз… — Прехапа устни, за да прикрие вълнението си.

— Да върви всичко по дяволите! — Внезапно той се наведе и я изправи на крака. Обви ръце около раменете й и я притегли в обятията си.

Преди да се опомни, тя се озова в обръча на прегръдката му и усети тежкото му дишане. Чарлз прокара пръсти през дългите й коси и прошепна:

— Представи си какво изпитах! Какво ли не ми мина през ума!

Сърцето пърхаше в гърдите й като уплашена птичка. Трябваше да се откопчи от прегръдката му, да го помоли да я пусне, да заяви, че няма право да я прегръща… Обаче остана безмълвна. Коленете й се подкосяваха и беше безсилна дори да помръдне.

Не се опита да го спре и когато понечи да я целуне. Беше сърдит и явно възнамеряваше да я накаже с яростна целувка. Но отново не позна. Устните му докоснаха нейните с безкрайна нежност. От изненада Стефи отвори очи.

Чарлз я целуна още веднъж, този път по-продължително и по-чувствено. Неусетно тя обви ръце около врата му, а той я притисна по-плътно към себе си. Но всичко трая само миг.

— Не, Стефи! — внезапно прошепна той, хвана я за китките и се отдръпна от нея като опарен.

Погледите им се срещнаха за миг, после Чарлз се обърна и отдалечи. Замина си тъй неочаквано, както се бе появил. Спортната кола изчезна от погледа й, като остави след себе си гъст облак прах. Стефи въздъхна и се приготви да възседне Вихър за дългото пътуване към дома.

 

 

Тя спа непробудно цял следобед. Когато отвори очи, слънцето вече клонеше към залез, а овощните градини се къпеха в приказното бледорозово сияние на здрача.

Стефани слезе долу и чу Нора да си тананика в кухнята.

— Здрасти — поздрави я сестра й с приветлива усмивка. — Започнах да се съмнявам дали изобщо някога ще се събудиш. Сигурно си била капнала от умора.

Стефи кимна.

— Вечерята ти е във фурната, Стефи. Обзалагам се, че си прегладняла.

Стефи си спомни, че освен банана на закуска, цял ден не е слагала залък в уста. Промърмори нещо в знак на благодарност, прекоси стаята и извади чинията от фурната. Сестра й готвеше превъзходно и като гледаше апетитно приготвените пилешки гърди и леко препечените картофки, Стефи примираше от удоволствие.

— Къде ходи? — попита Нора, като продължаваше да мие чиниите. — Валери каза, че си била разстроена заради Чарлз Томазели.

— Трябваше да го питам нещо. — Стефи придърпа стол и седна да вечеря.

— Изясни ли си всичко?

— Да — сведе поглед тя.

— Добре. Той наистина се държа превъзходно през цялото време. Татко остана доволен, че статията за работниците получи добър отзив сред читателите на вестника. Прочете я, нали? Двамата седмици наред събираха данните, а татко дори се впусна в нелегална дейност. Той проявява интерес към нещо за първи път, откакто мама почина. Мисля, че Чарлз изобщо не разбра колко много баща ни се вживя в тази статия. Сигурно се е връщал към всяка подробност поне по десет пъти.

Стефи тъкмо започваше да вечеря, обаче апетитът й се изпари.

— Аз… Не знаех това.

— Мислех да ти изпратя статията по пощата, но татко получи удар и всичко останало отиде на заден план — обясни Нора, като бършеше ръцете си.

— Къде е Вал?

— В кабинета. Работи. Нали знаеш, че е най-заклетата бизнесдама, която някога си виждала. Няколко дни след като пристигна, поръча факс, за да получава документи и материали от офиса. Все пак трябва да призная, че напоследък не мисли за работа много-много.

— Така ли? — Стефи се насили да опита ястието. Пилето бе крехко и вкусно.

— В случай, че не си забелязала, между Вал и доктор Уинстън пламва любов. — Нора вдигна вежда заговорнически.

— Наистина ли? — Стефи задържа вилицата във въздуха. — Ами шефът на Валери? Във всяко нейно писмо разказваше за Роуди. Роуди това, Роуди онова…

— Не знам за Роуди, но лично видях в нощта на операцията на татко, че…

— Какво видя? — прекъсна я нетърпеливо Стефи.

— След като ни пуснаха да видим баща ни, Валери беше направо смазана и искаше да остане сама. Беше много разстроена. Самата аз още не бях виждала татко, но когато влязох при него, проумях нейното безпокойство. Той беше на прага на смъртта. Не знам кой и какво ти е разказвал за състоянието му, но истинско чудо е, че оживя след сърдечната операция. Както и да е. Като го видях, не бях сигурна, че ще изкара до сутринта. Колби не даваше никакви надежди. Както и всички останали хирурзи от екипа. Те не казваха нищо определено, обаче съм работила достатъчно дълго в хирургията, за да разбера кой ще оживее и кой не. Макар операцията да приключи успешно, от пръв поглед ми стана ясно, че ще имаме късмет, ако татко остане жив още няколко часа. Той имаше усложнения.

— Кажи ми за Валери — подкани я Стефи.

