Кристофър Паолини
Наследството (4)

През процепа на стената

Драконката Сапфира изрева и войниците пред нея трепнаха уплашено.

— След мен! — извика Ерагон и вдигна Бризингър високо над главата си, така че всички да го видят. Синият меч пламтеше ярко, с разноцветни отблясъци, откроявайки се на фона на черните облаци, които се трупаха на запад. — За Варден!

Покрай него изсвири стрела; той не й обърна внимание. Войниците, събрани в подножието на каменистия склон, на чийто връх стояха Ерагон и Сапфира, му отвърнаха с един-единствен гръмогласен рев:

— Варден!

Те размахаха своите собствени оръжия и се втурнаха напред, катерейки се по свличащите се камъни.

Ерагон обърна гръб на мъжете. От другата страна на могилата се простираше широк двор. В него се бяха струпали около двеста имперски войници. Зад тях се издигаше огромна мрачна крепост с тесни процепи вместо прозорци и няколко правоъгълни кули. В горните стаи на най-високата кула светеше фенер. Ерагон знаеше, че някъде в тази крепост се намира лорд Брадбърн, губернаторът на Белатона — града, който Варден се опитваха да превземат от няколко дълги часа.

Надавайки вик, Ерагон скочи от могилата срещу войниците. Те отстъпиха назад, макар че продължиха да държат копията и пиките си, насочени към назъбената дупка, която Сапфира бе пробила във външната стена на замъка.

При приземяването десният глезен на Ерагон се огъна. Той падна на коляно и се подпря с ръката, в която държеше меча.

Един от войниците се възползва от тази възможност, за да изскочи от строя и да замахне с копието си към откритото гърло на Ерагон.

Младежът парира удара, завъртайки Бризингър толкова бързо, че нито човешко, нито елфическо око биха могли да го проследят. Лицето на войника побеля от страх, щом осъзна грешката си. Той се опита да побегне, но преди да е изминал и няколко сантиметра, Ерагон скочи напред и го прободе в корема.

Сапфира се приземи в двора подир Ерагон. От пастта й изригна синьо-жълт пламък. Младежът се приведе и напрегна крака, когато тя се стовари върху настланата с плочи земя. Целият двор се разтресе от удара. Много от стъклените късчета на голямата, пъстроцветна мозайка пред крепостта изхвръкнаха от местата си и полетяха нагоре като монети, отскачащи от барабан. Чифт кепенци на сградата се отвориха и затвориха с трясък.

Елфката Аря се присъедини към Сапфира. Дългата й черна коса се развя буйно около ъгловатото й лице, когато скочи от купчината камънаци. Ивици размазана кръв покриваха ръцете и шията й, както и острието на меча й. Тя се приземи леко, с тихо шумолене от триенето на кожа върху камък.

Присъствието й окуражи Ерагон. Не би избрал никой друг да се бие редом с него и Сапфира. Помисли си, че за него Аря е идеалният боен другар.

Отправи й бърза усмивка и тя му отвърна със същото. Изражението й бе свирепо и радостно. В битка сдържаността й изчезваше, заменена от откритост, която елфката иначе рядко проявяваше.

Ерагон се сниши зад щита си, когато между тях се появи трептяща завеса от син огън. Загледа над ръба на шлема си как драконката облива свитите войници с огнена струя, която се плъзгаше около тях, но не им причини никаква вреда.

Група мъже, наредени на бойниците на крепостта, пуснаха рояк стрели към Сапфира. Горещината около нея бе толкова голяма, че някои от стрелите лумнаха и станаха на пепел още във въздуха, а предпазните заклинания, поставени от Ерагон, отклониха останалите. Една отскочи от щита на Ерагон с глухо чаткане, оставяйки малка вдлъбнатина.

Изведнъж огнено кълбо обгърна трима от войниците и ги уби толкова бързо, че те нямаха време дори да извикат. Останалите се скупчиха в центъра на огнения ад, а по остриетата на копията и пиките им заиграха отблясъци яркосиня светлина.

Колкото и да се опитваше, Сапфира не можеше дори да опърли оцелелите. Накрая се отказа и захлопна челюсти с отчетливо тракане. Липсата на огън направи двора стряскащо тих.

На Ерагон не за първи път му мина през ума, че онзи, който бе защитил войниците с предпазни заклинания, трябва да е умел и могъщ чародей.

