Кристофър Паолини
Наследството (27)

Пътят на знанието

По-късно същия следобед, когато изглеждаше все по-невероятно Империята да започне атака от Драс-Леона през няколкото оставащи часа слънчева светлина, Ерагон и Сапфира отидоха на полето за тренировки в задния край на лагера на Варден.

Там младият Ездач се срещна с Аря, както всеки ден от пристигането им насам. Попита я как е и тя му отговори кратко — бе присъствала на изтощително съвещание с Насуада и крал Орин, започнало още преди разсъмване. После Ерагон извади меча си, а Аря — своя, и двамата заеха позиции един срещу друг. Предварително се бяха разбрали този път да използват щитове; това бе по-близко до реалната битка и внасяше елемент на разнообразие в двубоите им.

Закръжиха един около друг с къси, плавни крачки, движейки се като танцьори по неравната земя и опипвайки пътя си с крак, без да поглеждат надолу и без да откъсват очи от противника.

Това бе любимата част на Ерагон. Имаше нещо много интимно в това да се взира в очите на Аря, без да мига, без да трепва, и тя също да се взира в него с не по-малка съсредоточеност и напрегнатост. Може да бе смущаващо, но на него му харесваше чувството за връзка, което се създаваше между тях.

Аря предприе първата атака и само след секунда Ерагон откри, че е прегърбен под неудобен ъгъл и мечът й е притиснат отляво на шията му, изпъвайки болезнено кожата. Остана замръзнал неподвижно, докато елфката не благоволи да отслаби натиска и да му позволи да се изправи.

— Това беше немарливо — каза тя.

— Как така все ме надвиваш? — изръмжа той, не особено доволен.

— Защото — отвърна Аря и се престори, че замахва към дясното му рамо, карайки го да вдигне щита и да отскочи стреснато назад — имам над сто години практика. Щеше да е странно, ако не те надвивах, не смяташ ли? Трябва да си горд, че изобщо успяваш да ме засегнеш. Това се удава на малцина.

Бризингър изсвистя във въздуха, щом Ерагон замахна към бедрото на изнесения й напред крак. Чу се силен трясък, когато тя блокира удара с щита си. После отвърна с хитро завъртяно мушкане, което го улучи в китката на ръката с меча. Ледени иглички се стрелнаха нагоре към рамото и основата на черепа му.

Той трепна и се отдръпна, търсейки временен отдих. Едно от предизвикателствата на двубоите с елфи бе, че благодарение на бързината и силата си те можеха да се хвърлят напред и да атакуват значително по-далечен враг в сравнение с хората. Така че, за да се намира в безопасност от Аря, трябваше да се отдалечи поне на сто стъпки.

Но преди да се озове на достатъчно разстояние, тя скочи след него, правейки две летящи крачки, а косата й се развя зад нея. Ерагон замахна, докато елфката бе още във въздуха, но Аря се извъртя, така че мечът да мине покрай тялото й, без да го докосне. После подпъхна края на щита си под неговия и го изтръгна, оголвайки напълно гърдите му. Вдигна светкавично меча си и го притисна отново към шията му, този път под брадичката.

Задържа го в това положение. Големите й, раздалечени очи бяха само на сантиметри от неговите. В изражението й имаше свирепост и настойчивост, които той не бе сигурен как да тълкува, но те го накараха да се поколебае.

Тогава сякаш някаква сянка пробяга по лицето на Аря, тя отпусна меча си и отстъпи.

Ерагон потърка шията си.

— Щом знаеш толкова много за боя с меч — каза той, — защо не можеш да ме научиш да съм по-добър?

Изумрудените й очи запламтяха още по-силно.

— Опитвам се — отвърна тя, — но проблемът не е тук. — Елфката потупа с меча десницата му. — Проблемът е тук. — Чукна по шлема му и се разнесе звън на метал. — И не знам по какъв друг начин да те науча на онова, което трябва да знаеш, освен като ти показвам грешките ти отново и отново, докато не престанеш да ги допускаш. — Елфката чукна още веднъж по шлема му. — Дори ако това означава да те насиня от бой.

Фактът, че Аря продължаваше да го побеждава с такова постоянство, накърняваше гордостта му повече, отколкото му се искаше да признае, даже и пред Сапфира. Това пораждаше у него съмнения дали изобщо някога би могъл да победи Галбаторикс, Муртаг или друг наистина силен противник, ако има нещастието да се изправи срещу тях в единоборство, без помощта на Сапфира или на магията си.

Ерагон се обърна и се отдалечи на десетина метра от Аря.

— Е? — каза той през стиснатите си зъби. — Давай тогава. — И приклекна, подготвяйки се за нова яростна атака.

Елфката присви очи, което придаде злобно изражение на ъгловатото й лице.

— Много добре.

Те се втурнаха един срещу друг, надавайки бойни викове, и полето заехтя от трясъците на яростната им битка. Биеха се отново и отново, докато не се умориха, изпотиха и покриха с прах, а Ерагон — и с множество болезнени синини. Обаче не спираха да се нахвърлят един срещу друг със сурова решителност, която бе липсвала в досегашните им двубои. Нито един от двамата не помоли да прекратят жестокото, болезнено съревнование, нито предложи да го направят.

