Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (27)

2

Моята кола, произведена на бреговете на азиатската река Волга, абсолютно не понасяше хубавите дрехи. Щом аз, нейният стопанин, тръгнех нанякъде, обул светъл панталон, тя незабавно се повреждаше; капризи на дребно, за глупости — само и само да спра насред мръсната и шумна улица, да отворя капака и да дръпна някой кабел или маркуч, цапайки колене и лакти. Да я почеша зад ушите. И напротив: осквернях ли се с намачкани дънки и развлечени фланелки, тази моя идиотка функционираше идеално. Фаровете бляскаха, моторът теглеше и дори дребни дефекти като заяла дръжка на вратата неочаквано се оправяха от само себе си.

Днес, тръгвайки на път, нямах право да пилея времето си в спиране и се наложи да излъжа таратайката. Сложих ризата и костюма в калъф и го оставих на задната седалка, за да се преоблека, когато пристигна. Седнах на волана, обут с изключително демократичен спортен панталон, издут по коленете. Самодвижещата се каляска не забеляза номера, бодро дръпна, пренесе ме почти без спиране до Садовое колцо, в първите централни квартали. Тук ми се наложи, както и на всички останали, да се подчиня на законите на претоварения трафик: търпеливо изчаквах, препълзявах по два–три метра, понякога учтиво давах път на съседа, а в други случаи го минавах с грубо засичане.

Новият, току-що започнал столичен ден, бе мрачен и задушен; мръсният памук на ниските облаци се закачаше по острите върхове на сталинските многоетажни сгради. Горещият въздух трепереше в омара над асфалта, над стоманените, алуминиевите, пластмасовите тела на хиляди коли — червени и сини, скъпи и евтини, свръхмодерни и отдавна остарели. Притежателите им, всички до един, искаха да стигнат в центъра.

За мен утрото започна и с гнусен махмурлук, омаломощителен за тялото и душата ми. Физическите му последици премахнах веднага след ставане. Контрастният душ и двете чаши кафе с аспирин бързо премахнаха главоболието и гаденето. Психиката обаче не се лъжеше толкова лесно. Вчерашната бутилка джин ми беше подарила два часа еуфория. Сега махалото се беше засилило обратно; щом като отровата преустанови своето действие, настъпи депресията.

Докато стоях настръхнал под ледения душ, докато гълтах хапчетата, лъсках обувките, гладех ризата и палех двигателя — не усетих нервния шок, или пък той тепърва се завихряше. Но след половин час изморително шофиране на газ и спирачки вече близо до Кремъл, на абсолютно задръстената крайречна улица пред Каменния мост, усетих, че се треса от яд.

Напрежението изведнъж стана непоносимо и аз изругах на висок глас. Направо закрещях псувни. Хората от съседните коли ме изгледаха с недоумение. Особено движещата до мен млада, изключително свежа девойка с японска кола от висшата ценова група. Тоест и девойката беше от висшата ценова група, и колата. Притежателката на ултрамодерния автомобил (или държанка, или любима щерка на издигнал се татко, или пък и двете заедно) отметна платинен кичур, прикрил тена на ушенцето, учудено ококори големите си очички, вирна идеално изскубаните си веждички и мръдна миниатюрно раменце от недоумение какво толкова е вбесило спътника от съседната лента, ей този с подпухналата муцуна и ранните бръчки по тясното чело.

Засрамих се. Вдигнах тонираното стъкло и побързах да запаля цигара. „Ти си неудачник — заявих тъжно на себе си. — Отново си на самото дъно. Нямаш работа, здраве не ти остана. Сега отиваш на място, където ще ти поискат да си върнеш дълговете. А пари нямаш. Ти си никой. Осъждан лайнар. Жалък неврастеник. Погледни наоколо — покрай теб карат спокойно самоуверени и чисто облечени хора. На лицата им е изписано азиатско спокойствие. Животът им е уреден. Телата им облъхва климатична прохлада. Това са обитателите на центъра. А ти, нескопосан глупако, какво търсиш сред тях? Тук ти си чужд и ще останеш такъв завинаги. Прекалено си напрегнат и изпит. Не се вписваш в тукашната гледка. Няма да те допуснат в царството на уравновесените. В най-добрия случай ще те използват и ще те изхвърлят. Това вече се случи веднъж и ти пак се пъхаш, пак се ръгаш, пак се суетиш и се учиш да ползваш лактите срещу ближния.“

Лека-полека пак ми стана по-зле. В гърдите ми се размърда гореща грапава буца. Мракът обсади плътно границите на реалността. Изхвърлих цигарата, натиснах десния педал и заобиколих директно през тротоара няколко заблеяли се конкуренти, след това още веднъж грубо наруших правилата за движение — обаче пак мръднах напред; излязох на кръстовището между жълтия и червения сигнал, дадох газ и спрях пред самото влизане на моста.

