Тес Геритсън
Гонитбата (7)

Седма глава

Нина знаеше, че би трябвало да плаче, но не можеше. Лежеше на канапето в тъмното и мислеше за месеците, през които бе живяла с Робърт. Месеците, които бе възприемала като постепенни крачки към предстоящия им брак. Кога бе започнало всичко да се руши? Кога бе престанал да й казва истината? Трябвало е да забележи признаците. Избегнатите погледи, мълчанието.

Спомни си, че преди две седмици й предложи да отложат сватбата. Тя реши, че става въпрос за предсватбена треска. Тогава всичко вече бе уредено, а датата бе потвърдена. Какво ли му е било, докато се е чувствал като уловен в капан? О, Робърт, защо не ми каза?

Щеше да приеме истината. Болката, отхвърлянето. Беше достатъчно силна, беше разумен възрастен човек. Това, с което не можеше да се примири, бе фактът, че през всички тези месеци бе живяла с мъж, когото почти не бе познавала. Сега вече никога нямаше да разбере какви са били истинските му чувства към нея. Смъртта му бе сложила край на всички шансове да се сдобрят. Най-сетне се унесе, но канапето бе на буци и сънищата я стряскаха непрекъснато.

В тези сънища Робърт го нямаше, там бе Сам Наваро. Стоеше пред нея, тих и усмихнат. В очите му не забеляза никакво чувство, само безизразния неразгадаем поглед на непознат. Той посегна към нея, сякаш за да я хване за ръката. Когато сведе поглед, Нина видя, че на китките й са закопчани белезници.

— Ти си виновна — каза той. Продължи да повтаря думите. Виновна. Виновна.

Събуди се, а очите й бяха пълни със сълзи. Никога преди не се бе чувствала толкова самотна. Наистина бе много самотна, доведена до жалкото положение да търси убежище в дома на ченге, което не даваше и пет пари за нея. Той просто я възприемаше като някакво задължение. Още един допълнителен товар. Някакво трепване до прозореца привлече вниманието й. Сигурно изобщо нямаше да го забележи, но сянката мина точно от дясната й страна, едно тъмно петно, което закри гледката. Сърцето й заби по-бързо и тежко. Загледа се през откритите прозорци, които пропускаха лунните лъчи и зачака ново движение.

Ето го пак. Сянка, която се движеше бързо. В следващия миг тя скочи от дивана и хукна сляпо по коридора към стаята на Сам. Дори не почука, а направо нахлу.

— Сам? — прошепна тя.

Той не отговори.

Нетърпелива да го събуди, тя се протегна и го разтърси, а ръцете й попаднаха на топлото му тяло.

— Сам?

Щом го докосна, той се стресна и скочи уплашено.

— Какво? — попита той. — Какво има?

— Вън има някой.

Той веднага се събуди. Скочи от леглото и си дръпна панталоните от стола.

— Стой тук — прошепна той. — Да не си посмяла да излезеш от стаята.

— Какво ще правиш?

Отговорът бе метално прищракване. Пистолет. Разбира се, че имаше пистолет. Нали беше ченге.

— Не мърдай от тук — нареди той и се измъкна от стаята.

Тя не беше луда, нямаше никакво намерение да обикаля тъмната къща, след като наблизо имаше ченге със зареден пистолет. Измръзнала и трепереща, тя се притаи до вратата и се заслуша. Чу стъпките на Сам да проскърцват по коридора към хола. Последва тишина, толкова потискаща, че всяко вдишване й се струваше като рев. Едва ли бе излязъл от стаята. Няма да посмее да излезе навън, нали? Скърцането на стъпки я накара да се отдръпне от вратата. Отдалечи се чак до другия край на леглото. В първия миг, щом забеляза фигурата, която влезе, тя приклекна зад леглото. Едва когато чу гласа му, се осмели да надигне глава.

— Нина?

— Тук съм — прошепна тя и се почувства смешна, докато се изправяше.

— Навън няма никой.

— Но аз видях човек.

— Може да е била сърна. Или пък да е прелетял бухал. — Той остави пистолета на нощното шкафче.

Звънтенето на метала я накара да трепне. Мразеше оръжията. Не бе сигурна дали иска да бъде около мъж, който винаги носи пистолет. Само че тази вечер нямаше никакъв избор.