— Дали не е Муртаг? — зачуди се той. — Ако е така, защо не са тук с Торн, за да бранят Белатона? Нима Галбаторикс не го е грижа дали ще запази контрол над градовете си?

Той се втурна напред и с един удар на Бризингър отсече върховете на половин дузина копия и пики със същата лекота, с която като по-млад косеше ечемичните класове. Замаяна към гърдите на най-близкия войник, разсичайки ризницата му, все едно бе от най-фин плат. Изригна фонтан от кръв. После Ерагон намушка следващия в редицата и същевременно халоса с щита си войника отляво, като го запрати към трима негови другари, и всичките заедно се търкулнаха на земята.

Реакциите на войниците му се струваха мудни и непохватни, докато танцуваше сред тях и ги сечеше безнаказано. Сапфира нагази в мелето отляво — размяташе мъжете във въздуха с огромните си лапи, шибаше ги с бодливата си опашка, захапваше ги и ги убиваше с тръскане на глава, — докато от дясната му страна Аря се биеше с такава бързина, че силуетът й приличаше на размазано петно. Всеки замах на меча й вещаеше смърт за още един слуга на Империята. Когато Ерагон се извъртя, за да избегне чифт копия, видя зад себе си косматия елф Бльодгарм и другите единайсет елфи, чиято задача бе да пазят него и Сапфира.

По-далеч назад Варден се изсипваха в двора през пролуката във външната стена на замъка, но се въздържаха да атакуват; беше прекалено опасно да се приближават до Сапфира. Нито тя, нито Ерагон или елфите имаха нужда от помощ, за да се справят с войниците.

Битката скоро раздели Ерагон и Сапфира, отнасяйки ги в различни краища на двора. Той не се тревожеше. Дори и без защитните си заклинания, драконката бе способна да срази съвсем сама голяма група от двайсет или трийсет души.

Едно копие издумка в щита на Ерагон, насинявайки рамото му. Той се обърна към човека, който го бе хвърлил — едър, покрит с белези мъж, без предни зъби на долната челюст — и се втурна към него. Онзи трескаво се опита да измъкне кинжала от пояса си. В последния момент Ерагон се извърна странично, стегна мускулите на ръцете и гърдите си и заби пострадалото си рамо в гърдите на мъжа.

Силата на удара отхвърли противника му няколко метра назад, където той рухна, притиснал ръце към сърцето си.

Върху тях се посипа градушка от чернопери стрели, които убиха или раниха много от войниците. Ерагон отстъпи встрани и се прикри с щита си, макар да бе уверен, че магията му ще го предпази. Не беше хубаво да става небрежен; никога не се знаеше кога някой вражески заклинател може да пусне омагьосана стрела, която да проникне през защитите му.

Горчива усмивка изви устните му. Стрелците горе бяха осъзнали, че единствената им надежда за победа е да убият някак си Ерагон и елфите, независимо колко от своите трябва да пожертват за тази цел.

„Закъсняхте — помисли си той с мрачно задоволство. — Трябваше да напуснете Империята, докато имахте този шанс“.

Пороят от барабанящи стрели му даде възможност да си отдъхне за миг и той с радост се възползва от нея. Щурмът срещу града бе започнал на разсъмване и през цялото това време двамата със Сапфира бяха в предните редици.

Когато стрелите престанаха да се сипят, Ерагон прехвърли Бризингър в лявата си ръка, вдигна едно от копията на войниците и го метна към стрелците на четирийсет стъпки над него. Беше открил, че е трудно да хвърляш копията точно без сериозна подготовка. Затова не се изненада, че не улучи мъжа, в когото се целеше, но се изненада, когато не улучи цялата редица стрелци по бойниците. Копието прелетя над тях и се счупи в стената на замъка горе. Стрелците се разсмяха и започнаха да му правят неприлични жестове.

Ерагон долови някакво бързо движение с периферното си зрение. Той се обърна точно навреме, за да види как Аря също хвърля копие по стрелците; то прониза двама, които стояха близо един до друг. После тя посочи към мъжете с меча си, произнесе „Бризингър!“ и копието лумна в изумруденозелен огън.

Стрелците се отдръпнаха от горящите трупове и като един хукнаха да бягат от бойниците, блъскайки се около портите, които водеха към вътрешността на замъка.

— Не е честно — каза Ерагон. — Аз не мога да използвам тази магия. Във всеки случай, не и без мечът ми да пламне като клада.

