Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (18)

2

… Изминаха две бързи като минути еднообразни затворнически седмици. На Фрол окончателно му писна да търпи мълчаливия субект с разкървавени юмруци, който по цял ден заравяше нос в тетрадките.

Чувството беше взаимно. И аз се бях отегчил от стария изгърбен престъпник, който хъркаше, храчеше, почти всяка вечер драйфаше кафява пандизчийска жлъчка, но въпреки това на всеки час и половина — два се наливаше с чифир. Реших, че в периодичната система на отровите — ако някой ден се намери светъл ум да я състави — кофеинът несъмнено трябва да се озове в дъното, най-долу, в групата на изключително страшните субстанции, превръщащи човека в изсъхнало, превито същество с изпразнен поглед и несигурни движения.

Никотинът, разсъждавах по-нататък, трябва да се нареди до него. Той се употребяваше пред очите ми и с мое участие в немислими количества. Пушенето не спираше от момента на събуждането до края на вечерта. Пушеше се по време на разговор, пушеше се по време на чая, пушеше се на клекалото, след разходка, след обяд, след вечеря, преди сън. Пушеше се от нямане какво да се прави. Докато Демби и аз карахме на скъпи цигари „лайт“, които ни пращаха жените, горделивият Фрол избягваше да взема от нашите и да проявява по този начин зависимост, затова ни одимяваше с „Прима“, която пускаха в лавката. В резултат на всичко това килията въпреки четириметровите си тавани до вечерта се изпълваше със сивкав пушек, смрад на фасове и особено неприятния ми мирис на изгорял кибрит.

В затвора няма запалки, забранени са от правилника за вътрешния ред, те винаги могат да се превърнат в оръжие, в бомба. Ако треснете с все сила пластмасова запалка в бетонния под, тя ще гръмне. Кибритът е разрешен. Ако някой (от чиста любознателност) изведнъж пожелае да научи как мирише килията в Лефортовския изолатор, нека запали клечка кибрит, веднага да я угаси, да я приближи към носа си и да вдъхне миризмата — на какво мирише? Да, на сяра. Като в ада.

Потънали в тютюнев дим, затворени между четири стени в слабо осветената и студена килия на Лефортовския замък, двамата криви гръбнаци се унасяха в игра на табла и решаване на кръстословици, бъбреха си за живота, прелистваха кримки, сърбаха чифир и спяха по дванайсет часа на ден.

Най-сетне дойде денят — възможно най-мрачният и унил ден на есента, — когато Фрол мина от презрителните погледи и подигравателните подмятания към пряка атака.

Обикновено перях прането си веднага след обяда. Времето не беше избрано случайно: пълният стомах моментално приватизира цялата свободна кръв на организма и мозъкът не е много работоспособен след хранене. Давах му възможност да си почине, докато действах с водата, сапуна и своите партакеши.

Партакешите изискваха всекидневна грижа. След всяка разходка сменях изпотеното бельо със сухо и чисто. Мръсното изпирах начаса.

Налагаше се дълго да топля вода в металните канчета и постепенно да пълня с нея пластмасовия леген (собственост на затвора).

Но през този унил и сив октомврийски ден не успях да накисна чорапите и фланелките. Фрол изведнъж престана да изучава ноктите си, чевръсто скочи от леглото, преодоля няколкото крачки до мен и решително се вкопчи в ръба на коритото.

— Ако обичаш… — каза той учтиво.

Отдръпнах ръцете си. Татуираният дядка с усилие повдигна пластмасовия леген — под тънката сивкавожълта кожа на ръцете му изпъкнаха малки, но много твърди бицепси, които моментално ми се набиха в очите — и изля водата в умивалника. Къщовнически прибра легена в ъгъла. Без да бърза, избърса ръце в пешкира.

— Поседни — рече ми той.

Послушно седнах, сложих ръце върху коленете си и се приготвих за нещо важно.

— Наясно сме с всичко — доброжелателно подхвана Фрол, който се бе върнал на леглото си и се бе наместил там удобно. — Ти си младо, яко, момче, кръвта ти ври. Аха. И характерът ти характер и разните му работи… Само че твоите движения ни засягат дотолкова, че вече не може да се мълчи. Прав ли съм, Демби?

Строителният магнат, който до този момент спокойно дремеше, се пробуди и също седна в леглото.

— Да, прав си.