— Нина, знам, че си уплашена. И с право. Но аз проверих и навън няма никой. — Той протегна ръка към нея. Когато я докосна по ръката, замърмори недоволно. — Замръзнала си.

— Уплашена съм. О, господи, Сам. Толкова ме е страх…

Той я стисна за раменете. Тя се тресеше толкова силно, че не можеше да изрече и дума. Доста неумело мъжът я привлече към себе си, а тя се отпусна трепереща на гърдите му. Искаше й се само да я прегръща. Само да я обгърне с ръце. Когато го стори, сякаш в нея се вля спокойствие. Сякаш я обгърна топлота и сигурност. Това бе мъжът, за когото бе мечтала, не онова студено, мрачно ченге. Това бе мъжът, който я прегръщаше и шепнеше, за да я успокои. Лицето му бе потънало в косата й, а устните му се спускаха към нейните. Целувката бе лека. Сладка. Съвсем не приличаше на целувката, на която предполагаше, че е способен Сам Наваро. Никога не си бе представяла, че той я прегръща, че я успокоява. Но ето че сега бе в прегръдките му и никога преди не се бе чувствала на по-сигурно място.

Той я привлече, все още трепереща, към леглото. Покри и двамата със завивката. Целуна я отново. Но тази целувка не означаваше нищо. Топлото легло, топлината на телата им прогони студа. Тя усети толкова много неща — мирисът на голата му кожа, бодливите косми на гърдите му. А най-осезаемо бе докосването на устните му, които се спираха върху нейните. Ръцете им бяха преплетени, краката им се докосваха. Целувката вече не бе сладка и ненастоятелна, вече не даряваше спокойствие. Превръщаше се в страст, нескрита, силна, а тя отвръщаше с плам, който я учуди. Устните й се разтвориха и поеха езика му. През омотаните чаршафи и дрехите, тя усети безпогрешно възбудата му, притисната към нея.

Нямаше намерение подобно нещо да се случва. Целувката се задълбочаваше, а ръката му жадно се плъзваше по бедрото й и тя разбра, че това е било неизбежно. Осъзна, че под хладната безизразна фасада Сам Наваро крие повече страст, отколкото всеки друг мъж, когото бе познавала. Той пръв се овладя. Сложи край на ласките без предупреждение. Тя долови дишането му, тежко и забързано.

— Сам? — прошепна тя.

Той се отдръпна от нея и седна на края на леглото. Наблюдаваше силуета му в тъмното, докато мъжът прокарваше пръсти през косата си.

— Господи — промърмори той. — Какво правя?

Тя се пресегна в тъмното към гърба му. Щом пръстите й го докоснаха, усети потръпване от удоволствие. Желаеше я, поне в това бе сигурна. Но той бе прав, това бе грешка, и двамата го знаеха. Беше уплашена и се нуждаеше от някой да я защитава. Той пък бе сам, нямаше нужда от никой, и при все това бе мъж със своите нужди и желания. Беше естествено да се отдадат на прегръдка, за да си дарят взаимно успокоение, колкото и да бе кратко. Докато се взираше към сянката, свита на края на леглото, тя осъзна, че го желае. Копнежът й бе толкова силен, че прерасна във физическа болка.

Заговори първа.

— Не е чак толкова ужасно, нали? Това, което току-що стана между нас.

— Няма отново да се поддам. Не искам.

— Това не означава нищо, Сам. Не и ако ти не искаш.

— Така ли приемаш нещата? Бързо и безсмислено?

— Не. Не исках да кажа това.

— Но така излезе. — Той изсумтя, отвратен от себе си. — Това е класически капан, да знаеш. Искам да те опазя жива. Ти пък си търсиш рицар на бял кон. Нещата вървят, само докато сме в тези роли. След това всичко се разпада. — Той стана от леглото и тръгна към вратата. — Ще спя на канапето.

Излезе от стаята.

