Луиз Бегшоу
Блясък (12)

Десета глава

— Е, какво мислиш?

Какво мислеше ли? Според Джейн стаята бе мизерна дупка.

Малко студио над забутано музикално магазинче на „Сънсет стрийт“. С пияници и наркомани по тротоара. Миниатюрна и мръсна баня с напукани плочки, мухъл и петна по тоалетната чиния.

— Има отделна кухня. — Дебелата хазяйка наду бузи. — Можеш да я погледнеш, ако искаш.

Кухня! Ама че шега. Мъничка ниша с един шкаф и електрически контакт.

— Хладилникът е развален — кратко заяви хазяйката. — Можеш да си купиш микровълнова, с която да готвиш. Има евтини на зеленчуковия пазар. Там има един магазин, в който имигранти продават уреди втора употреба.

Джейн забеляза огромна черна хлебарка, която бързешком се покатери по стената. Тя потрепери.

— Петстотин месечно и също толкова депозит, минимален срок на договора — една година.

— Забрави! Двеста и никакъв депозит.

— Ти забрави! — Жената бе възмутена. — Махай се оттук, само ми губиш времето.

Джейн не отстъпи.

— Помисли си само. Няма кой да дойде да живее тук, освен някой наркоман. А те само ще съсипят жилището. Докато аз съм английска лейди, която преживява тежък период. Ако го дадеш под наем на мен, аз ще изчистя тази дупка. Няма да има хлебарки — ще мирише хубаво и ще изглежда добре. Ще го превърна в уютно бохемско местенце и когато си тръгна, ще можеш да го отдадеш на някой студент за хиляда долара. Или можеш да го продадеш — след като тук е живяло нормално човешко същество, цената ще скочи поне с петдесет хилядарки. Не вземам наркотици и не съм проститутка. Освен това плащам в брой, никакви договори, което означава и никакви данъци за теб. И освен това можеш да ме изриташ, когато си поискаш.

— Не знам. — Дебелата жена се засуети и замисли. — Двеста долара не са достатъчно.

— Само толкова имам, така че трябва да стигнат. — Джейн бръкна в чантичката си и измъкна две банкноти по сто долара. Размаха лика на Бенджамин Франклин под носа на собственичката. — Честно казано, би трябвало ти да ми платиш на мен. Онова, което се каня да направя с това място, се равнява на цял месец основно чистене плюс безплатен ремонт. Хайде, не си могла да отдадеш апартамента много дълго, на пазара е от година и половина — дори и изпадналите типове на социални помощи не го искат. Двеста, ще остана само три месеца, а после ще имаш на разположение апартамент, който можеш да дадеш под наем.

— Какво ще стане след три месеца?

Джейн отметна глава.

— Дотогава ще имам истинска работа.

— Естееествено, че ще имаш. — Но тя грабна парите. — Три месеца, момиченце, и после наемът скача на петстотин. Обади ми се, ако решиш да се снимаш в порнофилм, имам братовчед, който търси такива момичета.

— Благодаря — иронично каза Джейн. — Ще го имам предвид.

— Електричеството е безплатно, но без отопление. Ето ти ключовете. — Измъкна два мърляви медни ключа и ги метна към Джейн, която ги улови с една ръка.

— Всичко хубаво — пожела й жената и се измъкна навън.

Джейн издиша дълбоко. Застана до прозореца и се загледа навън, докато дебелата хазяйка отпраши нанякъде с колата си. После се обърна и затършува в чантичката си.

И така, имаше общо… триста двадесет и два долара.

Цялото й богатство на света.

Джейн грижливо скри парите под една скърцаща дъска на пода, след като бе отделила трийсет долара. Наблизо имаше супермаркет „Шоп смарт“, което бе добре, защото нямаше кола. Там продаваха най-евтините от всички видове стоки. А Джейн трябваше да инвестира в малко гъби, сериозен почистващ и дезинфектиращ препарат, както и в най-евтините завивки и чаршафи, които можеше да намери.