Сапфира ги гледаше отстрани, легнала върху меката трева. През повечето време криеше мислите си, за да не разсейва Ерагон, но от дъжд на вятър подхвърляше някой коментар за неговата техника или за тази на Аря — забележки, които младият Ездач винаги намираше за полезни. Той подозираше също, че тя неведнъж се е намесвала, за да го спаси от някой особено опасен удар, защото понякога ръцете и краката му като че ли се движеха малко по-бързо, отколкото би трябвало, или дори реагираха малко преди сам да реши да ги раздвижи, и когато това ставаше, усещаше лек гъдел дълбоко в ума си, а знаеше, че това означава, че Сапфира бърника в някоя част на съзнанието му.

Накрая Ерагон я помоли да спре.

— Трябва да мога да се справям сам, Сапфира — каза той. — Не можеш да ми помагаш всеки път, когато съм в нужда.

— Мога поне да опитам.

— Знам и изпитвам същото към теб. Но аз трябва да изкатеря тази планина, а не ти.

Крайчецът на устната й трепна.

— Защо ти е да се катериш, като можеш да летиш? Доникъде няма да стигнеш с тези твои къси крака.

— Не е вярно и го знаеш. Освен това, ако летях, щеше да е с чужди крила и нямаше да спечеля нищо, освен евтината тръпка от една незаслужена победа.

— Победата си е победа, а смъртта си е смърт, както и да е постигната.

— Сапфира… — изрече предупредително той.

— Малчо.

Все пак за негово облекчение оттам нататък тя го остави да се оправя сам, макар че продължи да го наблюдава с непрестанна бдителност.

Освен Сапфира, край мястото за тренировка се бяха събрали и елфите, назначени да пазят нея и Ерагон. Присъствието им го караше да се чувства неудобно — не му харесваше някой друг, освен Сапфира и Аря да става свидетел на неуспехите му — но знаеше, че елфите никога не биха се съгласили да се приберат в палатките си. Все пак те изпълняваха още една полезна задача, освен че бранеха него и Сапфира: пречеха на другите воини наоколо да се домъкнат да зяпат как един Ездач и една елфка се млатят яростно. Не че заклинателите на Бльодгарм правеха нещо по-особено, за да обезкуражат зяпачите, но самият им вид бе достатъчно страховит, за да държи настрана случайните зрители.

Колкото по-дълго Ерагон се биеше с Аря, толкова повече се обезсърчаваше. Спечели на два пъти, и то едва-едва, с отчаяни ходове, които сполучиха по-скоро заради късмет, отколкото заради някакви умения, и които той никога не би използвал в истинска битка, освен ако не му пукаше за собствената му безопасност, но с изключение на тези изолирани успехи, Аря продължаваше да го побеждава с потискаща лекота.

Накрая гневът и безсилието накараха младия Ездач да кипне и той загуби всякакво чувство за мярка. Вдъхновен от похватите, които му бяха донесли малкото победи, Ерагон вдигна дясната си ръка и се приготви да хвърли Бризингър към Аря, все едно беше бойна брадва.

Точно в този миг друг разум докосна съзнанието му — разум, за който мигновено си даде сметка, че не принадлежи нито на Аря, нито на Сапфира, нито пък на някой от елфите, защото бе несъмнено мъжки и несъмнено драконов. Ерагон се отдръпна от допира, мъчейки се трескаво да подреди мислите си, за да е в състояние да отблъсне това, което се боеше, че може да е атака от страна на Торн. Но преди да успее да го стори, един необятен глас отекна в сенчестите кътчета на съзнанието му, като звука на планина, размърдала се под собствената си тежест.

— Ерагон — каза Глаедр.

Младият Ездач се вцепени и залитна половин крачка напред, заставайки на пръсти, докато се мъчеше да спре замаха си с Бризингър. Видя или по-скоро усети, че Аря, Сапфира и заклинателите на Бльодгарм също реагират, размърдвайки се изненадано, и разбра, че те също са чули гласа.

Умът на дракона бе същият като преди — стар, бездънен и разкъсван от скръб. Но за първи път след смъртта на Оромис Глаедр изглеждаше обзет от желание да стори нещо друго, освен да затъва все по-надълбоко във всепоглъщащото тресавище на личните си страдания.

— Глаедр-елда! — казаха едновременно Ерагон и Сапфира.

— Как си…

— Добре ли си…

— Ти ли…

Други също заговориха — Аря, Бльодгарм, още двама от елфите, които Ерагон не можа да разпознае — и думите им се сляха в неразбираема какофония.

— Стига — рече Глаедр. Звучеше едновременно уморен и раздразнен. — Да не искате да привлечете нежелано внимание?

Всички млъкнаха изведнъж и зачакаха да чуят какво още ще им каже златният дракон. Развълнуван, Ерагон размени погледи с Аря.

Глаедр не заговори веднага, а продължи да ги наблюдава в продължение на няколко минути. Присъствието му тегнеше над съзнанието на Ерагон и той бе сигурен, че другите изпитват същото.