Тя остана сама в леглото му и се опита да се отърси от противоречивите си чувства. Не можеше да намери смисъл в нещата. Не можеше да овладее положението. Опита се да си спомни момент, когато животът й е бил в пълна хармония. Имаше такъв момент, преди появата на Робърт. Това бе преди да се остави на фантазиите за съвършения брак. Ето къде бе сбъркала. Беше повярвала на фантазиите. Истината я гледаше от един разпилян дом, в който бе живяла с поредица нови партньори на родителите си, идваше от майката и бащата, които се ненавиждаха. Преди да се запознае с Робърт, не бе предполагала, че ще се ожени. Беше доволна от живота си, от работата. Именно работата я бе крепяла. Ще се захване отново с нея. Ще се върне пак на работа. Тази мечта за щастливия брак, тази фантазия, бе мъртва.

 

 

Сам се събуди на разсъмване. Канапето се оказа още по-неудобно, отколкото очакваше. Сънят му бе накъсан и в седем вече знаеше, че не става за компания на когото и да е. Затова, когато телефонът звънна, той положи усилия, за да отговори с едно цивилизовано „Ало“.

— Наваро, готви се да даваш обяснения — каза Ейб Купърсмит.

Сам въздъхна.

— Добро утро, шефе.

— Току-що се чух с Йейтс от „Убийства“. Не би трябвало да ти го казвам, Сам, но стой далече от тази Кормиър.

— Прав сте. Не бива да ми го казвате. Но вече го сторихте.

— Има ли нещо между вас?

— Знаех, че е в опасност. Затова се намесих.

— Тя къде е сега?

Сам се поколеба. Нямаше как да избегне въпроса. Налагаше се да отговори.

— Тук е — призна той. — При мен вкъщи.

— По дяволите.

— Някой ни следеше снощи. Прецених, че не е много разумно да остава сама. Без всякаква защита.

— Затова я заведе в собствения си дом. И къде точно беше здравият ти разум?

„Не знам, помисли си Сам. Загубих го, когато се потопих в големите кафяви очи на Нина Кормиър.“

— Само не ми казвай, че вие двамата имате връзка. Моля те, само не това — нареждаше Купърсмит.

— Нямаме връзка.

— Моля се на Бога да е така. Защото Йейтс я иска за разпит.

— Заради убийството на Робърт Бледскоу ли? Йейтс стреля на сляпо. Тя не знае нищо.

— Той иска да я разпита. Доведи я. След час.

— Има желязно алиби…

— Доведи я, Наваро. — Купърсмит затвори.

Нямаше как да се избегне. Колкото и да му беше неприятно, налагаше се да заведе Нина при момчетата от „Убийства“. Разпитите им може и да бяха доста грубовати, но това им бе работата. Като ченге, не можеше да им застава на пътя. Мина бавно по коридора и почука на вратата на спалнята. Когато тя не отговори, той любопитно открехна вратата и надникна. Тя спеше дълбоко, косата й бе разпиляна по възглавницата като истинско черно ветрило. Само като я погледна, потънала в спокоен сън, в собствената му къща, усети как се надига познатият копнеж. Той бе толкова силен, че се наложи да стисне вратата, за да се овладее. Едва когато чувството премина, след като бе съумял да го потисне, той си позволи да влезе в стаята.

Тя се събуди щом той лекичко я разтърси за рамото. Все още замаяна от съня го погледна така безпомощно, че се наложи той да прочисти гърлото си, за да е сигурен, че гласът му няма да го предаде.

— Трябва да ставаш — каза й той. — Детективите от „Убийства“ искат да говорят с теб.

— Кога?

— След час. Имаш време за душ. Кафето вече е готово.

Тя не каза нищо. Просто го погледна с искрено изумление. Нищо чудно. Снощи се бяха притискали един до друг като любовници.

Тази сутрин, той се държеше като напълно непознат.

Беше грешка да влиза в стаята при нея. Да приближава леглото. Веднага остави разстояние между тях като се дръпна към вратата.

— Сигурен съм, че ще проведат обичайния разпит — каза той. — Обаче, ако имаш нужда от адвокат…

— Защо ми е адвокат?

— Идеята не е лоша.

— Нямам нужда от адвокат. Не съм направила нищо.

Погледът й бе прям и предизвикателен. Той само се опитваше да защити правата й, а тя не прие предложението както подобава и го възприе като обвинение.

Точно в този момент нямаше търпение да й обяснява.

— Ще ни чакат — каза Сам и излезе.

