Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (115)

115.

Примигнах, приковавайки поглед в печалната фигура на мъжа. Бе малко различен от онази картинка, която ми бе оставил Дейв. Но грешка не можеше да има — това бе Ван Гог. Скрит през цялото това време зад Гом.

— Това е изчезналият доктор Гаше — заяви гордо Сол. — През последните месеци от своя живот Ван Гог е нарисувал два портрета на Гаше. Този той е дал на своя хазяин и последните сто години портретът е прекарал на един таван в Овер. Накрая привлякъл вниманието на Стратън.

— Прав бях! — промърморих аз и в гърдите ми заклокочи гняв. Брат ми и приятелите бяха изгубили живота си заради този портрет. А той през цялото време е бил у Соли.

— Не аз, а Лиз открадна картината, Нед. Тя разбра за постановката с фалшивия обир и дойде при мен. С нейните родители се познавам много отдавна. Тя имаше намерение да изнуди Стратън. Дори не знам дали е била наясно какво й е чак толкова важното на тази картина. Знаела е само, че Денис я цени най-много от всичко, и е искала да го нарани.

— Лиз ли?

— С помощта на Лоусън. Когато полицията първа отреагирала на алармената инсталация.

Главата ми се замая. Представих си високия детектив, когото Ели бе смятала за човек на Стратън.

— Лоусън работи за теб?

— Детектив Върн Лоусън работи за община Палм Бийч, Нед — каза Сол. — Нека просто кажем, че от време на време ми подава по малко информация.

Взирах се в Сол с нови очи. Като в някого, когото сте мислили, че познавате, а след това изведнъж го виждате в друга светлина.

— Огледай се, Нед. Забелязваш ли оня Вермеер там? Тъкачките. Смята се, че е изчезнал още през седемнадесети век. Само че не е. Просто се е намирал в ръцете на частно лице. Същото е и със Смъртта на Исак, оня Рембранд там. Името й е било споменавано само в писма. Никой не е сигурен дали изобщо съществува. Престояла неоткрита в един параклис в Антверпен цели триста години. И точно в това се състои красотата на тези съкровища. Никой не знае, че те са тук.

Нищо не можех да направя, освен да се взирам като омагьосан в картините.

— А онзи Микеланджело там… — Сол закима с одобрение и любов. — Ето, него бе много трудно да открия.

Между Рембранд и Вермеер на стената имаше празно пространство.

— Я ми помогни малко — каза Сол и повдигна портрета на Гаше.

Поех го от него и го окачих на стената между двата други шедьовъра. И двамата отстъпихме назад да погледнем по-добре.

— Знам, че няма да го разбереш, синко, но за мен това изпълва със смисъл целия ми живот… Мога да ти предложа старата работа, но тъй като си вече човек с положение, сигурно имаш други планове в живота. Може ли да ти дам един съвет.

— Защо не — свих рамене аз.

— Ако бях на твое място, щях да отида в Кабил Бей Ризорт на Каймановите острови. Там те чака първият ти чек от един милион долара. Докато това тук си остане наша малка тайна, всеки месец на твое име ще пристига чек. Трийсет и пет хиляди долара за пет години на същата сметка. Разбира се, ако ти хрумне нещо друго и полицията открие начин да влезе тук, ще смятаме сметките си за чисти.

След това двамата дълго време не промълвихме нито дума. Просто стояхме и гледахме изчезналия Гаше. Извитите мазки на четката, печалните, разбиращи всичко, очи. И изведнъж ми се стори, че видях нещо в тях, като че ли старият доктор внезапно започна да ми се усмихва.

— Е, Неди, какво ще кажеш? — Сол продължаваше да гледа картината, хванал ръце зад гърба си.

— Ами не знам… — наклоних аз глава на една страна. — Малко като че ли е извъртян. Наляво.

— Точно същото си мислех и аз, синко — ухили се Сол Рот.