Луиз Бегшоу
Блясък (31)

Двадесет и девета глава

Хайя се изправи неуверено. Беше едва във втория месец от бременността си, но въпреки това краката й отичаха. Тръгна към градината, внимателно пристъпвайки с бродираните си пантофки, стиснала здраво броя на „Лос Анджелис ситизън“.

Стомахът й се бунтуваше — и не беше заради бебето. Това бе Сали, нейната Сал и, във вестника!

Беше толкова объркана. Най-напред бе изпитала истински шок. След толкова време бе зърнала лицето на Сали. Гледаше право в нея, по-възрастна, някак по-спокойна, но несъмнено бе същото златно момиче. Болезнената самота, която Хайя изпитваше след смъртта на Ахмед, моментално бе пронизана от ново чувство. Хайя почти бе забравила какво е простичкото човешко щастие. И когато видя Сали жива, здрава, цъфтяща — това я зарадва силно.

Но после прочете статията. Сали говореше за баща си, за болката, за отхвърлянето от обществото, което бе преживяла. И Хайя се почувства много виновна; Сали бе имала нужда от нея, а Хайя не се бе отзовала; тя бе на другия край на света и се разтапяше от удоволствие в прегръдките на Ахмед.

Какво си бяха помислили Джейн и Сали, когато бяха открили, че е заминала без никакво обяснение. Сигурно им се бе сторило като истинско предателство. И до известна степен бе точно такова, признаваше го сама. Не бе опитала всичко, за да ги намери, дори и след като се бе върнала в Америка. Толкова бе погълната от Ахмед, от бъдещето, което градяха заедно, а след смъртта му се чувстваше изгубена.

И ето, че сега бе видяла Сали. Скандални модели, помисли си Хайя, но със силно изразена индивидуалност. Неоспорим стил. А Сали изглеждаше толкова красива! Дори по-красива, отколкото на онова парти, помисли си Хайя. Трагедията бе придала на лицето й решителност, бе задълбочила въздействието на идеалните й черти.

Дрехите изглеждаха добре върху фигурата й. Личеше добрата й форма, елегантността и дързостта, от която сърцето на Хайя се сви — това беше Сали, щедрата, оптимистично настроена, ведра Сали. Тя не се бе предала, отново се мъчеше да си проправи път до върха. Във вестника бяха дали отлични отзиви за моделите й. Момичето се справяше много добре.

Сърцето на Хайя заби малко по-бързо от притеснение, но тя стисна зъби. Щеше да иде да види Сали. Ако старата й приятелка се разгневи, ако я прати по дяволите, задето не е била до нея в трудния момент, Хайя щеше да я разбере. Как ли изглеждаше отстрани? Сякаш бе зарязала Сали веднага щом тя бе изгубила богатството си.

Но имаше много малко хора, които Хайя харесваше в този свят. Разбира се, че още обичаше баба и майка си, но заради онова, което й бяха причинили… точно сега не ги харесваше особено. Вероятно имаше и други, с които би могла да създаде по-близки отношения, но тя се бе държала на разстояние. Не искаше да казва на никого за детето на Ахмед.

Сали Ласитър бе различна. Хайя отново взе вестника и запамети адреса. Улица „Мелроуз“ — точно така.

* * *

— Много благодаря.

— Наистина са прелестни. Ще взема по двадесет от всеки цвят. Просто ги изпратете на пощенския ми адрес.

— Да, госпожо, благодаря ви. — Сали я озари с бляскавата си усмивка.

— Стоката ви е просто изключителна — отбеляза дебелата дама и величествено се изнесе от помещението, като същински галеон с вдигнати платна.

Сали въздъхна с облекчение. Дамата бе последният клиент. Нямаше нищо против продажбите, но обувките на висок ток — главозамайващи дванайсетсантиметрови токчета на „Маноло“, направо я убиваха.

Веднага щом бе спечелила малко пари, Сали си бе купила убийствени дрехи.