Докато тя се къпеше, детективът се опита да направи някаква закуска, но откри единствено замразена франзела и корнфлейкс, отворен преди месец. И шкафовете, и хладилникът бяха празни. Ергенският живот бе оставил следите си и той никак не се гордееше с този факт. Изпълнен с недоволство, той излезе, за да вземе вестника, който всяка сутрин му доставяха и оставяха в самото начало на алеята. Връщаше се към къщата, когато рязко спря и се загледа към земята.

Там имаше отпечатък.

По-точно множество отпечатъци. Те пресичаха рохката почва, минаваха под прозореца на хола и изчезваха някъде сред дърветата. Обувките бяха мъжки, с дебели подметки. Доста голям номер. Той погледна към къщата и се замисли за мъжа, който бе оставил следите през нощта, докато е надничал през прозорците. Само тъмнина ли? Или беше успял да види Нина, една подвижна мишена, докато се е движела из хола.

Отиде до колата, паркирана край предната тераса. Бавно и внимателно я прегледа от предната до задната броня. Нямаше никакви следи по нея.

„Май се превръщам в параноик.“ А тези стъпки може и да не означават нищо.

Върна се вътре, влезе в кухнята и откри, че Нина допива кафето си. Лицето й бе поруменяло, а косата й още блестеше, влажна от душа. Още щом го погледна, се намръщи.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо, всичко е наред. — Той отнесе чашата си до мивката.

Погледна през прозореца и се замисли колко е изолирана къщата му. Колко лесно би било за един стрелец, след като нямаше пердета.

Обърна се към нея.

— Май е време да вървим.

 

 

Трябваше да послушам Сам. Трябваше да си взема адвокат.

Тази мисъл се въртеше неспирно в главата на Нина, докато седеше в полицията срещу трима детектива от „Убийства“, настанили се от другата страна на масата. Държаха се любезно, но тя усещаше едва сдържаното им нетърпение. Детектив Йейтс бе човекът, който я караше да си мисли за куче пазач, вързано на каишка, но само за момента.

Погледна към Сам, с надеждата, че ще получи морална подкрепа. Той не й помогна. Докато я разпитваха, дори не я погледна. Стоеше край прозореца със стегнати рамене, а погледът му бе прикован някъде навън. Беше я довел тук, а сега я бе изоставил. Задължението на ченгето, бе, разбира се, да брани. В този момент той се бе направо потопил в ролята си на ченге.

Тя се обърна към Йейтс.

— Вече ви казах всичко, което знам. Не мога да се сетя за друго.

— Била сте негова годеница. Ако има някой, който знае, то това сте вие.

— Да, но не знам. Дори не съм ходила там. Ако поговорите с Даниела…

— Вече говорихме. Тя потвърди алибито ви — призна Йейтс.

— Защо тогава ми задавате всички тези въпроси?

— Защото едно убийство може и да не бъде извършено от вашата ръка — намеси се друго ченге.

Йейтс се приведе напред, погледът му бе пълен със съчувствие.

— Сигурно е било безкрайно унизително — нареждаше той. — Да ви изостави пред олтара. И целият свят е разбрал, че той не ви иска.

Тя не отговори.

— Ето това е мъжът, на когото сте вярвали. Мъжът, когото сте обичали. А той ви е мамел седмици, може би дори месеци. Сигурно ви се е присмивал зад гърба. Подобен тип не заслужава жена като вас. Независимо от това, вие сте го обичала. А единственото, което сте получили в замяна е болка.

Тя наведе глава. Все още не бе казала нищо.

— Хайде, Нина. Не искахте ли да го нараните, за да му го върнете? Поне малко.

— Не… не и по този начин — прошепна тя.

— Дори и когато открихте, че се среща с друга? Дори и когато научихте, че става въпрос за собствената ви мащеха?

Тя погледна рязко Йейтс.

— Истина е. Говорихме с Даниела и тя призна. Виждали са се тайно известно време, докато вие сте била на работа. Не сте ли знаела?

Нина преглътна. Поклати мълчаливо глава.

— Според мен сте знаела. Мисля, че сте открила сама. Може и той да ви е казал.

— Не.

— И как се почувствахте? Наранена? Ядосана?

— Не съм знаела.

— Достатъчно ядосана, за да си го върнете? За да намерите някой, който да му го върне вместо вас?

