Барбара Бозуел
Троен шанс (1)

Първа глава

— Имаш ли някакви планове за края на седмицата? — обърна се Коул Тримейн към брат си Тайлър, когато излязоха от хладната, поддържана с климатична инсталация кантора и почувстваха топлината на слънчевия майски ден.

Тайлър веднага сложи слънчевите си очила, за да се предпази от заслепилата го светлина.

— През тази седмица е Деня на падналите във войните — обясни той търпеливо.

— Да, не е необходимо да казваш нищо повече — усмихна се Коул. — Как можах да забравя? Всяка година по това време отбелязваш с буйни вакханалии настъпването на летния сезон. Това, което започна като скромно градинско увеселение преди години, вече прерасна в…

— О, стига! — отегчено махна с ръка Тайлър. — Току-що изслушах лекция от татко и нямам желание да я чуя отново, скъпи братко!

— И коя по ред беше? — попита развеселен Коул.

— Вероятно трийсет и петата за последния месец, но все още няма никакъв признак, че ще се задомя, цитирам дословно „с хубава прилична млада жена“, която да ме превърне в сериозен и предан съпруг.

— Хм, прилична млада жена? — Коул потисна усмивката си. — Мислиш ли, че татко е имал някоя предвид? Подходяща партия, с положение и добри връзки в обществото, някоя племенница например?

— Несъмнено, но не спомена имена. Обаче беше твърдо убеден, че тази прилична жена със сигурност не е сред сегашните ми познати. Баща ми смята, че всяка жена, с която се срещам, търси или секс, или пари, или и двете заедно.

— Чудя се откъде има това впечатление? — подсмихна се Коул.

— Не започвай и ти! Истината е, че аз не се интересувам от „хубави прилични млади жени“ или поне не за дълго. Закъде да бързам? Мъжете и на петдесет могат да се оженят и да имат деца…

— Да, да, всеизвестната теория на Уорън Бийти — кимна Коул. — С положителност това е силен аргумент в полза на продължителния ергенски живот. Надявам се, че си го използвал в разговора с татко. Убеди ли го?

— Ни най-малко. Каза, че не се интересува какво правят останалите, аз съм негов син и той не може да гледа как погубвам най-хубавите години от живота си с нищо незначещи жени… — Гласът на Тайлър заглъхна. — Сигурен съм, че ситуацията ти е позната. Вероятно ти е изнасял същата лекция, преди да се ожениш за Челси.

— Той много се промени през последните години, Тайлър — каза замислено Коул. — Откакто се ожени за Нина, той…

— … желае и всички останали да бъдат обвързани — прекъсни го мрачно Тайлър. — Предполагам, не иска да е сам в нещастието.

— Знаеш, че татко не е нещастен. Напротив, на седмото небе е и мисля, че още не е слязъл на земята. Той действително желае същото щастие и за синовете си. И е прав, че губиш години от живота си в преследване на всичко друго, с изключение на това, което би ти донесло щастие. Той обича Нина от… Колко ли години са това? Почти трийсет и пет? Преди най-после да…

— Не искам да говорим за тази драматична любовна история — прекъсна го грубо Тайлър. — Тя няма нищо общо с мен. Аз не напътствам никого и от никого не искам съвети. Напълно съм доволен от живота, който водя, и мразя да ми казват, че си губя времето, защото съм решил да не се обвързвам с някоя „прилична млада жена“, която от чувство за дълг ще ме дари с необходимия наследник и ще ме превъзпитава, докато ме превърне в образцов домошар.

— Ще е необходимо много повече, за да успее да извърши тази метаморфоза с теб — отвърна весело Коул.

— Много забавно! — Усмивката на Тайлър напомняше по-скоро вълче озъбване, отколкото безгрижна веселост. — Спести си остроумията. Да не мислиш, че са ми необходими след проповедите на баща ми и възхвалите му на домашния уют.

