— Ченге на решетката! — ревнах с дивашки фалцет, залепил устни до пролуката между „ресните“, за да ме чуе целият Централ, и общият корпус, и „спецът“, и „тубанарът“, и лечебницата, за да стопира цялото движение по Пътя. — Ченге на решетката!

„Конят“ е натегнат като струна, но не се къса. Това е първокласен „кон“, съвсем нов, здрав, за изплитането му отидоха четири вълнени пуловера, освен това в него са вплетени няколко дебели рибарски корди, а за да е по-здрав и по-проходим, е хубаво натрит с восък и пластилин и засега издържа. Въпреки че отвън го дърпа контрольорът, а от нашата страна яко опъват трима от свръзките, единият от които съм аз. Всички пратки, вързани на „коня“, са извън килията, виждам ги, но не мога да ги докопам.

Чувам доволните псувни на надзирателя. Преди минутка той е издебнал пратките, хвърлил е здраво въже с кука и възнамерява да присвои арестантската поща.

— Джони, Малкия, теглете, теглете! — крещя и приятелите ми се напрягат, вкопчват се, увисват на въжето.

Свил съм се на отвора на прозореца, на два и нещо метра от пода, с едната ръка се държа за решетката, а другата чак до рамото съм пъхнал в процепа между железата в опит да хвана пратките и да ги спася, а покрай тях и своето реноме. Чувам громолене. Стоманените пръти и пластини вибрират. Контрольорът е видял отдолу ръката ми и е замерил с нещо тежко, вероятно камък, но не ме улучи.

— Донесете вряла вода! — крещи Джони към килията.

Сто и трийсет бледи физиономии — с изключение на онези, на които им е ред да спят — напрегнато наблюдават развитието на събитията. Миналия път лиснахме отгоре три литра вряща вода и за близо месец излекувахме вертухаите от навика им да посягат на Пътя. Но те се връщат отново и отново. Нашата килия, сто и седемнайсета, е на втория етаж, не е високо, затова натегачите измежду надзирателите гледат на пратките, минаващи през нас, като на лесна плячка.

Дотърчаха още двама доброволци — единият беше хърбавият Федот — и ето вече осем тънки, но жилави ръце теглят с все сила „коня“, за да приберат в килията поне част от пратката. Контрольорът поддава. Все пак е сам, а ние сме петима.

По-предния път дърпахме толкова енергично, че бяхме изтеглили алчното ченге високо във въздуха и то доста се удари при падането.

Дръпнахме рязко. Цял метър от въжето влезе вътре. Още метър. Почти стигам до пратката.

— Дай, дай! Водата готова ли е? Майната й, дайте нож, бързо!

Хвърлят ми отдолу самоделна чекия, промушвам пак голата си ръка през дупката и прерязвам натегнатите влакна.

„Конят“ се къса със звън, аз политам от високото, разранявам си до кръв коляното и рамото в стоманените ръбове на близките нарове, но стискам здраво спасените пратки. Само две са. Третата, последната, при срязването на „коня“ се е изплъзнала от възела и е плячкосана от нашия неприятел. Четиримата, които теглеха отвътре, също залитат и падат, но с по-малки поражения.

— Малкия! — викам аз, тялото ми е в пот, ръцете в кръв, а мозъкът ми ще се пръсне от омраза към всички решетки под слънцето. — Какви ги вършиш? Защо не избройка парцела?

— Бройках го! — оправдава се Малкия.

— Толкова си го бройкал! — ядно боботи Джони и сочи на момчето разплетения срязан край на „коня“. — Отиде ни пратката! Дай огледалото!

Налага се нов скок към решетката. В стената поколения арестанти са направили дупка, от нея стърчи парче желязна арматура, а за него е закачена специална примка от здраво сплетени парцали. Подпирам се с крак, литвам нагоре, мушвам си пак ръката и с огледалото се мъча да видя контрольора долу.

— Старши — подвиквам полугласно. — Ей, старши!

— Думай! — разрешава ми отдолу предпазлив глас. — Върни пратката.