После с плътния си, величествен глас Глаедр каза:

— Това продължи достатъчно дълго… Ерагон, не бива да губиш толкова време в тренировки. Така се отвличаш от далеч по-важни неща. Това, от което трябва да се плашиш най-много, не е мечът в ръцете на Галбаторикс, нито пък мечът в устата му, а мечът в ума му. Неговият най-голям талант е способността му да прониква в най-дребните частици на съществото ти и да те принуждава да се подчиниш на волята му. Трябва да се съсредоточаваш не върху тези схватки с Аря, а върху подобряването на контрола върху мислите си; те все още са печално недисциплинирани… Така че защо упорстваш с това безполезно занимание?

В ума на Ерагон изникнаха множество отговори: че му харесва да кръстосва меч с Аря, колкото и дразнещо да беше; че иска да е колкото се може по-добър с меча — най-добрият на света, ако е възможно; че това упражнение му помага да успокои нервите си и да развие тялото си; и какво ли не още. Опита се да потисне водовъртежа от мисли както, за да запази до известна степен в тайна личните си преживявания, така и за да не засипва Глаедр с ненужна информация, потвърждавайки по този начин мнението на дракона, че му липсва дисциплина. Обаче не успя да го постигне напълно и долови слабото разочарование на Глаедр.

Ерагон избра най-силните си аргументи.

— Ако успея да отблъсна Галбаторикс с ума си — дори и да не го победя, а само да го отблъсна — тогава изходът може да бъде решен с меч. Както и да е, кралят не е единственият враг, за когото трябва да се тревожим: съществува например Муртаг, а и кой знае какви още хора и други твари служат на Галбаторикс? Не можах да победя сам Дурза, нито Варауг, нито дори Муртаг. Винаги ми помагаха. Но не мога да разчитам на Аря или Сапфира, или Бльодгарм да ме спасяват всеки път, когато съм в беда. Трябва да съм по-добър с меча, но не бележа никакъв напредък, колкото и да се опитвам.

— Варауг ли? — поинтересува се Глаедр. — Не съм чувал това име преди.

Така младият Ездач бе принуден да му разкаже за превземането на Фейнстер и как двамата с Аря бяха убили новородената Сянка по същото време, докато Оромис и Глаедр бяха срещнали смъртта си в битката в небето над Гил’еад. Освен това обобщи накратко действията на Варден оттогава досега, защото осъзна, че Глаедр е бил толкова изолиран от всичко, че не знаеше за тях. Разказът му отне няколко минути, през които той и елфите стояха вцепенени на полето, взирайки се с невиждащи очи един покрай друг, насочили вниманието си към вътрешния си свят и съсредоточени върху бързата размяна на мисли, образи и чувства.

Последва ново дълго мълчание, докато Глаедр асимилира наученото. Когато пак благоволи да заговори, в гласа му се долавяше нотка на веселие:

— Твърде си амбициозен, ако целта ти е да можеш да убиваш Сенки безнаказано. Дори най-старите и мъдри Ездачи биха се поколебали да нападнат сами Сянка. Ти вече си оцелял при среща с две от тях, което е с две повече от обичайното. Радвай се, че си имал такъв късмет, и остави нещата дотук. Да се опитваш да станеш по-силен от Сянка е все едно да се опитваш да летиш по-високо от слънцето.

— Да — отвърна Ерагон, — но нашите врагове са силни като Сенки, или дори още по-силни, а Галбаторикс може да създаде повече от тях, само за да забави придвижването ни. Той ги използва лекомислено, без да се интересува какви разрушения биха могли да причинят по цялата земя.

— Ебритил — каза Аря, — той е прав. Враговете ни са изключително смъртоносни… както добре знаеш — добави тя с по-мек тон, — а Ерагон не е на нивото, на което трябва да бъде. За да се подготви за онова, което ни чака, той трябва да постигне истинско майсторство. Направих всичко по силите си да го науча, но в крайна сметка майсторството трябва да дойде отвътре, а не отвън.

Фактът, че тя го защитаваше, сгря сърцето на Ерагон.

Както и преди, Глаедр отговори бавно:

— Ерагон не е овладял и мислите си, което също трябва да стори. Никое от тези умения, умственото или физическото, не е особено полезно самостоятелно, но от двете умственото е по-важно. Сума си човек може да спечели битка и срещу заклинател, и срещу воин. Умът и тялото ти трябва да са в равновесие, но ако си принуден да избираш кое от тях да тренираш, трябва да избереш ума. Аря… Бльодгарм… Яела… вие знаете, че е така. Защо никой от вас не се е нагърбил да продължи обучението на Ерагон в тази област?

Аря заби очи в земята като хлапе, което мъмрят, докато козината по рамената на Бльодгарм настръхна и той оголи върховете на острите си бели зъби.

Именно Бльодгарм бе този, който най-сетне се осмели да отговори. Преминавайки изцяло на древния език, той каза:

— Аря е тук като посланик на нашия народ. Аз и моята група сме тук, за да браним живота на Сапфира Ярколюспестата и Ерагон Сенкоубиеца, а това е трудна и отнемаща много време задача. Всички се опитваме да помогнем на Ерагон, но не е наша работа да обучаваме един Ездач, нито пък бихме си позволили да го сторим, когато един от законните му учители още е жив и е тук… дори ако този учител пренебрегва дълга си.

