Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (35)

2

А ние си направихме банкет.

Обикновено в панделата повод за пиене е самата пиячка. Качественият алкохол рядко се мярка в Централа. Но днес имахме повод. При това прекрасен и най-чудесен. Изпращахме най-добрия си приятел на свобода. Слава Кпсс се стягаше да се прибира у дома. Докато му прочетат присъдата по неговото ДЕЛО, той беше излежал пет пълни години, та съдията — трети поред, — крайно изтощен от процеса, бе решил да отсъди на пандизчията „според излежаното“. Очевидно не беше сметнал за доказана вината на съсипания престъпник и поисканите от прокурора седем години се бяха стопили рязко.

Когато късно вечерта се върна с произнесена присъда, Слава не каза на никого нито дума и лицето му — тънка сива кожа върху комбинация от кости — не изразяваше нищо, очите му гледаха в пода.

Той дълго се ми, щедро сапунисваше врата, раменете и лактите си. Сто трийсет и пет души без спящите затаихме дъх. Всички знаехме, че Слава се връща с присъда. Мнозина караха тук кой година, кой две, кой три. Слава Кпсс, прекарал в следствения затвор пет години, беше счупил един от рекордите на Централа. След като се изми, Слава се усамоти за дълга молитва. Каза няколко пъти Покайния канон. После привика неколцина от по-богатите арестанти и помоли за заем. Внесох сто рубли. Толкова даде и Джони. Дори Слона, изплувал случайно от хероиновата мъгла, кихна две измачкани десетарки, преди да отпътува отново в наркоманския си трип, откъдето човек през един път или се връща, или не.

С пачката събрани банкноти Слава прекоси килията, отиде до вратата и мушна глава през „хранилката“. Стоя там около час. Вертухаите минаваха отвън, заприказваха го надълго и нашироко. Едни си тръгваха, но идваха следващи. След като постигна търсеното, търпеливият Слава отново прекоси цялата килия в обратна посока и тук, под решетката, до стената, на готиното място, ни съобщи на нас с Джони, че му остават за излежаване пет дни.

Ликувахме.

Слава веднага насрочи прощалната вечер.

— Като донесат, ще купонясаме — смигна ни той.

Донесоха му нужното чак след два дни. Освен водката се появи месо и дори пипер (в затвора той е строго забранен, защото може да го хвърлиш в очите на конвойния или на кучето му и да избягаш).

В два часа през нощта в килията се усети мириса на пържено говеждо с подправки. След като направи основното блюдо, Слава взе от Общото, лично за себе си, два пакета чай назаем с обещанието да попълни липсите при първа възможност. Никой не посмя да откаже на човека, излежал пет години. Той изсипа чая на купчина върху вестник и го сложи насред масата пред гладните погледи на двеста очи.

— На когото му се чифирясва, да заповяда — обяви Слава.

За секунда се оформиха пет-осем компании от по пет-осем души, пет-осем самоделни бързовара моментално взривиха водата в канчетата; чак чифир не стана, но много силният чай се изгълта още преди да се запари като хората. Щеше да се дозапарва в стомасите.

Обърнахме по чашка, хапнахме по мръвка парещо месо и се умълчахме. Забравените вкусове и миризми възкресиха в паметта на всеки интимни спомени.

— Сега ще се нагълтам с приспивателни — обяви Слава, — ще се помоля и лягам да спя! И ще спя всичките три дни и три нощи, докато не ме извикат…

Пихме по още една, после по трета, изядохме месото. Колкото и да му се наслаждавахме, колкото и да разтегляхме удоволствието, едно кило отиде за няколко минути. А след четвъртата чашка се случи случка. Пред вратата на нашата килия се появи контрольор и каза да повикат Джони.

Моят колега от Трасето отдавна бе завързал повърхностни приятелства сред низшите чинове в администрацията. Един от тези познати беше дошъл, умрял от нощна скука, да си поиска цигарка и да си поприказва. Пияният арестант с удоволствие обмени няколко приказки с трезвия надзирател — подаде глава през „хранилката“ в коридора, попафка, посмя се, разказа новини.

В този момент в коридора случайно се появи ДПНСИ-то, дежурният помощник-началник на следствения изолатор. Най-важният и най-старши затворнически шеф, пряко отговорен за всичко, което се случва в Централа. Не някой редови контрольор, не корпусният надзирател, а началникът им Вертухай Намбър Уан.

Съзрял зачервената ухилена физиономия на арестанта, големият началник с червената лента на ръкава и майорски звезди заподозря нещо гнило, изкомандва „мирно“ на подчинения си контрольор и се увери, че подаващата се от правоъгълния отвор арестантска глава лъха свежо на алкохол. Началникът попита за името и нареди да се извика надзорникът.

