Тес Геритсън
Гонитбата (6)

Шеста глава

Прекараха следващите няколко часа в чакалнята на болницата. Въпреки че Нина не бе част от екипа, който се бореше за живота на Робърт, тя ясно си представяше какво става в този момент в операционната. Непрекъснато преливане на кръв и изравняване на налягането. Опитите да се овладее кървенето на пациента, кръвното, сърдечния ритъм. Всичко й бе до болка познато, защото бе имала случаи при други пациенти, когато бе работила в екипа. А сега трябваше да чака бездейна и да се притеснява. Въпреки че връзката й с Робърт бе непоправимо разрушена, въпреки че не му бе простила предателството, тя не искаше да му се случи нещо лошо.

Нито пък да умре.

Единствено присъствието на Сам я задържаше спокойна и пазеше разума й през дългата вечер. Идваха и си отиваха други ченгета. Часовете се проточиха и до нея остана единствено Сам, стиснал ръката й в знак на подкрепа. Забеляза, че е изморен, но не я остави. Седеше до нея, а вече наближаваше десет. Остана до нея, когато неврохирургът излезе, за да им съобщи, че Робърт е починал в операционната. Нина прие удара мълчаливо. Бе прекалено потресена, за да заплаче или да каже друго, освен „Благодаря ви за всичко“. Не усети, че Сам я прегръща. Едва когато се отпусна на гърдите му, усети силата и готовността му за подкрепа.

— Ще те закарам до вас — каза тихо той. — Тук не можеш да направиш нищо повече.

Тя само кимна. Той й помогна да се изправи на крака и я поведе към изхода. Бяха на средата на чакалнята, когато чуха нечий глас.

— Госпожице Кормиър? Трябва да ви задам няколко въпроса.

Нина се извърна и видя, че мъж с мише лице я бе заговорил. Не успя да си спомни името му, но знаеше, че е ченге. Цяла вечер влизаше и излизаше от чакалнята. Сега я наблюдаваше внимателно, а на нея никак не й хареса погледът в очите му.

— Не сега, Йейтс — каза Сам и я побутна към изхода. — Моментът е неподходящ.

— Сега е най-подходящото време за въпроси — каза другото ченге. — Веднага след събитието.

— Тя вече каза, че не знае нищо.

— На мен пък не ми е казала. — Йейтс отново се обърна към Нина. — Госпожице Кормиър, аз съм от отдел „Убийства“. Годеникът ви не дойде в съзнание и не успяхме да го разпитаме. Затова трябва да поговоря с вас. Къде бяхте днес следобед?

Напълно слисана Нина поклати глава.

— В къщата на баща ми. Не знаех нищо, докато…

— Докато не й казах — поясни Сам.

— Ти ли, Наваро?

— От местопрестъплението отидох веднага в къщата на баща й. Можеш да поискаш потвърждение от Даниела Кормиър.

— На всяка цена. — Погледът на Йейтс бе все още върху Нина. — Разбрах, че с доктор Бледскоу сте развалили годежа. И се изнасяте от къщата му.

— Да — потвърди тихо Нина.

— Сигурно сте били много наранена. Обмисляли ли сте възможността да… да му го върнете?

Ужасена от намека, тя поклати енергично глава.

— Нали не мислите сериозно, че… че аз имам нещо общо?

— А имате ли?

Сам се изправи между тях.

— Стига Йейтс.

— Какво, Наваро? Ти да не си й адвокат?

— Не е нужно да отговаря на тези въпроси.

— Напротив. Може би не точно тази вечер. Но се налага да отговаря на въпроси.

Сам сграбчи Нина за ръката и я помъкна към изхода.

— Внимавай, Наваро! — кресна Йейтс, докато излизаха. — Стъпил си на много тънък лед!

Въпреки че Сам не отговори, Нина усети яростта му по начина, по който стискаше ръката й до паркинга.

Щом се качиха в колата, тя се обърна към него.

— Благодаря ти, Сам.

— За какво?

— Че ме измъкна от този ужасен човек.

— Ще трябва все някога да говориш с него. Йейтс може да е невероятен досадник, но трябва да си свърши работата.

„Също и ти“, помисли си тя. Обърна се към прозореца. Той отново се бе превърнал в ченге, което се опитва да разгадае загадката. А тя бе само част от тази загадка.

