Майкъл Крайтън
Аборт (31)

Шест

Кръшър Томпсън е бил борец през 50-те. Отличава се с плоска шпатуловидна глава, която е използвал, за да притиска съборените на земята съперници, докато ги тушира. За няколко години това му занимание е било добро забавление и средство за натрупване на достатъчно пари, за да си купи бар, който беше станал любимо място за млади професионалисти. Беше добре стопанисван бар; въпреки формата на главата си Томпсън не беше глупак. Той проявяваше някои старомодни вкусове — изискваше от посетителите да си трият краката на постелката пред вратата на влизане, а на стените на бара бе увесил свои снимки, но общото впечатление беше добро.

Когато влязох, имаше само един човек в далечния ъгъл — як, добре облечен негър, който блуждаеше над едно мартини. Седнах и си поръчах скоч. Самият Томпсън стоеше на бара с навити ръкави, които откриваха косматите му, масивни ръце.

— Познаваш ли човек на име Джордж Уилсън? — попитах аз.

— Разбира се — каза Томпсън с крива усмивка.

— Ще ми кажеш ли кога идва тук?

Томпсън посочи човека в далечния ъгъл на бара:

— Това е той.

Негърът вдигна поглед и ми се усмихна. В очите му се четяха изненада и любопитство. Отидох при него и се представих:

— Аз съм Джон Бери.

— Приятно ми е.

Той беше млад, наближаващ 30-те години. Имаше зараснал белег, който се спускаше по врата под дясното му ухо и изчезваше под яката на ризата. Но очите му гледаха невъзмутимо и спокойно, докато поправяше възела на раираната си вратовръзка.

— Ще седнем ли?

— Добре — отговорих.

Докато се местехме, Уилсън се обърна през рамо и каза:

— Още по едно от същото, Кръшър.

Човекът зад бара намигна.

— Вие работите за фирмата на Бредфорд, нали?

— Да, бях назначен преди малко повече от година.

Аз кимнах.

— Всичко беше нормално. Дадоха ми хубав офис с изглед към рецепцията, така че хората, които влизат и излизат, да могат да ме виждат.

Разбирах какво говори, но въпреки това усещах раздразнение.

Имах приятели, млади адвокати, и никой от тях не беше получил какъвто и да е офис поне няколко години след постъпването си на работа. Погледнато обективно, този човек беше късметлия, но нямаше никакъв смисъл да му го казвам, защото и двамата знаехме причината за добрия му късмет — той беше вид продукт, който обществото внезапно беше утвърдило като ценен — образован негър. Хоризонтите пред него сега бяха открити, бъдещето, което го очакваше — добро. Но той все още продължаваше да бъде изключение.

— С какво точно се занимавахте?

— Данъци, недвижими имоти и няколко граждански дела. Както може да се предположи, фирмата няма много криминални дела. Но когато постъпих, изразих интереса си към съдопроизводството. Никога не съм очаквал, че ще ми натресат точно това.

— Разбирам.

— Просто искам да знаете.

— Да, мисля, че разбирам. Прекарали са ви, нали?

— Може би — усмихна се той. — Или поне така си мислят.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че всяко дело се решава в съдебната зала, а не преди това.

— Имате ли някакъв план?

— Работя над един — каза Уилсън. — Ще ми струва много труд, тъй като трябва да стане добър. Защото съдебните заседатели ще видят пред себе си самоуверен негър, защитаващ китаец, който прави аборти. Мисля че това няма да им хареса.

Допих кафето си. Втората поръчка бе донесена и оставена на масата.

— От друга страна — продължи Уилсън, — това е една голяма възможност за мен.

— Да, ако спечелите делото.

— Такова е намерението ми — каза той равнодушно.

Изведнъж се сетих, че Бредфорд, каквито и да са били причините да даде делото на Уилсън, е взел много мъдро решение. Защото това хлапе щеше да спечели. На всяка цена.

— Говорихте ли вече с Арт?

— Тази сутрин.

— Какво е впечатлението ви?

— Невинен. Сигурен съм.

* * *

След второто питие разказах накратко какво бях направил за последните няколко дни. Уилсън слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше записки. Когато свърших, той каза:

— Спестили сте ми много работа.

