Кристофър Паолини
Наследството (77)

Фирнен

В ранния следобед пристигнаха на посоченото от Аря място — лека извивка на река Рамр, която бележеше най-далечното й отклонение на изток.

Ерагон се изпъна да надзърне над шията на Сапфира, търсейки да види някого долу. Земята изглеждаше пуста, с изключение на стадо диви биволи. Щом забелязаха Сапфира, те побягнаха с мучене, вдигайки облаци прах. Биволите и още няколко по-дребни животни, пръснати из местността, бяха единствените живи същества, които Ерагон усещаше. Разочарован, той премести поглед към хоризонта, но не видя и следа от Аря.

Сапфира кацна на ниско възвишение на петдесет разкрача от брега на реката. Остана да седи там, а младият Ездач седна до нея и се облегна на туловището й.

От билото на възвишението стърчеше мека скала, подобна на шистена плоча. Докато чакаха, Ерагон се развличаше, като стържеше едно парченце, придавайки му форма на връх на стрела. Камъкът бе прекалено мек, за да може върхът да служи за нещо друго, освен за украса, но предизвикателството му харесваше. Когато остана доволен от простичкия триъгълен връх, той го остави настрана и започна да стърже едно по-едро парче, за да направи листовидна кама, като онези, които носеха елфите.

Обаче не им се наложи да чакат толкова дълго, колкото смяташе първоначално.

Около час след пристигането им Сапфира вдигна глава от земята и се взря през равнината по посока на не толкова далечната пустиня Хадарак.

Тялото й се вцепени до неговото и той усети в нея странна емоция: чувството за наближаващ съдбовен момент.

— Виж — каза тя.

Стиснал недовършената си кама, Ерагон се изправи мудно и погледна на изток.

Не видя между тях и хоризонта нищо, освен трева, прах и няколко самотни, брулени от вятъра, дървета. Огледа се, обхващайки по-голяма площ, но продължаваше да не вижда нищо интересно.

— Какво… — започна той, но после вдигна очи и млъкна.

Високо в небето на изток видя искрица от зелен огън, като изумруд, който блещука на слънцето. Светлата точица се носеше през небесната синева, приближавайки се бързо, ярка като звезда нощем.

Младият Ездач пусна каменната кама и без да откъсва очи от блестящата искрица, се качи на гърба на Сапфира и затегна ремъците около краката си. Искаше му се да я попита какво мисли, че представлява онази точица — да я накара да облече в думи онова, което подозираше — но също като нея не можеше да се насили да проговори.

Драконката остана на мястото си, макар да разтвори крила и като ги държеше сгънати почти надве, ги надигна, приготвяйки се за излитане.

Докато растеше, искрата се раздели на десетки, стотици, а после и на хиляди светли точици. След няколко минути вече можеше да се различи истинската й форма и те видяха, че това е дракон.

Сапфира не можеше да чака повече. Тя нададе силен рев, оттласна се от възвишението и полетя.

Ерагон стисна вратния шип пред себе си, докато Сапфира се издигаше почти вертикално, изгаряйки от желание да пресрещне другия дракон възможно най-бързо. Емоциите и на двамата се люшкаха между въодушевление и предпазливост, породена от твърде много битки. Предпазливостта ги караше да се радват, че слънцето грее в гърбовете им.

Сапфира продължи да се издига, докато не се озова малко над зеления дракон, при което изравни полета си и се съсредоточи върху бързината.

По-отблизо Ерагон забеляза, че драконът, макар и добре сложен, притежава някаква младежка кльощавост — крайниците му още не бяха станали масивни като на Глаедр или Торн — и е по-дребен от Сапфира. Люспите по гърба му бяха в тъмно горскозелено, а тези по корема и възглавничките на лапите му бяха по-светли, като най-малките клоняха към бяло. На фона на тялото му крилата изглеждаха с цвят на бодлива зеленика, но когато светлината грееше през тях, бяха с цвета на дъбови листа напролет.

На мястото, където шията и гърбът на дракона се срещаха, имаше седло, подобно на това на Сапфира, а на него седеше фигурка, която приличаше на Аря, с развяна зад главата й тъмна коса. Тази гледка изпълни сърцето на Ерагон с радост и празнотата, която го бе потискала толкова дълго, изчезна като нощния мрак пред изгряващото слънце.