— Утре ще се наложи да говориш с него — предупреди я Сам. — И да ти кажа отсега, той е доста упорит при разпитите.

— Няма какво да му кажа. Бях у баща ми. И ти го знаеш. Даниела ще потвърди.

— Алибито ти е непоклатимо. Но едно убийство не е задължително да бъде извършено лично. Има наемни убийци.

Тя се обърна към него, неспособна да повярва на думите му.

— Нали не мислиш, че…

— Просто ти давам пример за логиката на Йейтс. При убийство, първият заподозрян е единият от съпрузите или любовниците. Вие с Бледскоу току-що сте скъсали. Станало е по най-недискретен и болезнен начин. Не е много сложно да стигнеш до извода, че той не е сред най-любимите ти хора.

— Аз не съм убиец. Знаеш, че не съм!

Той не отговори. Караше напред, сякаш не бе чул и дума.

— Чу ли, Наваро? Не съм убиец!

— Чух те.

— Защо тогава не казваш нищо?

— Защото ми се струва, че изникна нещо друго.

Едва тогава тя забеляза, че се е намръщил и не откъсва поглед от огледалото за обратно виждане. Взе телефона и набра.

— Джилис? — каза той. — Направи ми една услуга. Виж дали Йейтс е лепнал опашка на Нина Кормиър. Да, веднага. В колата съм. Чакам да ми се обадиш. — Той затвори.

Нина се обърна и погледна през задното стъкло към чифт светлини зад тях.

— Следи ли ни някой?

— Не съм сигурен. Знам само, че тази кола потегли след нас, когато тръгнахме от болницата. И не се отделя.

— Приятелят ти от „Убийства“ май е убеден, че съм толкова опасна, та дори ме следи.

— Обича да държи под око заподозрените.

„Аз“, помисли си тя и се отпусна на седалката, доволна, че тъмнината скрива лицето й. „И за теб ли съм заподозряна?“

Сам караше бавно, без да прави резки маневри, за да не подплаши този, който ги следеше. Телефонният звън раздра напрегнатата тишина.

Той вдигна слушалката.

— Наваро слуша. — Последва пауза и той отново заговори. — Сигурен ли си? — Отново вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. — Аз съм на Конгрес и Брибърн и се насочвам на запад. Става въпрос за тъмен автомобил… прилича ми на джип чероки… точно зад мен е. Ще направя обратен завой и ще се насоча през Хултън. Ако има как да си в готовност и да ме чакаш, ще го приклещим. Да не го подплашиш! За момента само стой наблизо и го огледай добре. Така, правя обратен. Ще съм при теб след пет минути. — Той затвори и погледна напрегнато Нина. — Разбираш ли какво става?

— Какво става?

— Този зад нас не е ченге.

Тя погледна двете светли петна на фаровете. Не бил ченге.

— Тогава кой е?

— Ще открием. Слушай ме сега внимателно. След минута искам да се снишиш, колкото е възможно по-близо до пода. Още не. Да не заподозре нещо. Когато Джилис се вмъкне зад него, тогава ще стане весело. Готова ли си за подобно нещо?

— Едва ли имам кой знае какъв избор…

Той зави. Не направи маневрата прекалено бързо, все едно че бе небрежна смяна на посоката, за да изглежда така, сякаш е решил да подкара в нова посока. Другият автомобил го последва. Сам направи нов завой и навлезе на улица Конгрес. Сега пътуваха на запад и се връщаха към мястото, от което бяха потеглили. Чуждите фарове все още блестяха зад тях. В 10:30 вечерта в неделя нямаше много движение и не беше трудно да забележат преследвача.

— Ето го и Джилис — отбеляза Сам. — Точен като часовник. — Кимна към синята тойота, която ги очакваше, паркирана край тротоара. Подминаха я.

Миг по-късно тойотата се вля в трафика и подкара зад джипа.

— Сандвич като по учебник — каза доволно Сам.

Приближаваха някакъв светофар, който тъкмо присветна жълто. Той нарочно намали, за да успеят и другите две коли да останат зад него.

Без всякакво предупреждение, черокито изведнъж даде газ, гумите му изсвириха и пресече кръстовището в мига, в който светна червено.

Сам изруга и натисна газта. Те също профучаха през кръстовището, натъквайки се на товарен камион, който излизаше от странична улица. Сам изви рязко волана и потегли след джипа.

На следващата пресечка черокито рязко зави.