Смъкна всичко от леглото, изпразни вонящия хладилник и кофата за боклук, като едва не повърна, и замъкна всичко долу в голяма черна торба. После се върна, отвори широко прозореца и заключи вратата.

За миг я обзе отчаяние, но само за миг. Не, това не беше живот на дъното. Каза си, че това е независимостта й. Началото на съвсем нов живот. И тя, Джейн, щеше да си опита късмета.

* * *

Същата вечер продължи да работи до пълна изнемога. Бършеше, стържеше, дори боядиса наново рамката на прозореца. Джейн смъкна прашните мрежести пердета от рамката им и ги изпра в мивката с цяла капачка „Детол“. Докато пияниците и проститутките се биеха и крещяха долу, а подът й трепереше от тъпото бумтене на баса от рап парчетата на стереоуредбата на долния етаж, Джейн чистеше. Изхаби три четки и разрани ръцете си, докато бършеше със спирт. Изпразни вонящия хладилник от буболечки и остатъци от храна, затвори го плътно и после го изключи. Нямаше друг начин да се отърве от хлебарките, освен да не държи никаква храна в апартамента.

Когато почисти мястото, разопакова другите си покупки. Невероятно — какви неща можеше да си купиш за долар или два в кошниците с намалени стоки. Специален протектор за матрака на единичното легло — кой би могъл да знае кой е спал там последно. Абажур за голата крушка, която висеше на тавана; той превърна студената й остра светлина в приятно прасковено сияние. Нови чисти чаршафи за леглото — не бяха точно комплект, но като цяло бяха бели или кремави; освен това имаше възглавница и пухкава завивка. Цялата комбинация бе тон в тон, което й придаваше напълно приемлив вид. Сгъваем гардероб, направен от плат и пластмаса, с цип и закачалки за дрехите й. Евтино мексиканско килимче за малко цвят. Завеса за душа — последна бройка, от прозрачен найлон, украсена с малки бели слънца и лунички.

Накрая Джейн бе похарчила цели два долара и половина за много свежа на вид жълта пластмасова ваза и букет карамфили.

Окачи завесите, затвори прозореца и напълни вазата с вода. Сложи цветята на бялата покривка върху скрина. Нямаше телевизор, но и бездруго не искаше да гледа новини. Джейн се бе сблъскала с достатъчно аспекти на реалността и повече не можеше да понесе.

Грижливо се съблече, сгъна дрехите си и отново си взе душ, като този път използва и съвсем малко евтина пяна за вана с аромат на кокос. Толкова бе хубаво да си чист!

На кухненската й масичка имаше празна бланка. „Шоп смарт“ винаги търсеха служители — наричаха ги „посрещачи“, на минимална надница. Което не притесняваше Джейн. Тя само търсеше откъде да започне. Вече имаше шофьорска книжка, а утре щеше да бъде призната за пълнолетна. Джейн знаеше доста за „Шоп смарт“ — голяма компания с много възможности. Нямаше никакви колебания да започне от най-ниското им ниво.

Не възнамеряваше да остане там задълго.

* * *

— Джейн! Джейн!

— Скъпа! Насам!

Излезе от съдебната палата и се озова пред малка групичка репортери и две камери на местни телевизионни канали. Облечена в най-хубавия си костюм и грижливо гримирана — козметиката, дрехите и обувките бяха единственото, което съдебните пристави й бяха оставили, Джейн закрачи по стъпалата пред сградата с високо вдигната глава и хванала под ръка адвоката си.

Джош Ричардс също бе с костюм. Усмихна се широко, имаше напълно приличен вид.

— Може ли да чуем коментар?

— Обвиняваш ли британците?

— Джейн!

Тя вдигна ръка.

— Благодаря ви, дами и господа. Не, не обвинявам никого. Имам много добър адвокат, който пое делото безплатно. Благодарна съм, че ме признаха както за пълнолетен гражданин, така и за американски поданик.

— Как се чувстваш, след като изгуби толкова много пари?

— Никога не съм очаквала нещо да ми бъде подарено. — Тя се усмихна на камерите. — Утре ще започна работа в „Шоп смарт“. Искам да заслужа издигането си, а това е една истинска американска компания.