— Пратката ли? — старшият е склонен да се погаври. — Пратката ти отива на бюрото на шефа, стопляш ли?

— Не занимавай шефа — възразявам културно. — Дай да се разберем, а? Плащам си глобата според тарифата!

— А тарифата знаеш ли я?

— Ти пък съвсем за мезе ме взе!

Преговорите траят десетина минути. Очевидно е, че никой не възнамерява да ходи при шефа. Няма смисъл. Администрацията на затвора е абсолютно наясно с Пътя, но е принудена да се примирява със съществуването на самоделните въжета, опънати между прозорците на килиите. Могат да ги изпокъсат, да направят тотален тараш, да намерят и да изземат всичко, но до двайсет и четири часа десетте хиляди арестанти ще ремонтират и възстановят Пътя. Ако ще всеки ден да правят наказателни акции. Изпосталелият контингент на следствения изолатор така или иначе ще измисли начин.

Най-сетне правя знак и Джони ми подава отдолу кълбо „контролка“ — тънко, но здраво канапче, направено за разлика от „коня“ не от пуловери, а от чорапи. Специално за подобни случаи.

— Старши, да не ме прецакаш?

— Няма.

— Дръж тогава.

Връзвам за долния край на „контролката“ няколко омотани в парцал камъчета за тежест, над тях закрепвам банкнотата от петдесет рубли и пускам парите надолу, за да изтегля нагоре след минута спасената пратка. Слизам от прозореца. Въртя в разтрепераните си от напрежение ръце обекта на толкова нерви и очаквания и вбесен до крайност го запращам към постланото под стената одеяло.

Пратката представлява пакет евтини цигари без филтър (по три рубли пакета в затворническата лавка), небрежно увит във вестник и неугледно опакован в найлон. Откъм лицевата страна е изписан адресът:

ЗА НИКУЛАИ САРАТУФСКИЯ ОТ Б. 138

Не можах да удържа псувнята, макар че избягвах опасните нецензурни изрази: сред заобиколилите ме арестанти като нищо можеше да има приятели или познати на многоуважавания Николай от град Саратов, които непременно щяха да доведат до знанието му моите оскърбителни изказвания. Такива са местните нрави.

— Ето на, Малък — казвам, — заради тоя нищо и никакъв боклук вдигнахме на главата си половината Централ. Прави си изводите!

Малкия кима виновно.

Вярно е, че в пакета скапани цигари може да има и наркотици, хилядарка, план за бягство от затвора или инструкции за съпроцесника — какво и как да каже на следващия разпит. Така че за свръзката всички пратки са еднакво ценни и той отговаря по цялата строгост на затворническите нрави за изгубването на който и да е от тях. Ако сбърка, наказанието е съвсем просто: махат го от Пътя, и край. Слава Кпсс ще избере от стоте и кусур някой друг здрав, пъргав и готов на риск младеж. А провинилия се ще го набутат в дъното на бърлогата, където ще спи на четири смени. Не е изключено по-късно, след месеци, с кристално поведение да заслужи реабилитация, но провинението остава да му виси.

Тук всяко провинение остава да ти виси завинаги. Затова Малкия, Джони и аз с облекчение си поемаме дъх, бършем обилната пот с пешкири и запалваме от моя житан. Толкова е влажно, че цигарите едва тлеят.

Добре е сега да издумкаме едно хубаво Малкия за неговото лекомислие и мързел — защото го е домързяло да избройка парцела, преди да засили пратката. Но откъм вратата в противоположния край на килията се чува вик, който възвестява разходка след десет минути. Това ще рече, че е време да стопираме Пътя.

В този момент между нагъсто притиснатите едно до друго голи тела се шмугва някакъв тотално надрусан боклук, целия в йодни петна, стиснал в мръсния си юмрук нескопосно опакована депеша, и я подава на Джони.

— Чувай, брато! — побеснява моят колега. — Ти хич ли не си чат, а? Не виждаш ли какво става? Има издънка по Трасето, а ти ми тикаш твоята ксива! Хем е време за разходка! Иди се разходи засега! Депешата ти ще замине като се върнем, ясно?