Това бе дори по-важно от новата къща, защото ставаше дума за бизнес. Всички бяха прочели статията в „Ситизън“. Половината й клиенти бяха любопитни зяпачи — идваха да видят нея. Златното момиче, изпаднало в беда. Дъщерята на Поли Ласитър, която започваше отначало.

Да вървят по дяволите. Сали играеше с картите, които й бяха раздадени. Щом искаха да гледат нея, значи тя беше продуктът. Всичко, което продаваше, отразяваше нея самата. А това означаваше, че трябва да бъде бляскава по всяко време.

Добави платинени кичури в медните си коси. Засили тена си с подходящ лосион. Носеше обувки само на „Маноло“ и бижута единствено от собствената си колекция — на колието й пишеше „оцеляла“, и дрехи, които сама бе сътворила. Сали бе избелила зъбите си и непрекъснато използваше парфюм, дори преди сън. Блясъкът, както често си напомняше сама, беше състояние на ума.

Красотата и стилът бяха като добрата физическа форма. Изискваха практика и безкрайни тренировки. Ако имаше нещо, от което Сали Ласитър разбираше, това бе как да бъде звезда.

И клиентите направо се прехласваха по нея.

Кимна на Коко да заключва и облекчено измъкна обутите си в чорапи крака от островърхите обувки.

На вратата се почука. И докато разтриваше болезнените възглавнички на пръстите на левия си крак, Сали чу познат глас.

— Отворено ли е още?

— Съжалявам, госпожице, не. Утре отваряме в девет часа — обясни Коко.

— Исках да видя Сали Ласитър.

— Почакай, Коко, почакай. — Сали замръзна. — Хелън? Ти ли си?

— Да…

— Боже мой! Коко, пусни я да влезе.

Сали скочи, както си беше боса, да посрещне Хайя. Тя беше много хубава, с дълга рокля, малко безформена, със златна бродерия върху небесносинята материя; косата й падаше меко по раменете й, а кожата й блестеше.

— Сали… — започна тя.

Сали бе толкова щастлива, че изпищя като дете.

— Хелън! — викна тя. — Хелън, о, боже мой! Не вярвах, че някога ще те видя пак. Наистина ли си ти?

Очите на Хайя се напълниха със сълзи и тя се усмихна.

— Аз съм.

— Изчакай само секунда. Коко, можеш ли да затвориш магазина вместо мен и да внесеш оборота в банката? Аз ще заведа приятелката си на вечеря.

— Разбира се, госпожице Сали.

Сали грабна обувките си в ръка, изтича до Хайя и я прегърна силно. Гледаше я вторачено, сякаш се страхуваше да не се изпари.

— Виж се само. Страхотна си. Ела, тук отзад. — Искаше Хелън само за себе си.

— Беше ми приятно да се запознаем — учтиво се сбогува с Коко Хелън.

— Можеш ли да вечеряш с мен? — Сали изведнъж се притесни и разбърза. — Има страхотен тайландски ресторант точно зад ъгъла.

— Звучи добре. Благодаря.

Сали я изведе през задния вход. Залезът се спускаше над хълмовете и смогът го превръщаше във фантастично светлинно шоу. Сали не откъсваше поглед от приятелката си; имаше чувството, че е на първа среща. Хелън сега бе толкова величествена; беше напълно различна от плахото момиче, което се бе появило в нощта на партито им. По времето, когато Сали я покровителстваше.

— Маса за двама.

— Да, госпожице Сали. Пак ви видях във вестника — любезничеше сервитьорката. — Всички казват, че изглеждате прекрасно. Къде искате да седнете?

— Някъде отзад — на тихо място.

— Готово. — Поведе ги през претъпкания и шумен ресторант към едно усамотено ъглово сепаре, дискретно осветено от червена лампа. Светлината бе мека, но Сали забеляза, че Хелън е плакала и че има пръстен на лявата си ръка.

Пръстен! Значи историята с женитбата е била истина.

Сали не знаеше откъде да започне. Какво да каже. Гмурна се направо в дълбокото.