Наоколо се бяха струпали двайсетина отворковци като мен. Потокът от коли се беше разделил на две: едни предпочитаха да изчакат, но да прекосят опасното място по правилата, докато другите се опитваха да се стрелнат по какъвто и да е начин, дори под заплахата от милиционерска свирка и глоба.

Докато се опитвах да заема удобна позиция, засякох някого и чух възмутен клаксон.

— Извинявай! — промърморих по адрес на засегнатия. — Тук царят вълчи закони, приятел. Ако искаш да караш по правилата — бягай на опашката, при уравновесените!

Но „приятелят“ прояви учудваща настойчивост и все пак успя да ме задмине. Очуканата кърма на грозния броненосец, произведен на бреговете на азиатската река Москва, се заклати пред очите ми. Грапавата буца в гърдите ми избухна в хиляди огнени искри. Накарах мотора да изреве. Гумите нададоха пронизителен писък, каучукът изпуши. Потегляйки с мръсна газ, аз заобиколих нахалника, засякох му пътя, още веднъж — този път победоносно — изсвистях с гумите и префучах. За жалост наглата ми маневра не донесе особена полза. След петдесет метра, на средата на моста, потокът отново спря, а упоритият ми съперник се озова в съседната лента, на около пет метра от мен; видях как той сваля стъклото, крещи нещо по мой адрес и гневно върти очи. Това ме заинтригува, аз също свалих прозореца и подадох глава навън.

— Абе ей… Ти бе… Бе що не… — вряскаше засегнатият и трупаше в зловещите закани мръсни намеци.

Този около четирийсетгодишен зрял мъж със забавен каскет особено акцентираше върху възможната сексуална връзка помежду ни с пасивно участие от моя страна. Изумрудени звезди заискриха пред очите ми. Главата ми с остатъците от алкохолни пари, замътнена от махмурлука, отказваше да мисли. Възприех непоносимото за лежал в затвора човек оскърбление не с мозъка, не с разсъдъка, а с цялата си напрегната, разкъсващата се на части природа.

— Какво?! — изревах басово. — Какво?! Какво каза?

Дръпнах с всичка сила дръжката, засилих вратата с рамо и изскочих в пространството. Опонентът, явно жегнат, се втурна насреща ми. Големите му месести уши мърдаха агресивно. Облеклото му се състоеше от същия като моя трикотажен анцуг с тъпанарски лампази и същата развлечена фланелка. С единственото изключение, че моите парцали не носеха никакви надписи (те ме дразнят), докато гърдите на врага ми кичеше едър англоезичен призив: ДОБРЕ ДОШЛИ В ШВЕЙЦАРИЯ!

Разчетох буквите и усетих, че се вледенявам от омраза.

— Ела тука! — креснах. — Давай! Хайде!

В плановете ми изобщо не влизаше сбиване. Такива схватки, дори най-леки и бързи, непременно завършват с драскотини, кръв и конкретни материални загуби във вид на скъсани дрехи. Забързан за важна среща с важен човек, по никакъв начин не можех да си го позволя. Ако желаех боя, щях непременно да изскоча от колата преди неприятеля. За да го ударя с вратата на собствения му автомобил, докато той се надига от седалката. Щях да го атакувам веднага, пръв, без да хабя ценни мигове в заплашителни възгласи.

Но този път бях изтървал момента. Нещо повече, когато скъсихме разстоянието с врага, открих, че той е цяла глава по-висок от мен и че ръцете му са доста по-дълги от моите.

— Бе що не ти… — ревна противникът, протегнал към мен жилавите си горни крайници — Бе що не ти…

В отговор избълвах куп псувни от най-отбраните, най-кошмарните, на каквито е способен обитател на руските затвори. Но не успях да победя разярения гражданин по акустичен път. Той ме бутна силно, после още и още веднъж.