— Веднъж ми беше казал, че влизаш за първи път — наблегна коренякът. — И че ще си благодарен, ако опитните хора — като мен например — ти казват къде постъпваш правилно, а къде неправилно, нали така?

— Така беше — съгласих се, помъчих се вълнението ми да не проличи.

— Ха сега чуй. Всеки ден по половин час се плацикаш на чешмата. И още по един час си переш партенките. Също всеки ден. След което ги закачаш на хората под носа…

— Извинявай, Фрол — прекъснах го аз. — Само че от дете предпочитам чистите партенки. Не съм някой калтак.

— Браво, браво — коренякът присви очи. — А какво ще рече „калтак“?

— Ще рече вмирисан, мръсен човек, който не спазва хигиената.

— Откъде го научи?

— От теб, Фрол.

— Ха сега да научиш от мен още нещо. Тук сме в затвора. Тубата ни дебне отвсякъде.

Туберкулозата, досетих се аз.

— Влагата е нашият общ враг. Аха. За арестанта няма по-страшно нещо от водата във въздуха. Чувал ли си за пръчиците на Кох?

— Спомням си туй-онуй.

— Туй-онуй! — Фрол се подсмихна с крайчеца на устата. — Той си бил спомнял, Демби! Та значи тая пръчица, нещо мъничко, е в теб през целия ти живот. От най-ранно детство. Аха. И докато ти си хапваш добре и се разхождаш на проветрение, тя е пасивна. Спи Чака да те набутат в затвора. Там, където няма добра лапачка и чист въздух. Където всичко е гнило и мокро! Тя се размножава във влажния въздух. И започва да те яде отвътре, брат ми! Да ти гризка белите дробове. Отначало полекичка, а после все повече и повече! И накрая ти изплюваш тия бели дробове парченце по парченце. И хвърляш топа…

— Добре, разбрах… — започнах аз, но Фрол с жест ме прекъсна и се изправи, лицето му се беше зачервило.

— Ти си переш гащите, а аз я чувам как е заседнала в мен, кучката му. И мляска! Плюска, чаткаш ли? Веднъж ти казах — спирай с тая спортна зала, два пъти ти казах, три пъти ти казах, няма и няма файда! Казваха ти го хората. Учтиво. Намекваха ти, гъбаркаха те! Дадоха ти всички възможности да се досетиш сам, сам! Но на тебе единствено книжки са ти в акъла. Аха. Искаш да си някакъв Джеймс Бонд! И не ти пука за околните! Това не е редно! И аз ще го прекратя! Ще го прекратя, каквото ще да става! Край с прането! Гащи, чорапи, всичкото бельо се пере само в банята! После съхне и на сутринта се сваля от простора. За да се движи въздухът из стаята свободно! Ако всеки божи ден развяваш тука мокри парцали, идва краят, чаткаш ли? Смъртта! Тубата! Ще се гътнем без време, за няколко месеца!

Слушах го с наведена глава. По принцип вече бях намерил изхода.

— Това е, казах, каквото имах за казване — равнодушно и тихо рече Фрол. — Сега говори ти.

— Не — изпуснах въздуха. — Нямам какво да кажа. Прав си. Повече няма да има пране. Нито влага.

— Той е замислил нещо — отрони Демби. — Няма да спре.

— Не, няма — съгласих се аз и запалих цигара, тъй като не бях свикнал още да минавам без отровите. — Ще пиша на жената да прати повече бельо. И пешкири, десетина броя. Тук ще ги накисвам и ще се бърша веднага след разходката, още навън. Мокрото мръсно бельо отива в торба, а на сутринта — на боклука…

— Тоест той не ще да си пере парцалите, а направо да ги изхвърля — поясни Демби. — И да получава отвън нови…

Фрол се хвана на главата, на лицето му се изписа ужас.

— Не ти ли е жал за жена ти?

— За никого не му е жал — мрачно проговори Демби.

Изведнъж се ядосах. Какво общо има жена ми? Погледнах магната.

— Знаеш ли, Вадим, кое е най-важното условие за правилното функциониране на мозъка?

— Не.

— Изправеният гръбнак.

Демби моментално се изпъчи и изпъна заоблените си рамене.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че всеки си полудява посвоему. Един се зацикля на салама, друг на физкултурата. Не си ли съгласен?

— Тоест — наблегна Демби, — решил си да ми натякваш за салама, така ли?