— В какъв смисъл?

— От разказа ви съдя, че можем да приключим случая. Много лесно можем да измъкнем доктор Лий.

— Защото момичето не е било бременно ли?

Той поклати глава.

— В няколко случая, между които е и Държавата срещу Тайлър, беше решено, че бременността не е основен елемент. Нито пък има някакво значение, ако плодът е мъртъв преди аборта.

— С други думи, няма никакво значение това, че Керън Рандъл не е била бременна?

— Никакво.

— Но не е ли това доказателство, че работата е била извършена от аматьор, човек, който дори не е пуснал тест за бременност? Арт никога не би направил аборт, преди да е проверил има ли нужда.

— Това ли ще бъде вашият аргумент? Че доктор Лий е твърде опитен, за да направи такава елементарна грешка?

Бях разочарован.

— Вижте — каза Уилсън, — не можете да доведете защитата до успешен край на базата на характера на обвиняемия. Няма да стане, както и да се опитвате.

Той прелисти тефтерчето си.

— Позволете ми да ви запозная накратко със законната ситуация. През 1845-а генерален закон в Масачузетс е постановил, че е престъпление да се правят аборти при каквито и да е обстоятелства. Ако абортът не причинявал смъртта на пациентката, присъдата била не повече от седем години; в обратния случай съдът отреждал от пет до двайсет години. Оттогава законът е бил многократно допълван. Няколко години по-късно е било решено, че абортът не е незаконен, ако е необходим, за да се спаси животът на майката. Това няма да ни помогне в този случай.

— Не.

— По-късни промени са правени по повод на делото Държавата срещу Виера, които гласят, че умишленото използване на инструмент е престъпление, дори и без доказателства, че това е довело до усложнения или до смърт. Това може да се окаже много важно. Ако обвинението се опита, а съм сигурен, че ще се опита да изтъкне факта, че доктор Лий прави аборти от много години, тогава те ще внушат, че преки доказателства за последния аборт не са необходими, за да го вкарат зад решетките.

— Могат ли да го направят?

— Не, но могат да опитат и това ще причини огромни щети на защитата ни.

— Продължавайте.

— Има още две направления, които са твърде важни, защото показват, че законите са насочени срещу лекарите, които правят аборти, без да се интересуват от жените, на които се правят аборти. Делото Държавата срещу Ууд постанови, че съгласието на пациента е маловажно и не може да узакони аборта. Същият съд заключава, че смъртта на жената вследствие на аборт е само допълнително утежняващо вината обстоятелство. На практика вашият залог на Керън Рандъл от законова гледна точка е губене на време.

— Но аз мислех…

— Да, аз казах, че случаят е приключил, и това е така.

— Как?

— Имаме две възможности. Едната е да запознаем семейство Рандъл с материала на ръка преди процеса. Като изтъкнем факта, че Питър Рандъл, личният лекар на починалата, прави незаконни аборти, че преди това вече й е правил такива. Както и факта, че мисис Рандъл, съпругата, си е правила аборт при доктор Лий, поради което може би му има зъб, и това я кара да лъже за думите на Керън. Също така факта, че Керън е била лабилна и аморална млада жена, по чиито предсмъртни думи винаги може да се спори. Ще представим всичко това на семейството с надеждата, че ще ги склоним да се откажат от процеса.

Поех си дълбоко въздух. Това хлапе пипаше здраво.

— И втората алтернатива?

— Втората е продължението — в съдебната зала. Очевидно най-съществените въпроси засягат взаимоотношенията между Керън, мисис Рандъл и доктор Лий. Обвинението се позовава на свидетелската улика на мисис Рандъл. Трябва да дискредитираме и нея, и уликата й. Трябва да я компрометираме така, че нито един съдебен заседател да не смее да повярва дори на една нейна дума. След което трябва да изследваме личността на Керън и нейното поведение. Трябва да докажем, че тя е била пристрастена към наркотиците, развратница и патологична лъжкиня. Трябва да убедим съда, че всичко, което е казала Керън на мащехата си или на когото и да е другиго, е под съмнение. Можем да им втълпим също така, че след като първите й два аборта са били направени от Питър Рандъл, логично е той да е направил и третият.