Докато драконите прелитаха един покрай друг, Сапфира нададе рев и другият дракон й отвърна. После завиха и започнаха да кръжат, сякаш взаимно си преследваха опашките — Сапфира все още бе малко по-високо от другия дракон, който не правеше опити да се издигне над нея. Ако го бе направил, Ерагон щеше да се уплаши, че се опитва да спечели предимство за атака.

Той се усмихна и извика през вятъра. Аря също извика в отговор и вдигна ръка. Младият Ездач докосна ума й, просто за да е сигурен, и моментално разбра, че това наистина е Аря и че тя и драконът нямат лоши намерения. Отдръпна се веднага, защото би било грубо да продължава умствения контакт без нейно съгласие; тя щеше да отговори на въпросите му, когато кацнеха.

Сапфира и зеленият дракон изреваха отново и зеленият дракон размаха приличащата си на камшик опашка, после се подгониха във въздуха, докато не стигнаха до река Рамр. Там Сапфира пое водачеството и се спусна в спирала надолу, докато не кацна на същото възвишение, където бяха чакали двамата с Ерагон.

Зеленият дракон кацна на стотина стъпки от нея и приклекна ниско, докато Аря се освобождаваше от седлото.

Младият Ездач бързо разкопча ремъците и скочи на земята, като при това движение ножницата на Бризингър го удари по крака. Втурна се към елфата и тя към него, и се срещнаха по средата между двата дракона, които ги последваха с по-спокойна крачка, стъпвайки тежко по земята.

Когато се приближи до Аря, Ерагон забеляза, че на челото й, на мястото на кожената ивица, с която тя обикновено придържаше косата си назад, има златна диадема. По средата й блестеше диамант с форма на сълза, но светлината му не идваше от слънцето, а някъде от дълбините на самия камък. На кръста й висеше меч със зелена дръжка в зелена ножница и Ерагон позна в него Тамерлин — същият меч, който елфическият лорд Фиолр му бе предложил в замяна на Зар’рок и който някога бе принадлежал на Ездача Арва. Дръжката обаче изглеждаше различна от тази, която помнеше — беше по-лека и по-изящна, а и ножницата изглеждаше по-тясна.

Трябваше му миг, за да осъзнае какво означава диадемата. Втренчи се изумено в Аря.

— Ти!

— Аз — каза тя и сведе глава. — Атра естерни оно телдуин, Ерагон.

— Атра ду евариня оно варда, Аря… дрьотнинг? — Не му убягна фактът, че тя бе избрала да го поздрави първа.

— Дрьотнинг — потвърди елфата. — Моят народ реши да ми даде титлата на майка ми и аз реших да приема.

Над тях Сапфира и зеленият дракон доближиха муцуните си и се подушиха. Сапфира бе по-висока; другият трябваше да протегне шия, за да я достигне.

Колкото и да му се искаше да поговори с Аря, Ерагон не можеше да спре да зяпа зеления дракон.

— Ами той? — попита, сочейки нагоре.

Елфата се усмихна, а после за негова изненада го хвана за ръката и го поведе напред. Зеленият дракон изпръхтя и се наведе, докато главата му не увисна точно над тях, а от дълбините на алените му ноздри се издигаше дим.

— Ерагон — каза Аря и сложи ръка върху топлата муцуна на дракона, — това е Фирнен. Фирнен, това е Ерагон.

Ерагон погледна в едно от ярките очи на Фирнен. Мускулчетата в ириса на дракона бяха бледозелени и жълти като новопоникнала трева.

— Радвам се да се запознаем, приятелю Ерагон Сенкоубиец — рече Фирнен. Умственият му глас бе по-дълбок, отколкото очакваше Ерагон, по-дълбок и от гласовете на Торн и Глаедр, и на всички Елдунари от Вроенгард. — Моята Ездачка ми е разказвала много за теб. — И драконът премигна с тих, остър звук като на черупка, отскачаща от камък.

В просторния слънчев ум на Фирнен, осеян с прозрачни сенки, Ерагон усети вълнението на дракона.

Обзе го почуда, смайване, че се е случило подобно нещо.

— Аз също се радвам да се запознаем, Фирнен финиарел. Никога не съм мислил, че ще доживея да те видя излюпен и свободен от заклинанията на Галбаторикс.