Слава Кпсс — също толкова пиян — мушна глава през „хранилката“ и се опита да обясни нещо. Но началникът вече бе освирепял. Намбър Уан прониза с поглед плетящия език Слава и гръмогласно обяви:

— Резерва при мен! Отвори килията! Всички вън!

Известно е, че всеки ръководител, дори да е мързелив, разхайтен, демократ или просто принуден да си затваря очите за нарушенията, с други думи, всеки началник, под чието крило цари вечно и непрестанно безредие, поне от време на време трябва да се налага. Да показва кой командва. Иначе всичко ще се срине в хаоса!

Страната тъне в слободия! — ядосано си е рекла голямата клечка. Навсякъде е пълна слободия! Но при мен слободия няма да има. Ще я изкореня поне тук. Няма да допусна следствените безнаказано да се наливат с водка!

Огромната врата се плъзна към полумрака на коридора.

— Излизай! — изкрещя надзирателят, сякаш някой друг допреди пет минути си беше бъбрил приятелски с Джони за едно-друго. — Който спи, да бъде събуден! Цялата килия вън, бързо!

3

Може ли някой равнодушно, без потрес да гледа как поток от вмирисани на йод и тютюн тела изтича през зейналото гърло на затворническата килия? Как нечии синове, мъже и бащи с падащи гащи сумтят и се псуват, дерат се от кашлица, мижат и си почесват срамотиите, докато изпълзяват, подгонени с попържни, от по-малко към по-голямо пространство, настъпват се, бутат се и клякат в редица, подпрели ръце на коленете?

Докато изляза в коридора, там вече цареше див шум. Няколко командоси с маски и камуфлажни униформи престъпваха от крак на крак с тежките обувки тип алпинки. Деряха се кучета. Сто и трийсет полуголи същества бяха наклякали край стената. Мръсно жълта яйчена електрическа светлина очертаваше с криви пунктири гръбначните прешлени. Нелепо извити крайници, обезцветени лица, усти като пукнатини, щръкнали уши — все едно гледах персонажи на Йеронимус Бош.

През отворите в съседните врати занадничаха разтревожени, заинтригувани физиономии. Какво става? Защо е тази паника? Да не започва претърсване по целия етаж?

Намбър Уан с гръмогласни безкрайни псувни мина покрай дългата редица колене и бръснати черепи и по миризмата откри употребилите непозволената отрова. Бяхме общо четирима.

Не бяхме много пияни. Мекосърдечният руснак определя този стадий като „на градус“. Не залитахме, не пеехме с цяло гърло, не бяхме агресивни — но неточните движения на ръцете, заваленият говор, блесналите очи и глупаво изкривените мокри устни моментално изобличиха нарушителите на режима.

— Тези — в трюма! — разпореди Намбър Уан, като ни гледаше с отвращение. — Другите — обратно!

Застаналият най-близо до мен командос моментално ме ръгна с палката в гърба.

— Мърдай!

Закрачих. Благоухаещата на спирт компания бе конвоирана до първия етаж.

Вече бях на стълбите, когато долових тих диалог зад гърба си. Вървящият най-отзад Слава Кпсс и продължаващият да сипе ругатни ДПНСИ се откъснаха от процесията, поизостанаха. Чух как Слава тихо доказва, обяснява нещо, а голямото ченге гневно ръмжи — но вече под носа си. Скоро гласовете им заглъхнаха.

Олекна ми. Слава се измъкна! Сега сигурно ще го отведат обратно и тогава и ние сме спасени, всичките! И аз, и Джони, и Малкия. Не ни е страх от трюма, тоест от карцера. Но по никакъв начин не бива да сме там всички заедно. Кой тогава ще внася ред в живота на сто и трийсет гладни, невменяеми мъже? Кой ще прекратява сбиванията, кражбите, безчинствата? Със сигурност тъкмо тези аргументи е изредил полугласно на възмутения майор хитрият Слава.

Но редно беше да помисля и за собствената си съдба. Ако из Централа се разчуе, че в нашата килия всички свръзки са окошарени за пиянство, че Общите пратки са зарязани на произвола на съдбата заради глупост, заради пустата водка — край тогава с авторитета на Слава Кпсс. А с мен е свършено. Арестантското ми реноме отива по дяволите. А мен, за разлика от Слава ме чака още много време затвор. Тепърва ме чака съд, после присъда, после в етапното и после лагер…

Озовал се насред празно помещение с плочки по пода, разбрах, че сега ще се случи не най-важното, но дългоочакваното и многократно предчувствано събитие. Ненаказуемият най-сетне ще бъде наказан. Впрочем крайно време беше. Някога много отдавна, в средата на лятото, точно в тази малка стаичка със зацапани стени капитан Свинец пробва да ме агитира да съдействам на МВР.