Фотографите щракаха и правеха снимки, докато накрая всички се разотидоха. Ричард бе във възторг.

— Хей, благодаря ти, скъпа. Мисля, че един от тези типове беше от „Таймс“.

— Не се съмнявам.

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита той с надежда. По дяволите, сега тя бе пълнолетна пред закона, напълно легално. — Аз черпя…

— Не, благодаря. Имам работа.

— Мислех, че още нямаш работа — нацупи се Джош.

— Точно това ще правя — ще си търся работа.

Внезапно му хрумна нещо.

— Хей, аз ще те взема на работа. Стани ми секретарка. Обзалагам се, че можеш прекрасно да изчистиш кантората, а и ще изглеждаш отлично на рецепцията. Клиентите много ще те харесат.

— Не, благодаря. Не искам да ме зяпат непрекъснато. И не искам да бъда нечия секретарка.

— В „Шоп смарт“ ще получаваш минимална надница — ако изобщо те вземат на работа. Чух, че магазинът на „Сънсет“ е пълен. Работата е тежка и няма обедна почивка.

— Да, но имат мениджърска програма — отвърна Джейн. — Довиждане, господин Ричардс. Може пак да се срещнем някой ден.

Тя се отдалечи с уверена крачка, на път към автобусната спирка. Живееше в Лос Анджелис, без кола, без пари и въпреки това бе самоуверена до лудост.

— Може би — измърмори той. Но силно се съмняваше.

Това момиче бе създадено за велики дела.

* * *

Госпожа Дохърти забеляза влизането на Джейн и се усмихна въпреки волята си.

— Добро утро. Питах се дали не се е появило свободно място?

Англичанката бе добре облечена и възпитана. Имаше и хубав акцент — клиентите много щяха да харесат класическия английски тон в гласа й.

— Видях те по телевизията. Каза добри думи за „Шоп смарт“. Шефът ми нареди да те назнача, ако пак дойдеш.

— Чудесно. — Джейн усети как я залива вълна на облекчение. — Ако имате униформа, мога веднага да се преоблека, нали?

— Най-напред трябва да попълниш молба за назначаване.

Джейн отвори чантата си, извади прилежно попълнения формуляр и го подаде на служителката. Жената невярващо се зае да го чете.

— По дяволите, момиче. Закъде бързаш?

Джейн не отговори.

— Отзад има униформи. Сложи една и отметни в картата си кога започваш работа. Ще започнеш като посрещач. Седем дни изпитателен срок, бъди тук точно в седем сутринта. Ако закъснееш — уволнена си. Ясно?

— Да, госпожо — отвърна Джейн. Побърза да мине отзад, преди новата й шефка да си промени решението.

* * *

— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Желая ви приятен ден.

Джанис Еспозито, младши мениджър, наблюдаваше кисело новото момиче на входа. Бе застанала зад един стелаж с видеофилми, така че Джейн Морган не можеше да я види. В момента отбелязваше как се справя със задълженията си. Търсеше някакви недостатъци.

Джанис не можеше да повярва, че новото момиче наистина иска тази мизерна работа. Беше чела за нея във вестниците — дъщеря на посланик? Бедното осиротяло момиче? Как ли пък не, сякаш наистина беше бедна. Защо, по дяволите, ще иска да върши работа за минимална надница, която бе само за хора без квалификация? Дори в „Макдоналдс“ се работеше по-малко.

Джанис мигновено бе намразила Джейн Морган, но все пак трябваше да си изпълнява задълженията. А те включваха попълването на статистиката. Освен това понякога проверяваха и служителите от отдел „Човешки ресурси“, затова не можеше да излъже в отчета си — да не говорим, че на входа имаше и камери.

Джейн Морган бе научила нещо важно. Продавай образа на продукта, а не самия него.

Шефовете вече я харесваха. Беше им направила безплатна реклама. Искаха тя да успее — новата гражданка, американската мечта.

Дружелюбност — да.