Боклукът гледа без никаква яснота, зениците му са като главички на топлийки. Надрусал се е явно преди не повече от десет минути. Избърборва нещо и изчезва с олюляване към дълбините на килията. Не бях го виждал досега. Кой ли е той? Откъде се е сдобил с хероин? Да не забравя да си побъбря с него, като ми остане свободно време…

Стопираме се, без да губим време. Тропаме арестантските кодове по стените и тръбите на парното, изпращаме сигнали на съседите, отвързваме „конете“, навиваме ги на лакът и ги скриваме на тайните места. Всеки знае как в Общата Бърлога да скрие три кълба самоделно въже така, че да не ги открият при случаен тараш.

2

Август деветдесет и седма година. В Общата Бърлога температурата е около четирийсет градуса. Дишането е невъзможно. Разходката е нещо свещено. Сто трийсет и петима следствени жадуват за кислород. Мнозина бързо са извадили пластмасови кофи, бутат се на чешмата. Настъпват някого по ръката или по лицето, избухват няколко вяли разправии, някого насмалко да попарят с врял чифир. Най-сетне вратата изгърмява и се отваря:

— Излизаме!

Навалицата възбудено се устремява към коридора. Остават само спящите и чистачите — те ще се използват, че средата на помещението се е опразнила, и ще изметат поне част от мръсотията. Останалите препускат из коридора и нататък по стълбището. Всички са по гащи и по джапанки, през вратовете са преметнати пешкири и носни кърпи за бърсане на непрестанно леещата се пот. Всички носят сапуни, сюнгери, кофи с вода. Шум и псувни. В коридора отеква лаят на конвойното куче, което аха да скъса каишката. Стълбището е широко като в университета „Ломоносов“.

Човешкият поток тече нагоре. На четвъртия етаж всички са се запъхтели. Някои едва си движат краката. Всеки трети се превива от кашлица. Ето го и карето.

— Това е малкият двор, старши! Отваряй другия! В тоя няма да ходим! Няма да се поберем!

Съседното каре е с няколко метра по-широко и всички го знаят. Дежурният конвоен си получава заплащането според тарифата. Тълпата радостно изтича от малкия двор към съседния, по-просторния. Там сладкият сух въздух прави приятно течение. Ярката слънчева светлина парва очите. Онези, които си носят кофи с вода, свалят гащите и започват да се сапунисват. Другите ги гледат със завист. Не всеки разполага с кофа. Лятно време в нашия затвор притежателите на пластмасови кофи са големци.

Някои се пекат, изложили лица на слънчевите лъчи. В ъгъла няколко тъпаци палят парче подметка заради саждите, необходими на татуировчика, за да ги използва вместо мастило. Но здравомислещите момчета моментално възпират откачените маймуняци и те бързо ликвидират огъня. Съгласяват се, че и без това няма какво да се диша, само смрад и сажди ни липсват сега.

Двама или трима от по-младите подскачат, за да се хванат за тръбите на горната решетка, и започват набирания. Опитните арестанти ги обсипват с подигравки. Спортните тренировки през лятото в общия корпус са живо самоубийство. Няма нито храна, нито въздух, нито свободно място. Подобна физкултура е път към смъртта.

Клякам до стената. Ние, свръзките, си имаме отделна кофа, обаче днес се къпе Джони, моят ред ще дойде другия път. И аз подпирам мършавия си гръб в стената, мълча и размишлявам.

Аз ли бях този, който доскоро си въобразяваше, че е възможно в затвора да тренираш тялото и разума си? Нима аз само преди четири месеца се фуках пред себе си, че не ми пука от затвора? Оказа се, че не съм бил в затвор, ами в петзвезден хотел. И чак сега съм попаднал в истинския затвор. Е, поне има затвор, от който съм успял да изляза, името му е „наивност“. Закривам лицето си с длани, за да не види никой как се смея.

Минали са едва десетина минути, когато вратата на дворчето се отваря със скърцане и чувам вик:

— Рубанов! Рубанов има ли? Повикване, спешно!

Нищо не разбирам. Насочвам се към изхода, учудено размишлявам на кого и за какво съм притрябвал.