— Хелън! Божичко, момиче, много ми липсваше. — В очите й имаше сълзи. — Толкова много ми липсвахте. Ти и Джейн. Търсих ви много дълго. — Тя сграбчи ръката на Хелън. — Е, разкажи ми за себе си. Така бързо изчезна…

Хайя поклати глава.

— Съжалявам, че не се обадих веднага. — Не можеше да понесе да каже истината на Сали. Не още. — Когато заминах за Египет, аз… аз трябваше да уредя някои въпроси. Предполагах, че вие ще сте тук, когато се върна. — Тя се изчерви. — После се обадих след няколко седмици. И тогава разбрах какво се е случило с теб, а Джейн бе изчезнала. А след това не можах да те открия.

— Същото беше и с мен, съвсем същото. Е, сега вече се върна. — Сали се усмихна, щастлива, че я вижда. — Слава богу.

— Разбира се. Знаеш ли къде е Джейн? Обади ли й се, след като напусна Лос Анджелис?

Сали поклати глава.

— Не. Беше почти както при теб. Двете с майка ми заминахме за Тексас и ни беше много тежко. Нямахме пари. Неща от този род. — Тя се изчерви. — Не исках да се обаждам, предполагам, че се срамувах. Когато се опитах да се свържа с Джейн, тя вече се бе преместила.

— Трябва да я намерим.

— О, разбира се — съгласи се Сали, чиито очи също се овлажниха. — Ще го направим, непременно. Сега, когато ти си тук, имам чувството, че мога да направя всичко. Ще наемем детективи, ако се наложи. О, толкова се радвам да те видя отново, Хелън! — Пресегна се през масата и стисна ръката на приятелката си толкова силно, че чак я заболя.

— Така е! Чудесно е. О, маш Аллах — възкликна Хайя. — Просто… познавах много хора, но никой не ме разбираше. Никой не е преживявал толкова заедно с мен.

— Знам — превъзбудено възкликна Сали. — И аз изпитвам същото. Толкова ми липсвахте и двете.

— Но трябва да те предупредя, че вече съм опитвала с детективи. Не стигнах доникъде. И, Сали, смених малкото си име. След сватбата. — Тя въздъхна. — Сега се казвам Хайя — това е рожденото ми име и съпругът ми го предпочиташе пред американския вариант. Затова наричай ме Хайя, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Красиво е. Хайя — повтори Сали, като опитваше как звучи в устата й името. — Хайя. Да, прекрасно. Отива ти. Сега ми разкажи всичко, ама наистина всичко.

— Не знам откъде да започна — откровено каза Хайя. Ами, с основните факти. Бременна съм и съм вдовица…

— О, Хел… Хайя. — Сали отново стисна ръката й.

— Бях в Египет. — Хайя преглътна сълзите си и сега, загърбила гордостта си, разказа историята си пред приятелката си, колкото може по-бързо. Всичко се изля наведнъж; беше хубаво, толкова хубаво, да може да сподели с някого, който щеше да я разбере. — Ами ти — каза тя накрая, докато Сали бършеше сълзите си. — Нямах представа какво се е случило. Когато дойдохме да живеем тук, ти беше изчезнала.

Сали й разказа; не й отне много време. Сподели с Хайя всичко, почти всичко, разказа й за неща, които не бе признавала пред друг: за пиянските запои на Мона, за мизерстването и обществения позор.

И как се бе измъкнала от всичко това.

— Все едно. — Сали избърса отново сълзите си; тук беше тъмно, все пак, а и бе хубаво да остави сълзите си да потекат, да излее чувствата си. Сали вярваше на Хайя. В крайна сметка именно това бе важното. — Изглежда всичко се нарежда. Клиентите идват в магазина… и купуват. Искат малко блясък в живота си.

— Разбирам ги.

— Ами бебето? Как се чувстваш?

— Поне ми остана нещо от Ахмед — вяло отвърна Хайя.

— Сега живея заради него.

— А вече имаш и приятелка.

— Да — съгласи се Хайя и двете се усмихнаха доволно.