— Не знаех!

— Това направо не е за вярване, Нина! Да не би да очаквате да повярваме, че не сте знаели нищо?

— Не знаех!

— Знаела сте! Вие…

— Стига толкова! — Гласът на Сам прекъсна виковете на другия мъж. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш, Йейтс?

— Върша си работата — кресна в отговор Йейтс.

— Ти я тормозиш. Провеждаш разпит, без да си й дал възможност да ползва юридически съвет.

— Че за какво й трябва адвокат? Нали твърди, че е невинна?

— Тя е невинна.

Йейтс погледна хитро другите двама от „Убийства“.

— Май на всички вече е ясно, Наваро, че ти не си част от това разследване.

— Нямаш такива права.

— Ейб Купърсмит ми даде тъкмо такива права.

— Йейтс, да пукна ако…

Думите на Сам бяха прекъснати от пиукането на пейджъра. Той раздразнено натисна заглушителя.

— Още не съм свършил с теб — озъби се той. След това се обърна и излезе.

Йейтс пък се обърна към Нина.

— И така, госпожице Кормиър — каза той. По лицето му нямаше и следа от съчувствие. Вместо това там бе изписана острозъбата усмивка на питбул. — Да се върнем към въпросите.

 

 

Съобщението бе от Ърни Такеда в криминалната лаборатория, а цифровият индекс му подсказа, че става въпрос за нещо спешно. Той се обади от кабинета си.

Наложи му се да набере няколко пъти, преди да успее да се свърже. Все даваше заето. Когато най-сетне Такеда се обади, в гласа му прозвуча необикновена възбуда.

— Имам новини за теб, Сам — каза Такеда. — Нещо, което ще те зарадва.

— Добре. Зарадвай ме.

— Открихме отпечатък. Частичен, върху парче от бомбата в склада. Трябва да е достатъчно, за да идентифицираме бомбаджията. Вече го изпратих за обработка. Ще им трябват няколко дни, за да го пуснат в системата. Затова, имай малко търпение. Да се надяваме, че бомбаджията си има досие.

— Браво, Ърни. Наистина ме зарадва.

— А, и още нещо. За бомбата в църквата.

— Да?

— Като съдя по остатъците, май бомбата е била в нещо като подаръчна опаковка. И понеже не открихме таймер, предполагам, че е трябвало да се задейства при отварянето. Само че е избухнала предварително. Явно е станало късо.

— Спомена нещо за подаръчна опаковка.

— Да. Сребристобяла хартия.

„Опакован подарък за сватба“, помисли са Сам, и си спомни подаръка, доставен на сутринта в църквата. Щом бомбата е трябвало да избухне при отварянето, значи нямаше никакво съмнение за кого е била предназначена.

„Но защо да убиват Нина?“, чудеше се той, докато вървеше към конферентната зала. Можеше ли всичко това да се припише на ревността на друга жена? Даниела Кормиър имаше мотив, но дали би отишла чак до там, че да наеме бомбаджия?

Какво липсваше тук?

Той отвори вратата на залата и се поколеба. Тримата от „Убийства“ все още бяха там. Нина я нямаше.

Беше си тръгнала.

— Къде е? — попита Сам.

Йейтс сви рамене.

— Тръгна си.

— Какво?

— Писна й от въпросите ни и просто си излезе.

— И сте я пуснали просто така?

— Не е обвинена в нищо. Да не би да намекваш, че е трябвало да й лепнем някакво обвинение?

Отговорът на Сам не можеше да бъде повторен. Обзет от необичайно безпокойство, той остави Йейтс и се насочи към изхода на управлението. Застана на тротоара и огледа улицата.

Нина не се виждаше.

„Някой се опитва да я убие“, помисли си той, докато се насочваше към колата си. „Трябва да я намеря пръв.“

От телефона в колата се обади в дома на баща й.

Нямаше я. Обади се и у Робърт Бледскоу. Никой не отговори. Обади се и у Лидия Уорънтън. Нина я нямаше и там.

Обзет от някакво предчувствие, той се насочи към дома на Лидия на нос Елизабет. Когато хората са разстроени, те често си отиват у дома, за да намерят убежище, мислеше той. Може пък Нина да е отишла при майка си.