— По-живо, по-живо! — повишава глас вертухаят.

Познах го — това е кадавър номер едно, първият „матроски“ надзирател, нисък молдовец с кафяви зъби и катраненочерен перчем под невероятно омазненото униформено кепе.

— Леко, шефе — възразявам хладнокръвно. — Да не искаш да ме водиш за повикване по гащи? Давай към бърлогата, поне да си обуя панталона.

— Бегом!

Килията е необичайно безлюдна. На трийсет и двете спални места са налягали неподвижно седемдесетина души. Висят сиви крака, целите в рани и циреи, стърчат жалки остри колене, полуотворени побелели устни жадно поемат въздух.

Повечето от тези хора в продължение на осемнайсет часа стоят прави, плътно притиснати в тълпа от други мизерници като тях, и само два пъти дневно посядат за по няколко минути, докато сръбнат канче прозрачна чорба от зеле или „мъток“ — преварен за трети или четвърти път чай; на тях не им пука за разходката, шестте часа в хоризонтално положение са единственият им отдих.

Слагам набързо панталон и фланелка, излизам в коридора, но онзи ме повежда, кой знае защо, не нагоре, към следствения корпус, а надолу, към първия етаж. Още повече се озадачавам. Защо? Къде? Влачейки джапанките по прохладния теракотов под, мрачно прехвърлям наум вариантите.

Слизаме по стълбите. Минаваме покрай поредица от неимоверно мръсни, охрачени, гадно усмърдени помещения, където се разрежда, утаява, разбива на части пристигащата в затвора и напускащата стените му арестантска маса. В края на коридора бивам заврян в малка стаичка без прозорци и мебелировка. В душата ми се надига тревога. Не е изключено да ме бият. Миналия месец ощавих един вертухай с вряла вода, по-миналия наругах корпусния отговорник, така че винаги има за какво да ми преброят ребрата с палката…

3

Насред празното прашно помещение е разкрачил устойчиво дебелите си крака човек, когото най-малко съм очаквал да видя — капитан Свинец. В ръката му има пакет цигари „Л&М“ и шоколад „Тоблерон“.

Неговият ослепително бял, лек, изключително качествен костюм и велурените мокасини ме възхищават и ме изпълват със смътни откъси от полузабравени спомени за предишен живот. За прохладни помещения с климатик, за кожени фотьойли, за газирана и обикновена минерална вода, за пури и компактдискове, за телешки шницели, за изпотени чаши уиски с лед, за колосани чаршафи, за засмени гладки мъжки и женски лица, за банкноти — американски зелени и родни шарени, и за всевъзможни сладки прелести, които някога ме заобикаляха отвсякъде, а днес възпаленият ми мозък оспорва самото им съществуване.

— Здрасти, Андрей — каза детективът дружелюбно и ми подаде широка права длан.

Внимателно му стиснах ръка.

— Дойдох специално — рече Свинец, без да ме гледа. — Искам да се извиня…

— За какво?

— Тогава, в „Лефортово“… Наложи се малко да те поизлъжа. Разбираш ли… преместиха те тук, в „ада за глупаци“, не по моя инициатива. Нямам нищо общо с това. Така че, ако си мислиш…

— Нищо не си мисля. И не се сърдя на никого.

— Отдавна се знаеше, че ще те преместят. Още миналата година. Докато течеше предварителното следствие, те държаха в „Лефортово“. В условия на максимална изолация. А сега следствието е приключено. Доста скъпо удоволствие е да те държат в затвора на ФСБ…

— Маркиз дьо Сад — отвърнах, почесвайки се по корема — си е плащал престоя в затвора. Тогава така е било прието. Френските аристократи са плащали от джоба си настаняването в Бастилията. Проучете историческите факти, използвайте опита на великите си предшественици…

— Ти да не се имаш за аристократ? — намръщи се белоснежният копой. — За маркиз?

— Не, на малкия пръст не мога да му се хвана. Маркизът мастурбирал по осемнайсет пъти дневно и най-подробно записвал всичките си усещания. А аз да успея веднъж седмично — мятам шапка.

