Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (47)

47.

Когато излязох от дома на Фили, скочих в субаруто на Дейв. Смятах, че разполагам с най-много един ден, преди труповете да бъдат открити. А дотогава да съм се отдалечил на километри оттук. Но накъде?

Карах, без да мисля. Пред мен витаеше образът на брат ми, седнал там като някакво изкормено животно. Аз бях виновен за ужаса. Нещата му бяха пръснати навсякъде из колата — учебници, чифт износени маратонки, компактдискове.

Зарязах колата в някакво малко градче в Северна Каролина и намерих един търговец на употребявани автомобили, който ми продаде една дванайсетгодишна импала^[1] за 350 кинта, без да задава никакви въпроси. След това се отбих в едно крайпътно заведение, отидох в тоалетната и си боядисах косата. След което внимателно я подстригах.

От огледалото ме погледна съвършено различна личност. Гъстата ми руса коса вече я нямаше.

Помислих си дали да не сложа край на живота си. Да се отбия от пътя и да скоча с тази таратайка от някоя висока скала. Стига да я намеря. Или пък да използвам пистолет. Тази мисъл ме накара да се разсмея. Издирваха ме из цялата страна за седем убийства, а аз нямах даже пистолет!

Можеше да намеря, но ако го направех, всеки щеше да си каже, че наистина съм избил моите най-близки приятели. А тогава кой щеше да се погрижи за истинския им убиец? Затова ми дойде наум, че може би ще е най-добре да се върна във Флорида, където всъщност започна всичко.

В това като че ли имаше някакъв смисъл. Щях да покажа на ченгетата, на ФБР, на целия свят, че не съм го направил. Ще си призная, че съм затрил само оня убиец, там, в Бостън.

След ден издрънчах с таратайката си по моста „Окичоби“ и влязох в Палм Бийч. Спрях срещу „Бразилиън Корт“. Седях, взирах се в кремавата сграда, вдъхвах уханието на градините наоколо, давайки си сметка, че съм пристигнал в края на пътуването си — точно откъдето всичко това бе започнало.

Затворих очи, надявайки се сякаш на просветление свише, което да ми подскаже какъв да бъде следващият ми ход.

И когато отново ги отворих, видях знамението.

От парадния вход на хотела излизаше Ели Шъртлеф.