— Съжалявам — отговори Коул, въпреки че гласът му не прозвуча ни най-малко извинително. — Повече няма да говоря за твоя… ъ-ъ… светски живот. Да преминем към по-безопасна тема. Недвижимите имоти, например.

— Безопасна тема… Недвижимите имоти… Отново проявяваш недодяланото си чувство за хумор. Съветът ми към теб е да си гледаш работата в „Тримейн Инкорпорейтид“ и да стоиш настрана от поучителните теми, братко.

— Добре, добре. Ще ти спестя моето поразяващо остроумие. Но аз действително имам сериозен въпрос към теб. Успя ли да закупиш онзи парцел на ъгъла до твоята къща? Преди известно време спомена, че собственикът е много болен и смяташ да му направиш предложение, на което той няма да откаже. Какво стана с него?

— За нещастие, нищо — намръщи се Тайлър. — Адвокатът ми отиде при стареца, но той почина наскоро след това и остави мястото на племенника си.

— А племенникът, от своя страна, е поискал баснословна цена в момента, в който е разбрал, че един Тримейн се интересува от собствеността — обобщи Коул. — Жалко.

— Племенникът е загинал, така че вдовицата и децата му наследяват всичко — продължи Тайлър безизразно. — И очевидно те възнамеряват да живеят там. Нанесоха се преди три месеца.

— Е, надявам се, нямаш някакви непочтени намерения. Искам да кажа, да се заплашват вдовици и сирачета не е…

— Не съм заплашвал вдовицата — прекъсна го Тайлър с въздишка. — Всъщност бях много учтив с нея. По телефона. Не сме се срещали лично. Тя ми се обади миналия месец преди служебното ми пътуване до Япония. Открила онзи нещастен бездомен сив котарак в мазето си и решила, че може да е мой. Бях го нарекъл Психо Кити, заради неговата недружелюбност и редовно му оставях храна, но я уверих, че не е мой. И тя го взе у тях. — Тайлър се усмихна. — Кръстила го Слут, или с други думи Следотърсача, защото успява да влезе и излезе отвсякъде, без да го забележат. Слут! Казах й, че това е най-глупавото име за един котарак и че е луда да го пусне в къщата си.

— Казал си й, че е глупава и луда? — повдигна вежди Коул. — Това израз на галантното ти отношение ли е, или илюстрация на пословичната ти очарователност?

— Направих й услуга. Имах основателни причини да го нарека Психо Кити, защото е непредсказуем също като терорист. Не съм се опитвал да очаровам Кари, така се казва тя, Кари Уилкокс. Искам само да я накарам да напусне, за да купя мястото, а не да демонстрирам добри съседски отношения.

— Е, шумотевицата през този уикенд вероятно ще ти свърши добра работа. Тъкмо ще разбере как забавляваш многобройните си приятели. Сигурен съм, че ще бъде ужасна изненада. Съчувствам на бедната жена.

— Ще я поканя на купона — усмихна се дяволито Тайлър. — Ще се отбия у тях веднага щом се прибера. Аз винаги каня съседите, които са собственици на имотите. Наемателите не ме интересуват.

— Предполагам, никой от тях не идва, но поканата ти е един вид застраховка, че по-късно няма да извикат полиция, за да се оплачат от шумното увеселение, което продължава часове наред? Интересно как ще реагира вдовицата? Ти каза, че имала деца. На колко са години?

— Откъде да знам? — изръмжа Тайлър. — Не съм ги виждал. А може — лицето му просветна — след този купон госпожа Уилкокс да реши да ми продаде къщата си.

— Мисля, че можеш да разчиташ на това. — Коул погледна часовника си. — Трябва да се прибирам. Този уикенд с Челси ще водим децата на планина и искаме да тръгнем веднага след обяд, така че малките да спят през по-голяма част от пътуването.

— Пътуване с кола, с две деца… Това е моята представа за кошмар — потръпна Тайлър. — Защо изобщо трябва да ходите някъде с тези малки деца? Където и да отидете, ще имате същите грижи с тях във всяка минута от денонощието. Със същия успех бихте могли да си останете вкъщи, поне ще си спестите грижите по разнасянето на багажа.