В Глаедр се надигна гняв, тъмен като огромни буреносни облаци, кълбящи се на хоризонта. Ерагон се отдръпна от съзнанието на дракона, страхувайки се от неговата ярост. Глаедр вече не бе в състояние да нарани физически никого, но въпреки това бе невероятно опасен и ако загубеше самообладание и ги шибнеше с ума си, никой от тях не би устоял на неговата мощ.

Отначало тази грубост и безчувственост на Бльодгарм шокираха Ерагон — никога досега не бе чувал елф да говори така на дракон — но като размисли за момент, осъзна, че сигурно го е направил, за да измъкне Глаедр от черупката му и да му попречи да се оттегли обратно в своята мъка. Младият Ездач се възхити на смелостта на елфа, но се зачуди дали обиждането на Глаедр наистина бе най-добрият подход. Със сигурност не беше най-безопасният.

Кълбящите се буреносни облаци наедряха, озарявани от кратки, подобни на мълнии, проблясъци, докато умът на Глаедр прескачаше от една мисъл на друга.

— Ти прекрачи границата, елфе — изръмжа той, също на древния език. — Не на теб се пада да съдиш действията ми. Изобщо не можеш да си представиш какво съм загубил. Ако не бяха Ерагон и Сапфира и моят дълг към тях, отдавна да съм полудял. Така че не ме обвинявай в небрежност, Бльодгарм, сине на Илдрид, освен ако не искаш да изпробваш силите си срещу последния от великите Древни.

Бльодгарм оголи още повече зъбите си и изсъска. Въпреки това Ерагон забеляза отсянка на задоволство върху лицето му. За негово удивление елфът продължи упорито:

— Тогава недей да ни виниш, че не сме свършили онова, което е твое задължение, а не наше, Древни. Цялата ни раса скърби за загубата ти, но не можеш да очакваш да се отнасяме снизходително към твоето самосъжаление, когато сме във война с най-смъртоносния враг в цялата ни история — същия, който унищожи почти всички от твоя вид и уби Ездача ти.

Яростта на Глаедр бе неудържима. Черна и ужасна, тя заблъска по Ерагон с такава сила, че той изпита чувството, че самата тъкан на тялото му би могла да се разкъса като платно под бурен вятър. Видя как в другия край на полето мъже захвърлят оръжията си и се хващат за главите, правейки гримаси на болка.

— Моето самосъжаление, така ли? — рече Глаедр, произнасяйки с мъка всяка дума, и всяка дума сякаш вещаеше гибел. Младият Ездач усети как в дълбините на драконовото съзнание се оформя нещо неприятно, което, ако бъдеше оставено да се реализира, можеше да причини много мъка.

Тогава заговори Сапфира и гласът й се вряза в бушуващите емоции на Глаедр като нож във вода.

— Учителю — рече тя, — тревожех се за теб. Радвам се да разбера, че си добре и отново си силен. Никой от нас не може да се равнява с теб и ние се нуждаем от твоята помощ. Без теб не можем да се надяваме да победим Империята.

Глаедр изръмжа злокобно, но не я пренебрегна, прекъсна или оскърби. Всъщност похвалата сякаш му достави удоволствие, макар и малко. Все пак, съобрази Ерагон, ако драконите бяха податливи на нещо, това бе ласкателството, както Сапфира много добре знаеше.

Без да изчака отговора на Глаедр, тя продължи:

— След като вече не можеш да използваш крилата си, позволи ми да ти предложа моите в замяна. Въздухът е спокоен, небето е чисто и ще е истинска радост да полетим високо над земята, по-високо, отколкото дори орлите смеят да се издигнат. След като си бил затворен толкова дълго в истинското си сърце, сигурно копнееш да оставиш всичко това зад себе си и да усетиш отново въздушните течения да се надигат под теб.

Черната буря в Глаедр поутихна малко, макар че си оставаше огромна и заплашителна и можеше всеки момент да се разрази отново.

— Това… би било приятно.

— В такъв случай скоро ще полетим. Но, учителю…?

— Да, хлапе?

— Първо искам да те помоля за нещо.

— Моли тогава.

— Би ли помогнал на Ерагон в овладяването на боя с меч? Можеш ли да му помогнеш? Той не е толкова умел, колкото трябва, а не искам да загубя Ездача си. — През цялото време Сапфира запази достойнството си, но в гласа й имаше умолителна нотка, от която гърлото на Ерагон се сви.

Буреносните облаци се разсеяха, оставяйки след себе си гол сив пейзаж, който му се стори неописуемо тъжен. Глаедр мълчеше. Странни полузабележими фигури се движеха бавно по края на пейзажа — грамадни монолити, които Ерагон нямаше желание да срещне отблизо.

— Много добре — каза накрая Глаедр. — Ще направя каквото мога за твоя Ездач, но след като приключим с това, той ще ме остави да го обучавам, както аз смятам за правилно.

— Съгласна съм — отвърна Сапфира. Ерагон видя как Аря и другите елфи се отпуснаха, сякаш до този момент бяха стояли със затаен дъх.