След мен влязоха още трима, широкоплещести, с маски, но веднага смъкнаха черните парцали от лицата си и се оказаха млади мъже на моята възраст — румени, масивни клонинги на капитан Свинец, само дето очите им не гледаха толкова умно. Атмосферата се сгъсти.

— Кой внесе водката? — попита единият от румените, като тупаше с гумената палка по широката си длан.

— Не съм пил водка — отвърнах.

— А какво си пил?

— Мурцовка.

— Домашен квас ли ще рече? Нещо като бира?

— Точно така, шефе.

— Да речем… Ами месото? Месото откъде се взе?

— От две години не съм хапвал месо.

— Килията мирише на пържено месо.

— Не сме пържили месо.

— А какво сте пържили?

— Ландронки.

— Това пък какво е?

— Взема се хляб — разтълкувах, — нарязва се на тънко и се пържи…

Румените се спогледаха.

— Гявол — огласи диагнозата онзи, който стоеше отдясно.

— Да го нарежем на тънко — предложи другият, застанал фронтално.

Направих крачка назад. Дано усетя с плешки стената. Понякога стената е място, пред което те изправят с лице. Понякога за стените пеят рокаджиите. Понякога главната улица на световния финансов свят се нарича „улица стена“. А се случва стената да е за предпочитане не като песен или финансов символ, а като защита от удари отзад.

Обаче не успях. Последва бърз шут странично в глезените и в същия момент една ръка ме сграбчи за рамото и ме дръпна надолу. Патъците ми отхвърчаха като бързи черни пеперуди. Костите ми се треснаха в плочките. Ритна ме тежка обувка. Втори, трети път.

— На ти мурцовка! На ти и ландронки!

С две думи, господа, ченгетата най-сетне натръшкаха нашето банкерче. В комиксите няма как да не стане така. Биха ме без особен ентусиазъм. Ако искаха, със сигурност можеха да ме осакатят за цял живот, но не пожелаха. Може би тук се практикуваха различни видове побои и в моя случай се бях сблъскал с варианта щадящ, възпитателен, формален побой. Не толкова ме биха, колкото ме подритваха; не ми забиваха токове в ребрата, не ме ритаха по главата и засилката на масивните обуща нито веднъж не стигна до максимална амплитуда.

Изкарах двайсетина-тринсет шута по задника и околностите. Отнесох доста удари с гумената палка по раменете и лактите — много болезнени, парещи, но все пак почти поносими. Изядох здрави шамари и юмруци по тила, по слепоочията и ушите, но не и по лицето, бранех го с шепи и с прибраните високо колене. Освен това, заел тази поза на ембрион, се търкалях по хладните плочки на пода и се мъчех да избягвам траекторията на ударите. Плюс това крещях, сякаш ме колят. Само дето не пищях. Не от болка, колкото за самозащита. Известно е, че когато битият крещи силно, това смущава екзекуторите. Може някой, пък било и свой, да минава по коридора по служебна задача, да чуе, да се замисли и да докладва на висшето началство…

Стараех се да оформям воплите си вербално, тоест не просто виех „Дааа!“ или „Оооо!“, ами най-изразително хъхрех, заплашвах, заканвах се, псувах, подържах и кълнях. Да не забравяме, господа, и факта, че бях в нетрезво състояние, а на пияния морето му е до колене, алкохолът притъпява болката, това е общоизвестно.

Привлечен от мириса на отровата, се появи новобогаташът Андрюха. „Късно е, господа! — кискаше се той в лицето на камуфлираните ченгета (те не го чуваха, но аз го чувах). — Късно е да го биете! По-рано трябваше да му съдерете кожата, много по-рано! Преди година и половина! Още първия ден, когато го арестувахте! В «Лефортово»! Когато беше топъл–топъл, с костюмчето «Кензо», с крокодилските папучки! Ах, как щяха да му бъдат от полза вашите шутове и юмруци тогава! А сега няма смисъл! Само си хабите силите, господа ченгета!“ Останал нечут и не за всички реален, мъждукащият Андрюха изчезна във вселенското пространство.

След края на възпитателната процедура, в самия миг на въдворяването в карцера, бях в съзнание. Дори усещах, освен острата болка в различни части от тялото някакво задоволство, разпалено от младежката ми дързост: да, аз съм смазан, унизен, пребит, но жив, здрав и едва ли не весел.

Истинската болка дойде по-късно, след няколко часа. Легнал на голите дъски в тясната влажна дупка, гол до кръста, жадуващ за ядене, пиене, топлина, вибриращ от състоянието, известно като „студена пуйка“, осъзнах изцяло участта си.