— Мисля, че сега не е нито времето, нито мястото да обсъждам с теб радостите от бащинството, Тайлър — отвърна сухо Коул. — Ще ти кажа само, че един ден ще разбереш и оцениш ролята на децата в своя живот.

— Още заплахи — проблеснаха белите равни зъби на Тайлър. — Отначало татко с неговата „прилична жена“, сега и ти — с тези деца. Е, аз отивам да отпразнувам липсата им в моя живот, като ще се радвам на всеки миг от моята почивка.

Братята се разделиха с весели пожелания за уикенда, въпреки различията в плановете си. Коул тръгна към своя уютен дом в квартал „Мериленд“, където съпругата му Челси, тригодишния Даниъл и десетмесечната Кайли-Ан нетърпеливо го очакваха.

Тайлър потегли към някога модерната, но вече поостаряла жилищна част в северозападен Вашингтон. От улицата се виждаха дворове, дървета и недостатъчно добре поддържани елегантни къщи, повечето от които се нуждаеха от значителни средства, за да възвърнат предишния си блясък. Много от дългогодишните им обитатели прекарваха другаде зимата и лятото и имотите им бавно западаха. След смъртта на някои от по-възрастните, къщите им бяха продадени или разделени на самостоятелни апартаменти, които се даваха под наем и бяха доходно перо за наследниците, притежатели на къщи на друго място. Млади хора, повечето от които нови за този квартал, сами или разведени, студенти или току-що постъпили на работа, влизаха и излизаха, без някой да забелязва тяхното присъствие или отсъствие.

Ако някога бяха съществували добросъседски чувства, то те бяха изчезнали, когато преди десетина години Тайлър се нанесе тук. Но той нямаше нищо против. Създалата се безлична, преходна атмосфера го устройваше напълно. Той нямаше нужда от съседските увеселения и от създаването на родителски групи за осигуряване безопасността на улицата.

Тайлър притежаваше триетажна тухлена къща, издигната в центъра на просторен, обграден със зеленина двор, в съседство с малката невзрачна сграда на ъгловия парцел. Откакто се нанесе, Тайлър правеше планове как ще купи това място, ще събори грозната постройка и ще разшири владенията си. До този момент не беше имал късмет, но сега беше сигурен, че ще успее. Беше неизбежно. Не съществуваше Тримейн, който да не е осъществил желанията си.

Тайлър паркира колата си, червен „Тъндърбърд“, класически модел 1957 година — „перлата в короната“ на неговата колекция от автомобили, и се запъти да покани семейство Уилкокс. Беше с деловия си костюм, с безупречна бяла риза и червена вратовръзка, когато почука на вратата им.

Отвори висок светлокос двайсетгодишен младеж с отрязани до коленете джинси и памучна фланелка. Очевидно синът на вдовицата, реши Тайлър. Предполагаше, че жената е около петдесетте и един син в колеж се втасваше в общата картина.

— Аз съм вашият съсед, Тайлър Тримейн — представи се той с дружелюбна усмивка. И за да бъде по-непринуден свали сакото си, разкопча ризата и разхлаби възела на вратовръзката си, докато говореше. — Бих искал да поканя вас и семейството ви на пикника, който организирам утре в чест на Деня на падналите във войните. По традиция каня и съседите си. Ще сервираме вечерята около девет, но можете спокойно да дойдете и по-рано за едно питие. Най-ранните птички обикновено пристигат около седем.

Младежът го наблюдаваше, без да може да реагира. Накрая се овладя и му подаде ръка за поздрав.

— Влезте, влезте, моля! Аз съм Бен Шоу, братът на Кари. Благодаря за поканата.

Тайлър пристъпи напред и хвърли бърз поглед наоколо. Антрето и двете стаи пред тях бяха с овехтели тапети, остаряла мебелировка, разбит паркет и прозорци, превърнали се в реликви. Щеше да е необходимо цяло състояние, за да се стегне къщата. Вдовицата и семейството й биха могли да си поживеят по-добре със сумата, която ще получат за тази собственост от мен, реши доволно Тайлър.