— Този тип е умен — измърмори Сам. — Разбра какво му готвим.

— Внимавай! — изкрещя Нина, когато някаква кола се подаде от паркинг точно пред тях.

Сам наду клаксона и профуча. „Това е лудост, мислеше си тя. Возя се до някакво побесняло ченге, което кара като ненормалник.“ Завиха след преследвача и попаднаха в някаква алея. Нина се подпираше на таблото, когато съзря боклукчийски кофи и контейнери от двете страни. В края на алеята Сам наби спирачки.

От джипа нямаше и следа. Нито наляво, нито надясно. Тойотата на Джилис спря рязко зад тях.

— Накъде? — чу той вика на партньора си.

— Не знам! — отвърна високо Сам. — Аз тръгвам на изток.

Той отново зави. Нина се обърна и видя, че Джилис поема в обратната посока. Щяха да търсят и в двете посоки. Поне един от тях щеше да попадне на онзи тип.

Бяха минали четири пресечки, но черокито го нямаше. Сам взе телефона в колата и позвъни на Джилис.

— Нищо при мен — каза той. — При теб как е? — Когато чу отговора, изсумтя разочаровано. — Добре. Нали поне си записал номера. Ще ти звънна по-късно. — Той затвори.

— Значи все пак е успял да запише номера? — попита Нина.

— От Масачузетс е. Пуснал го е за проверка в полицейския бюлетин. С малко късмет, ще го открият. — Той погледна към Нина. — Не съм много убеден дали трябва да се връщаш в къщата на баща си.

Очите им се срещнаха. Това, което прочете в неговите, потвърди страховете й.

— Искаш да кажеш, че той преследва мен? — попита тихо тя.

— Това, което ме интересува, е, защо. Тук става нещо странно, нещо, което засяга и теб, и Робърт. Не може да нямаш никаква идея за какво става въпрос.

Тя поклати глава.

— Това е някаква грешка — прошепна тя. — Трябва да е грешка.

— Някой си дава прекалено много труд, за да ви убие. Не ми се струва, че той… или тя… би объркал целта си.

— Тя ли? Да не би сериозно да мислиш, че…

— Както вече ти казах, убийството не е нужно да бъде извършено лично. Наемниците се купуват. Може би тук става въпрос именно за това. Все повече и повече се убеждавам. Намесен е професионалист.

Нина трепереше и не можеше да му отговори. Не можеше и да спори. Мъжът до нея й представяше нещата толкова хладнокръвно. Да, нали неговият живот не висеше на косъм!

— Знам, че все още ти е трудно да приемеш нещата такива, каквито са — добави той. — Само че в твоя случай, това, че не ги приемаш, може да се окаже фатално. Затова нека да ти обясня. Робърт вече е мъртъв. А ти може да си следващата.

„Няма защо да убиват мен!“, мислеше си тя. „Аз не съм заплаха за никого.“

— Не можем да стоварим вината върху Джими Броугън — каза Сам. — Мисля, че той е напълно невинен. Видял е нещо, което не е трябвало и се е наложило да бъде премахнат. След това смъртта му е нагласена така, че да изглежда като самоубийство, за да бъдем подведени ние. Така цялото ни разследване отива по дяволите. Убиецът ни е много хитър. И много добре знае кои са набелязаните жертви. — Той отново я погледна и тя долови в гласа му най-обикновена праволинейна логика. — Има и още нещо, което научих днес — каза й той. — Сутринта преди сватбата ти, в църквата е бил доставен един подарък. Джими Броугън може и да е видял човека, който го е донесъл. Според нас Броугън е оставил пакета близо до мястото на взрива. Подаръкът е бил надписан специално за вас с Робърт. — Той замълча, сякаш я предизвикваше да опровергае думите му.

Тя не можеше. Информацията я заливаше прекалено бързо, и не можеше да приеме ужасните последици.

— Помогни ми, Нина — настоя той. — Дай ми някакво име. Мотив.

— Казах ти — отвърна тя и гласът й прекъсна от ридание. — Не знам!

— Робърт призна, че е имало друга жена. Имаш ли представа коя може да е тя?

Тя се бе обгърнала с ръце, свила се на топка на седалката.

— Някога оставала ли си с впечатлението, че Даниела и Робърт са доста близки?