— Стига щуротии. Вземи шоколада. Специално за теб съм го донесъл.

— Благодаря — прибрах ръце зад гърба си.

Капитан Свинец въздъхна.

— Та така, разбра ме, нали? Нямам нищо общо. Не съм аз този, който те е пратил да гниеш тук. Аз само използвах случая, за да измъкна онова, което ми трябваше. Информацията.

— И свърши ли работа?

— Кое?

— Информацията.

Детективът махна с ръка.

— Не. Изяснихме, че паспорта на убития Фарафонов е бил продаден от собствената му жена, вече след смъртта му. За сто и петдесет долара. Каза, че спешно й трябвали пари. Откъде ще ги вземе вдовица? Така че всичко беше напразно. И ти напразно се инатеше…

— Ненапразно — възразих аз, — а в името на принципа. И за обща тренировка. Разбирате ли?

— Напълно.

— Да приключим с този разговор — казах съвсем искрено. — Ако сте дошли само да се извините за онази лъжа, смятайте, че съм приел вашите извинения, и това е. Нямам време…

— Нямаш време? — учуди се Свинец. — Нали си в затвора! Закъде си се разбързал?

Усмихнах се снизходително. Няма да седна да разказвам на този чужд на затворническото битие човек с бял панталон, че и слуга на закона на всичкото отгоре, че след малко, когато бърлогата се прибере от разходка, ще трябва отново да оправям Пътя, да свиря сбор сред съзнателните арестанти да пожертват пуловери, после да разплета тези пуловери и да оплета нов „кон“ вместо срязания. След това трябва задължително да помогна на Слава Кпсс да премери и направи сметка на натрупаното през седмицата за Общото: няколкото килограма чай и захар; и за целта да проводим хабер нагоре, до едно-две-осем, на братлетата да ни услужат с кантарчето, понеже нашето изчезна при последния тараш. После планирах да съчиня кратка депеша до Демби. Бившият ми лефортовски съсед също бе преместен в „Матроская тишина“, но не в Общия корпус, ами в „спеца“, в малка шестместна килия, където лежеше в пълен комфорт в компанията на двама корумпирани генерали и двама обявени за насилници наркобарони, като си плащаше за удоволствието да живее на тишина и сравнително спокойно по триста долара месечно на някого от големите клечки в администрацията.

Демби — в този затвор го знаеха с по-солидния прякор Тучния — никога не отказваше на молбите ми. Препращаше ми ту кафе, ту кубчета бульон, ту хубави цигари. А и салам. Удобно и изгодно е да имаш такъв богат приятел в Централа. Цените на недвижимите имоти бяха нараснали и една от къщите на строителния магнат най-сетне беше продадена, за което щастливият фен на салама ми съобщи още с първото си писмо.

Освен това възнамерявах да съчиня и писмо до жена ми — верни люде щяха да го предадат навън. И накрая остатъкът от деня бе планиран за поправка на плейъра — японската качествена машинка отказа, след като в лентодвижещия механизъм беше влязла хлебарка.

Как можеше да проумее този детектив с бял костюм, любител на блондинките, моя живот? И трябва ли да знае чак такива подробности?

— Работа дал Господ — отговорих уклончиво. — Всякаква, разна. Твърда, течна и газообразна.

— Хайде на „ти“.

— С удоволствие. Тоест, нямаш грижи.

— Ти какъв искаше да станеш като малък?

— Космонавт. А по-късно писател. А ти?

— Полярен изследовател.

— Гот.

Помълчахме.

— И защо не стана какъвто искаше, космонавте? Защо стана аферист?

— Не съм аферист, а авантюрист. Има разлика.