Навремето бойното ми тегло беше седемдесет и два килограма. За жалост най-важните от тях — месото, мускулите на раменете и ръцете, мазнините в кръста — бяха останали в килията. Тоест участниците в схватката спадаха към различни категории. От друга страна, юмруците ми добре си спомняха многохилядните удари по циментовите подове на лефортовските дворчета за разходка, тъмнорозовите белези още си личаха по кокалчетата. Реших в краен случай да счупя на този глупак долните ребра — по две отдясно и отляво — и задебнах момента за контраатака. Ето сега мога да ослепя разпалилия се дядка, като го блъсна с глава в горната част на носа, след това ще го сритам с коляно в чатала, а после ще го поваля и ще го довърша със серия ритници…

Но в решителния миг, когато цялото ми тяло се беше напрегнало за първия, най-важен удар, рационалният арестант в главата ми, чифиросаният философ, постоянното присъствие на зандана — оживя и тихо ми припомни, че за нанасяне на средни телесни повреди ме заплашват минимум три години при общ режим. А като се има предвид и съдебното ми минало — направо четири! Тази мисъл мигновено охлади моя жар. Демонстративно свалих ръце.

На всичкото отгоре покрай двамата изпотени, зле облечени глупаци, подхванали неумел бой в центъра на столицата, премина кавалкада от правителствени лимузини, тъмносини, лъскави, благородно шумолящи със скъпите си гуми, и през зеленикавите им прозорци към мен, който бълвах псувни, ядно надничаха побелели хора с тежки, властни брадички — високопоставени чиновници, бързащи за служба.

Опомних се. Съперникът тежко дишаше в лицето ми. Лудешки надули клаксоните, колите заобикаляха полесражението. Бяхме предизвикали задръстване. Трябва да приключваме с гадната сцена, рекох си аз. Този надпис на фланелката му, тази Швейцария, това мигновено завръщане в дълбините на паметта, тази ретроспекция с участието на предателя Гриша — ето какво ме беше вбесило всъщност.

— Не си ли учил правилника?! — пръскаше слюнка дългоръкият. — Пале нещастно!

— Правилник ли? — ревнах насреща. — Ами карай си по правилника! Швейцарец!

— В милицията ще се оправим! — кресна провокаторът.

Споменаването на милицията ме отрезви напълно.

Разкрачих се широко, заех опора, силно оттласнах разгорещеното, озлобено тяло и побързах да изтръскам изцапания панталон. В разгара на несъстоялия се бой все пак два-три пъти обрах с колене мръсния асфалт. Иска ли питане, съперникът ми беше по-силен в ръцете.

— С милиция ли ще ме заплашваш!

— Ще те заплашвам!

— Добре — процедих. — Като искаш милиция, нека да е милиция. Тръгвай!

— Ти тръгвай! — противникът дръпна каскета си, за да проветри широката си лъскава плешивина, вмъкна се в колата си, рязко се шмугна в потока и тръгна надолу по моста.

Потеглих след него, все още под въздействието на адреналиновата вълна.

Знаех, че в милицията ме очаква специално посрещане. Нямаше смисъл да разчитам на снизхождение. Осъждан безделник, съмнителен тип без работа, предизвиква безобразно сбиване до кремълската стена пред очите на мирни граждани и служители от английското посолство. На такъв хулиган петнайсет денонощия са му в кърпа вързани, а после — ще видим… И няма как да избягам — засегнатият тъпанар със сигурност е запомнил номера…

Те пак ще те вкарат в затвора! Заради идиотската ти несдържаност, заради махмурлийското ти помрачение направи тази грешка и сега ще те опандизят. Ще те напъхат зад решетките. Ще спиш на лампа, ще ходиш по нужда пред очите на съседите си и ще се намразиш. Бронхите ти ще поемат туберкулозната смрад. Жена ти ще ти носи чай и захар, купени с последните пари. Синът ти ще мисли, че татко му е „в командировка“. Майка ти и баща ти ще побелеят. Душата ти ще почернее като катран. Глупако, триж глупако, пак ще съсипеш най-близките си. Ще им отровиш живота…

Обаче извадих късмет. Отървах се.

В самия край на моста, спомних си изведнъж, задължително има дежурен пост. Денонощно. На площада е портата на Кремъл, оттук влиза зад зъбчатата стена колата на самия президент! Тук всичко е под контрол. Злобният ми съперник може да не забележи милиционера и да замине нататък. Аз пък ще спра и пръв ще докладвам за произшествието.