Спретнат вид — да. Всяко косъмче на главата й бе на мястото си, изглеждаше така, сякаш от години носи униформата си.

Усмивка — да. Дори и крокодилите не можеха да се усмихват по-широко от това момиче.

Ентусиазъм — да.

Джанис за миг задържа химикалката си, когато видя как Джейн Морган за миг поглежда към часовника си. Най-сетне, нещо нередно — тя трябваше да гледа за нови клиенти непрекъснато.

— Добър ден. — Джейн Морган се усмихна сияйно. — Добре дошли в „Шоп смарт“!

— Гледай ти, забеляза ли това, Дик? — обърна се достолепната матрона към мъжа си, докато минаваха бавно покрай Джанис и бележника й. — Стана точно дванайсет часа и тя веднага мина на „Добър ден“. Не е ли мило!

— Да, много впечатляващо — съгласи се съпругът й. Той се озърна и огледа отново впечатляващата фигура на момичето на входа. Какво страхотно парче!

Джанис въздъхна. За съжаление, в работа, която просто не позволяваше да се поема инициативата, това момиче току-що бе намерило начин да направи точно това.

В дъното на формуляра имаше отделна графа „Подходящ ли е служителят за повишение?“.

Неохотно отбеляза „да“ и там.

* * *

Джейн не плачеше много. През повечето време бе прекалено изморена. Чекът й в края на седмицата се оказа неимоверно малък; господи, мразеше всички тези удръжки и осигуровки, а на всичкото отгоре трябваше и да спестява. Нуждаеше се от кола. Без значение колко скапана, просто трябваше да има някаква.

Всекидневните грижи в живота на възрастните бяха невероятно много. Толкова неща имаше да прави — да попълва документи, да организира всичко. След като официално бе получила гражданство, трябваше да се нареди на опашка за социално-осигурителен номер, шофьорска книжка, банкова сметка. Най-сложно бе да си открие кредитна карта. Америка те хващаше в капан: ако нямаш кредит, трудно получаваш такъв.

Някак успя — снабди се с първата си кредитна карта с ужасяваща лихва. Но все пак кредитът й нарастваше само ако я използваше. Пладнешки обир, но Джейн си откри сметка и уреди с банката плащанията да се правят автоматично и навреме.

През цялото си детство Джейн Морган бе живяла нашироко. Сега се налагаше да пести. Беше учудващо колко неща можеше да се получат безплатно, ако си упорит. Почти всеки ден се хранеше в закусвалнята за служители на магазина, където храната бе в изобилие и бе евтина. Бе трудно да се храни здравословно с висококалоричните бомби, които предлагаха на служителите, но тя успяваше, като винаги предпочиташе свежите плодове и салати, вземаше съвсем малко от протеиновото основно ядене и напълно пренебрегваше изкусителните за лакомниците печива за десерт. Не можеше да си позволи посещения в частен фитнес, но сред дрехите й имаше и чифт маратонки „Найк“, както и удобен екип за бягане. Джейн тичаше всяка сутрин в шест часа; това бе златно време, когато наркоманите най-после бяха допълзели в леглата си, а обикновените минувачи още не бяха се появили. Бягаше нагоре и надолу по „Сънсет стрийт“, без да обръща внимание на купчините игли и бирени бутилки, вперила очи в слънцето, което се издигаше на хоризонта.

А когато се върнеше в апартамента си, Джейн се насилваше да направи и четиридесет лицеви опори преди упражненията за разтягане на мускулите.

Тежка програма. Но зареждаше с енергия. Когато отидеше на работа, хапваше от безплатните кифлички и портокалов сок — дневната й доза витамин С, което я зареждаше с достатъчно енергия, за да изкара деня. Защото, когато работиш на минимална надница, имаш нужда от всички работни часове, които ти дават.

Когато приключеше с посрещането на клиенти, без нито за миг да се раздели с усмивката си, беше време за обяд — точно десет минути, както и за почивка за тоалетна. След това Джейн сменяше униформата и отиваше на касата, където работеше две смени. Прибираше се вечер в девет часа, къпеше се и се строполяваше в леглото.