Младият Ездач отдръпна съзнанието си от тях за миг, защото Триана и още няколко магьосници, служещи на Варден, се свързаха с него, настоявайки да разберат какво са усетили току-що да раздира умовете им и какво е разстроило толкова хората и животните в лагера. Триана заглуши останалите и попита:

— Атакуват ли ни, Сенкоубиецо? Торн ли е? Или Шруйкан?

Паниката й бе толкова голяма, че на Ерагон му се прииска да захвърли меча и щита си и да хукне да се скрие на някое безопасно място.

— Не, всичко е наред — отговори той колкото се може по-спокойно. Съществуването на Глаедр все още бе тайна за повечето Варден, включително и за Триана и подчинените й магьосници. Ерагон искаше нещата да си останат така, за да не би вестта за златния дракон да стигне до шпионите на Империята. Да лъжеш по време на умствена комуникация с друг човек бе изключително трудно, тъй като бе почти невъзможно да не мислиш за онова, което искаш да скриеш, затова младият Ездач се постара да е максимално кратък. — С елфите упражнявахме магия. Ще ти обясня по-късно, но няма повод за притеснения.

Личеше си, че думите му не ги убедиха напълно, но те не посмяха да настояват за по-подробно обяснение и след като се сбогуваха с него, затвориха умовете си.

Аря сигурно бе забелязала промяната в поведението му, защото се приближи до него и попита шепнешком:

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Ерагон по същия начин. Кимна към мъжете, които вдигаха оръжията си от земята. — Трябваше да отговоря на няколко въпроса.

— Аха. Нали не им каза кой…

— Разбира се, че не.

— Заемете същите позиции като одеве — избоботи Глаедр.

Ерагон и Аря се разделиха и изминаха по двайсет крачки в противоположни посоки. Знаейки, че допуска грешка, но неспособен да се сдържи, младият Ездач попита:

— Учителю, наистина ли можеш да ме научиш на необходимото, преди да стигнем до Уруаен? Остава ни толкова малко време, че…

— Мога да те науча още сега, ако ме слушаш — рече Глаедр. — Но ще трябва да слушаш по-внимателно отвсякога.

— Слушам те, учителю. — Въпреки това, Ерагон неволно се зачуди колко ли всъщност знаеше драконът за боя с меч. Глаедр сигурно бе научил много неща от Оромис, както Сапфира се учеше от Ерагон, но въпреки споделените преживявания самият Глаедр никога не бе държал меч — та как би могъл? Затова, да го обучава във фехтовка, щеше да е все едно Ерагон да учи някой дракон как да лети във възходящите топли течения край някой планински склон; би могъл да го направи, но нямаше да е в състояние да го обясни толкова добре като Сапфира, защото знанието му бе от втора ръка и никакви теоретични разсъждения не можеха да компенсират това.

Младият Ездач запази съмненията за себе си, но сигурно някаква част от тях бе проникнала през умствените му защити и бе стигнала до Глаедр, защото драконът изсумтя развеселено — или по-скоро имитира звука в ума си, тъй като навиците на тялото се забравяха трудно — и каза:

— Всички велики бойни умения са еднакви, Ерагон, точно както и всички велики воини са еднакви. От един момент нататък вече няма значение дали си въоръжен с меч, нокти, зъби или опашка. Вярно, трябва да владееш оръжието, но всеки, който има време и желание, може да постигне техническо съвършенство. За да постигнеш величие обаче, ти е нужна артистичност. Това изисква въображение и дълбока мисъл и именно тези качества притежават най-добрите воини, дори те да са съвсем различни на външен вид.

Глаедр помълча малко, после попита:

— И така, какво ти бях казал преди?

Ерагон не се замисли нито за миг.

— Че трябва да се науча да виждам онова, което гледам. И аз се опитвах, учителю. Наистина.

— Само че все още не виждаш. Погледни Аря. Защо тя успява да те победи отново и отново? Защото те разбира, Ерагон. Знае кой си и как мислиш и точно това й позволява да те надвива с такова постоянство. Защо Муртаг успя да те срази на Пламтящите равнини, макар да беше далеч по-слаб от теб?

— Защото бях уморен и…

— И как така успя да те рани в бедрото при последната ви среща, докато ти успя само да го одраскаш по бузата? Ще ти кажа, Ерагон. Причината не е в това, че ти си бил уморен, а той — не. Причината е, че той те разбира, а ти не го разбираш. Муртаг знае повече и за това има власт над теб, точно както Аря.

После Глаедр продължи:

— Погледни я, Ерагон. Погледни я хубаво. Тя те вижда такъв, какъвто си, но какво виждаш ти в нея? Виждаш ли я достатъчно ясно, за да я победиш в битка?

Младият Ездач срещна очите на елфката и откри, че тя го гледа едновременно твърдо и отбранително, сякаш го предизвикваше да се опита да разкрие тайните й, но в същото време се страхуваше какво ще стане, ако успее. Ерагон бе обзет от съмнения. Дали наистина я познаваше толкова добре, колкото си мислеше? Или сам се заблуждаваше, взимайки привидното за истина.

— Позволил си да станеш по-гневен, отколкото трябва — каза тихо Глаедр. — Гневът си има своето място, но няма да ти помогне в този случай. Пътят на воина е път на знанието. Ако това знание изисква да използваш гняв, тогава използвай гняв, но не можеш да изтръгнеш знанието насила, като загубиш самообладание. Ако се опиташ, единствената ти награда ще бъдат болката и разочарованието.