Нина притихна. Даниела ли? Жената на баща й? Замисли се за последните шест месеца. Спомни си случаите, които двамата с Робърт бяха прекарали в дома на баща й. Всички покани, вечерите. Беше й приятно, че баща й и Даниела приеха толкова бързо годеника й и се чувстваше доволна, че поне веднъж в семейство Кормиър цари съгласие. Даниела, която никога не бе проявила кой знае каква топлота към доведената си дъщеря, изведнъж започна да кани Нина и Робърт на всички светски събирания.

Даниела и Робърт.

— Това е другата причина — каза той, — поради която не смятам, че е редно да се връщаш тази вечер у баща си.

Тя се обърна към него.

— Да не би да мислиш, че Даниела…

— Ще я разпитаме отново.

— Но защо й е да убива Робърт? Ако го е обичала?

— Ревност. Щом тя не е можела да го има, тогава и никоя друга няма да го има.

— Но той вече беше развалил годежа ни. Всичко между нас беше приключено!

— Наистина ли? — Той зададе въпроса си тихо и младата жена веднага усети напрежението му.

— Ти беше там, Сам. Нали чу разправията ни? Той не ме обича. Понякога ми се струва, че никога не ме е обичал. — Главата й клюмна. — За него със сигурност беше приключило.

— А за теб?

Сълзи опариха очите й. Цяла вечер ги бе сдържала, беше се старала да се държи. През безкрайните часове в чакалнята на болницата бе така обхваната от необичайна безчувственост, че когато й казаха, че Робърт е мъртъв, тя осъзна факта с някакво далечно ъгълче на мозъка си, но не почувства нищо. Нямаше шок, нито пък скръб. А знаеше, че би трябвало да скърби. Колкото и да я бе наранил Робърт, с колкото и горчивина да бе приключила връзката им, той все още беше мъжът, с когото прекара последната година от живота си.

Сега животът й се струваше напълно различен. Сякаш не бе неин. Сякаш не бе и на Робърт. Това бе само един сън, който нямаше нищо общо с действителността. Тя заплака. Тихо. Уморено. Това не бяха сълзи от скръб, а от изтощение. Сам не каза нищо. Продължаваше да кара, докато жената до него плачеше беззвучно. Искаше му се да й каже, че Робърт Бледскоу беше просто един смрадлив плъх, че не си струва някой да скърби заради него. Само че влюбените жени не можеха да разсъждават логично. А той бе сигурен, че тя е влюбена в Бледскоу. Това бе единственото обяснение за тези сълзи.

Той стисна волана и усети как го обзема разочарование. Разочарованието идваше от това, че е неспособен да я утеши, да притъпи мъката й. Никой от Робъртовците в света не заслужаваше женските сълзи. И въпреки това, те бяха мъжете, заради които жените плачеха. Златните момчета. Погледна към Нина, сгушила се до вратата и усети как го обзема съчувствие. И още нещо, нещо, което го изненада. Копнеж. Веднага потисна чувството. Това бе още един знак, че не би трябвало да попада в подобна ситуация. Няма нищо лошо в това едно ченге да прояви съчувствие, но когато чувствата пресекат невидимата граница и навлязат в опасната зона, тогава идваше време на отстъплението.

„Но аз не мога да се отдръпна. Не и тази вечер. Не и докато не се уверя, че тя е в безопасност.“

Без да поглежда към нея, той заговори:

— Не можеш да се прибереш у баща си. Нито пък при майка си. Нейната къща не е обезопасена. Нямат нито аларма, нито врата на оградата. За убиеца ще бъде без проблем да те открие там.

— Днес подписах договор за наем на новия апартамент. Все още няма мебели, но…

— Предполагам, че Даниела знае за него, нали?

Тя се поколеба, но след това потвърди опасенията му.

— Да. Знае.

— Значи отпада. Ами приятелите ти?

— Всички имат деца. Ако знаят, че някакъв убиец се опитва да ме намери… — Тя си пое дълбоко дъх. — Ще отида на хотел.

Той я погледна и забеляза, че гърбът й изведнъж се е изправил и изглежда някак стегнат. Разбра, че е уплашена, но си придава вид на смела. Точно така, тя само си придаваше вид. Господи, ами какво да прави сега? Имаше всичкото право на света да бъде уплашена. И двамата бяха изтощени. Не можеше просто да я зареже в някой хотел, при това в този час. Не можеше и да я остави сама. Който и да я дебнеше, се беше справил изключително добре и с Джими Броугън, и с Робърт Бледскоу. За такъв убиец нямаше да представлява никакъв проблем да открие Нина.