Изумруденият дракон изсумтя тихо. Изглеждаше горд и пълен с енергия, като елен през есента. После върна погледа си на Сапфира. Между двамата преминаха много неща; чрез нея Ерагон усети потока от мисли, чувства и усещания, който отначало бе бавен, но после нарасна до истински порой.

Аря се усмихна лекичко.

— Изглежда си допаднаха.

— Така е.

Водени от взаимно разбирателство, той и елфата се отдалечиха, оставяйки драконите сами. Сапфира не седеше както обикновено, а остана приклекнала, сякаш се готвеше да скочи върху някой елен. Фирнен направи същото. Върховете на опашките им потрепваха.

Аря изглеждаше добре: Ерагон си помисли, че не я е виждал такава от времето, когато бяха заедно в Елесмера. Поради липса на по-подходяща дума, би казал, че изглеждаше щастлива.

Известно време никой от двамата не проговори, а просто гледаха драконите. После елфата се обърна към него и каза:

— Извинявай, че не се свързах с теб по-рано. Сигурно си ми сърдит, че толкова време пренебрегнах двама ви със Сапфира и че пазех такава тайна като Фирнен.

— Получи ли писмото ми?

— Да. — За негова изненада тя бръкна в пазвата си и извади правоъгълник от протрит пергамент, който той след няколко секунди позна. — Щях да ти отговоря, но Фирнен вече се бе излюпил, а не исках да те лъжа или дори да премълчавам.

— Защо го пазиш в тайна?

— При положение че толкова много от слугите на Галбаторикс все още са на свобода, а са останали толкова малко дракони, не исках да рискувам някой да разбере за Фирнен, докато не стане достатъчно голям, за да се защитава сам.

— Наистина ли мислиш, че някой човек би успял да се промъкне в Ду Велденварден и да го убие?

— И по-странни неща са се случвали. Драконите все още са заплашени от измиране и не си струваше да поемам този риск. Ако можех, бих задържала Фирнен в Ду Велденварден още десет години, докато стане толкова голям, че никой да не смее да го нападне. Но той поиска да се махне и не можех да му откажа. Освен това настъпи моментът да се срещна с Насуада и Орик в новата си роля.

Ерагон усещаше, че Фирнен показва и разказва на Сапфира как за първи път е убил сърна в гората на елфите. Знаеше, че Аря също долавя общуването им, защото видя как устните й трепнаха при образа на дракона, куцукащ подир една уплашена сърна, след като се бе спънал в някакъв клон.

— И откога си кралица?

— Станах такава месец след завръщането си. Ванир обаче не знае. Заповядах да крият информацията от него и от нашия посланик при джуджетата, за да мога да се съсредоточа върху отглеждането на Фирнен, без да трябва да се притеснявам за държавни дела, които иначе биха легнали на моите плещи… Може би ще искаш да знаеш: отгледах го по зъберите на Тел’наир, където живееха Оромис и Глаедр. Така ми се струваше редно.

Между двамата се възцари мълчание. После Ерагон посочи към диадемата на Аря и към Фирнен и попита:

— Как стана всичко това?

Тя се усмихна.

— На връщане към Елесмера усетих, че Фирнен се размърдва в черупката си, но не му отдадох голямо значение, тъй като Сапфира често правеше същото. Само че след като стигнахме до Ду Велденвар ден и минахме през защитните заклинания, той се излюпи. Беше при вечер и аз носех яйцето в скута си, както бях носила и това на Сапфира, и му говорех, разказвах му за света и го уверявах, че е в безопасност, а после почувствах как яйцето се затресе и… — Елфата потрепери и отметна коса, а очите й се напълниха със сълзи. — Връзката е точно толкова прекрасна, колкото съм си представяла. Когато се докоснахме… Винаги съм искала да бъда Драконов ездач, Ерагон, за да мога да защитавам своя народ и да отмъстя за смъртта на баща си, погубен от Галбаторикс и Клетвопрестъпниците, но докато не видях онази първа пукнатина да се появява върху яйцето на Фирнен, никога не съм си позволявала да вярвам, че това може да се сбъдне.

— А когато го докосна, появи ли се…?

— Да. — Тя вдигна лявата си ръка и му показа сребристия белег на дланта си, същия като неговия гедвей игнасия. — Чувството беше като…

— Като от ледена вода, която едновременно пари и щипе — подсказа й той.

