Майкъл Крайтън
Аборт (14)

Тринайсет

Когато се върнах у дома, къщата беше тъмна и в нея нямаше никой. Бележка в кухнята съобщаваше, че Джудит и децата са при семейството на Лий. Обиколих кухнята и надникнах в хладилника; бях гладен, но неспокоен и не ми се щеше да си правя сандвич. Задоволих се с чаша мляко и малко останала салата от зеле. Тишината на къщата ме потискаше. Тогава реших да отида до дома на Лий — те живееха само на една пресечка от нас.

Къщата на Лий е тухлена, масивна и стара и с нищо не се различава от останалите къщи. Винаги съм си мислил, че тя не подхожда на Арт.

Вътре обстановката беше мрачна. Бети седеше в кухнята със застинала усмивка на лицето си и хранеше едногодишното си бебе; тя изглеждаше уморена и раздърпана, въпреки че обикновено се обличаше безупречно.

Джудит седеше до нея, а Джейн, най-малкото ни дете, се държеше за полата на Джудит. Тя започна да прави това само преди няколко седмици.

От хола се чуваше тупурдията, която вдигаха момчетата, докато с пистолети и капси играеха на ченгета и крадци. При всеки изстрел Бети потреперваше.

— Бих искала да престанат, но сърце не ми дава…

Отидох в хола. Всичките мебели бяха преобърнати.

Иззад един фотьойл надничаше Джони, четиригодишният ни син. Той ми помаха с ръка, после стреля с пистолета си. Зад канапето, в другия край на стаята, се бяха свили двете момчета на Лий. Димът във въздуха щипеше на ноздрите, а подът беше засипан с опаковки от хартиени капсули.

Джони стреля и изкрещя:

— Улучих те!

— Не успя — отговори Анди Лий, който беше на шест.

— Улучих те, ти си мъртъв.

— Не съм мъртъв — каза Анди и натисна спусъка на пистолета си. Но капсите се бяха свършили и се чу само изщракване. Той бързо се наведе и се провикна към Хенри Лий:

— Прикривай ме, докато заредя.

— Окей, партнер.

Анди започна да зарежда, но това му се удаваше трудно и той стана нетърпелив. По средата на зареждането спря, насочи оръжието си и извика:

— Бум! Бууум!

И тогава продължи.

— Не е честно — извика Джони иззад стола. — Ти си мъртъв.

— И ти също — каза Хенри. — Току-що те уцелих.

— Така ли? Ето ти тогава. — Стрелянето продължи. Върнах се в кухнята при Джудит и Бети.

— Откри ли нещо днес? — попита Бети.

— Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.

Тя се усмихна кисело с усмивката на Арт.

— Да, докторе.

— Не се шегувам.

— Надявам се да си прав — каза тя, сипвайки лъжица ябълков сок в устата на бебето, който се разля по брадичката му.

— Току-що получихме лоши новини — каза Джудит.

— Е?

— Преди половин час се обади Бредфорд, адвокатът на Лий. Няма да се заеме със случая.

— Обясни ли защо?

— Нищо определено. Каза само, че нямал възможност. Запалих цигара и се опитах да остана спокоен.

— Най-добре ще е да му телефонирам — казах.

Джудит погледна часовника си.

— Сега е пет и половина. Вероятно си е тръгнал.

— Ще опитам все пак — отговорих аз и отидох в кабинета на Арт. Джудит ме последва.

— Какво става всъщност? — попита тя.

Поклатих глава.

— Нещо лошо ли?

— Прекалено рано е да се каже. — Аз седнах зад бюрото на Арт и започнах да набирам телефона на Бредфорд.

— Гладен ли си?

— Хапнах на идване.

— Изглеждаш уморен.

— Добре съм — отговорих. Тя се наведе над бюрото и аз я целунах по бузата.

— Обади се Фриц Вернер. Каза, че иска да говори с теб.

Трябваше да го очаквам. Винаги можеше да се разчита на информираността на Фриц — той знаеше всичко. Може би имаше да ми каже нещо важно, може би можеше да ми помогне.

— Ще му позвъня по-късно.

— И да не забравя — каза тя, — онова парти е утре.

— Не искам да ходя.

— Трябва да отидем. На Джордж Морис е.

Бях забравил.

— Добре — съгласих се аз. — В колко часа е?

— В шест. Ще тръгнем рано.

Тя се върна в кухнята. В същия миг секретарката вдигна телефона.

— Бредфорд, Уилсън и Стъргъс.

— Мистър Бредфорд, ако обичате.

— Съжалявам. Мистър Бредфорд вече си тръгна.

— Как мога да го намеря?

— Мистър Бредфорд ще бъде в офиса си утре сутринта в девет.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Съжалявам, сър.