Отбивката от шосе 1 в северна посока бе малко пред тях. Той зави. Двайсет минути по-късно минаваха покрай скупчени дървета. Къщите бяха пръснати нарядко, а между тях всичко бе гъсто залесено. Именно дърветата накараха Сам да се влюби в този квартал. Като момче, отначало в Бостън, а по-късно и в Портланд, той винаги бе живял в самия център. Бе израснал на бетона и асфалта, но горите му вдъхваха някаква увереност. Всяко лято потегляше на север, за да лови риба в един къмпинг, разположен на езеро. През по-голямата част от годината бе доволен от дома си в този тих квартал, след брезите и боровете.

Зави по частния непавиран път, който се виеше сред дърветата и преминаваше в насипана с чакъл алея. Едва когато загаси колата и погледна къщата си, го обзеха първите съмнения. Домът му не беше кой знае какво. Имаше само две спални, и беше построен от кедрово дърво преди само три лета. И вътре не беше кой знае колко представително.

Е, какво пък толкова! Сега вече бе късно да променя плановете си. Стана и заобиколи колата, за да й отвори вратата. Тя излезе, погледът й бе прикован с учудване в малката къща сред гората.

— Къде сме? — попита тя.

— На сигурно място. Поне е по-сигурно от хотела. — Той посочи терасата. — Само за тази вечер. Докато не уредиш нещо друго.

— Кой живее тук?

— Аз.

Ако тук нещо я притесняваше, тя не го показа. Може би просто бе прекалено уморена и не даваше и пет пари. Тя зачака мълчаливо Сам да отключи. Той пристъпи след нея и запали лампите. Още щом погледна хола, веднага отправи благодарствена молитва. По канапето не бяха разхвърляни дрехи, а на масичката не бяха натрупани мръсни чинии. Не че тук цареше ред. Навсякъде бяха пръснати вестници, в ъглите се търкаляха парцали за прах и всичко носеше типичния отпечатък на небрежен ерген. Поне не цареше прекалено голям хаос. Хаос имаше, но се търпеше.

Заключи вратата и пусна резето.

Тя продължаваше да стои, все още озадачена. Може би причината бе състоянието на дома. Той я докосна по рамото и тя трепна.

— Добре ли си? — попита Сам.

— Чудесно.

— Не ми изглеждаш чудесно.

В интерес на истината изглеждаше ужасно. Очите й бяха зачервени от плач, а страните й бяха восъчнобледи. Внезапно му се прииска да вземе лицето й в ръце и да го стопли с длани. Това не беше особено разумно. Нямаше никакъв късмет с жените, изпаднали в беда, а тази определено бе в голяма беда. Затова се обърна и тръгна към стаята за гости. Само един поглед му бе достатъчен, за да отхвърли първоначалната си идея. Нямаше начин да настани гост в тази стая. Нито пък враг. Решението бе само едно. Щеше да спи на дивана и да я остави да се настани в неговата спалня.

Чаршафи. О, боже, имаше ли чисти чаршафи?

Трескаво започна да рови в чекмеджето с чаршафите и откри подходящ комплект. Обърна се и едва не се сблъска с Нина. Тя протегна ръка, за да поеме чаршафите.

— Аз ще оправя канапето.

— Тези са за леглото. Ти ще останеш в моята стая.

— Не, Сам. Достатъчно ми е неудобно. Остави ме да спя на дивана.

Нещо в начина, по който го погледна, с тази вирната брадичка, му подсказа, че повече няма намерение да се прави на нещастна жертва.

Той й подаде чаршафите и добави отгоре и едно одеяло.

— Диванът е на буци. Нали нямаш нищо против?

— Доста буци ми заседнаха на гърлото напоследък. Вече не ги забелязвам.

Почти шега. Това бе добре. Тя вече се бе съвзела, нещо, което бе достойно за възхищение.

Докато тя оправяше леглото, той отиде в кухнята и се обади у Джилис.

— Готов съм с данните за номера от Масачузетс — каза Джилис. — Джипът е бил откраднат преди две седмици. Още никъде не са засичали черокито. Ей, човече, тоя тип е бая бърз.

— И опасен.

— Мислиш ли, че това е нашият бомбаджия?