— Точно така. — Аря несъзнателно скръсти ръце, сякаш й бе студено.

— Значи се върна в Елесмера — рече Ерагон. Сега Сапфира разказваше на Фирнен как с Ерагон бяха плували в езерото Леона, докато пътуваха към Драс-Леона с Бром.

— Да, върнахме се в Елесмера.

— И отиде да живееш на зъберите на Тел’наир. Но защо си станала кралица, след като вече си била Ездач?

— Идеята не беше моя. Датедр и другите старейшини от расата ни дойдоха в къщата на зъберите и ме помолиха да взема мантията на майка ми. Аз отказах, но те дойдоха пак на следващия ден, и на по следващия, и така цяла седмица, и всеки път с нови аргументи защо трябва да приема короната. Накрая ме убедиха, че това ще е най-доброто за народа ни.

— Но защо ти? Защото си дъщеря на Исланзади, или защото си станала Ездач?

— Не беше само защото Исланзади ми е майка, макар и това да изигра роля. Нито пък само защото съм Ездач. Нашата политика е далеч по-сложна от тази на хората или джуджетата и изборът на нов монарх никога не е лесен. Трябва да се получи съгласието на десетки родове, както и на някои от по-старите представители на расата ни, а всеки техен избор е част от изтънчена игра, която играем помежду си от хиляди години… Имаше много причини да искат аз да стана кралица, и не всички бяха очевидни.

Ерагон се размърда, местейки поглед между Сапфира и Аря, неспособен да се примири с решението на елфката.

— Как можеш да си хем Ездач, хем кралица? — попита той. — Ездачите трябва да подкрепят всички раси, без да показват предпочитания към някоя. Иначе останалите народи на Алагезия няма да могат да ни вярват. А и как можеш да помогнеш за възстановяването на нашия орден и за отглеждането на следващото поколение дракони, ако си заета със задълженията си в Елесмера?

— Светът не е какъвто беше — каза тя. — Ездачите вече не могат да стоят настрана както някога. Прекалено сме малко, за да се оправяме сами, и ще изтече дълго време, преди броят ни да нарасне достатъчно, за да заемем предишното си място. Както и да е, ти вече си дал клетва на Насуада, на Орик и на Дургримст Ингетум, но не и на нас, не и на алфакин. Справедливо е ние също да имаме Ездач и дракон.

— Знаеш, че Сапфира и аз бихме се сражавали за елфите също толкова яростно, както за хората и джуджетата — възрази той.

— Знам, но другите не го знаят. Има значение как изглеждат нещата отвън, Ерагон. Не можеш да промениш факта, че си дал дума на Насуада и че дължиш вярност на клана на Орик… Моят народ е страдал много през последните сто години и макар че може би не забелязваш, ние не сме каквито сме били някога. Когато започна упадъкът на драконите, същото стана и с нашата раса. Раждаха се все по-малко деца и силата ни намаляваше. Освен това някои твърдяха, че и умовете ни не са толкова остри като преди, макар че това е трудно да се докаже или обори.

— Същото важи и за хората, или поне така ни каза Глаедр — рече Ерагон.

Аря кимна.

— Прав е. И на двете раси ще им трябва време, за да се съвземат, и това до голяма степен ще зависи от възраждането на драконите. Нещо повече, както вие имате нужда от Насуада, за да ръководи възстановяването на вашата раса, така и моят народ се нуждае от водач. Тъй като Исланзади е мъртва, аз се чувствам длъжна да се нагърбя с тази задача. — Тя докосна лявото си рамо, където бе скрит татуираният глиф яве. — Обрекла съм се да служа на своя народ, когато бях не много по-възрастна от теб. Не мога да ги изоставя сега, когато са в толкова голяма нужда.

— Те винаги ще имат нужда от теб.

— И аз винаги ще откликвам на техния зов — отвърна Аря. — Не се тревожи; ние с Фирнен няма да пренебрегваме задълженията си на дракон и Ездач. Ще патрулираме по земята и ще разрешаваме спорове, а когато сметнеш, че е дошъл подходящият момент да отгледаме драконите, ще идваме да ви помагаме колкото можем по-често, дори да е в най-южния край на Гръбнака.

