Банте Хенепола Гунаратана
Осъзнатост на чист български (18)

Глава 16
Какви са ползите за теб

Можеш да очакваш определени ползи от медитацията си. Първоначалните са практични, прозаични неща; по-напредналите етапи са дълбоко трансцендентални. Те вървят заедно от простото към възвишеното. Ще опишем някои от тях тук. Собственият ти опит е единственото нещо, което има значение.

Тези неща, които наричаме пречки или замърсявания, са повече от просто неприятни умствени навици. Те са главните прояви на самия процес на егото. Самото усещане за его представлява чувство на разделение — възприемане за разстояние между това, което наричаме „мен“, и онова, което наричаме „друго“. Това възприемане се поддържа само ако се упражнява непрекъснато, а пречките представляват точно това упражняване.

Алчността и похотта са опити да получа „малко от това“ за мен; омразата и неприязънта са опити за поставяне на по-голямо разстояние между „мен и това“. Всички замърсявания зависят от възприемането на бариера между аз-а и другото, а всички те подхранват това възприемане, всеки път когато се упражняват. Осъзнатостта възприема нещата дълбоко и с голяма яснота. Тя насочва вниманието ни към корена на замърсяванията и оголва техния механизъм. Тя вижда техните плодове и техните ефекти върху нас. Тя не може да бъде заблудена. Веднъж след като си видял какво представлява наистина алчността и какво наистина причинява на теб и на останалите, просто по естествен път спираш да се въвличаш в нея. Когато някое дете изгори ръката си на горещата фурна, няма нужда да му казваш да я дърпа; то го прави естествено, без съзнателна мисъл и без решение. В нервната система има вграден рефлекс точно за тази цел и той работи по-бързо от мисълта. Когато детето възприеме усещането за горещина и започне да плаче, ръката вече е била дръпната рязко от източника на болката. Осъзнатостта работи на практика по същия начин: тя е безмълвна, спонтанна и съвършено ефикасна. Ясната осъзнатост задържа растежа на пречките; непрекъснатата осъзнатост ги унищожава. По този начин, когато се развие истинска осъзнатост, стените на самото его се събарят, копнежът намалява, състоянията на отбранителност и скованост отслабват, ставаш по-открит, приемащ и гъвкав. Научаваш се да споделяш своята любяща доброта.

По традиция будистите не са склонни да говорят за абсолютната природа на човешките същества. Но онези, които са склонни изобщо да изказват описания, обикновено казват, че нашата абсолютна същност или Буда природа е чиста, свята и присъщо добра. Единствената причина човешките същества да се проявяват по друг начин е, че нашето преживяване за тази абсолютна същност е препречено; то е блокирано като вода зад бент. Пречките са тухлите, от които е построен бентът. Когато осъзнатостта започне да разтваря тухлите, се пробиват дупки в бента и състраданието и съпричастната радост започват да се изливат напред. С развиването на медитативна осъзнатост цялото ти усещане от живота се променя. Усещането да си жив, самото усещане да бъдеш в съзнание, става ясно и точно. Вече не е просто незабелязван фон за грижите ти. Става нещо, което постоянно се възприема.

Всеки преминаващ момент изпъква сам по себе си; моментите вече не се сливат в една незабелязвана мъглявина. Нищо не се полира и не се приема за даденост, никои преживявания не се заклеймяват като просто „обикновени“. Всичко изглежда ярко и специално. Въздържаш се от категоризиране на преживяванията в умствени кутии. Описанията и тълкуванията се избутват настрани и всеки момент от време се оставя да говори за себе си. В действителност слушаш какво има да ти каже и слушаш така, сякаш го чуваш за първи път. Когато медитацията ти стане наистина силна, тя става и постоянна. Постоянно наблюдаваш с чисто внимание както дъха, така и всеки умствен феномен. Чувстваш се все по-стабилен, все по-закотвен в оголеното и просто преживяване на всеки един момент.