— Загубеняк си ти, а не авантюрист! — изказа се съжалително Свинец, извади кърпа и отри потта от ниското си розово чело. — Нали знам всичко за теб! Знам как помпаше мускули. Как се опитваше да четеш ДЕЛОТО, което Хватов държеше отворено на бюрото. Знам, че се опитваше да си промениш почерка. Да си тренираш паметта. Поне десет пъти съм тарашил килията ти. Прегледал съм всичките ти учебници. Проучих тетрадките с конспектите ти. И един от цитатите дори си преписах… за спомен… — Свинец извади бележник, разлисти го — лицето му се напрегна като на играч на билярд преди решаващ удар — и изразително прочете: — „Кога отиваш с противника си при началството, постарай се по пътя да се освободиш от него, за да те не откара при съдията, и съдията да те не предаде на мъчител, а мъчителят да те не хвърли в тъмница. Казвам ти: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последната стотинка.“ Евангелие от Лука, глава дванайсета, стих петдесет и осми и петдесет и девети… Четеш Библията, а?

— Сега не ми остава време. А в „Лефортово“ — да, четях я. Много пъти.

Детективът затвори бележника и почука с него ребром по брадичката си.

— Известно ми е — натърти той, — че си се присъединил към бандюгите, към криминалните, към „пандизчийския ход“… Нали така му викахте, не бъркам?

— Не знам нищо по въпроса.

— Ясно. Тоест няма смисъл да ти предлагам да свършиш нещо в интерес на меверето…

— Аха! — засмях се. — Ето за какво е дошъл полярният изследовател при космонавта! С предложение за сътрудничество!

Свинец направи пауза.

— Бъркаш — порица ме той. — Бъркаш, че си против нас.

Поклатих глава.

— Не съм против вас! Не съм! Така и не си разбрал нищо, полярни изследователю! Аз съм против онези глупаци, които са измислили да наказват човека, като му отнемат свободата. Както и против онези, които прекалено лесно се разделят със свободата си. Милицията, законът, правоохранителният апарат — имало ги е, има ги и занапред ще ги има задължително! Но е физически невъзможно да ми отнемете моята свобода! Тя е моя! Тя е част от мен! Винаги е с мен! Не, тя дори е нещо повече от мен! Свободата ми съм самият аз! Това е… — замислих се и бързо открих нужната дума: — това е като името. Можеш да ми отнемеш дори живота. Стреляш в челото ми и го отнемаш. Но името остава. Имало един жив Андрей, сега е мъртвец — но пак е Андрей… Освен това аз съм силен и винаги ще съм на страната на слабия. Така са ме учили в Совдепия. Така са ми казвали майка ми и татко ми. Така пише в книгите, които съм чел в детството си…

— Ясно — безцеремонно прекъсна той моята реч. — Да сменим темата.

— Както кажеш.

Свинец разкопча превъзходното си лятно сако и ми демонстрира вратовръзката. Лицето му светна от гордост.

— Скива ли? Роден „Кристиян Диор“. Конфискуван от лице, извършило особено тежко криминално престъпление. Лицето вече си призна. Чистосърдечно. Така че връзката няма да му потрябва скоро. А на мен ще ми свърши работа…

— Какво става с твоята блондинка? Оженихте ли се?

— Какви ги приказваш? — възкликна белият човек от криминалната милиция. — Да се оженя? За тоя киликанзер? Отдавна се разделихме. Много е загубена. И тъпа. Ни вкус, ни възпитание. Облича червена блуза на синя пола. Не си бръсне подмишниците. И порка бира с литри, представяш ли си? За какво ми е притрябвала? — Свинец се закопча и оглади сакото с длани. — Не, ще си намеря някоя по-свястна…

— Желая ти успех.

— И аз на тебе.

— Не вярвам в успеха.

— Защото си още млад. Да не забравиш цигарите и шоколада…

— Шоколада няма да взема.

— А аз какво да го правя?

— Дай го на вдовицата Фарафонова.

Капитан Свинец се ухили хищно.

— Вдовицата Фарафонова е блондинка с дълги крака и бюст четвърти номер. Тя ще се оправи. Ще имам грижата. А ти вземи шоколада. Да си подсладиш горчилката от поражението…

Усмихнах се с чувство за превъзходство, сякаш в затвора бях не аз, а моят събеседник.

— Не чаткаш, полярни изследователю. Победата и поражението са едно и също. Затворът и свободата са едно и също. Престъпниците и тези, които ги опандизват, са едни и същи хора. Всичко са само думи! Думите са мънички затвори, а животът си тече извън тях. Сбогом, нямам повече време. Аз съм зает човек.