Думите й смутиха Ерагон, но той се постара да скрие това. Обещанието й щеше да е невъзможно за изпълнение, ако двамата със Сапфира направеха онова, което бяха решили на идване. Макар всичко казано от Аря да потвърждаваше, че са избрали правилния път, младежът се тревожеше, че Аря и Фирнен няма да могат да следват този път.

Ерагон сведе глава, приемайки решението й да стане кралица и правото й да го стори.

— Знам, че няма да занемариш задълженията си — каза той. — Ти никога не го правиш. — Не влагаше в думите си никаква грубост; това бе просто излагане на един факт, заради който я уважаваше. — И разбирам защо не се свързваше с нас толкова дълго. На твое място вероятно щях да направя същото.

Аря отново се усмихна.

— Благодаря.

Ерагон посочи към меча й.

— Доколкото разбирам, Руньон е преработила Тамерлин, така че да ти е по-удобен?

— Да, и през цялото време мърмореше. Твърдеше, че острието си е идеално, но аз лично съм доволна от промените, които направи; сега мечът притежава нужния баланс в ръката ми и ми се струва не по-тежък от вейка.

Докато стояха и гледаха драконите, той се опита да измисли как да съобщи на Аря за плановете си. Но преди да е успял, тя попита:

— Вие със Сапфира добре ли бяхте?

— Да.

— Какво друго интересно се е случило, откакто ми писа?

Ерагон се замисли за минутка, а после й разказа накратко за покушенията срещу Насуада, за бунтовете на север и юг, за раждането на дъщеричката на Роран и Катрина, за благородническата титла на Роран и за съкровищата, които бяха извадили от цитаделата. Накрая й каза за връщането им в Карвахол и за посещението на гробницата на Бром.

Докато говореше, Сапфира и Фирнен започнаха да кръжат един около друг, а опашките им се мятаха насам-натам по-бързо отвсякога. И двамата бяха разтворили леко челюсти, оголвайки дългите си бели зъби, дишаха тежко през устата и издаваха ниско скимтене, каквото Ерагон не бе чувал досега. Изглеждаше почти, сякаш се канят да се нападнат, което го притесни, но чувството, идващо откъм Сапфира, не бе на гняв или страх. Беше…

— Искам да го изпитам — рече драконката и удари с опашка по земята, което накара Фирнен да се поколебае.

— Да го изпиташ? Как? За какво?

— Искам да видя дали има достатъчно желязо в костите си и огън в стомаха си, за да е достоен за мен.

— Сигурна ли си? — попита младият Ездач, разбирайки намеренията й.

Тя удари пак с опашка по земята и той усети нейната увереност и силата на желанието й.

— Знам всичко за него — всичко, освен това. А и така или иначе — отбеляза тя с нотка на веселие, — драконите не си взимат другар за цял живот.

— Много добре… Но внимавай.

Едва бе свършил, когато Сапфира скочи напред и ухапа Фирнен по левия хълбок, пускайки му кръв. Той изръмжа и отскочи назад. Зеленият дракон изглеждаше неуверен и отстъпи, когато тя тръгна към него.

— Сапфира! — Смутен, Ерагон се обърна към Аря с намерението да й се извини.

Елфката не изглеждаше разтревожена. Каза на Фирнен, а едновременно с това и на Ерагон:

— Ако искаш да те уважава, трябва и ти да я ухапеш в отговор на това.

Тя повдигна въпросително вежда към Ерагон. Той разбра и й отвърна с крива усмивка.

Фирнен хвърли поглед към Аря и се поколеба. Отскочи назад, когато Сапфира пак щракна със зъби към него. После изрева, разпери крила, като че ли искаше да изглежда по-голям, и се втурна насреща й… и я гризна по задния крак, забивайки зъби в кожата й.

Болката, която Сапфира изпита, не беше истинска болка.

Двата дракона започнаха отново да кръжат, като ръмжаха и виеха все по-силно. После Фирнен скочи върху шията на Сапфира и приведе главата й към земята, задържа я притисната там и я ухапа игриво няколко пъти в основата на черепа.

Сапфира не се бореше толкова яростно, колкото очакваше Ерагон, и той предположи, че се е оставила Фирнен да я хване, защото дори Торн не бе успял да направи това.

— Драконовото ухажване не е особено нежно — каза младият Ездач на Аря.

— Ти да не очакваше мили думи и ласки?