— Сигурен съм, че не е Питър — казах аз.

— Може би, но това няма значение.

— Защо?

— Защото Питър Рандъл не е подследствен. Но доктор Лий е, и ние трябва да направим всичко, каквото можем, за да го освободим.

Погледнах го.

— Надявам се да не ви срещна някой път в тъмното.

— Не харесвате методите ми?

Той се усмихна леко.

— Ако трябва да бъда честен — не.

— Аз също не ги харесвам, но сме принудени да действаме така поради естеството на законите. В много случаи законите са срещу лекарите, когато става дума за взаимоотношенията между пациенти и лекари. Само миналата година имахме случай, при който лекар направил преглед на вагината и ректума на жена. Или поне той така твърдеше. Жената претендираше, че я бил изнасилил. На прегледа не е присъствала сестра; не е имало никакви свидетели. Жената е била лекувана три пъти в клиники за психичноболни от параноя и шизофрения. Но тя спечели делото, а лекарят нямаше късмет — и загуби и професията си.

— Въпреки това не ми харесват.

— Погледнете трезво на нещата — каза Уилсън. — Законът е ясен. Справедлив или не, той е недвусмислен. Той предлага и на обвинението, и на защитата едни и същи известни модели, методи и тактики, подчинени на съществуващите статути. За нещастие и при обвинението, и при защитата тези методи ще се сведат до нравствено убиване на хора. Обвинението ще се опита да дискредитира доктор Лий така прецизно, както те си знаят. Ние, защитата, ще се опитаме да дискредитираме покойната, мисис Рандъл и Питър Рандъл. Обвинението ще има предимство — вътрешната неприязън на бостънските съдебни заседатели към всеки, обвинен в правене на аборти. Ние ще имаме като предимство желанието на съдебните заседатели да опетнят репутацията на едно старо, знатно семейство.

— Мръсничко.

Той кимна.

— Даже доста.

— Не можем ли да процедираме по друг начин?

— Да — каза той. — Разбира се. Да намерим този, който в действителност е направил аборта.

— Кога ще започне процесът?

— Предварителното разпитване ще започне другата седмица.

— А самият процес?

— Вероятно две седмици по-късно. Дали са му известно предимство. Не знам как, но мога да предположа.

— Рандъл използва влиянието си, а?

Уилсън кимна.

— А ако истинският виновник не бъде открит от следствието?

Уилсън се усмихна тъжно:

— Баща ми — каза той — беше проповедник. В Ралей, Северна Каролина. Той беше единственият образован човек в общността. Обичаше да чете. Като проповедник, при това баптист, беше изключително стриктен. Вярваше в строгостта на своя бог. Вярваше в гръмотевици, които падат от небесата, и приковават грешниците на земята. Вярваше в адския огън и вечното проклятие. Той вярваше в доброто и злото.

— А вие вярвате ли?

— Вярвам — каза Уилсън — в двубоя на огън с огън.

— Огънят винаги ли е най-доброто средство?

— Не, но е винаги горещ и завладяващ.

— И вие вярвате в победата му?

Той докосна белега на врата си.

— Да.

— Дори и нечестната?

— Честта е в победата.

— Дали?

Той се взря в мен за момент.

— Защо толкова искате да запазите Рандълови?

— Не искам.

— Така си мисли човек, като ви слуша.

— Правя това, което Арт би искал.

— Арт — каза Уилсън — иска да излезе от затвора. Аз ви казвам, че мога да го измъкна. Никой друг в Бостън не би се заел с това; той е горещ картоф. А аз ви казвам, че мога да го спася.

— Гадно е.

— Да, за Бога, гадно е. Какво очаквахте? Игра на крикет?

Той допи питието.

— Доктор Бери. Ако вие бяхте на моето място, какво щяхте да направите?

— Щях да чакам.

— Какво?

— Истинския виновник.

— А ако не бъде разкрит?

Аз тръснах глава.

— Не знам — казах.

— Тогава помислете и за това — каза той и напусна бара.