На това място във вземащия опасна насока спор се вклини нов участник. Онзи, за когото ние честичко забравяхме, но който никога не забравяше нас. Той застана от външната страна на вратата, отвори шпионката, проучи обстановката, вкара ключа в бравата на „хранилката“ и я отвори.

— Рубанов! — провъзгласи на висок глас. — Повикване!

Изпсувах.

— Пак нищо не си разбрал — тъжно констатира Фрол и размаха пред мен показалец. — Хората ти казват сериозни неща, правилни! А ти се правиш на много умен! Върви, ченгето те чака! Като се върнеш, ще си довършим.

— На всяка цена — отговорих и излязох.

В никакъв случай не бива да се оставя последната дума на опонента.

— С лице към стената!

Значи ето как се извъртяха нещата, Андрей! Сега кривите гръбнаци ще ти сочат какво и как да правиш. Ще ти диктуват волята си. Сега значи ще си переш гащите само с тяхно позволение. Искаше да победиш затвора, да се пребориш за свободата си — ето ти свободата да си переш гащите, върви на бой за нея!

От яд и досада усетих пощипване в носа.

3

Влизайки в кабинета за разпити, изпитах някакво неприятно чувство и в първата секунда не можах да разбера каква е причината; после отрих, че почти цялата дневна светлина, идваща през прозореца, е блокирана от широка човешка фигура. Някой с внушително разгърнати плещи, с як квадратен задник, облечен с размъкнат милиционерски панталон и риза, стоеше с гръб към мен, пъхнал ръце в джобовете, и гледаше през стъклото към двора.

Отстрани на обичайното място пред монитора открих Хватов.

— Здравей — рече той и в ръцете му изпука блистер с таблетки.

— Главоболие? — попитах.

Следователят кимна. Стори ми се блед.

Масивният човек до прозореца се обърна към нас.

— Здраве желая, гражданино началник — поздравих с отпаднал глас.

Капитан Свинец не отговори и не промени израза на лицето си: то излъчваше онази смесица от интерес и жалост, която обикновено предшества мига на крайния гняв.

При първата ни среща, когато беше с кожен панталон и бели чорапи, човекът от Криминалната изглеждаше като грамаден, но безопасен глупчо. Сега, със сивкавата униформа на милиционерски офицер, Свинец изглеждаше много по-представително. Такъв капитан, ако рече, е способен да предизвиква у околните трепет в буквалния смисъл на думата, помислих си тъжно аз. Днес ще видя зор. Такива здравеняци капитани в напредналите страни стават прекрасни шерифи и комисари. Като се издигнат до полковници, охраняват президенти. А в Латинска Америка току направят военен преврат.

— Как си? — тихо попита капитанът.

— Всичко е наред.

— Все така ли си сам в килията?

— Не, трима сме.

— Съседите наред ли са?

— Напълно.

— Сигурно залагате по цели дни.

— Не играя хазарт.

— Защо?

— Прекалено много се увличам.

Свинец кимна. Помълча. После напълни гърдите си с въздух.

— Ако си говорим честно — доверително, едва ли не нежно започна той, като ме гледаше в очите, — бих те убил. Бога ми, направо се боря с желанието да го направя веднага.

Хватов предпазливо се прокашля.

Аз продължавах да стоя насред стаята.

— Поначало — продължи опасният капитан с делови тон — разстрелът е много по-изгоден от затвора. На петима затворници в нашата страна се полагат цели двама охранители. Зная цифрите. А вие сте напълнили лагерите и затворите — почти милион и половина сте… Издръжката на хората струва скъпо. Това страшно натоварва бюджета на държавата.

— Ами какво да кажем — възразих лекичко — за прочутите чугунени капаци на канализацията? Всеки втори е със знака на някое поправително заведение…

— Ти си знак! — отговори с погнуса капитанът. — Пандизчиите са калпави работници. Знаеш ли защо е загинала Римската империя?

— Историческата логика я е докарала дотам.

— Не. Загинала е, защото е използвала робски труд. Робски! — Свинец наблегна на тази апетитна дума и продължи: — Нашата империя също… ще се гътне… от същата болест. Трябва да ликвидираме враговете на нацията и държавата, а не да ги хрантутим с години. Да ги разстрелваме!

— Същото ми каза скоро един от съкилийниците.

— Ха така! — копоят се намръщи, явно не се шегуваше, като говореше за ликвидирането на враговете. — Нали се сещаш, че мога да те пречукам всеки момент… Изкарвам арестувания за следствен експеримент… там той прави опит за бягство и загива, застрелян в гръб със зачисленото ми оръжие… Какво ще речеш, Степан?