* * *

Джейн огледа вилата. Беше уютна и много различна от апартамента й. С гледка към плажа на Малибу и океана, макар и в далечината. Навсякъде имаше дървесни и океански мотиви; къщата бе издържана в модерен стил — пясъчни тонове, сиво, зелено и бяло; отзад имаше приличен басейн.

— Добре. Ще я взема.

Агентът по недвижими имоти грейна и Джейн й каза да задържи къщата; банката й щеше да преведе сумата. Покупката бе разумна, кварталът бе модерен, но не прекалено скъп, а самата къща бе закътана зад пясъчните дюни и далеч от водата, но все пак близо до крайбрежния път.

— Колко струва обзавеждането?

— То не е включено.

— Дайте ми телефона на продавачите — каза Джейн. — Ако се подходи правилно, всичко ще бъде включено.

В Лос Анджелис всички искаха новото и лъскавото. Беше сигурна, че ако си поговори с тях, ще успее да ги убеди и те с радост ще сменят използваните си дивани и телевизора от миналата година с по-нови модели. Джейн щеше да получи отстъпка, а те — нов старт, и всички щяха да са доволни.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Можете и ще го направите. — Джейн й се усмихна топло и по-възрастната жена й отвърна с широка усмивка. Ентусиазмът й бе заразителен.

— Ето го. — Тя надраска номера на малко листче. — Успех, госпожице.

— Благодаря — отвърна Джейн, взе телефона и набра номера.

Само след петнайсет минути къщата вече бе нейна. Напълно обзаведена.

О, да, възкликна мислено тя с блаженото чувство за успех. Беше собственик на къща в Малибу. Много подобна на онази, от която я бяха изгонили съдебните изпълнители.

Джейн Морган се бе завърнала!

* * *

Първо се погрижи за най-належащото. Беше хубаво да има какво да върши; така не се налагаше да мисли за основния си проблем — откъде, за бога, да започне.

Освен това не мислеше толкова за Крейг, когато беше заета.

Извика такси, за да стигне до Бевърли Хилс и да си купи кола. Нещо лъскаво и скъпо — подходящо за млад предприемач, който преуспява в кариерата си. Малко сребристо „Порше“, елегантно и бляскаво; допълни вида си с тъмни очила на „Рейбан“ върху косата си и яркочервено кожено куфарче на „Коуч“.

След като свърши всичко това, купи храна и зареди хладилника.

А когато и това бе отметнато, беше време да си купи дрехи. Джейн бе дарила за благотворителност целия си гардероб в Ню Йорк. Не искаше да мъкне много куфари на летището, а имаше и по-важен аргумент — подходящият външен вид бе много важен. Когато търсеше финансова подкрепа от банките, тя трябваше да изглежда така, сякаш изобщо не се нуждае от помощта им, сякаш е затрупана от пари и отлично познава модерния и секси елит на Лос Анджелис. Джейн трябваше подсъзнателно да излъчва посланието, че отлично знае какво ще се продава най-добре.

Пари и стил.

Имаше план. Да съчетае дрехи от висока класа с модерния вид на млад човек от Лос Анджелис. Дизайнерски джинси и умопомрачително скъпо сако на „Шанел“, а под него — къса и секси тениска. Видът й трябваше да е едновременно на богато и модерно момиче. На светлинни години от костюмите й в Ню Йорк в кремаво и сиво, които допадаха като стил на Уолстрийт. Тук искаше да е нещо различно — предприемач с авантюристичен дух и определена мисия.

Чантите, саката и палтата, подходящи за едно богато момиче, бяха лесни за намиране. Кратка разходка до „Родео драйв“ и беше готова. Стилните и модерни тениски и джинси бяха по-трудна задача. Тук не можеше да използва удобните клишета на лукса. Трябваше да докаже усета си за стил. Джейн координираше гардероба си така, сякаш планираше военна атака. Това бе ключов инструмент в продажбите. Ако искаше да се представи като купувач от висока класа, трябваше да направи подходящия избор точно сега.