— А, да, Валери. Ами, след като видя татко, тя излезе от чакалнята пред хирургията и отиде във вътрешния двор. Плачеше, което е рядкост за нея, както знаем и двете с теб. Нуждаеше се от подкрепа. Посетих на свой ред татко и я потърсих навън да се успокоим взаимно, но Колби бе с нея и не й се обадих…

Стефи бе слушала само хубави неща по адрес на доктор Уинстън и проявеното състрадание потвърждаваше казаното.

— Стояха един до друг и той я бе прегърнал — продължи Нора. — Не знам как точно да го изразя с думи, но лекарят изглеждаше някак особено. Готов бе да направи всичко възможно, за да облекчи страданието й. И тогава реших, че е влюбен в нея.

— А Валери?

— Според мен Вал първа осъзна, че се влюбват. Знаеш колко е стабилна и как не позволява друг да й върши работата. За първи път в живота си тя изпита остра нужда от някого и Колби се оказа насреща…

— Валери и доктор Уинстън… — изрече замислено Стефи.

Винаги се бе питала как ли ще изглежда по-голямата й сестра, когато се влюби. Валери беше прекалено прагматична и здравомислеща и не се впускаше в романтични приключения по време на следването си в колежа. Бе заявила, че е отишла там да учи, а не да се занимава с момчета.

— Тогава татко започна да се оправя и подхвана всичките приказки за сватби и внуци — обясняваше Нора. — Страхувам се, че Валери приема всичко твърде на сериозно и се безпокои напразно. Но сега се влюбва за първи път през живота си и е изплашена до смърт, че Колби не е подходящият за нея мъж. Или по-точно, че тя не е подходящата жена за него.

— Любовта си е любов, но ако и двамата изпитват взаимни чувства, не виждам какъв е проблемът.

— Колби дълбоко почита традициите и е консервативен. — Нора се усмихна тъжно. — Трябва му много повече от съпруга. Мисля, че направо си търси жена от петдесетте години.

— Валери знае ли това?

— Разбира се. А и Колби ясно осъзнава какъв тип жена е Валери. Призванието й не е в кухнята, а в заседателната зала.

— Бих й поверила повече от властта във фирма. — Стефи бе убедена, че Колби Уинстън ще оцени вродените таланти на сестра й.

— Именно! — съгласи се Нора. — Но ако Валери се омъжи за Колби, вероятно ще се наложи да напусне работа. По простата причина, че софтуерната компания „ЧИПС“, в която работи, няма клон в тази част на страната.

— С други думи, никой от двамата не може да направи компромис.

— Точно така. Не знаех, че любовта е толкова сложна. Жалко за тях. Какво по-голямо нещастие от това!

— Какво смяташ за преживяването на татко? — Стефи лапна последно картофче и се опита да прикрие любопитството си към „разговора“ му с починалата им майка.

Нора притегли една табуретка и седна срещу сестра си.

— Не знам. Той вярва, че наистина е говорил с мама и това е важното, не мислиш ли?

Стефи вече не беше сигурна в нищо. Някога имаше цел в живота. После всичко пропадна. Времето в Италия й помогна да стъпи на крака. Или се лъжеше? И изведнъж осъзна с ужас, че три години бе учила и пътувала из Европа с една-единствена цел — да впечатли Чарлз Томазели, когато се завърне у дома! И действително успя да го впечатли — изпадна в още по-нелепа ситуация!

— Цял следобед татко говори за внуците си — продължи Нора и изтръгна Стефани от замисленото състояние.

— Внуци… — повтори бавно. — От вас двете, нали?

Не можеше да си представи Валери като майка, да не говорим, че тя самата нямаше никакво намерение да се омъжва. Когато баща й се възстановеше достатъчно и се прибереше у дома, Стефи възнамеряваше да намери апартамент в Портланд, да кандидатства аспирантура и да защити докторат. В Италия учеше ускорена езикова програма и получи степента магистър, а по време на третата година посещаваше курсовете за напреднали. Не беше за вярване, че образователна личност като нея се лута в лабиринтите на живота.

— Татко твърди, че ще го даря с шест внучета. — Нора едва сдържаше усмивката си. — Как ме виждаш с шест деца?

— Което означава, че Валери ще има грижата за останалите шест.

— Не. Само за три, а останалите три създания ще бъдат твои.

Въпреки депресията, Стефи се разсмя от сърце. Семейната идилия на пълна с деца къща й се стори забавна. Бе обичала само един мъж, но той беше разбил сърцето й…

— Ще видим — каза през смях тя и стана от масата.

Макар да бе спала цял следобед, два часа по-късно сънят отново започна да я оборва. Извини се, върна се в спалнята, взе душ и с истинско удоволствие се пъхна в леглото. Седеше в него с опряна на коленете брадичка като разсъждаваше върху разговора със сестра й. Много от приятелките й се бяха омъжили вече и имаха деца. В Италия нямаше време да се впуска в такива ненужни размишления. Бе пътувала много, бе учила и работила упорито. Съобщенията за сватби и новородени я разнежваха. Дали живееше пълноценно? Докато се грижеше за очарователния син на хазайката в Рим, Стефи неволно рисуваше в представите си картината на своето бъдещо семейство. Сега обаче разговорите за сватби и бебета я потискаха. Чувстваше се излишна. Накрая Валери сигурно щеше да се омъжи за доктор Уинстън, а и Нора щеше да си намери очарователен съпруг…

А Стефи не смееше дори да мечтае за подобен щастлив изход.