— Или стрелецът. Нещата са свързани, Джилис. Сигурен съм, че са свързани.

— А как се вписва взривения миналата седмица склад? Нали тогава решихме, че е забъркана мафията.

— Да. Едно доста гадно съобщение за съперниците на Били Бинфорд.

— Бинфорд е в затвора. Не му се очертава розово бъдеще. Защо му е да поръчва да бъде взривена една църква?

— Църквата не е била целта, Джилис. Почти напълно убеден съм, че целта е била или Бледскоу, или Нина Кормиър. Или пък и двамата.

— А тогава как можем да свържем нещата с Бинфорд?

— Нямам представа. Нина дори не е чувала за Бинфорд. — Сам потри лицето си и усети наболата брада. Господи, колко уморен се чувстваше. Прекалено уморен, за да мисли. — Има обаче нещо, което не сме взели под внимание. Старото класическо убийство, породено от страст. Нали ти си разпитвал Даниела Кормиър?

— Да. Веднага след взрива. Страхотна мацка.

— Да си забелязал нещо необичайно?

— Какво по-точно?

— Нещо, което да не ти се връзва. Реакциите й, отговорите?

— Не, доколкото си спомням. Изглеждаше доста озадачена. Защо?

— Защото според мен, отдел „Убийства“ трябва да изпратят едно от момчетата да я разпита пак, още тази вечер.

— Ще предам съобщението на Йейтс. Ти накъде биеш?

— Двамата с Робърт Бледскоу нещо са си поомешали взаимоотношенията.

— И тя да е взривила църквата от ревност? — изсмя се Джилис. — Не ми изглежда такъв човек.

— Нали знаеш какво казват за женските.

— Да, но не мога да си представя тази великолепна блондинка…

— Я си обуздай хормоните, Джилис!

Партньорът му изсумтя.

— Ако има някой, който трябва да си обуздае хормоните, то това си ти.

„Нали и аз все това си повтарям“, каза си Сам, когато затвори. Поспря за момент в кухнята и си преповтори вече познатите думи, които си казваше десетки пъти, откакто бе срещнал Нина. „Аз съм ченге. Работата ми е да браня и защитавам. Не да прелъстявам. Не да се влюбвам.“

Влезе в хола. Още щом погледът му попадна върху младата жена, решителността му се изпари. Тя бе застанала до прозореца и се взираше в мрака. Сам не бе слагал пердета, защото насред гората нямаше никаква нужда от тях. Едва сега осъзна колко открита и уязвима е тя. Това го притесни много повече, отколкото бе готов да признае. Веднага се насочи към нея.

— Най-добре се дръпни от прозореца.

Тя се обърна с уплаха.

— Сериозно ли мислиш, че някой може да ни е проследил?

— Не. Но въпреки това искам да се дръпнеш от прозореца.

Тя потръпна, приближи се до канапето и седна. Вече бе постлала и той едва сега забеляза колко разбридано бе одеялото. Износени мебели, износени чаршафи. Имаше толкова много неща в живота му на ерген, които никога не бе забелязвал, единствено защото никога не се бе замислял колко по-добър и сладък би могъл да бъде животът му. И в този момент, когато погледна към Нина, седнала на канапето, забеляза колко мрачна и потискаща е стаята. Единствено присъствието на тази жена й придаваше живот. И някаква топлота.

Много скоро тя отново щеше да си отиде.

Колкото по-скоро, толкова по-добре, каза си той. Преди да се е привързал към нея. Преди тя да си е намерила място в живота му.

Отдалечи се към камината, а после направи крачка към вратата на кухнята. Беше неспокоен, а инстинктът му го подтикваше да каже нещо.

— Сигурно си гладна — каза той.

Тя поклати глава.

— Не мога да мисля за ядене. Не мога да мисля за нищо друго, освен за…

— Робърт?

Тя наведе глава и не отговори. Отново ли плачеше? Имаше право да го стори. Седеше неподвижна и притихнала, сякаш се бореше да не покаже някакво чувство.

Той седна на стола срещу нея.

— Разкажи ми за Робърт — настоя той. — Разкажи ми всичко, което знаеш за него.

Тя си пое дъх на пресекулки, а след това заговори бавно:

— Не знам какво да кажа. Живяхме заедно цяла година. А сега се чувствам така, сякаш никога не съм го познавала.

— В болницата ли се запознахте?