Хватов пусна насилена усмивка.

— Това не е моя идея.

Свинец цъфна в усмивка.

— Мамка му! Трудно е с интелигентите! Но аз съм упорит, ще се справя… А сега — гласът на широкоплещестия капитан прогърмя — слушай ме добре, мършо! Искаше да ме прецакаш! Компютрите ти са празни! Цялата информация е изтрита! Унищожена! И ти, естествено, си го знаел!

— Аз ли? Да съм знаел? — наложи ми се също да повиша тон, за да прозвучи достоверно тирадата ми. — Как така унищожена? Защо е унищожена?

— Когато са пристигнали да обискират твоя офис, хората ти са отказали да отворят входната врата.

— Много правилно! — вметнах отмъстително, спомняйки си с благодарност за Семьон и Сергей.

— Докато нашите хора са разбивали и разрязвали вратата — капитанът се обърна към Хватов и заразказва вече не на мен, а на него, — неизвестен извършител е сложил върху компютъра петкилограмово парче намагнитено желязо. Цялата информация е отишла по дяволите.

— Аа! — провикнах се с ликуване. — А вие какво си мислехте? Смятали сте, че ще дойдете, ще набутате автомат под носа на сътрудниците ми и те веднага ще ви връчат всичко на поднос? Ще ви разкажат подробностите? Не, гражданино началник! В моята фирма всичко върви по ноти! Всяка седмица, всеки петък — инструктаж! За всички! Включително секретарките, шофьорите и домакина! Всеки войник е длъжен да знае своята маневра! Всеки е учил наизуст какво и как да прави, когато хора с камуфлажни униформи започнат да трошат вратите. Един изтрива твърдите дискове. Друг засилва бележниците в кенефа. Трети пъха текущите документи в резачката… Само така! Само така, гражданино началник! Ако мерките ми за безопасност не са максимални, ако не съм предвидил всичко — кой ще ми повери парите си?

— Парите… — замислено промълви Свинец. — Пак тези пари. Заради тях стигна до затвора, глупако, и пак ти е малко… И какво, твоите хора, домакините и шофьорите по време на твоите инструктажи не ти ли задаваха въпроси? Не се ли интересуваха за какво са всички тия строги мерки? Резачка за документи, магнити по пет кила?

— Живеем в Азия — отговорих аз. — Тук няма работодатели, а господари. На господаря въпроси не се задават. Може ли да седна?

— Не може! — прогърмя ченгето. — Откъде взе петкилограмов магнит?

— Купих го от черния пазар. Платих си според тарифата.

— Ясно. — Свинец страшно смръщи светлите си вежди. — Общо взето, готви се, момче. Ще видиш ти как ще те уредя. Няма да те застрелям, естествено. Засега… Но ще ти уредя такъв затвор, че свят ще ти се завие! Мислеше си, че можеш да си играеш с мен на шикалки? Каза да бръкна в компютъра ти, а той е празен! И ти си го знаел!

— Не съм.

— Знаел си! — отново гръмна Свинец. — Знаел си, гадино! Току-що си призна, че си обучил хората си предварително! И все пак ме прати да търся от умрял писмо! Да губя време и сили! Това няма да ти го простя, момченце. Никога. И ще ти го върна. Адекватно ще ти го върна! Сега ще приключим с тебе и отивам при гаджето си. А ти — както се досещаш — заминаваш в килията! Да си събираш багажа! И да се готвиш за преместване! От този приятен санаториум, където кашата е с масло, а чаят със захар, отиваш в истински затвор. Какъвто ти се полага! В „Бутирка“! Или на улица „Матроская тишина“. Там всичко е другояче! Там в трийсетместни помещения са наблъскани по сто и петдесет души и пукат от глад, и плачат с кървави сълзи, и хранят въшките! — Свинец сякаш се поуспокои и шумно издиша. Лицето му се зачерви, ноздрите му се разшириха. Сивите му очи гледаха в мен и през мен — идеалния, абсолютния престъпник, който живее в обикновения човек. — Взех предвид твоите забележки за белите чорапи. И аз имах съмнения за тях, нали се досещаш… Но няма страшно. Моето гадже си пада по белия цвят. По принцип всичко е заради нея и белите чорапи също… Но ти, сополанко, реши да ме изиграеш! Да изпързаляш ченгето! Решил си, че щом нося бели чорапи, значи съм абдал, а? Нищо подобно! Може и да съм абдал, що се отнася до чорапите, но пък поназнайвам туй-онуй в работата с криминалния контингент! И ще те накажа. Сега си даваш показанията, а после отиваш в килията, събираш си нещата и газ напред. Като се настаниш на новото място и поспиш няколко дни на четири смени — тогава ще разбереш какво значи да лъжеш офицер от милицията! И ще си припомниш всичко, всичко до последно за паспорта на Фарафонов. До шушка. Къде, кога, от кого? До най-дребните подробности…