Вместо това трябва да се стремиш да си спокоен, дори и хиляди свирепи врагове да щракат със зъби по петите ти. Изпразни ума си и му позволи да се превърне в спокойно езеро, което отразява всичко наоколо и все пак остава недокоснато от окръжаващото го. Разбирането ще те споходи в тази празнота, когато си свободен отнело личните страхове за победа и поражение, живот и смърт.

Не можеш да предвидиш всяка възможност и не можеш да си гарантираш успех всеки път, когато се изправяш срещу някой враг, но като виждаш всичко и не омаловажаваш нищо, можеш без колебание да се приспособиш към всякаква промяна. Воинът, който умее да се приспособява най-лесно към неочакваното, е воинът, който живее най-дълго.

Така че погледни към Аря и виж онова, което гледаш, а после действай както сметнеш за най-уместно. И след като предприемеш някакъв ход, не позволявай на мислите ти да те разсеят. Мисли, без да разсъждаваш, така че инстинктът, а не разумът да води действията ти. Хайде, опитай.

Ерагон отдели минутка, за да се вземе в ръце и да обмисли всичко, което знаеше за Аря: какво харесва и какво не харесва тя, какви са навиците и особеностите й, важните събития в живота й, от какво се страхува и на какво се надява, и най-важното, какъв е темпераментът й — онова, което определяше отношението й към живота… и към битките. Той обмисли всичко това и се опита да долови същината на нейния характер. Задачата бе много трудна, най-вече защото се опитваше да я види по различен начин — не като красива жена, на която се възхищаваше и за която копнееше, а такава, каквато бе в действителност, цяла и завършена личност, независима от неговите собствени нужди и желания.

Направи си изводите, които можа за краткия промеждутък от време, макар да се безпокоеше, че наблюденията му са детински и прекалено елементарни. После отхвърли своята несигурност, пристъпи напред и вдигна меча и щита си.

Знаеше, че Аря ще очаква от него да опита нещо различно, затова започна двубоя, както го бе правил два пъти преди това: придвижвайки се диагонално към дясното й рамо, сякаш се опитваше да заобиколи щита й и да я атакува по фланга, където е незащитена. Тя нямаше да се хване на този номер, но щеше да се чуди какво е намислил всъщност и колкото по-дълго продължеше тази несигурност, толкова по-добре.

Малък камък се преобърна под десния му крак. Той отмести тежестта си встрани, за да запази равновесие.

Това движение предизвика почти незабележимо колебание в иначе плавната му походка, но Аря го долови и се хвърли към него, надавайки звънлив вик.

Мечовете им отскочиха един от друг — веднъж, два пъти, — а после Ерагон се обърна и обзет внезапно от дълбокото убеждение, че Аря ще замахне към главата му, нанесе колкото се може по-бърз мушкащ удар към гърдите й, целейки се близо до гръдната й кост, която трябваше да остане открита, ако тя замахнеше към шлема му.

Интуицията му бе вярна, но разчетът на времето се оказа неточен.

Ударът му бе толкова бърз, че Аря още не бе успяла да отдръпне ръката си и дръжката на меча й отклони тъмносиния връх на Бризингър, така че той мина край бузата й, без да я засегне.

Миг по-късно светът около Ерагон се наклони и пред погледа му избухнаха червени и оранжеви искри. Той залитна и падна на едно коляно, подпирайки се с ръце на земята. Ушите му се изпълниха с глухо бучене.

Звукът постепенно утихна и тогава Глаедр рече:

— Не се опитвай да бъдеш много бърз, Ерагон, нито много бавен. Замахвай само в точния момент и тогава ударът ти няма да изглежда бърз или бавен, а нанесен без никакво усилие. В битка разчетът на времето е всичко. Трябва да обръщаш голямо внимание на спецификата и ритъма на движенията на противниците си: кога са силни, слаби, сковани или гъвкави. Действай в синхрон с този ритъм, когато ти е изгодно, и го обърквай, когато не е. Така ще можеш да насочваш развоя на битката според твоите желания. Трябва много добре да проумееш това. Запомни го и поразсъждавай над него по-късно… А сега опитай пак!

Вперил поглед в Аря, младият Ездач се изправи отново, тръсна глава, за да я избистри, и за стотен път, както му се струваше, зае позиция „ангард“. Болката от натъртванията го прониза с нова сила, карайки го да се чувства като скован от артрит старец.

Аря отметна назад косата си и му се усмихна, показвайки здравите си бели зъби.

Това не оказа никакъв ефект върху него. Беше се съсредоточил върху непосредствената си задача и не смяташе да се хваща втори път на този номер.

Още преди усмивката й да се стопи, той вече тичаше към нея, държейки Бризингър ниско отстрани и издал напред щита си. Точно както се бе надявал, положението на меча му изкуши Аря да опита прибързан посичащ удар, който, ако бе улучил, щеше да попадне в ключицата му.

Ерагон се наведе, избягвайки меча й, който отскочи от щита му, и завъртя Бризингър, за да я посече през краката. Тя блокира удара му със своя щит и после го отблъсна, изкарвайки въздуха от дробовете му.