— Вие… — Бен Шоу пое дълбоко въздух и продължи: — Да не би да сте от фамилията Тримейн? Тези… които притежават вериги от дрогерии и книжарници?

Тайлър се усмихна снизходително. Беше свикнал със страхопочитанието, което внушаваше името на разрастващата се в национален мащаб корпорация на фамилията.

— Чувствам се виновен, че не се представих — каза той учтиво и подаде една от служебните си визитни картички, която го идентифицираше като Тайлър Тримейн, изпълнителен вицепрезидент, управление „Маркетинг и връзки с обществеността“ в „Тримейн Инкорпорейтид“.

Бен разгледа картичката с благоговение.

— За мен е чест да се запозная с вас, господине — прозвуча почтително гласът му.

Тайлър почувства, че го обзема раздразнение. Самият той не беше много по-възрастен от този хлапак!

— Знам, че сестра ми ще иска да попита госпожа Тримейн дали да донесе нещо на пикника — продължи Бен. — Кари прави страхотен пудинг с плодове и би могла…

Тайлър се втренчи в младежа. Пудинг с плодове?! На неговия пир?!

— Не, няма да е необходимо — бързо отговори той. — Освен това няма госпожа Тримейн, искам да кажа, няма госпожа Тайлър Тримейн. Трите дами с тази фамилия са съпругите на баща ми и на двамата ми братя.

— Значи все още не са ви надянали хомота, а? И аз не бързам с това, честно казано — допълни Бен поверително.

Тайлър се размърда неловко. Не искаше да споделя тайни с този младок. Внезапно до съзнанието му достигнаха думите на Бен.

— Казахте, че сте брат на Кари Уилкокс… ъ-ъ… вдовицата, която наследи това място от стария господин Уилкокс?

Нещо не се връзваше в историята. Можеше ли петдесет и няколко годишна жена да има брат колежанин?

— Да, тя ми е сестра и… — Бен замълча по средата на изречението и извика високо: — Кари, имаш гости!

— Тихо, Бенджи! Ще събудиш бебето — приглушено отвърна тя, но Тайлър без колебание позна мелодичния младежки глас, с когото бе разговарял по телефона.

— Кари, това е твоят съсед, Тай…

— О, господин Тайлър! — Кари Шоу Уилкокс се появи в малкото антре. — Колко е хубаво най-после да се запознаем с вас. — Тя пристъпи напред и се здрависа непринудено. Усмихваше се широко, а големите й сини очи сякаш излъчваха топлина. — Дойдохте да проверите как се чувства Слут ли? Той много бързо придоби навиците на домашна котка.

Гласът й преминаваше някъде покрай Тайлър. Той чу думите, нещо за котката, но те не достигнаха до съзнанието му. Гледаше я напълно объркан — тя очевидно не беше петдесетгодишната вдовица, която бе очаквал да види. Кари Уилкокс изглеждаше на възрастта на брат си, а може би дори по-млада. Вдовица на двайсет години?! Беше удивително красива, добре сложена и с миловидно лице.

Очите му се плъзнаха по светлорусата коса, която се спускаше тежко на раменете й. Имаше морскосини очи, подчертани от дълги тъмни мигли, а когато се усмихнеше, цялото й лице се озаряваше. Носеше свободни къси панталони на сини и бели райета и памучна фланелка. Въпреки скромните й дрехи, Тайлър оцени красотата на слабото й, но женствено тяло. Кожата й беше гладка и нежна.

Тайлър инстинктивно отстъпи назад, беше забравил да диша. Значи така се чувства човек, когато го удари гръм.

— Кари, името му не е господин Тайлър, а Тримейн — поправи сестра си Бен. — Нали знаеш, дрогериите и книжарниците на Тримейн. Онези Тримейн!