— Бягай, като си толкова зает — измърмори Свинец. — Не се чуди, че те извиках тука, а не в следствения корпус. Там можеше някой случайно да те види и после да пусне слуха, че си доносник, продажник и тъй нататък… Оцени моето благоразумие, Андрей. Хайде, някой ден като се срещнем навън, ще ударим по една водка…

4

В девет вечерта предадох смяната на Гиви Сухумския и отидох да се измия.

През лятото само свръзките имат привилегията да се плискат на чешмата. Останалите се задоволяват със седмичното извеждане за баня. В самата килия водните процедури през лятото са тотално изключени. Влагата е най-страшният ни враг. Всеки месец по десетина арестанти напускат нашата бърлога с багажа — в посока тубанара. Пръчицата на Кох не спи. Тя действа, тя ни убива и ние гледаме да й се противопоставим. През лятото, на жегата, миенето и прането в бърлогата не се допускат. В името на общата полза.

Но за пътищарите, които по дванайсет часа на ден скачат от решетка на решетка, се прави изключение. И аз отивам да се умия от потта и мръсотията. Покрай чифиросаните негри, арестувани за контрабанда на хероин, покрай татуировчика, затрупан с поръчки за месец напред, покрай „гарата“, през люшкащата се мръсна, въшлясала, крастава, равнодушна към всичко на света маса на шматките гратисчии, дето им е все тая.

Днес денят е хубав — имаме трева. Крайно е нежелателно да дежуриш на Пътя надрусан, затова ние с Джони веднага решихме да запалим чак след като сдадем смяната. Тревата е съвсем малко, едва ще стигне за един малък джойнт, колкото всеки да дръпне по два пъти. Но това не ни притеснява. Захлебваме с по няколко таблетки феназепам за подсилване на тягата.

Малкия знае, че имаме ганджа, и жадува да участва, личи си по мъката в очите му, но чувството за вина заради сутрешния скандал го възпира и той мрачно страни от нас с Джони. Ние обаче сме човечни, затова повиквам момчето да сподели нашето удоволствие. Малкия моментално изтегля тънкото си петдесеткилограмово телце на горния етаж и сяда до нас.

— Защо така оплеска работите днес, Малък? — пита го Джони.

Недопустимо е да се впускаш в кавги, разправии, изясняване на отношения, докато си отнесен. Но ние не сме се озлобили един към друг, в края на краищата пратките оцеляха, всичко е наред. От друга страна, длъжни сме да посочим на нашия брат къде му е мястото и докъде може да докарат неговите безотговорни действия.

— Ти вече се издъни веднъж!

— Кога? — възмущава се кротко Малкия.

— А кой преди седмица се натъпка с аминазин и спа два дни? Докато момчетата опъваха каиша вместо теб на решетката?

— Как два дни? Само деветнайсет часа! Това два дни ли са? Два дни са четирийсет и осем часа. Аз спах само деветнайсет…

Седим по турски и пушим.

Нечии чорапи миришат много убедително, вероятно на Джони, но не изключвам и да са моите, понеже перачът, който се беше цанил да обработва нашето бельо със сапун и вода, от вчера се беше надрусал с реланиум и тотално беше зарязал службата. Откъде намери редките таблетки така си и остана дълбока тайна.

В отсрещния ъгъл виждам гърба на Слава Кпсс. Моли се, обърнат към иконите. Той се моли по същия начин, по който аз навремето медитирах — сутрин и вечер. Понякога и през деня. Молитвата е единственият начин да останеш на относително спокойствие сред клокочещия, подвижен свят на Общата Бърлога. Никой не търси за нищо молещия се арестант, никой не го закача. За да се съсредоточи по-успешно, Слава си запушва ушите с памук. В ръцете си държи „Молитвослов за миряни“, но томчето е затворено. Слава знае каноните наизуст.

Възпитано изчакваме нашия тартор. Той трикратно се прекръства, полага необходимите поклони, напуска своя параклис и се присъединява към нас.