Тя кимна.

— В спешното отделение. На нощна смяна. Работех там вече три години. Тогава Робърт постъпи. Беше добър лекар. Един от най-добрите, с които някога съм работила. И беше толкова весело да си приказваш с него. Беше пътувал навсякъде, какво ли не бе вършил. Спомням си колко се учудих, когато каза, че не е женен.

— Никога ли не е бил женен?

— Никога. Каза ми, че се пази за най-добрата, че все още не е открил жената, с която иска да прекара живота си.

— Доста придирчив е бил за мъж на четирийсет и една.

В погледа й се появи закачлива искра.

— И вие не сте женен, детектив. Да не би да сте доста придирчив?

— Признавам се за виновен. Но пък аз поне не съм търсил.

— Това не те ли интересува?

— Просто нямам достатъчно време за любовни тръпки. Такава ми е работата.

Тя въздъхна.

— Не, това е просто същността на звяра. На мъжете не им се иска да се обвързват в брак.

— Аз ли го казах това?

— Това е извод, до който стигнах сама, след като години наред си стоях стара мома.

— Ние всички сме плъхове, това ли е извода? Но нека да се върнем на един конкретен плъх. Робърт. Казваше ми, че и двамата сте били в спешното. Това любов от пръв поглед ли беше?

Тя се облегна и той забеляза болката по лицето й.

— Не. В никакъв случай. Поне не и за мен. Естествено, намирах го за много привлекателен.

Естествено, помисли си Сам, подтикван от някакъв непреодолим цинизъм.

— Когато ме покани да излезем за пръв път, си помислих, че е малко вероятно да излезе нещо. Едва след като го запознах с майка ми осъзнах, че всъщност е много добра партия. Мама бе очарована от Робърт. През всички изминали години все излизах с мъже, които тя смяташе за нещастници. А ето че изведнъж се появих с лекар. Това беше много повече от всичко, което някога бе очаквала от мен и ми се струва, че още тогава чу сватбените камбани.

— Ами баща ти?

— Мисля, че той просто почувства облекчение, че излизам с някого, който не се кани да се жени за мен единствено заради парите му. Това винаги е била първата мисъл на татко. Парите му. И съпругите му. Или ако трябва да сме точни, коя да избере за своя съпруга следващия път.

Сам поклати глава.

— След като браковете и на двамата ти родители са ти били пред очите, направо недоумявам как си се осмелила да направиш тази крачка.

— Нали тъкмо заради това исках да се омъжа! — Тя го погледна. — За да докажа, че има и нещо по-добро. В семейството ми никога не е имало стабилност. Родителите ми се разведоха, когато бях на осем, а след това последва един безкраен парад от мащехи и гаджета на майка ми. Не исках и моят живот да премине така. — Въздъхна и сведе поглед към лявата ръка, на която вече не носеше пръстен. — Сега се чудя дали и това не се нарежда сред градските легенди. Искам да кажа здрав брак.

— Бракът на родителите ми бе чудесен. Наистина добър.

— Беше?

— Преди татко да почине. Работеше като ченге в Бостън. Не успя да изкара двайсет години в полицията. — Сега вече Сам не вдигаше поглед към нея. Вместо това се бе загледал към някаква далечна точка в стаята и избягваше съчувствения й поглед. Родителите ти умират, а ти продължаваш да си живееш живота. Друг избор просто не съществува. — След като татко почина, с мама се преместихме в Портланд — продължи той. — Тя искаше да сме в някой по-сигурен и спокоен град. Някъде, където няма да се притеснява, че ще прострелят сина й на улицата. — Той се усмихна кисело. — Никак не бе очарована, когато станах ченге.

— А ти защо стана ченге?

— Сигурно ми е било в кръвта. А ти защо стана медицинска сестра?

— Това определено не ми е било в кръвта. — Тя се отпусна назад и се замисли за кратко. — Струва ми се, че исках да се вгледам в очите на хората и да знам, че мога да им помогна. Приятни са ми контактите. Самият допир. Важното бе, че можех да помогна. Това не представляваше някаква отвлечена идея да оказваш помощ на хората. — Тя се усмихна леко. — Каза, че майка ти не искала да си ченге. А и моята майка не беше във възторг от избора ми на работа.

— Какво има против медицинските сестри?