Аря му хвърли леко развеселен поглед.

Боят продължи още няколко минути, след което оцелелите войници или се предадоха, или побягнаха.

Ерагон позволи на петимата пред него да избягат; знаеше, че няма да стигнат далеч. След като огледа набързо телата, лежащи наоколо, за да се увери, че наистина са мъртви, вдигна поглед към двора. Няколко души от Варден бяха отворили портата във външната стена и носеха един таран по улицата към замъка. Други се събираха в неравен строй край вратата на крепостта, готови да нахлуят вътре и да влязат в бой с войниците в нея. Сред тях бе братовчедът на Ерагон, Роран. Той размахваше неизменния си чук, докато даваше заповеди на командвания от него отряд. В далечния край на двора Сапфира се бе навела над труповете на своите жертви, а около нея се простираше истинска касапница. Лъскавите й люспи бяха опръскани с едри капки кръв — червени петънца, които контрастираха ярко със синьото й тяло. Тя отметна покритата си с шипове глава и изрева победоносно, заглушавайки цялата врява в града.

После Ерагон чу от вътрешността на замъка тракане на зъбни колела и звън на вериги, последван от стържене от отместването на тежки дървени греди. Тези звуци привлякоха вниманието на всички в двора и те впериха погледи в портата на крепостта.

С глухо бумтене крилата й се разделиха и отвориха. През тях блъвна гъст облак дим от факлите вътре, който накара най-близките Варден да се закашлят и да покрият лицата си. Нейде от мрачните дълбини долетя чаткането на подковани копита по каменните плочи; после един кон с ездач се появи внезапно от дима. В лявата си ръка ездачът държеше нещо, което Ерагон отначало взе за обикновено копие, но скоро забеляза, че е изработено от странен зелен материал и има назъбен връх, изкован в непозната форма. Слабо сияние обгръщаше този връх — неестествена светлина, която издаваше присъствието на магия.

Ездачът дръпна юздите, насочвайки коня си към Сапфира. Тя започна да се надига на задните си крака, готвейки се да нанесе ужасяващ смъртоносен удар с дясната си предна лапа.

Безпокойство обзе Ерагон. Ездачът изглеждаше твърде самоуверен, а копието — твърде различно, твърде зловещо. Макар че защитните заклинания трябваше да я пазят, Ерагон бе убеден, че Сапфира е в смъртна опасност.

„Няма да успея да стигна навреме до нея“, осъзна той. Насочи ума си към конника, но онзи бе толкова съсредоточен върху своята задача, че дори не забеляза присъствието му. Непоклатимата му концентрация пречеше на Ерагон да проникне по-надълбоко в съзнанието му. Младежът се отдръпна, прехвърли в ума си половин дузина думи от древния език и състави простичко заклинание, което да спре галопиращия боен кон. Това бе отчаян ход, защото той не знаеше дали самият ездач не е магьосник, нито пък какви предпазни мерки може да е взел срещу магическа атака, но нямаше намерение да стои със скръстени ръце, когато животът на Сапфира бе в опасност.

Пое си дълбоко дъх. Припомни си правилното произношение на няколко трудни звука от древния език. После отвори уста да произнесе заклинанието.

Колкото и да беше бърз обаче, елфите бяха още по-бързи. Преди да е отронил и думичка, зад него се разнесе тих напев на множество гласове, които се преплитаха в дисхармонична и тревожна мелодия.

— Мае… — успя да каже той, а после заклинанието на елфите проработи.

Мозайката пред коня се раздвижи и стъклените късчета се разтекоха като вода. В земята зейна дълъг процеп, яма с неизвестна дълбочина. С мощно цвилене конят скочи в дупката и се преметна напред, като счупи и двата си предни крака.

Докато кон и ездач падаха, мъжът на седлото изнесе ръката си назад и метна сияещото копие към Сапфира.

Драконката не можеше да избяга. Не можеше да отскочи. Затова замахна с лапа към копието, опитвайки се да го отбие настрана. Само че не улучи — със съвсем мъничко — и Ерагон с ужас видя как то се заби дълбоко в гърдите й, точно под ключицата.

Пулсираща завеса от ярост се спусна пред очите му. Той притегли всяка капчица енергия, с която разполагаше — в тялото си, от сапфира в дръжката на меча си, от дванайсетте диаманта, скрити в колана, който Белот Мъдрия бе опасал около кръста му; както и огромния запас в Арен, елфическия пръстен, красящ дясната му ръка — и се приготви да унищожи ездача, без да обръща внимание на рисковете.