Когато умът ти се освободи от мислите, той става напълно буден и почива в съвършено проста съзнателност. Тази съзнателност не може да се опише адекватно. Думите не са достатъчни. Тя може единствено да се преживее. Дъхът престава да бъде просто дъх; вече не е ограничен до статичната и позната представа, която някога си възприемал. Вече не гледаш на него като на последователност от просто вдишвания и издишвания; това вече не е някакво незначително монотонно преживяване. Дъхът става жив, променящ се процес, нещо живо и вълнуващо. Той вече не е нещо, което се случва във времето; той се възприема като самия настоящ момент. Времето се вижда като концепция, а не преживяна реалност.

Това е опростена, първична съзнателност, оголена от всички странични подробности. Тя е установена в живия поток на настоящето и е белязана от ясно изразено чувство за реалност. Знаеш без никакво съмнение, че това е истинско, по-истинско от всичко, което някога си преживявал. Веднъж като добиеш това възприемане с абсолютна сигурност, вече имаш свежа гледна точка, нов критерий, спрямо който да измерваш своя опит. След това възприемане започваш да виждаш ясно онези моменти, когато участваш само в чистите феномени, както и онези моменти, в които нарушаваш феномените с умствени становища. Виждаш се как сам изкривяваш реалността с умствени коментари, с изхабени образи и лични мнения. Знаеш какво правиш, когато го правиш. Започваш да ставаш все по-чувствителен към начините, по които изпускаш истинската реалност, и започваш да клониш към простата обективна перспектива, която не добавя или изважда нищо от това, което е. Ставаш много възприемчив човек. От тази гледна точка всичко се вижда с яснота. Неизброимите дейности на ума и тялото изпъкват с ослепителни подробности. Осъзнато наблюдаваш непрекъснатото възникване и спадане на дъха; наблюдаваш безкрайния поток от телесни усещания и движения; сканираш през бърза последователност от мисли и чувства и усещаш ритъма, кънтящ от непрестанния ход на времето. А насред цялото това безспирно движение няма никакъв наблюдател, има само наблюдаване.

В това състояние на възприемане нищо не остава еднакво за два последователни момента. Всички неща се виждат като постоянно променящи се. Всички неща се раждат, всички неща остаряват и умират. Няма изключения. Пробуждаш се и осъзнаваш непрестанните промени на собствения си живот. Оглеждаш се наоколо и виждаш, че всичко тече, всичко, всичко, всичко. Всичко възниква и утихва, засилва се и отслабва, започва да съществува и отминава. Целият живот, дори най-малката част от него — от безкрайно малкото до Индийския океан — е постоянно в движение. Възприемаш вселената като велика течаща река от преживявания. Най-скъпоценните ти притежания ти се изплъзват, а същото се случва и със самия ти живот. И въпреки това тази непостоянност не е причина за скръб. Стоиш неподвижно, гледаш с широко отворени очи тази непрестанна дейност, а реакцията ти е на възхитителна радост. Всичко се движи, танцува и е пълно с живот.

Като продължаваш да наблюдаваш тези промени и виждаш как всичко пасва на мястото си, започваш да осъзнаваш близката взаимовръзка между всички умствени, сетивни и емоционални феномени. Виждаш как една мисъл води към друга, виждаш как разрушението предизвиква емоционални реакции, а чувствата предизвикват още мисли. Действия, мисли, чувства, желания — виждаш как всички те са тясно свързани заедно в една деликатна тъкан от причина и следствие. Наблюдаваш как приятните преживявания възникват и отминават и виждаш, че никога не остават; наблюдаваш как болката идва неканена и наблюдаваш как неспокойно се бориш, за да я отхвърлиш; виждаш как се проваляш. Всичко се случва отново и отново, докато ти стоиш тихо отдръпнат назад и просто наблюдаваш как работи всичко това.

От самата тази жива лаборатория възниква едно вътрешно и неопровержимо заключение. Виждаш, че животът ти е белязан от разочарование и неудовлетвореност и ясно виждаш източника на това. Тези реакции възникват от собствената ти неспособност да получиш това, което искаш, от твоя страх да загубиш това, което вече си спечелил, и от твоя навик никога да не си доволен с това, което имаш. Това вече не са теоретични концепции — видял си тези неща сам и знаеш, че са истински. Възприемаш собствения си страх, собствената си базова несигурност в лицето на живота и смъртта. Това е дълбоко напрежение, което стига чак до корена на мисълта и превръща целия живот в една борба. Наблюдаваш се как неспокойно пристъпяш пипнешком, плашливо се вкопчваш за нещо, каквото и да е, за което да се задържиш насред всички тези плаващи пясъци, и виждаш, че няма за какво да се хванеш, нищо, което да не се променя.