Свинец се оттласна от стената, тръгна право срещу мен и силно удари рамо в моето рамо. Имах чувството, че съм се сблъскал с локомотив — отлетях настрани. Без да си вземе довиждане с колегата, капитанът си излезе. Излезе така, че не стана ясно дали ще се върне след две минути или след две седмици.

Внезапно си дадох сметка, че в собственото си обиталище няма да мога днес след разпита спокойно да пия чай, да си отпочина и да обмисля случилото се. Там ме очаква озлобен, ядосан и опасен враг, стар криминален престъпник, който се е заял с мен и може би нещата ще завършат със скандал, викове, въргал и санкции от страна на затворническото началство.

Сега имам възможност да си отворя устата, да кажа няколко думи и ще ме отведат не в старата килия, а в нова, където ще срещна други хора. Възможно е те са по-толерантни към моя начин на живот. Или напротив, ще ме запратят при някои гадове, човекоядци, убийци, за които поредното прерязано гърло не значи нищо…

След излизането на ченгето гръмовержец се бе възцарила тишина. Хватов глътна още една таблетка и ме изгледа виновно.

— Доколкото разбирам, Андрей, и днес не си склонен да дадеш показания?

— Показания ли? — усетих парене в гърдите и болка в слепоочията. — Кур за вас, а не показания! Кур, а не показания, ясно ли ви е? Няма да има показания! Няма да има нищо! Нито дума! Никакви показания! Нищо! Ясно ли е! Нищо, нищичко няма да ви кажа!

Повишавах и повишавах глас, октава след октава, прибавях сила и експресия, всичко ставаше без моята воля, гореща слюнка хвърчеше от гърлото ми и пръстите сами посягаха да разкъсат задушаващия ме пуловер; обидата, горчивината, злобата, досадата, сълзите, мъката — всичко се смеси, изля в мен отровата си наведнъж и аз се разкрещях, гълтайки съгласните:

— Води ме в бърлогата! В бърлогата ме води! В бърлогата! Показания ли?! Гепи ме за хуя, гражданино началник, не за показанията!…

Чак сега ми стана ясно какво представлява истинската бандитска истерия. Тя връхлита арестувания, хвърления зад решетките човек, когато е заплашен от всички страни, и при разпитите, и в килията, когато отвсякъде го дебнат опасни врагове, когато заплахата не отстъпва нито денем, нито нощем, когато я усеща непрестанно.

Чудно, къде ли се дяна моето хладнокръвие, къде отиде хармонията в мислите, къде остана резултатът от редовните медитации? Или това също е само измама и никакви упражнения няма да ми помогнат да постигна истински здрави нерви?

4

Имах последен шанс да проявя малодушие и да се сбогувам завинаги с кривите гръбнаци на връщане в килията, при обиска. Можех да пошепна няколко думи на конвойния, който след подобно признание бе длъжен да вземе всички мерки. Да ме заключи в „буркана“, да докладва на началника… Но не казах нищо.

Коренякът, старият урка, нашареният от татуировки рецидивист олицетворяваше за мен всички, които са се подчинили на затвора. И са загубили от него.

Аз обаче не съм такъв. Аз искам да победя и ще го постигна.

Появих се в килията като гладиатор на арената на Колизеума. Господ знае как са излизали на бойното поле римските осъдени на смърт, но със сигурност веждите им са били събрани, устните стиснати, а очите им са хвърляли мълнии и трескаво са търсели очите на врага. Дланите, влажни от потта, са стискали оръжието…

Всъщност, като сме отворили дума за оръжието. С какво да се защитавам, ако намотаният до козирката с чифир старчок ми се нахвърли? Аз може и да правя по сто и петдесет лицеви опори на юмруци, но нямам опит в затворнически битки, докато противникът ми напротив, е печен и хитър…

Картината, която видях, ме озадачи. И двамата ми съкилийници бяха седнали на леглата си, скръстили ръце на коремите и имаха най-миролюбиво излъчване. А лицето на Фрол направо грееше.