Обаче се спря, когато отнякъде изникна Бльодгарм, прескачайки лявата лапа на Сапфира. Елфът се стовари върху ездача като пантера, мятаща се върху сърна, и събори мъжа на земята. После със свирепо движение разкъса гърлото му с дългите си бели зъби.

 

 

Писък на смазващо отчаяние отекна от един прозорец високо горе над зейналия вход на крепостта. Той бе последван от огнена експлозия, която изхвърли каменни блокове от вътрешността на сградата и те заваляха сред насъбралите се Варден, трошейки крайниците и телата им като сухи съчки.

Ерагон не обърна внимание на падащите в двора камъни, а се втурна към Сапфира, почти без да забележи, че Аря и пазачите му го следват. Други елфи, които се намираха по-наблизо, вече се бяха струпали около драконката и оглеждаха стърчащото от гърдите й копие.

— Колко зле… Тя нали не е… — избълва Ерагон, прекалено разстроен, за да завършва изреченията си. Копнееше да заговори на Сапфира в ума си, но докато съществуваше възможност наоколо да има вражески заклинатели, не смееше да оголи съзнанието си за нея, за да не би враговете да разчетат мислите му или да придобият контрол над тялото му.

След сякаш безкрайно чакане Уирден, един от мъжките елфи, каза:

— Можеш да благодариш на съдбата, Сенкоубиецо, копието не е засегнало главните вени и артерии в шията й. Пробило е само мускулите, а тях можем да ги поправим.

— Можете ли да го махнете? По него има ли някакви заклинания, които да пречат да…

— Ние ще се погрижим за това, Сенкоубиецо.

Мрачни като жреци, събрали се пред олтар, всички елфи, освен Бльодгарм, сложиха длани върху гърдите на Сапфира и запяха тихо. Гласовете им звучаха като шепот на вятър в клоните на върбите. Пееха за топлина и растеж, за мускули, сухожилия и пулсираща кръв, и за други, по-дълбоки тайнства. По време на това пеене Сапфира остана неподвижна, което сигурно й костваше голямо усилие на волята, защото тялото й на всеки няколко секунди бе разтърсвано от силни спазми. Струйка кръв се стичаше по гърдите й от мястото, където се бе забило копието.

Когато Бльодгарм отиде да застане до Ерагон, младежът му хвърли един поглед. Кръв бе оцапала козината по брадичката и шията на елфа, правейки тъмносиния й оттенък напълно черен.

— Какво беше това? — попита Ерагон и посочи пламъците, които още танцуваха в прозореца високо над двора.

Бльодгарм облиза устни и оголи котешките си зъби, преди да отговори.

— В мига преди войникът да умре, успях да проникна в съзнанието му, а оттам и в съзнанието на магьосника, който му помагаше.

— Убил си магьосника?

— В известен смисъл; накарах го да се самоубие. Обикновено не прибягвам към толкова екстравагантни театрални прояви, но бях… бесен.

Ерагон понечи да направи крачка напред, обаче спря, когато Сапфира издаде протяжен тих стон и копието започна да се измъква от гърдите й, без някой да го докосва. Клепките й запърхаха и тя задиша учестено, докато последната педя от него излизаше от тялото й. Назъбеният връх с бледия си ореол от изумрудена светлина падна на земята и издрънча върху плочите със звук по-скоро като на керамика, от колкото като на метал.

Когато елфите спряха да пеят и свалиха ръце от Сапфира, Ерагон се втурна към нея и докосна шията й. Искаше му се да я утеши, да й каже колко е бил уплашен, да слее съзнанието си с нейното. Но вместо това се задоволи само да се взре в едно от ярките й сини очи и да попита:

— Добре ли си?

Тези думи му се сториха направо жалки в сравнение със силата на емоциите му.

Сапфира премигна веднъж в отговор, а след това се наведе и облъхна лицето му с нежен топъл дъх от ноздрите си.

Ерагон се усмихна. После се обърна към елфите и рече:

— Ека елруноно, алфия, виол фьорн торнеса.