Така и стана: издраната кола на врага замина нагоре, към Дома на Пашков, към устието на Нови Арбат.

„Забрави ли милицията, швейцарецо? — присмях му се беззвучно, спрях и включих аварийните светлини. — Ето я! Съвсем наблизо! Защо си толкова непоследователен? Щом казваш «милиция», трябва да потърсиш първия възможен представител на властта! Най-близкостоящия служител! Ето този капитан в сива униформа — и да му докладваш жалбата си!“

Слязох и махнах с ръка на опонента, но той беше затънал безнадеждно в плътната маса от коли. Или вече му беше минало, или действително не знаеше за милиционерския пост пред входа за червената кула. Можеше и просто да е отложил писането на жалбата за по-късно. Аз обаче не го бях отложил. Съобщих незабавно за противоправния инцидент. Ако искаш да докладваш — прави го бързо, не отлагай, не допускай съмненията и вълненията да те объркат.

— Другарю капитан! Докладвам за конфликт!

— Аха! — зарадва се капитанът, като погледна изцапаните ми колене. — Тъкмо ми съобщиха по радиовръзката, че на моста е станало сбиване. И че трябва да се прекрати… Значи ти си бил?

— Тъй вярно! — заявих и разперих ръце. — Абсолютно безобразие! Представяте ли си, някакъв мизерник ме псува, опитва се да ме пребие, размахва ръце, а накрая избяга! Ето колата му, белия москвич, виждате ли? Бяга от местопроизшествието! Ужас! В самия център на столицата на моята родина да ме унижава и да провокира сбиване! Това е нечувано! Хулиганите съвсем му отпуснаха края! Де Сталин, де! Това не бива да остане ненаказано!

— Успокойте се — предложи инспекторът. — Ще я видим тази работа.

— Такива трябва да ги вкарват в затворите! — извиках и подадох на милиционера пакета цигари (той учтиво отказа). — Това е направо безобразие!

— Случва се — успокои ме стражът на реда. — Продължете си по пътя.

— Какъв път, като копелдаците от сутринта ти късат нервите?

— Ще вземем мерки — увери ме инспекторът, който явно беше загубил интерес към мен. — Тук навсякъде имаме камери за външно наблюдение. Регистрационният номер на престъпника се е записал. Не се ядосвайте. Всичко най-хубаво.

С възстановен, един вид, граждански светоглед, аз се върнах в колата и побързах да напусна мястото със съзнанието, че съм направил всичко навреме и както се полага. Спечелих срещу противника си и като европеец: съобщавайки своевременно на властите за факта на правонарушението, и като азиатец: действайки далновидно и гъвкаво. Сега, ако врагът се опита да подаде жалба в милицията, бързо ще се изясни, че аз съм докладвал пръв! Вече съм рапортувал! Това беше победа. Излязох по-умен и по-опитен от глупака с глупавия надпис на фланелката.

Доволен от бързото решение на големия проблем, включих на втора, но след секунда се наложи да натисна спирачката. Отдясно пътни работници разкопаваха асфалта. Тежкият автобус пред мен рязко се престрои, за да ги заобиколи. Изпод черната нагрята гума на задното му колело изхвърча въртящ се с голяма скорост камък. Сякаш изстреляно от прашка, парчето чакъл оглушително се тресна в стъклото на предния ми прозорец; от горе до долу моментално се опъна пукнатина. Трепнах. Пак натиснах спирачката. Втори камък, трети, четвърти последваха първия, загърмяха по желязото, заскачаха по капака.

В самия център на големия град в това безрадостно утро на безрадостния ден, замерян с камъни, аз изпитах непоносим, суеверен ужас, сякаш от шаващия мрак на вечната тъма се надигнаха призраците на нечовешки изтезания.

Да зарежа всичко. Да забравя миналото, хубавия живот, милионите. Да се успокоя. Да започна от нулата. Откъдето бях започнал на времето. От нищото. Да си отработя дълговете. Да зарежа водката, наркотиците. На трийсет и две съм — няма страшно, става. Имаш семейство, имаш дом, имаш глава на раменете…

Наложи се да спра. Да си поема дъх. Но отзад отекна нетърпелив клаксон. Давай, момче, продължавай движението! Няма време за рефлексии! После ще размишляваш за хвърлените по теб камъни. А засега — напред.