— Нищо. Просто това не е подходяща професия за дъщеря й. За нея това е тежък физически труд, нещо, което е редно другите да вършат. От мен се очакваше да се оженя за подходящ мъж, да забавлявам гости и да ги посрещам, и да оказвам незаменима помощ на човечеството от борда на някоя фондация. Затова тя бе толкова горда с годежа ми. Беше решила, че най-сетне съм влязла в правия път. Всъщност… за пръв път се гордееше с мен.

— Но това не бе причината ти да искаш да се омъжиш за Робърт, нали? Не го направи, за да доставиш удоволствие на майка си?

— Не знам. — Тя го погледна истински учудена. — Вече не знам.

— Ами любовта? Сигурно си го обичала?

— Как мога да съм сигурна? Току-що открих, че се е срещал с друга. А вече имам чувството, че съм уловена в някаква магическа паяжина. Била съм влюбена в мъж, когото сама съм си измислила. — Тя се облегна и затвори очи. — Не искам повече да говорим за него.

— Много е важно да ми разкажеш всичко, което знаеш. Трябва да обмислиш всички възможни причини, поради които някой би искал да го убие. Никой не се приближава до някой непознат, само за да го застреля в главата. Убиецът си е имал причина.

— Може и да не е имал. Може просто да е бил луд. Или пък яко надрусан. Робърт може просто да се е оказал на неподходящото място в неподходящото време.

— Нали не си вярваш? Кажи ми, че не си вярваш.

Тя замълча. След това продължи тихо:

— Не, май не си вярвам.

Той я погледа за момент и си помисли, че тя наистина изглежда много уязвима. Ако беше някой друг, щеше да я прегърне и да й предложи утеха и топлота.

Изведнъж усети, че е отвратен от себе си. Сега изобщо не бе моментът да я притиска с въпроси, нито пък да се прави на кораво ченге. И въпреки това, само така можеше да запази някаква дистанция помежду им. Тази дистанция го защитаваше, тя сякаш го държеше настрани. Далече от нея.

Той стана от стола.

— Мисля, че и на двамата ще ни се отрази добре да поспим.

Тя кимна безмълвно.

— Ако имаш нужда от нещо, стаята ми е в края на коридора. Наистина ли не искаш да ти отстъпя моето легло? Аз ще спя на дивана.

— Тук съм добре. Лека нощ.

Това бе моментът, който трябваше да използва за отстъпление. Така и направи. В стаята си закрачи между скрина и гардероба, докато разкопчаваше ризата. Почувства се по-скоро неспокоен, отколкото уморен, а умът му препускаше. През последните два дни бе взривена църква, прострелян бе мъж, а една жена бе избутана от пътя в очевиден опит да бъде убита. Сигурен бе, че тези неща са свързани, може би дори имаха връзка с взривяването на склада преди седмица, но той не успяваше да види връзката. Сигурно бе прекалено задръстен. Може би мозъкът му бе така превзет от хормоните, че дори не бе в състояние да мисли трезво.

Тя беше виновна за всичко. Той не искаше и нямаше нужда от никакви усложнения. Въпреки това не можеше да разсъждава по случая, без да мисли за нея. А ето че сега бе в къщата му. В тази къща не бе спала жена, откакто… ами толкова отдавна, че не му се искаше да си признае. Последният му краткотраен флирт се ограничи до няколко седмици наситени със страст с жена, с която се запозна на някакво събиране. След това и двамата единодушно се съгласиха, че трябва да сложат край на нещата. Нямаше усложнения, нито пък разбити сърца.

Тази връзка не му бе донесла и кой знае какво удовлетворение. Напоследък единственото удовлетворение бе работата. Тя бе нещо, на което можеше да разчита, защото гадовете в този свят никога нямаше да се свършат. Изгаси лампите и се просна на леглото, но все още не бе готов да заспи. Замисли се за Нина, легнала в хола. Но пък колко различни и неподходящи един за друг бяха те двамата. Да не говорим какъв ужас щеше да изпита майка й, когато разбере, че около дъщеря й се навърта ченге. Ако едно ченге изобщо имаше някакъв шанс.

Голяма грешка беше да я води тук. Но както изглежда, напоследък правеше доста грешки. Нямаше да си позволи още една като се влюби или се предаде на страстта или каквото и там да изпитваше, дето се опитваше да го обземе.

Утре, каза си той, утре тя ще си отиде.

Утре отново нещата ще са под контрол.