Благодареше им на древния език за помощта им. Онези от тях, кои то бяха участвали в изцеляването, включително и Аря, се поклониха и завъртяха дясната длан пред гърдите си в жеста на уважение, характерен за тяхната раса. Ерагон забеляза, че половината елфи, назначени да пазят него и Сапфира, са пребледнели, омаломощени и едва се държат на крака.

— Вървете да си починете — каза им той. — Ако останете, само ще ви убият. Вървете, това е заповед!

Макар да бе сигурен, че им е неприятно да го оставят, седемте елфи отвърнаха:

— Както пожелаеш, Сенкоубиецо. — И се оттеглиха от двора, прекрачвайки труповете и натрошените камъни. Продължаваха да излъчват благородство и достойнство, макар че бяха накрая на силите си.

После Ерагон отиде до Аря и Бльодгарм, които изучаваха копието. Върху лицата и на двамата бе изписано озадачено изражение, сякаш не бяха сигурни как трябва да реагират. Той приклекна до тях, като внимаваше да не докосне оръжието с някоя част на тялото си. Взря се в деликатните линии, издълбани в основата на върха — те му изглеждаха познати, макар да не бе сигурен защо — в зеленикавата дръжка, изработена от материал, който не бе нито дърво, нито метал; и отново в мекото сияние, напомнящо за фенерите без огън, с които елфите и джуджетата осветяваха своите обиталища.

— Мислите ли, че е направено от Галбаторикс? — попита Ерагон. — Може да е решил, че е по-добре да убие двама ни със Сапфира, вместо да ни залови. Може да смята, че наистина сме се превърнали в заплаха за него.

Бльодгарм се усмихна неприятно.

— Аз не бих се залъгвал с такива фантазии, Сенкоубиецо. За Галбаторикс ние сме само една дребна досада. Ако той наистина иска някого от нас мъртъв, достатъчно е само да долети от Уру’баен и да ни нападне, и ние ще бъдем пометени като сухи листа от зимна виелица. Силата на драконите е с него и никой не може да устои пред мощта му. Освен това, не е толкова лесно да отклониш Галбаторикс от неговия път. Той може да е луд, но е също така и хитър, и най-вече решителен. Ако желае да те пороби, ще преследва тази цел с маниакална страст и нищо, освен инстинктът му за самосъхранение, не ще го възпре.

— Във всеки случай — каза Аря, — това не е сътворено от Галбаторикс, а от нас.

Ерагон се намръщи.

— От нас ли? То не е направено от Варден.

— Не от Варден, а от елф.

— Но… — Той млъкна, опитвайки се да намери смислено обяснение. — Никой елф не би се съгласил да работи за Галбаторикс. Те по-скоро биха умрели, отколкото…

— Галбаторикс няма нищо общо с това, а и да имаше, едва ли би дал толкова рядко и могъщо оръжие в ръцете на човек, който не може да го пази добре. От всички бойни средства, пръснати из Алагезия, Галбаторикс най-малко би желал да се сдобием с това.

— Защо?

Бльодгарм отговори с тих и мелодичен глас, който звучеше почти като мъркане.

— Защото, Ерагон Сенкоубиецо, това е даутдаерт.

— И името му е Ниернен, Орхидеята — рече Аря. Посочи линиите, издълбани върху копието, и Ерагон осъзна, че това всъщност са стилизирани глифове от уникалната елфическа писменост — виещи се, преплетени фигури, които завършваха с остри като трънчета върхове.

— Даутдаерт ли? — Когато и Аря, и Бльодгарм го изгледаха невярващо, той сви рамена, смутен от своето незнание. Чувстваше се неудобно при мисълта, че елфите имаха щастието, докато растат, да се обучават в продължение на десетилетия при най-добрите учени на своята раса, а неговият собствен чичо Гароу дори не го бе научил на буквите, смятайки, че това не е важно. — Аз едва мога да чета на елесмерски. Какво представлява? Да не са го изковали по време на падането на Ездачите, за да бъде използвано срещу Галбаторикс и Клетвопрестъпниците?

Бльодгарм поклати отрицателно глава.

— Не, Ниернен е много, много по-стар.

— Даутдаертите — обясни Аря — са плод на страха и омразата, бележещи последните години на войната ни с драконите. Най-умелите ни ковачи и чародеи ги изработили от материали, които вече не познаваме, вложили в тях заклинания, чиито слова вече не помним, и ги нарекли — всичките дванайсет — на най-красивите цветя; ужасяващо несъответствие, защото те са създадени с една-единствена цел: да убиват дракони.