— Когато говорихме по телефона, останах с друго впечатление. — Кари изглеждаше объркана.

— Сигурно си чула погрешно. Той е Тайлър Тримейн — настоя Бен. — Имам визитната му картичка. Искаш ли да я видиш?

Тайлър изведнъж осъзна, че двамата го обсъждаха, сякаш беше невидим. Той прочисти гърлото си. Време беше да обяви присъствието си.

— Вероятно връзката е била лоша онази вечер, госпожо Уилкокс. Чули сте само първото ми име.

— Лоша връзка между съседни къщи? — засмя се Кари. — Вие сте много тактичен, господин Тримейн.

— Съседи сме и настоявам да ме наричате Тайлър!

Тя обърна глава към него и в очите й заиграха весели пламъчета.

— Звучи ми като предложение и аз да поискам да ме наричате Кари.

— Точно така. Кари.

Тайлър я изучаваше с любопитство. Беше твърде млада за него, при това спомена и за бебе, а това унищожаваше всички възможности за по-близки контакти, дори да решеше да не обръща внимание на възрастта й. Но беше удоволствие да я наблюдава, красива и естествена, със свежест, която рядко срещаше в своя изискан и забързан свят. Не можеше да свали поглед от нея.

— Съвсем различна си… от очакванията ми — проговори, изненадан, че изказва гласно мислите си. Въпреки че изглеждаше спонтанен, така го описваха приятелите му и неговите обожателки, всяка негова неволна забележка, непреднамерено действие или каприз, бяха предварително и старателно обмисляни, за да предизвикат максимален ефект. — Предполагах, че си по-възрастна, след като си вдовица — продължи той, все още под влияние на обзелата го неловкост, и прехапа устни заради нетактичността си. В този момент никой не можеше да го обвини, че е „сладкодумна змия“, определение, което му даваха неговите неприятели.

— Има вдовици и на двайсет — каза тихо Кари и очите й помръкнаха. Останало без усмивка, лицето й внезапно се състари.

— На колко си години? — спонтанно попита той и веднага съжали за въпроса. Знаеше много добре колко докачливи са жените на тази тема.

— Ние сме на двайсет и шест — намеси се Бен. — Рожденият ни ден е на първи април. Какво глупаво съвпадение, нали? Не можете да си представите всички шеги по този повод.

— Познато ми е, защото и аз съм роден тогава. — Тайлър се загледа в брата и сестрата с неподправена изненада. — Значи имате един и същ рожден ден? Близнаци ли сте?

— Всъщност ние сме трима — отговори Кари. — Сестра ми Алекса, Бен и аз. — И тя зачака неизбежната реакция, която обикновено следваше тези думи.

Точно така и стана.

— Трима близнаци?! — повтори той невярващо. Човек не среща всеки ден близнаци. Ситуацията изискваше да направи някакъв коментар, но в този момент нищо подходящо не му идваше наум. Беше твърде необичайно за него. Обикновено бе красноречив, точните и елегантни фрази му идваха съвсем спонтанно.

— Татко решил, че докторът се пошегувал заради първи април, когато му съобщил, че има трима близнаци — започна да разказва весело Бен. — Очаквали са само двама, Кари е била голямата изненада. — Бен я побутна с лакът, а сините му очи проблеснаха закачливо. — Обикновено казвам, че е била „абсолютният шок“, но тя не е съгласна. Кари е по-скоро изненадваща, отколкото шокираща, въпреки че често е и двете.

— А Бен е комикът в семейството — пошегува се Кари.

— Да, виждам — отвърна сухо Тайлър. — Шегите му са същите като на брат ми. Всички заедно ли живеете тук?

— Не, с Алекса имаме собствени къщи, но прекарваме повечето време тук. Все още ли искате да дойдем всички на вашата забава или това се отнася само за постоянните съседи?

— Бен, за бога — смъмри го Кари.