— Предполагам, че не.

Сапфира напрегна мускулите на шията си и отхвърли Фирнен, а после отстъпи назад. Изрева и задращи по земята с предните си лапи. Драконът вдигна глава към небето и избълва трепкаща струя зелен огън, два пъти по-дълга от самия него.

— О! — възкликна елфата. Изглеждаше доволна.

— Какво?

— За първи път бълва огън!

Сапфира също пусна една огнена струя — Ерагон усети горещината от петдесет стъпки разстояние — а после приклекна и се изстреля право нагоре в небето. Фирнен я последва миг по-късно.

Ерагон стоеше до Аря и заедно гледаха как блестящите дракони се издигат в синевата, кръжейки един около друг и бълвайки пламъци от устата си. Гледката вдъхваше благоговение: бе свирепа, красива и плашеща. Младият Ездач осъзна, че наблюдава древен и първичен ритуал, който представлява част от самата природа и без който земята ще изсъхне и ще погине.

Връзката му със Сапфира изтъня с увеличаване на разстоянието между тях, но той все още усещаше горещината на страстта й, която затъмняваше периферното й зрение и забулваше всички мисли, освен онези, породени от инстинктивната нужда, присъща на всички създания, дори и на елфите.

Драконите се смаляваха, докато накрая не се превърнаха в блестящи звездици, кръжащи една около друга в безбрежното небе. Колкото и далеч да бяха, Ерагон все пак долавяше някой и друг проблясък на мисъл или чувство от Сапфира, и макар че многократно бе изпитал подобни усещания с Елдунари, когато те споделяха спомените си с него, бузите му запламтяха, а също и връхчетата на ушите му, и той откри, че не може да погледне към Аря.

Тя също изглеждаше повлияна от емоциите на драконите, макар и по различен начин; взираше се след Сапфира и Фирнен с лека усмивка, а очите й блестяха по-ярко от обикновено, сякаш гледката на двата дракона я изпълваше с гордост и щастие.

Младият Ездач изпусна една въздишка, а след това приклекна и се зае да драска в прахта със стръкче трева.

— Е, не им трябваше много време — каза той.

— Така е — съгласи се елфката.

Продължиха да стоят така няколко минути: тя права, а той клекнал, и около тях цареше тишина, с изключение на свистенето на самотния вятър.

Накрая Ерагон се осмели да вдигне поглед към Аря. Тя изглеждаше по-красива отвсякога. Но той видя нещо повече: видя приятелката и съюзничката; видя жената, която бе помогнал да спасят от Дурза, която се бе сражавала редом с него срещу безчет врагове, която бе пленена с него под Драс-Леона и която накрая бе убила Шруйкан с даутдаерта. Спомни си какво му бе разказвала тя за своя живот в Елесмера като малка, за трудните й взаимоотношения с майка й и за многото причини, накарали я да напусне Ду Велденварден и да стане посланика на елфите. Спомни си и за болките, които бе понесла: някои от майка си, други от самотата, която бе чувствала сред хората и джуджетата, а по-късно от загубата на Фаолин и от мъченията на Дурза в Гил’еад.

Всички тези неща минаха през ума му и той се почувства дълбоко свързан с нея. Изпълни го тъга, заедно с внезапен копнеж да сграбчи онова, което виждаше.

Докато Аря се взираше унесено в небето, Ерагон се огледа, докато не откри парче от шистената плоча, стърчащо от земята. Вдигайки колкото се може по-малко шум, той изрови камъка с пръсти и го по чисти от прахта.

Трябваше му малко време, за да си спомни заклинанията, които бе използвал някога, а после да ги измени, така че да извлекат нужните цветове от земята наоколо. Започна да напява шепнешком магията.

Някакво движение, като завихряне на мътна вода, се мярна върху повърхността на плочата. После цветове — червено, синьо, зелено, жълто — разцъфтяха върху нея и започнаха да образуват линии и форми, като същевременно се преливаха, за да създадат други, по-фини нюанси. След няколко секунди там се появи образът на Аря.