И двамата не пророниха нито звук, докато дежурният не заключи вратата, превъртя ключа и надникна за последно през шпионката. След това Фрол се усмихна и ми каза:

— Ела тука, бързо.

Наведе се и посочи с пръст в ъгъла между двете стоманени легла.

— Виждаш ли?

— Да — казах. — Паяк.

— Паяк! — Фрол, грейнал от щастие, ме удари по рамото. — Паяк, братле!

От агресивността му не бе останала и следа.

Внимателно разгледах малкото черно същество, което помръдваше крачетата си.

— Тая работа трябва да я полеем. С чифир! Както се полага!

— А по какъв повод празнуваме? — попитах, осъзнавайки, че конфликтът е приключен, забравен, запратен в миналото от това ново събитие, чието значение е ясно само на кореняците затворници.

— Паякът е добра поличба. Много добра. Най-добрата от всички, които знам. — Фрол си мушна главата в пространството между края на леглото и стената и радостно забоботи: — По дяволите, брато, колко те обичам! И ти си същият като мене! Съкафезник. Демби, хайде да му дадем парченце от любимия ти салам. Малко парченце, а?

— Няма проблеми — отвърна Демби, — само че паяците салам ядат ли?

— Свиди ти се саламът ли?

— За теб не, и за Андрюха не. Ама за паяк…

— Чуден човек си. За такъв съсед цялата си дажба давам, ти за един салам си седнал… Резни де, не се стискай.

— Ама той няма да яде такава гадост. Да не е човек?

— Добре де — старецът се изправи. — Вие както щете, пък аз ще го отпразнувам…

Урката скочи и изтича до масата, където стоеше неговата главна ценност: изрязана от картон и облепена по ръбовете с хартиени лентички специална кутия с чай.

Всеки път, когато аз или Демби получавахме колет, от торбите с пакети и кесийки преди всичко се вадеше именно чаят. Изсипваше се тържествено в кутията и Фрол с победни интонации провъзгласяваше:

— Ето това е пълна къща!

Едва ли подозираше, че пие вероятно най-хубавия чифир в историята на човечеството — направен от чай „Ърл Грей“, блендиран в Лондон от „Curtis & Patridge“, най-големите специалисти в тази сфера.

— Паяк! — пак възкликна Фрол и размаха заплашително показалец към някого, невидим за мен и Демби. — Паяк, ей! Значи добре я караме. Не бива да се джафкаме! Трябва да си почиваме, да се успокоим. Да чифирясаме. Да запалим. Да си побъбрим, а после да хапнем нещо и да поспим. Аха. Спокойно. На топло. Под одеялото. Тъпанари! — почти се провикна той в наш адрес. — Не знаете какво е това — човек да си има чай, цигари и одеяло! Това е всичко на света, да се еба! Всичко, което му трябва на човек. Това е животът. Другото е гнусоч…

Разтреперан, той сграбчи лъжицата, бръкна в кутията с чая, гребна обилно и бързо я налапа. Задъвка енергично, подхващайки със свободната ръка падащите по брадичката му черни листенца. После глътна вода от чешмата. Отново задъвка, движейки чене напред и настрани. Бузите му се бяха издули от слюнка. Отпи още веднъж. След третия път се обърна с гръб към нас и изплю черната гъста буца в кенефа.

— Какво знаеш ти за паяците, Демби? Неговата паяжина е хиляди пъти по-здрава от най-здравата стомана. Изплел си е, нали, мрежата — и чака. Пука му, ще чака колкото си трябва. Все нещо ще долети да се оплете. Аха. Не е бивало да не долети! Каквото и да става, Бог ще ти прати лапачка. Най-важното е да си разпънеш мрежата и да е поздрава и от най-здравата… А ти, Андрюха, будист шибан, не го проумяваш, не го разбираш ти истинския живот нито у паяците, нито у хората…

Вечерта след този бурен и нервен ден, докато заспивах, чувах как Демби тихо разяснява на Фрол:

— Наливаме в найлоново пликче вода от канчето за чай. То събира сто и петдесет грама. И получаваме теглилка за везна! Връзваме възел на пликчето, закачаме го на конче. Слагаме го на молив за кобилица, от другата страна — салама. Така можем горе-долу да претеглим колко салам получаваме тук…