Разпита наоколо; не надутите продавачки в скъпите бутици, а младите момичета, стилно облечени латиноамериканки и афроамериканки, както и бели момичета със силен тен и татуировки, които караха сърф и чакаха по автобусните спирки или се редяха на опашка да влязат на някой рок концерт.

Често й повтаряха едно и също име — „Уейв“ на улица „Мелроуз“. Това беше най-модерното сега магазинче за стилни дрехи на ниска цена. Дори и някои от знаменитостите пазарували там, както й казаха. Шофьорите им спирали лимузините пред магазина и ги чакали, докато те влизали набързо и си купували цял куп тениски.

Джейн им благодари и запомни адреса. Отлично. Тениска на „Уейв“ под сако на „Шанел“. Това щеше да впечатли инвеститорите. А освен това щеше и да изглежда добре; нещо, което неволно бе започнало да е важно и за самата нея.

* * *

Ето го. Джейн паркира на отсрещната страна на улицата и леко свали очилата върху носа си, загледана за известно време в магазинчето. По дяволите, беше претъпкано. Ясно виждаше и причината за това. Витрината му се открояваше ярко сред редицата занемарени магазини; беше боядисана в искрящо бяло, а логото с вълната бе изрисувано навсякъде в бледосиньо — нямаше начин да го пропуснеш. Беше ярко осветено, а не мърляво или мрачно. Вратите бяха широко отворени и покрити плетени рогозки. Малко късче от плажа направо на булеварда, уникално излъчване.

А колко момичета, жени. Те бяха навсякъде, направо се блъскаха да влязат вътре. Блондинки с яркочервени нокти, дребни брюнетки с апетитни извивки. Джейн забеляза клиентки от различни класи, кльощави момичета, както и дебеланки. Направо не й се мислеше какво е в съблекалните. Нямаше да пробва — нейният размер беше шести. Просто щеше да си купи няколко основни неща, тениски, на които ясно се виждаше логото на „Уейв“, и щеше да се махне от блъсканицата.

Джейн се запита кои ли са собствениците на магазина. Тези хора определено бяха налучкали момента. Дали не можеше да им направи предложение? Дали биха й продавали дрехите си? След като си осигури финансиране за голям магазин… защо не?

Заключи поршето си и прекоси улицата, стиснала здраво новата си чантичка „Прада“. Тук наистина беше претъпкано.

Но магазинът беше много хубав. Вътре също бе много светло, с огледала на две от стените, за да се намали малко натоварването на пробните, както и рисунки на пясък и море. Прочутите тениски на марката бяха подредени гениално. Вместо да бъдат групирани по стил, което принуждаваше купувачите да ровят в купчините, докато намерят своя номер, в „Уейв“ бяха изложили стоката си по размер — от шести до четиринадесети. Щом веднъж намериш своя размер, вече знаеш, че всичко на този рафт може да ти стане. Гениално! Джейн остана силно впечатлена. Дори и тя не се бе сетила за това.

Проправи си път в тълпата до рафтовете с шести размер и грабна десет тениски, които занесе до касата. Опашката беше дълга и Джейн използва момента да наблюдава работата на продавачките. Всички се усмихваха въпреки напрежението; забеляза, че са предимно имигрантки, всичките облечени полуофициално — бледосини панталони и най-различни тениски и блузи в пясъчен цвят. Изглеждаха добре; заети, но въодушевени. Именно така искаше да изглеждат и нейните служители.

Опашката се премести малко и Джейн успя да зърне касата. Зяпна от изненада.

Застанала зад щанда, заета с маркиране на покупките, усмихната и весело бъбреща, беше Сали Ласитър.

— О, боже мой — възкликна Сали. — Джейн, наистина си ти. Ти си!

Всички мисли за бизнеса се изпариха от главата на Джейн като утринна роса.

Успя едва да промълви:

— Сали… О, Господи, Сали…

А после пред очите й се появиха тъмни кръгове, Джейн се олюля леко и припадна.