— Не съжалявайте — казах. — Просто ми го намерете. Обажда се доктор Бери.

Не знаех дали името ми й говореше нещо, но бях длъжен да опитам. Тонът й се промени веднага.

— Останете на линията, докторе.

Последва кратка пауза, после секретарката се обади отново:

— Мистър Бредфорд точно си тръгваше, но ще говори с вас.

— Благодаря.

Чу се механично изщракване.

— Джордж Бредфорд на телефона.

— Мистър Бредфорд, обажда се Джон Бери.

— А, доктор Бери. Какво мога да направя за вас?

— Бих искал да поговорим за Арт Лий.

— Доктор Бери, тъкмо си тръгвах.

— Секретарката ви ми каза. Бихме могли да се срещнем някъде.

Той се поколеба и въздъхна в слушалката. Прозвуча като изсъскване на змия.

— Няма смисъл. Страхувам се, че решението ми е твърдо. Нищо не мога да променя.

— Просто една кратка среща.

Последва нова пауза.

— Добре. Ще ви чакам в моя клуб „Трафалгар“ след двайсет минути. До скоро.

Затворих телефона. Кучият му син: клубът се намираше в центъра на града. Трябваше да се претрепя от бързане, за да стигна навреме.

Оправих вратовръзката си и забързах към мястото на срещата.

* * *

Клуб „Трафалгар“ се помещава в малка невзрачна къща на Бийкън Стрийт, точно под Хил. За разлика от другите професионални клубове в по-големите градове „Трафалгар“ е толкова тих, че малцина бостънци подозират за съществуването му.

Никога преди не бях ходил там, но можех спокойно да предвидя обстановката: облицовани с махагон стаи с високи и прашни тавани; меки и тежки столове, облицовани в светлокафява кожа, удобни за сядане; ориенталски, но изтъркани килими. Атмосферата съответстваше напълно на членовете на клуба — сковани, състарени, но мъжествени. Докато си оставях палтото, видях табела, на която пишеше: „ГОСТИ ОТ ЖЕНСКИ ПОЛ СЕ ОБСЛУЖВАТ ОТ 16 ДО 17:30 ЧАСА САМО В ЧЕТВЪРТЪК.“ Бредфорд ме посрещна във фоайето.

Той беше безукорно облечен нисък, набит мъж. Черният му, с тънки бели райета костюм не беше измачкан след работния ден, обувките му блестяха, маншетите се показваха изпод ръкава на сакото му на точно определената дължина. Носеше джобен часовник на сребърна верижка и ключът му Фи Бета Капа контрастираше приятно на тъмния фон на жилетката му. Нямаше нужда да се ровя в „Кой кой е“, за да знам, че живее на Бевърли Фармс, че е учил в колеж и завършил право в Харвард, че жена му е пътувала до Васар и все още носи плетени поли, кашмирени пуловери и перли, или че децата му посещаваха Гротън и Конкорд. Бредфорд се радваше на всичко това спокойно и уверено.

— Готов съм за едно питие — каза той, докато се ръкувахме. — Вие какво ще кажете?

— Чудесно.

Барът беше на втория етаж — голяма стая с високи прозорци и изглед към Бийкън Стрийт. Вътре беше мрачно и миришеше слабо на цигарен дим. Мъжете, събрани на малки групички, си говореха ниско. Барманът знаеше какво харесва всеки от тях и ги обслужваше, без да чака поръчките им. Седнахме в два удобни стола и аз си поръчах водка „Бибсън“. Бредфорд кимна на бармана. Докато чакахме питиетата, той подхвана:

— Сигурен съм, че сте разочарован от решението ми…

— Не съм разочарован — казах, — защото не съдят мен.

Бредфорд бръкна в джоба си, извади часовник и го върна обратно.

— Никого не съдят в този момент — каза той.

— Не съм съгласен. Мисля, че в този момент съдят много хора.

Той побарабани раздразнено по масата и се намръщи на бармана. Това психиатрите наричат изместване на вниманието.

— И какво би трябвало да означава това? — попита той.

— Всеки в този град се пази от Арт като от чумав.

— И вие подозирате коварен заговор?

— Не, просто съм изненадан — отговорих.

— Имам един приятел — каза Бредфорд, — който твърди, че всички лекари са по природа наивни хора. Вие не ми приличате на наивен.

— Това комплимент ли е?

— Това е преценка.

— Опитвам се — казах.

— А в действителност тук няма нито мистерия, нито заговор. Опитайте се да разберете, че аз имам много клиенти, а мистър Лий е само един от тях.

— Доктор Лий.

