Майкъл Крайтън
Аборт (35)

Едно

Събудих се с отвратително чувство. Усещах се като животно в клетка. Не ми харесваше това, което става, а не виждах никакъв начин да променя нещата. Най-лошото беше, че не знаех как да опровергая Уилсън. Достатъчно трудно беше да докажа, че Арт Лий е невинен, а трябваше вече да се доказва невинността и на Питър Рандъл.

Джудит ме погледна и каза:

— Защо се мръщиш?

Аз изсумтях и влязох в банята.

— Откри ли нещо? — продължи да разпитва тя.

— Да. Уилсън иска да натопи Питър Рандъл.

— Добрия стар Питър? — тя се засмя.

— Добрия стар Питър.

— И той ли е правил аборти?

— Да.

— Това е добре — каза тя.

— Не — казах аз. — Не е.

Спрях душа, излязох от банята и потърсих хавлия.

— Не мога да повярвам, че Питър би могъл да го направи — казах аз.

— Какъв си ми добричък.

Изтръсках косата си.

— Не е така. Просто ще бъде обвинен още един невинен човек, а това не решава нищо.

— Това на тях им изнася — каза Джудит.

— На кого?

— На Рандълови.

— Не е вярно — не се съгласих аз.

— Прекрасно е, че го казваш. Ти определено проявяваш професионално отношение към техническите подробности. Бях при Бети Лий за три дена.

— Знам, че ти е било тежко.

— Не говоря за себе си. Говоря за нея. Или си забравил миналата нощ?

— Не — казах, като си мислех, че миналата нощ започна всичко, цялата тази бъркотия; тогава взех и решението си да се обадя на Уилсън.

— Бети премина през ада — продължи Джудит. — Няма никакво оправдание за това, а и Рандълови са виновни. Така че нека засега се попържат малко на собствения си огън. Да видят как се чувства човек.

— Но, Джудит, ако Питър е невинен.

— Питър е много забавен — каза тя, — но това не го прави невинен.

— Но не го прави и виновен.

— Не ме е грижа вече кой е виновен. Аз просто искам да видя Арт свободен.

— Да — казах аз. — Знам как се чувстваш.

Докато се бръснех, се загледах в лицето си. Доста обикновено лице, с масивни челюсти, малки очи и оредяла коса. С една дума нищо особено. Почувствах се странно, като си дадох сметка, че от три дни съм в центъра на събитията, в центъра на една криза, която засяга съдбата на половин дузина хора. Не бях подходящ за това.

Докато се обличах и се чудех какво ще правя тази сутрин, аз се питах дали някога по-рано ми се бе случвало да бъда в центъра на събитията. Беше странна мисъл. Дали пък не бях обикалял по периферията, разкривайки маловажни факти? Бях ли стигнал до истинската същност на нещата?

Опитвах се да спася Питър отново. Да, а защо не? Струваше си да бъде спасен повече, отколкото който и да е друг. Тогава ми хрумна, че Питър Рандъл заслужава да бъде спасен толкова, колкото и Арт. И двамата бяха мъже, и двамата лекари, добре утвърдени специалисти, и двамата интересни, и двамата малко неконформисти. Когато се замислиш, наистина няма какво толкова да избираш помежду им. Питър беше с чувство за хумор. Арт бе саркастичен. Питър бе дебел, а Арт слаб. Но по същество бяха еднакви.

Облякох си якето и се опитах да забравя всичко. Слава Богу, аз не бях съдия. Не беше моя работа да усложнявам нещата на процеса.

Телефонът звънна. Не вдигнах слушалката. Миг по-късно Джудит извика:

— За теб е.

От слушалката се чу познат глас:

— Джон, Питър е. Бих искал да дойдеш на обяд.

— Защо? — попитах аз.

— Искам да се срещнеш с алибито, което нямам — каза той.

— Какво означава това?

— В 12:30 става ли? — попита той.

— Да се видим тогава — съгласих се аз.