— Той дойде да ни покани на пикника си утре вечер, Кари — възропта Бен. — Говореше за цялото семейство и аз искам само да съм сигурен…

— Разбира се, че всички сте поканени — намеси се Тайлър. Начинът, по който те двамата разговаряха помежду си, беше много дразнещ — сякаш той не съществуваше. А Тайлър Тримейн беше свикнал да бъде винаги в центъра на вниманието, да е излишен беше съвсем необичайна роля за него.

Почувства се странно уморен. А и беше толкова топло тук!

— Става късно. — Той погледна часовника си, внезапно решил, че трябва да си тръгне веднага. — Имам…

— Искаш ли да видиш Слут, преди да си тръгнеш? — попита учтиво Кари.

— Онзи ужасен котарак! — възкликна Бен. — Само да видиш любимото му място, Тайлър! — Той хвана госта за рамото и го дръпна нетърпеливо. — Хайде!

Тайлър пристъпи с нежелание във всекидневната, която беше с овехтели мебели и олющен прозорец. Видя и неподкастрения жив плет, който разделяше неговия двор от нейния. Височината и близостта на къщата му спираше слънчевите лъчи и хвърляше сянка в стаята.

— Ето го и Слут, отгоре на раклата — посочи Кари. Дебел котарак на тъмни петна, с разкъсано ляво ухо, несъмнено резултат от някоя котешка война, се беше изтегнал в ъгъла на стаята.

— Това е неговият наблюдателен пост — пошегува се Бен.

— Слут знае и вижда всичко — добави Кари и двамата весело се разсмяха.

Те очевидно се забавляваха чудесно. Тайлър се почувства отново пренебрегнат и още повече му се прииска да си тръгне. А когато внезапен плач на бебе прониза тишината, той веднага се отправи към вратата. Нямаше намерение да остане и да се възхищава на някакво пеленаче!

— Ако решите да дойдете на пикника, ще се видим утре — провикна се той вече от пътеката на двора. Осъзна, че думите му прозвучаха, сякаш не го беше грижа дали ще отидат, или не. И в действителност беше точно така.

Тайлър извади кърпичка от джоба и избърса челото си. Всъщност интересуваше го, призна си той мрачно. Знаеше, че ще станат свидетели на това, което брат му така точно бе определил като „вакханалийско посрещане на лятото“, а не му се искаше те да го видят.

Въпреки че се смяташе за циник, почувства странното желание да защити Кари и брат й, тяхната наивност, младост и невинност.

Да му предложат пудинг с плодове! Да му покажат котката си! Какво неподправено простодушие. Тяхната откровеност и наивитет го караха да се чувства неудобно… и виновно. Те бяха толкова различни. Посещението му беше като среща между Дракула и Снежанка.

Тайлър не обичаше да се чувства неловко, нито пък виновен или излишен. А Кари Шоу Уилкокс и нейният брат предизвикваха в него именно такова усещане. Колкото по-бързо купи нейната собственост, толкова по-добре. И ако утрешното веселие допринесе за това… Е, щеше да е жалко, но беше необходимо. „Целта оправдава средствата“ — нали такъв беше девизът на изпълнителния директор на отдела по маркетинг?

Освежен от прохладата на поддържаната с климатична инсталация просторна всекидневна, Тайлър погледна към порутената къща на съседите. И внезапно изплува споменът за поразяващото впечатление, което му направи Кари Уилкокс. Само представата за нейните огромни тъмносини очи и чаровната й усмивка го накараха да замръзне на мястото си.

Абсурд! Невъзможно беше да го привлича само защото беше много по-различна от жените, с които той обикновено се срещаше.

Тя не бива да ме привлича, ядосано си помисли Тайлър. Беше нечестно… спрямо нея. Той не търсеше сладки, почтени, млади овдовели майки. Тази мисъл беше по-ужасяваща дори от желанието на неговия баща да му намери прилична жена.

А Тайлър, изпеченият хитрец, отдавна беше решил да остане необвързан и свободен. Досега не беше пристъпил обещанието си. Не смяташе, че ще му бъде трудно да го удържи и в бъдеще.