Последва кратко затишие, докато двамата кръжаха един около друг, търсейки пролука, която да използват. Въздухът помежду им бе изпълнен с напрежение, докато той изучаваше нея, а тя — него. Движенията им бяха бързи и отривисти, почти като на птици поради изобилието на енергия, която кипеше в жилите им.

Напрежението се прекърши като стъклена пръчка.

Той замахна към нея и тя парира. Мечовете им се движеха с такава бързина, че бяха почти невидими. Докато си разменяха удари, Ерагон не откъсваше очи от нейните, но също така се стремеше да наблюдава спецификата и ритъма на движенията й, както го бе посъветвал Глаедр, като същевременно не забравяше коя е тя и как най-вероятно ще действа или реагира. Толкова силно му се искаше да спечели, че имаше чувството, че ако не успее, ще се пръсне.

И все пак, въпреки всичките му усилия, Аря го изненада с обратен удар с дръжката на меча в ребрата.

Ерагон спря и изруга.

— Този път беше по-добре — каза златният дракон. — Много по-добре. Разчетът на времето ти беше почти идеален.

— Но не съвсем.

— Да, не съвсем. Все още си прекалено ядосан и умът ти е прекалено затормозен. Не изпускай от внимание нещата, които трябва да помниш, но не им позволявай да те разсейват от ставащото. Намери някое спокойно кътче в съзнанието си и остави житейските грижи да се носят покрай теб, без да те повличат със себе си. Трябва да се чувстваш по същия начин, както когато Оромис те караше да слушаш мислите на горските създания. Тогава ти усещаше всичко, което става около теб, но не беше съсредоточен върху определен детайл. Не гледай само в очите на Аря. Така фокусът ти е твърде тесен и конкретен.

— Но Бром ми каза…

— Има много начини да използваш очите си. Стилът на Бром не бе от най-гъвкавите, нито пък най-подходящият за мащабни сражения. През по-голямата част от живота си той участваше в единоборства или в битки срещу малки групи и навиците му отразяват това. По-добре е да гледаш нашироко, отколкото прекалено наблизо и да позволиш на нещо в мястото или ситуацията да те хване неподготвен. Разбираш ли?

— Да, учителю.

— Тогава хайде още веднъж, и този път се отпусни и разшири възприятията си.

Ерагон отново направи преглед на нещата, които знаеше за Аря. Накрая се спря на един план, затвори очи, забави дишането си и потъна дълбоко в себе си. Страховете и тревогите постепенно го напуснаха, оставяйки огромна празнота, която притъпи болката от нараняванията и му вдъхна чувство за необичайна яснота. Макар че не загуби интерес към победата, вече не се тревожеше, че може да загуби. Каквото имаше да става, щеше да стане и той не изпитваше желание да се бори ненужно срещу повелите на съдбата.

— Готов ли си? — попита го Аря, когато той отвори очи.

— Готов съм. — Двамата заеха изходни позиции и останаха неподвижни на местата си, като всеки от тях чакаше другия да атакува пръв. Слънцето бе от дясно на Ерагон, което означаваше, че ако принуди елфката да мине от другата страна, то щеше да блести в очите й. По-рано се бе опитвал безуспешно да го направи, но сега му се струваше, че е измислил начин, който можеше и да свърши работа.

Знаеше, че Аря е уверена, че може да го победи. Беше сигурен, че тя не подценява способностите му, но колкото и да бе наясно с уменията му и желанието му да се усъвършенства, все пак бе спечелила повечето от двубоите им. Този опит й подсказваше, че той лесно може да бъде победен, макар да не го мислеше съзнателно. Следователно, нейната увереност беше и нейна слабост.

„Тя смята, че борави по-добре от мен с меча — каза си Ерагон. — И може наистина да е така, но бих могъл да използвам очакванията й срещу нея. Ако нещо е в състояние да я провали, това ще е.“

Промъкна се предпазливо няколко крачки напред и се усмихна на Аря в същия миг, когато и тя му се усмихна. Лицето й оставаше впечатляващо безизразно. Миг по-късно тя се втурна насреща му, сякаш имаше намерение да го блъсне и да го събори на земята.

Той отскочи назад, малко вдясно, за да започне да я насочва в желаната посока.

Елфката се закова на няколко крачки от него и застина неподвижно като диво животно, хванато на открито. После описа с меча си полукръг пред себе си, докато се взираше в Ерагон. Той заподозря, че фактът, че Глаедр ги наблюдава, усилва нейната решителност да се представи възможно най-добре.

После тя го изненада, като издаде тихо котешко ръмжене. Също като усмивката й преди това, ръмженето целеше да го смути. И подейства, но само отчасти, защото той вече очакваше подобни неща, макар и не конкретно това.

Аря прекоси с един скок делящото ги разстояние и го засипа с по редица от тежки удари, които той блокира с щита си. Не отвърна на атаката й, като че ли ударите бяха прекалено силни, за да направи нещо друго, освен да се защитава. При всяко силно, болезнено разтърсване на ръката и рамото му, Ерагон отстъпваше все по-надясно, като от време на време се олюляваше, за да усили впечатлението, че го изтласкват насила.

И през цялото време оставаше спокоен и овладян — празен.