— Съвсем вярно. Доктор Лий. Той е просто един от клиентите ми, а аз имам задължения към всички, които изпълнявам, доколкото мога. Случи се така, че говорих с офиса на областния прокурор, за да разбера кога ще се разглежда случаят на доктор Лий. Оказа се, че ще съвпадне по време с друго дело, което вече водя. Не мога да бъда в две съдебни зали едновременно. Обясних го на доктор Лий.

Напитките пристигнаха. Бредфорд вдигна чаша?

— Наздраве.

Той отпи от питието си и погледна чашата.

— Когато му обясних положението, доктор Лий го прие. Казах му също така, че фирмата ще направи всичко възможно да му осигури отлична защита. Имаме четирима блестящи юристи и е твърде възможно един от тях да…

— Но не е сигурно.

Той трепна.

— Нищо в тоя свят не е сигурно.

Отпих от питието си — беше противно: вермут с водка.

— Добри приятели ли сте със семейство Рандъл? — попитах.

— Да, познавам ги.

— Това има ли нещо общо с решението ви?

— Със сигурност не. — Той се изправи сковано. — Всеки адвокат се научава да не бърка клиента с приятеля. Това често му се налага.

— Особено в малък град.

Той се усмихна.

— Протестирам, ваше благородие.

Бредфорд отново отпи от питието си.

— Между другото, доктор Бери, трябва да знаете, че напълно симпатизирам на Лий. И двамата разбираме, че абортът е често срещан факт от живота. Последните проучвания сочат, че броят на абортите в Америка е около един милион годишно. Реално погледнато, те са необходими. Законите ни, свързани с абортите, са мъгляви, неточно формулирани и безсмислено строги. Но трябва да ви припомня, че лекарите често са по-строги от самия закон. Комитетите за аборти в болниците са прекалено предпазливи. Те отказват аборти дори когато законът не ги забранява. Според мен, преди да се промени законът за абортите, трябва да се промени отношението към тях в медицинските среди.

Не казах нищо. Прехвърлянето на топката е уважавана церемония — трябва да й се отдаде дължимото.

Бредфорд ме погледна.

— Не сте ли съгласен?

— Разбира се — казах, — впечатляваща оригинална защита на обвинен човек.

— Не възнамерявах да прозвучи като защита.

— Тогава вероятно не съм ви разбрал.

— Не бих се изненадал — изрече той сухо.

— Нито пък аз — отговорих, — защото не мога да открия смисъл в казаното от вас. Винаги съм мислил, че адвокатите говорят направо, вместо да заобикалят проблема.

— Опитвам се да изясня позицията си.

— Вашата позиция е прекалено ясна — продължих аз. — Притеснявам се за доктор Лий.

— Много добре. Тогава да говорим за доктор Лий. Той е подведен под отговорност по силата на седемдесет и осем годишен масачузетски закон, който третира аборта като углавно престъпление, наказуемо с глоби и затвор до пет години. Ако резултатът от аборта е смърт, присъдата може да бъде от седем до двайсет години.

— Това умишлено убийство ли е или неволно?

— Технически погледнато, нито едното, нито другото. От гледна точка на…

— Тогава присъдата подлежи ли на обжалване?

— По принцип да. Но в този случай не, защото обвинението ще се опита да докаже, че това е убийство по силата на общия закон, което означава, че всяка смърт, резултат на углавно престъпление, е убийство.

— Разбирам.

— При всички случаи обвинението ще представи доказателства — добри доказателства със сигурност, — че доктор Лий прави аборти. Те ще докажат, че Керън Рандъл предварително е посетила доктор Лий и той, необяснимо защо, не е записал това посещение. Ще докажат, че за няколко фатални часа в събота вечерта той няма алиби. Ще представят свидетелските показания на мисис Рандъл, че според признанията на Керън Лий е направил аборта. Накрая всичко ще се сведе до противопоставяне на показания. Лий, за когото е доказано, че прави аборти, ще твърди, че не го е направил; мисис Рандъл ще отстоява обратното мнение. Ако вие бяхте съдия, на кого щяхте да повярвате?

— Липсват доказателства, че доктор Лий е направил аборта на момичето. Свидетелските показания са изцяло косвени.

— Делото ще се разглежда в Бостън.

— Тогава го преместете някъде другаде — казах аз.

— На какви основания? Че моралният климат тук е неблагоприятен?

— Вие говорите за техническите подробности, аз говоря за спасяването на човек.

— В техническите подробности лежи силата на закона.

— И неговата слабост.

Той ме погледна замислено.

— Единственият начин да се спаси доктор Лий е да се докаже, че не той е извършил операцията, което пък означава, че трябва да се открие истинският извършител. Лично аз смятам, че шансовете за това са нищожни.

— Защо?

— Защото, след като говорих днес с Лий, останах с убеждението, че той отрича с половин уста. Мисля, че той го е направил, доктор Бери, мисля, че той я е убил.