След като той бе завършен, младият Ездач прекрати заклинанието и разгледа внимателно фаирта. Остана доволен от това, което видя. Портретът изглеждаше вярно и справедливо изображение на Аря, за разлика от фаирта, който й бе направил в Елесмера. Този, който държеше сега, притежаваше дълбочина, която бе липсвала на другия. Не беше идеален от гледна точка на композицията, но Ерагон се почувства горд, че е успял да улови толкова много от характера й. В този единствен образ той бе съумял да събере всичко, което знаеше за нея, както тъмното, така и светлото.

Позволи си да се наслади още миг на своето постижение, а после захвърли плочката, за да се строши в земята.

— Кауста — рече Аря и плочката се изви във въздуха и кацна върху дланта й.

Младият Ездач отвори уста, канейки се да обясни или да се извини, но после размисли и не каза нищо.

Елфката вдигна фаирта към очите си и се взря съсредоточено в него. Ерагон я наблюдаваше внимателно, чудейки се как ли ще реагира.

Мина една дълга, напрегната минута.

После Аря свали фаирта.

Той стана и протегна ръка за плочката, но елфката не понечи да му я върне. Изглеждаше смутена и сърцето му се сви; фаиртът я бе разстроил.

Тя го погледна право в очите и изрече на древния език:

— Ерагон, ако си съгласен, бих искала да ти кажа истинското си име.

Предложението й го накара да онемее. Той кимна замаяно и с огромна мъка успя да изрече:

— За мен ще бъде чест да го чуя.

Аря пристъпи напред, доближи устни до ухото му и с едва доловим шепот му каза името си. Докато го изричаше, то зазвънтя в ума му и заедно с него нахлу разбиране. Някои части от името Ерагон вече знаеше, но имаше много други, които го изненадаха — части, които на елфата сигурно й е било трудно да сподели.

После тя отстъпи назад и зачака отговора му с подчертано безизразна физиономия.

Името й породи множество въпроси в младия Ездач, но той знаеше, че сега не е моментът да ги задава. По-скоро трябваше да увери Аря, че мнението му за нея не е пострадало от това, което бе научил. Така си беше. Даже напротив, уважението му бе нараснало, защото името й му бе показало истинския обхват на нейната всеотдайност и преданост на дълга. Знаеше, че ако реагира зле — или дори ако неволно каже нещо грешно, — може да унищожи приятелството им.

Срещна открито погледа на елфата и изрече, също на древния език:

— Името ти… името ти е хубаво. Трябва да се гордееш с това, което си. Благодаря ти, че го сподели с мен. Радвам се да те нарека своя приятелка и ти обещавам, че винаги ще пазя името ти… Сега ти ще чуеш ли моето?

Тя кимна.

— Да. И ти обещавам да го помня и пазя, докато остава твое.

Чувство за важността на този момент обзе Ерагон. Знаеше, че няма връщане назад от това, което се канеше да направи, и го намираше едновременно за плашещо и ободряващо. Пристъпи напред и също както бе сторила Аря, приближи устни до ухото й и прошепна името си колкото можеше по-тихичко. Цялото му същество трептеше в унисон с думите.

Отстъпи назад, внезапно изпълнен с опасения. Как ли щеше да го оцени тя? Добре или зле? Защото със сигурност щеше да му даде оценка; това бе неизбежно.

Аря изпусна една дълга въздишка и се загледа за кратко в небето. Когато се обърна пак към него, изражението й бе по-меко отпреди.

— Ти също имаш хубаво име, Ерагон — каза тя тихо. — Но не мисля, че това е било името ти, когато си напуснал долината Паланкар.

— Не.

— И не мисля, че това е името, което си носил по време на пребиваването си в Елесмера. Пораснал си много от първата ни среща.

— Налагаше се.

Тя кимна.

— Все още си млад, но вече не си дете.

— Не. Не съм.

Ерагон изпита влечение към нея, по-силно от когато и да било. Размяната на имената бе създала връзка между тях, но той не бе сигурен каква точно и несигурността го караше да се чувства уязвим. Тя го бе видяла с всичките му недостатъци и не беше се отдръпнала, а го бе приела какъвто е, както и той бе приел нея. Нещо повече, в името му тя бе видяла дълбочината на чувствата му към нея и това също не я бе отблъснало.

Младият Ездач се зачуди дали да каже нещо по въпроса, но не можеше да се насили да го стори. Накрая събра кураж и попита:

— Аря, какво ще стане с нас?