Ерагон изпита отвращение, докато се взираше в сияещото копие.

— И убивали ли са?

— Онези, които са присъствали тогава, казват, че драконовата кръв се леела от небето като летен порой.

Сапфира изсъска силно и остро.

Ерагон хвърли бърз поглед към нея и с крайчеца на окото си забеляза, че Варден все още стоят пред крепостта, чакайки той и Сапфира да поемат пак водачеството на щурма.

— Смятахме, че всички даутдаерти са унищожени или безвъзвратно загубени — рече Бльодгарм. — Но явно сме грешали. Ниернен трябва да е преминал в ръцете на семейство Уолдгрейв и те са го държали скрит тук, в Белатона. Предполагам, че когато пробихме градските стени, куражът на лорд Брадбърн се е изпарил и той е заповядал да извадят Ниернен от оръжейната, в опит да спре теб и Сапфира. Без съмнение Галбаторикс ще побеснее, ако разбере, че Брадбърн се е опитал да те убие.

Макар да знаеше, че трябва да бързат, любопитството не позволяваше на Ерагон да тръгне веднага.

— Даутдаерт или не, все още не сте ми обяснили защо Галбаторикс не би искал да притежаваме това. — Той махна с ръка към копието. — Какво прави Ниернен по-опасен от онова копие там, или дори от Бри Зи… — Млъкна, преди да е изрекъл цялото име. — … или от моя меч?

Отговори му Аря:

— Той не може да бъде счупен с нормални средства, огънят не му вреди и освен това е почти неуязвим за магия, както сам видя. Даутдаертите са били направени, така че да не могат да бъдат засегнати от никакви заклинания, хвърлени от драконите, а и да пазят онзи, който ги носи — тежка задача, като се има предвид силата, сложността и непредвидимостта на драконовата магия. Галбаторикс може да е обгърнал себе си и Шруйкан в повече предпазни заклинания от всеки друг в Алагезия, но току-виж Ниернен успее да проникне през тях, сякаш изобщо не съществуват.

Ерагон разбра и го изпълни въодушевление.

— Ние трябва…

Прекъсна го мощно скърцане.

Звукът бе пронизващ, режещ, разтърсващ, като от стържене на метал по камък. Зъбите на Ерагон изтръпнаха и той запуши с ръце ушите си, намръщи се и се завъртя, опитвайки се да открие източника. Сапфира отметна глава и дори през този шум той чу тревожния й вой.

Ерагон обходи с поглед двора два пъти, преди да забележи малкото облаче прах, издигащо се от широка една стъпка пукнатина, която се беше появила горе в стената на крепостта, под почернелия, отчасти унищожен прозорец на магьосника, убит от Бльодгарм. Скърцането се усилваше и Ерагон рискува да отдели едната си ръка от ухото, за да посочи към пукнатината.

— Виж! — извика той на Аря и тя му кимна, че е разбрала. Ерагон пак затисна с длан ухото си.

Без никакво предизвестие, звукът внезапно секна.

Ерагон изчака малко, а после свали бавно ръце. За първи път му се искаше слухът му да не бе толкова чувствителен.

Точно тогава пукнатината рязко се разшири до няколко стъпки. Плъзна като мълния надолу по стената на крепостта, докато не стигна ключовия камък над портата и не го пръсна, засипвайки двора със ситни късчета. Целият замък застена и фасадата му, от счупения прозорец до разбития ключов камък, започна да се килва напред.

— Бягайте! — извика Ерагон на Варден, макар че хората вече се бяха пръснали и тичаха към двата края на двора, в отчаян опит да се спасят от рухващата стена. Той направи крачка напред, напрегнал всеки мускул в тялото си, докато търсеше с поглед Роран някъде в тълпата от воини.

Най-сетне го забеляза, зад последната група мъже до портата — крещеше им диво, но думите му се губеха сред врявата. А после стената се размести и хлътна няколко пръста, накланяйки се още по-силно, като засипа Роран с камъни и го накара да залитне назад, към свода на портата.

Докато Роран се изправяше, очите му срещнаха тези на Ерагон и младежът съзря в погледа му страх и безпомощност, които бързо се смениха с примирение, сякаш той знаеше, че колкото и бързо да тича, не би могъл да се измъкне навреме.

Горчива усмивка докосна устните му.

А после стената рухна.