Лидия си бе вкъщи. Но Нина я нямаше, поне все още не се бе появила.

— Не съм говорила с нея от вчера сутринта — обясни Лидия и покани Сам в стаята с изглед към морето. — Не съм сигурна дали би дошла тук.

— А имате ли представа къде може да е отишла? — попита Сам. — Има ли някой, към когото би се обърнала?

Лидия поклати глава.

— Страхувам се, че двете с дъщеря ми не сме много близки. Никога не сме били. Истината е, че тя не бе лесно дете.

— Какво имате предвид, госпожо Уорънтън?

Лидия се настани на бялото канапе. Коприненият й ален костюм бе в необичаен контраст с белотата на канапето.

— Искам да кажа… знам, че звучи ужасно… но Нина винаги ме е разочаровала. Предоставихме й толкова много възможности. Можеше да учи в чужбина, например. В пансион в Швейцария. Сестра й Уенди учи там, и нямате представа колко полезно й беше. А Нина настоя да си остане тук. Има и други неща. Например момчетата, които водеше тук. Абсурдните дрехи, с които се обличаше. Можеше да постигне толкова много в живота, но как не постигна абсолютно нищо!

— Дипломирала се е за медицинска сестра.

Лидия сви рамене.

— Както и хиляди други момичета.

— Тя не е хиляди други, госпожо Уорънтън. Тя ви е дъщеря.

— Затова очаквах много повече. Сестра й говори три езика, свири на пиано, на чело. Женена е за адвокат, който ще се кандидатира за съдия. Докато Нина… — Лидия въздъхна. — Не мога да си представя, че двете сестри са толкова различни.

— Може би истинската разлика — каза Сам и стана, — е в това, колко сте ги обичали. — Той се обърна и излезе от стаята.

— Господин Наваро! — чу той вика на Лидия, когато вече бе до входната врата.

Обърна се към нея. Жената стоеше в антрето, толкова изискано елегантна, че не приличаше на жив човек. Бе недосегаема.

Няма нищо общо с Нина.

— Мисля, че представата ви за мен и дъщеря ми е напълно погрешна — каза Лидия.

— Всъщност, има ли някакво значение какво мисля аз?

— Просто искам да разберете, че съм направила най-доброто, на което съм била способна при дадените обстоятелства.

— При дадените обстоятелства — повтори Сам. — Тя също. — След тези думи напусна къщата.

Качи се в колата и се зачуди накъде да тръгне. Отново позвъни на всички телефони, но безрезултатно. Къде, по дяволите, беше тя?

Единственото място, което не бе проверил, бе новият й апартамент. Беше му споменала, че е на улица Тейлър. Сигурно още нямаше и телефон. Трябваше да отиде до там, за да провери.

Докато пътуваше, обмисляше думите на Лидия Уорънтън. Какво ли й е било на Нина да расте като черната овца, като дете, лишено от обич. Каквото и да е правила, то все не е било както трябва, никога не е чула и дума на одобрение от майка си. Сам, за щастие, имаше майка, която бе създала у него чувство за собствената му стойност и тежест.

„Сега вече разбирам, мислеше си той, защо си искала да се ожениш за Робърт. След брака с доктор Бледскоу, неминуемо си щяла да се радваш на одобрението на майка си.“ Но дори и това се бе оказало провал.

Когато спря пред новия апартамент на Нина, вече бе ядосан. На Лидия, на Джордж Кормиър и безкрайния му парад от съпруги, на цялото семейство Кормиър, задето бяха потискали самочувствието на момичето.

Почука по-силно, отколкото трябваше, на вратата на апартамента.

Никой не отговори. И тук я нямаше.

Къде си, Нина?

Тъкмо смяташе да си тръгва, когато съвсем наслуки завъртя бравата. Не беше заключено.

Бутна вратата и отвори.

— Нина? — извика той.

В този момент погледът му попадна на жицата. Тя бе почти невидима, тънка сребърна жица, която обточваше рамката на вратата и водеше към тавана.

О, боже…

С едно-единствено движение той се дръпна и се метна на пода настрани в коридора.

Взривът излетя право през отворената врата и разби стената на облак от дърво и мазилка.

Победен и замаян от удара, Сам лежеше по очи в коридора, докато отломките се сипеха по гърба му.