Усети подходящия момент още преди той да дойде, а когато настъпи, реагира без никаква мисъл или колебание, без да се опитва да бъде бавен или бърз — целта му бе само да се възползва от потенциала на този едничък идеален миг.

Когато мечът на Аря се спусна към него в проблясваща дъга, той се извъртя надясно, измъквайки се от пътя на острието, като същевременно остави слънцето точно зад гърба си.

Върхът на меча й се заби в земята с глух звук.

Аря извърна глава, за да не го изпусне от поглед, и направи грешката да се взре право в слънцето. Присви очи и зениците й се превърнаха в малки тъмни точици.

Докато бе заслепена, Ерагон мушна Бризингър под лявата й ръка и я бодна в ребрата. Можеше и да я съсече с удар по тила — и точно това би направил, ако се биеха наистина — но се въздържа, защото дори с притъпен меч подобен удар можеше да убие човек.

Аря нададе остър вик при допира на Бризингър и отстъпи няколко крачки. Спря се, притиснала ръка към гърдите си, челото й се сбърчи от болка и тя се взря в него със странно изражение.

— Прекрасно! — възкликна Глаедр. — Хайде пак!

Ерагон изпита моментен прилив на задоволство, после прогони това чувство и се върна към предишното си състояние на вглъбена бдителност.

Когато лицето на Аря се отпусна и тя свали ръка от гърдите си, двамата с Ерагон внимателно се преместиха, така че слънцето да не блести в очите на никой от тях, след което започнаха отначало. Ерагон бързо забеляза, че този път елфката се отнася към него по-предпазливо отпреди. В повечето случаи това би му доставило удоволствие и би го накарало да атакува по-агресивно, но той устоя на този импулс, защото вече му се струваше очевидно, че тя го прави нарочно. Ако се хванеше на въдицата й, скоро щеше да се окаже в нейна власт, както се бе случвало толкова често преди.

Двубоят продължи само няколко секунди, но това време им бе достатъчно, за да си разменят вихрена поредица от удари. Щитовете им се напукаха, изтръгнати чимове летяха над земята и мечовете им звънтяха, докато те минаваха от една позиция в друга и телата им се извиваха във въздуха като два стълба дим.

Накрая резултатът бе същият като преди. Ерагон се промуши край отбраната на Аря с едно умело пристъпване и извъртане на китката и я посече през гърдите — от рамото до гръдната кост.

От удара тя залитна назад и падна на едно коляно. Остана така, като се мръщеше и дишаше тежко през тесните си ноздри. Лицето й бе необикновено бледо, с изключение на двете алени петна на скулите й.

— Пак! — нареди Глаедр.

Младият Ездач и елфката се подчиниха, без да задават въпроси. След двете му победи, умората на Ерагон се бе стопила, макар да личеше, че за Аря е обратното.

Следващият двубой свърши без явен победител; елфката се стегна и успя да осуети всички хитрини на Ерагон, а той направи същото с нейните. Продължиха да се бият, докато не се умориха дотолкова, че и двамата нямаха сили да продължат. Подпряха се задъхани на мечовете, които вече бяха прекалено тежки, за да ги вдигнат, а от лицата им капеше пот.

— Пак — каза тихо Глаедр.

Ерагон направи физиономия и издърпа Бризингър от земята. Колкото повече се изтощаваше, толкова по-трудно му бе да държи ума си прочистен и да не обръща внимание на болежките, измъчващи тялото му. Също така откри, че му е все по-трудно да поддържа спокойствието си и да не се поддава на лошото настроение, което го обземаше, когато се нуждаеше от почивка. Предположи, че една от целите на златния дракон е да го научи да се справя с това предизвикателство.

Рамената го боляха твърде силно, за да може да държи меча и щита пред себе си. Затова ги остави да висят край тялото му с надеждата, че ще успее да ги вдигне достатъчно бързо при нужда. Аря направи същото.

Затътриха се един към друг в груба имитация на предишната им грациозност.

Ерагон бе напълно капнал, но отказваше да се предаде. По начин, който самият той не разбираше напълно, тази тренировка се бе превърнала в нещо повече от изпитание на уменията му да борави с меча; беше се превърнала в изпитание на самия него: на характера му, на силата му и на издръжливостта му. И имаше чувството, че не Глаедр е този, който го изпитва, а Аря. Сякаш тя искаше нещо от него, искаше той да докаже… не знаеше какво, но бе твърдо решен да се представи възможно най-добре. Докато елфката имаше желание да се бият, той също щеше да продължава, колкото и да го болеше.

Капка пот се търкулна в лявото му око. Ерагон примигна и Аря скочи с вик към него.

Още веднъж подхванаха смъртоносния си танц и още веднъж не излъчиха победител. Умората ги правеше тромави, но въпреки това те се движеха в някаква груба хармония, която пречеше някой от тях да постигне победа.

Накрая се озоваха лице в лице, мечовете им бяха кръстосани близо до дръжките и те натискаха един срещу друг с малкото останали им сили.

После, както си стояха, поклащайки се напред-назад, Ерагон каза с тих, напрегнат глас:

— Аз… те… виждам.

Ярка искрица припламна в очите на Аря, а после също толкова бързо изчезна.