Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (31)

31.

Сменихме рънъра за един воиджър микробус, оставен с работещ двигател на паркинга на супера.

Стар похват. Като бях по-малък, десетки пъти съм виждал как Боби пипа в такива случаи. Изчаках собственичката да излезе от микробуса. Тя си взе количка и я забута към супера. Като се има предвид това, което ставаше наоколо, имах на разположение най-малко един час преди някой да се отзове на оплакването. Сетне казах като на себе си:

— Струва ми се, че всичко това е сън!

Ели Шъртлеф ме погледна смаяно минута след като се върнахме на шосе 24. Изразът на лицето й сякаш казваше: „Ето, вече участвам и в кражба на кола“.

На огледалото за обратно виждане се люшкаше зелено борче-ароматизатор. Върху таблото бе прикрепен бележник, на който пишеше: Покупки. Маникюр. Да взема децата в 3:00. Отзад се търкаляше торба с покупки. И „Граф Чокула“.

Двамата се спогледахме и едва не се разсмяхме при хрумналата ни едновременно мисъл — издирван от властите убиец бяга с микробус.

— Ама че кола бягство! — поклати глава тя. — Стив Маккуин ряпа да яде.

Нямах представа какво трябва да правя по-нататък. Но смятах, че най-безопасното място бе малката стаичка, която бях наел в мотела в Стоутън. За щастие мотелът бе устроен така, че можех да спра направо пред стаята, без да минавам през рецепцията.

Заключих вратата зад нас и отроних неуверено:

— Виж сега, трябва да те претърся…

Тя ме погледна с неприкрита ирония.

— Не се притеснявай — казах. — Никога няма да си поискам от един федерален агент още на първата среща.

— Мислиш ли, че ако исках да те арестувам, нямаше да съм го направила досега?

— Съжалявам — свих рамене аз, малко смутен. — Просто формалност.

Бях извадил късмет, че попаднах на Ели Шъртлеф, а не на някоя Лара Крофт, която вече да ми е извила ръцете зад гърба. Откровено казано, никога не бих предположил, че Ели Шъртлеф е агент. По-скоро приличаше на учителка в начално училище. С вълнистата си кестенява коса, с няколкото лунички по чипия си нос и с добрите сини очи зад очилата.

— Вдигни горе ръцете — размахах аз пистолета — или пък ги разпери встрани, или как там се казваше…

— „Ръцете на стената“ — обясни тя с нескрита ирония и се обърна, разпервайки ръце. Аз коленичих, потупах джобовете на панталоните й и вътрешната страна на бедрата, както бях виждал по филмите. Бе облечена в тъмен костюм, с бяла памучна тениска под сакото, която бе изпълнена невероятно добре. На врата й висеше някакъв полускъпоценен камък.

— Знаеш ли, нищо не ми коства да ти забия един лакът в лицето точно в този момент. — Виждах я, че почва да губи търпение.

— Не знам, не съм професионалист в тези неща. — Аз се поотдръпнах назад. Никак не ми хареса това с лакътя в лицето.

— Забрави да ми опипаш и глезените. Повечето от нас си прикрепят оръжие и там, когато излизат на акция.

— Благодаря — смотолевих объркано аз.

— Е, просто формалност — усмихна се леко Ели Шъртлеф.

В чантичката й не намерих нищо освен ключове и ментови бонбони. Седнах на леглото. И чак сега проумях какво всъщност съм направил. Това не беше филм. Не бях Антъни Хопкинс и тя не бе Джоди Фостър и този кадър едва ли можеше да доведе до хепиенд.

Отпуснах чело на дланите си. После включих малкото телевизорче, за да чуем новините. Опитах се да си навлажня устните, но устата ми бе пресъхнала.

Ели седна на стола с лице към мен.

— Какво правим оттук нататък? — попитах аз.

— Сега — каза тя — започваме да говорим.