Режимът й изискваше невероятна дисциплина. След известно време се превърна в автоматичен. А с всички безплатни неща, които получаваше от магазина — счупени стоки, смачкани шишета шампоан, избелели тениски, с които можеше да спи, Джейн не харчеше почти нищо. Плащаше само наем и консумативи — толкоз. Работеше седем дни в седмицата и дори започна да забелязва как спестяванията й нарастват.

Дните се сливаха един с друг. Без мисъл за следващия. Което я устройваше прекрасно.

Джейн Морган не искаше да се замисля прекалено много.

* * *

— Да идем да я видим. — Джули Менърс се протегна на шезлонга си край басейна.

— Какво имаш предвид? Нея я няма. — Ема Лайтфут се засмя злобно. — Не е ли жалко?

Момичетата протегнаха крака и ги намазаха с масло против изгаряне. Как да не обичаш тези частни плажове! Тук имаше няколко страхотно изглеждащи богати момчета, които ги заглеждаха от другия край на басейна.

— Похвалих ли ви се? Мама ми направи подарък за рождения ден — обади се Мелиса Смит и отметна черната си копринена коса.

— Да, знаем, жълто „Мазерати“. Вече ни каза — оплака се Ема.

— Не това, друг подарък. Билети за целия сезон на „Доджърс“. Цяла ложа.

— Ооо — възкликна Джули, моментално съзряла възможностите. — Страхотен шанс да поканиш хора, хайде да си направим парти там.

Кое момче можеше да устои на билети за „Доджърс“?

— Ще дойдат няколко студенти от Калифорнийския университет. Чух, че и синът на губернатора щял да бъде с тях.

— Скууука.

— И Пийт Истърман, нали се сещате, от новия филм на Арнолд?

— Това вече е нещо друго! — Джули потупа ръката на приятелката си. — Определено е време за малко парти. Може би ще харесам бейзбола.

— Струва си, когато момчетата ти покажат за какво става дума — обади се Ема и си представи как се преструва на неопитна — мъжете обожаваха нацупеното невинно момичешко излъчване.

— Точно така. Ще возим някои от тях в твоето „Мазерати“. Други — в моя джип. Ще е супер готино.

Не чак с размаха на Сали Ласитър, но какво пък? Сали я нямаше. И трите вещици бяха изчезнали.

Джули се върна на темата си.

— Още по-готино ще е да идем да напазаруваме за партито в „Шоп смарт“ — покани и разни неща.

— „Шоп смарт“ ли? — Ема погледна Джули все едно е откачила. — Мама познава една страхотна жена на „Сиенега“, която прави покани с калиграфски почерк и сухи цветя и всякакви екстри.

— Да, но Джейн Морган не работи за нея. — Джули се усмихна коварно на приятелките си. — Чули сте новината, нали? Високомерната госпожица Джейн е посрещач на минимална надница! И то на „Сънсет“! — Джули се засмя на приятната представа. — Трябва да идем да я видим — повтори тя злобно. — Ще бъде забавно. Ще я накараме да увие покупките ни, ще ни нарича „госпожо“… ще ни се кланя и подмазва като малка продавачка. Каквато е. И ако се държи нахално, ще я докладваме на шефовете й. Клиентът винаги има право, нали знаете. — Джули се заля в смях.

— Ооо. — Очите на Мелиса се разшириха. — Много си зла.

— Хайде, знаете, че тя си го заслужава. Не помниш ли колко ужасно се държеше с всички ни? Заради нея не получи покана за онова проклето парти.

— Да, вярно — ядоса се Мелиса. Още я болеше от тази случка. — Хайде да идем да й покажем кой е шефът!

Момичетата се засмяха.

— Новата ми кола е паркирана отпред — обади се Мелиса, нетърпелива да предложи услугите си.

Джули я възнагради с усмивка.

— Харесва ми — хайде да я накараме да ни занесе покупките до твоето „Мазерати“ и ако е наистина любезна, може дори да получи бакшиш.

— Да, цели два долара! — каза Ема и се изсмя.