Тя се поколеба, но Ерагон виждаше, че е наясно за какво я пита. Подбирайки внимателно думите си, елфката отговори:

— Не знам… Едно време, както знаеш, бих казала нищо, но… Все пак ти си твърде млад, а хората често променят намеренията си. След десет години или дори след пет може вече да не изпитваш същото като сега.

— Чувствата ми няма да се променят — отвърна той с пълна убеденост. Аря се взря в лицето му за един дълъг, напрегнат момент. После младият Ездач видя някаква промяна в очите й и тя каза:

— Ако е така, тогава… може би с времето… — Сложи ръка на бузата му. — Не можеш да искаш повече от мен сега. Не искам да допускам грешка с теб, Ерагон. Прекалено си важен както за мен, така и за цяла Алагезия.

Той направи опит да се усмихне, но се получи нещо като гримаса.

— Но… ние нямаме време — изрече със задавен глас. Гадеше му се.

Елфката сбърчи чело и свали ръката си.

— Какво имаш предвид?

Ерагон заби поглед в земята, като се мъчеше да измисли как да й го каже. Накрая й го съобщи по най-простия начин. Обясни за трудностите, с които се бяха сблъскали двамата със Сапфира при търсенето на безопасно място за яйцата и Елдунари, а после й описа плана на Насуада за създаване на група магьосници, които да бдят над всички човешки заклинатели.

Говори в продължение на няколко минути и завърши с думите:

— Така че ние със Сапфира решихме, че единственото, което можем да направим, е да напуснем Алагезия и да отгледаме драконите някъде другаде, далеч от всички народи. Така е най-добре и за нас, и за драконите, и за Ездачите, и за другите раси в Алагезия.

— Но Елдунари… — започна Аря потресено.

— Елдунари също не могат да останат. Никъде няма да са в безопасност, даже в Елесмера. Докато са в тази земя, все ще се намери някой, който да иска да ги открадне, за да ги използва за собствените си цели. Не, трябва ни място като Вроенгард, място, където никой да не може да намери драконите, за да им навреди, и където младоците и дивите дракони също не могат да навредят на никого. — Ерагон пак опита да се усмихне, но видя, че е безнадеждно, и се отказа. — Ето защо казах, че нямаме време. Двамата със Сапфира смятаме да заминем колкото се може по-скоро и ако ти останеш… не знам дали някога изобщо ще се видим пак.

Обезпокоена, елфката сведе поглед към фаирта, който продължаваше да държи.

— Би ли се отказала от короната си, за да дойдеш с нас? — попита той, макар че вече знаеше отговора.

Тя вдигна очи.

— А ти би ли се отказал от отговорността си за яйцата?

Ерагон поклати глава.

— Не.

Известно време и двамата мълчаха, вслушвайки се във вятъра.

— Как ще намериш кандидати за Ездачи? — попита Аря.

— Ще оставим тук няколко яйца — при теб, предполагам, — и когато се излюпят, те и Ездачите им ще дойдат при нас, а ние ще ви изпратим още яйца.

— Трябва да има и друго решение, без ти, Сапфира и всички Елдунари да напускате Алагезия!

— Ако имаше, щяхме да изберем него, но няма.

— Ами Елдунари? Ами Глаедр и Умарот? Говорил ли си с тях за това? Те съгласни ли са?

— Не сме говорили още, но ще се съгласят. Знам го.

— Сигурен ли си, Ерагон? Наистина ли това е единственият начин — да изоставиш всички и всичко, което познаваш?

— Налага се, а и нашето заминаване е било предопределено открай време. Анджела ми го предсказа, още когато ми гледа в Теирм, и имах време да свикна с идеята. — Той посегна и докосна бузата на Аря. — Отново те питам: ще дойдеш ли с нас?

Очите й заблестяха от сълзи и тя притисна фаирта към гърдите си.

— Не мога.

Младият Ездач кимна и свали ръката си.

— Тогава… пътищата ни се разделят. — Неговите очи също се насълзиха и той с мъка запази самообладание.

— Но не още — прошепна тя. — Остава ни още малко време заедно. Ти няма да тръгнеш веднага.

— Не, не веднага.

Те продължиха да стоят един до друг, като се взираха в небето и чакаха завръщането на Сапфира и Фирнен. След малко ръката й докосна неговата и той я стисна, и въпреки че това бе слаба утеха, притъпи донякъде болката в сърцето му.