— Дръпни си, Слава — предлага му Джони.

След общуването с Всевишния Слава Кпсс е тих и умислен. Той сяда мълчаливо до нас и си дръпва. После дръпваме и ние тримата.

Отровата не действа на мига. Известно време мълчим, чакаме. Най-сетне усещам замайване, лек звън в ушите, картинката пред очите ми започва да блещука, багрите стават по-ярки, докато звуците, напротив, се носят сякаш иззад дебела мека стена. Джони и Малкия си приказват нещо, но аз нямам никакво желание да участвам в общуването им, дори не искам да чувам братлетата. На това място комиксът е скучен и прелиствам страницата.

На следващата нещата стават по-интересни. Там бившето банкерче се опитва да се отдели от тялото си и да се погледне отстрани. В един момент сполучва. Той витае над пода на затворническата килия. Някъде наблизо се усеща присъствието на новобогаташа Андрюха, но той си трае. Скоро сигурно съвсем ще престана да общувам с моя двойник от миналото. Той се появява все по-рядко. Разбира, че вече нямам нужда от него.

Отделен от себе си, съзерцавам самодоволния идиот под средна възраст. Той е разумен, образован, културен, тотално надрусан, умислен за нещо свое си, с гнуслива гримаса на лицето. Искал е авантюри, пари, успех, свобода и ето го на топло, приет като свой в сбирщината от негодници, разследвани за тежки и особено тежки престъпления, седнал под прозореца с желязна решетка.

— Кво се умълча? — пита ме неочаквано Слава Кпсс.

— Мразя решетките.

— Това не е добре — меко възразява Слава. — Омразата е тежък грях. Не е редно да се мрази. Нищо не бива да се мрази. Дори решетките. И изобщо затвора. Никой не те кара да го обичаш. Но недей да мразиш. За такива неща Бог наказва…

— Как? — изумявам се. — Как още да ме накаже? Аз вече съм в затвора.

— Ще те накара да обикнеш.

— Кого? Какво?

— Онова, което мразиш…

— Съмнявам се…

Изведнъж ми се дощя да полегна. Наркотикът е слаб, глупава отрова, забавление за малки глупчовци. Но пък и аз доста съм сдал багажа. Утре имам юбилей. Година, откакто съм влязъл. Година без светлина и въздух, без човешка храна.

Доспива ми се. През шума долавям познат груб баритон. За четири месеца Дима Слона така и не се научи да разговаря полугласно, както се изисква от затворническия етикет. Затова пък научи много други неща. Сега вече живее съвсем наблизо, зад провесеното одеяло. Вече има и захар, и масло, и дори бял прах за боцкане. Дима Слона драпа към по-добрия живот. Поздравяваме се, дори понякога разменяме по някоя дума, но очите му винаги са студени, а усмивката му не предвещава нищо добро.

— Пичове! — провъзгласявам, плетейки език, докато се опитвам да задържа очите си отворени. — Пичове! Най-коленопреклонно ви моля да ме извините, обаче употребата на наднормени дози отрова, а също комбинирането им с други ме докарва до рецидиви на вродена социофобия, мизантропия и дори, смело мога да го кажа, аутизъм. Принуден съм да ви напусна. Ако някой не е зацепил какви ги редя, да диша спокойно, понеже не съм ви съобщил нищо лошо и по никакъв начин не съм засегнал арестантското ви достойнство…

Джони ме поглежда внимателно и поставя диагноза:

— Удари го в главата. Малък, мръдни да легне аферистът.

Моментално заемам хоризонтално положение и постепенно заспивам, а преди унасянето изведнъж се размечтавам как ще сънувам периодичната таблица на отровите.

Така химикът Менделеев един ден сънувал във вид на пасианс друга таблица — на елементите. Отровите обаче не желаят да се строят в редици и колони, те мъждукат, прескачат се палаво и аз зарязвам опитите си да направя великото откритие.

Към следващата част или към съдържанието

Андрей Рубанов Да раснеш на топло (32)

Метаданни

Данни

Да раснеш на топло

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 32

1

2

3

4

Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (32)