Виждаш болката от загубата и скръбта, виждаш как си принуден да свикваш с болезнени развития ден след ден в собственото ти обикновено съществуване. Виждаш напреженията и конфликтите, присъщи на самия процес на всекидневния живот, и виждаш колко повърхностни всъщност са повечето ти притеснения. Виждаш развитието на болката, болестта, старостта и смъртта. Научаваш се да се възхищаваш как тези ужасни неща всъщност изобщо не са страшни. Те са просто реалност.

Чрез това интензивно проучване на отрицателните аспекти на твоето съществуване, се запознаваш на дълбоко ниво с дукха, неудовлетворителната природа на цялото съществуване. Започваш да възприемаш дукха на всички нива на човешкия живот — от очевидните до най-трудно доловимите. Виждаш как страданието неизбежно идва в присъствието на вкопчването. Веднага щом се вкопчиш за нещо, болката следва неизбежно. Веднъж като се запознаеш напълно с целия процес на желанието, ти изостряш чувствителността си към него. Виждаш къде възниква, кога възниква и как ти влияе. Виждаш как работи отново и отново, как се проявява през всеки канал на сетивата, превзема ума и прави съзнанието свой роб.

Насред всяко приятно преживяване наблюдаваш как се появяват собствените ти копнеж и вкопчване. Насред неприятните преживявания наблюдаваш как настъпва много мощно съпротивление. Не блокираш тези феномени, само ги наблюдаваш, виждаш ги като самия материал на човешката мисъл. Търсиш това нещо, което наричаш „мен“, но намираш едно физическо тяло и разбираш как си идентифицирал усещането си за себе си с тази торба от кожа и кости. Продължаваш да търсиш и откриваш всички видове умствени феномени, като например емоции, умствени модели и мнения, и виждаш как идентифицираш усещането си за себе си с всеки от тях. Наблюдаваш как желаеш да притежаваш, да пазиш и да защитаваш тези жалки неща и виждаш колко лудо е това. Тършуваш яростно измежду тези различни неща, непрекъснато търсейки себе си — физическа материя, телесни усещания, чувства и емоции — всичко продължава скоростно да се върти, докато ти риеш през тях и се взираш във всяко кътче и пролука, безкрайно търсейки „мен“.

Не намираш нищо. В цялата тази колекция от умствено оборудване, в този безкраен поток от вечно променящи се преживявания, всичко което намираш е безброй безлични процеси, причинени и обусловени от предишни процеси. Не може да се открие непроменящ се „аз“; всичко е процес. Откриваш мисли, но не и мислител, откриваш емоции и желания, но никой не ги извършва. Самата къща е празна. Няма никой вкъщи.

Цялото ти разбиране за „аз“ се променя в този момент. Започваш да гледаш на себе си, сякаш си снимка във вестника. Когато се гледа с просто око, вижданата снимка е определено изображение. Когато се гледа през лупа, всичко това се разпада на заплетена подредба от точки. По подобен начин под проникващия взор на осъзнатостта усещането за самоличност, „аз“ или някакво „същество“ губи своята основателност и се разтваря. Идва момент в проницателната медитация, когато трите характеристики на съществуването — преходност, незадоволителност и липса на „аз“ — се втурват вкъщи със сила, която разбива всички концепции. Ясно разбираш от собствен опит непостоянството на живота, страдащата същност на човешкото съществуване и истината за липса на „аз“. Разбираш тези неща толкова нагледно, че внезапно се пробуждаш за абсолютната безполезност от копнежи, вкопчване и съпротивление. В яснотата и чистотата на този дълбок момент нашето съзнание се преобразува. Обектът на аз-а се изпарява. Остават само безкраен брой взаимосвързани безлични феномени, които са обусловени и вечно променящи се. Копнежът се потушава и едно огромно бреме е повдигнато. Остава само един поток без усилие, без следа от съпротивление или напрежение. Остава само мир и блаженството на Нирвана, несъздаденото, се осъзнава.