Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нейният покровител (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keeper of the Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гонитбата

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-107-0

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Сам се събуди от миризмата на кафе и нещо готвено, нещо страшно вкусно. Беше събота. Събуди се сам в леглото, но нямаше съмнение, че в къщата има още някой. Долови шумоленето в къщата, приглушеното потракване на чинии. За пръв път от седмици насам се надигна от леглото с усмивка и тръгна към душа. В кухнята имаше жена, жена, която приготвяше закуска. Удивително, колко различна ставаше цялата къща. Топла. Уютна.

Приключи с душа и застана пред огледалото да се обръсне. В този момент усмивката му се стопи. Изведнъж се зачуди колко дълго е спал. Сънят му бе толкова дълбок, че дори не бе чул, когато Нина е станала тази сутрин. Дори не бе чул кога си е взела душ, защото пердето в банята беше мокро, когато влезе.

Снощи някой можеше да нахлуе с взлом, а той дори нямаше да усети.

Напълно безполезен съм за нея, мислеше той. Не можеше да следи Спектър и същевременно да пази Нина. Нито щяха да му стигнат силите, нито пък щеше да е достатъчно обективен. Беше почти безполезен, напротив, направо застрашаваше живота й.

Именно от това се бе страхувал.

Приключи с бръсненето, облече се и влезе в кухнята.

Щом я погледна, застанала край печката, решимостта му се изпари. Тя се обърна и се усмихна.

— Добро утро — каза тихо тя и го обгърна с ръце и някаква много сладка миризма. Или поне така бе във въображението му, една великолепна жена в кухнята. Усмивка за добро утро. В тигана цвърчат палачинки.

Жена в къщата.

Не коя да е жена. Нина. Усети как съпротивата му се руши, усети мъжките нужди и желания да взимат превес отново. Винаги ставаше така, когато бе близо до нея.

Хвана я за раменете и отстъпи.

— Нина, трябва да поговорим.

— Искаш да кажеш… за случая ли?

— Не. Искам да кажа за теб. И за мен.

Лъчезарната усмивка веднага се стопи от лицето й. Тя усети, че той се готви да й нанесе удар. Извърна се, без да каже нищо, извади палачинката от тигана и я плъзна в една чиния. След това застана пред чинията, загледана в нея.

В този момент Сам се мразеше. В същото време знаеше, че няма друг начин, по който да подходи, не и ако наистина държеше на нея.

— Снощи не трябваше да се случва — каза той.

— Но между нас не се е случило нищо. Просто те докарах и те оставих да си легнеш.

— И аз за това говоря, Нина. Снощи бях толкова изтощен, че дори и влак да бе минал през спалнята, нямаше да ме накара да трепна. Как мога да те опазя, след като не съм в състояние да си държа очите отворени?

— О, Сам. — Тя пристъпи към него и ръцете й се плъзнаха по лицето му. — Аз не очаквам да си мой бранител. Снощи ми се искаше аз да се погрижа за теб. Бях щастлива, че мога да го направя.

— Аз съм ченгето, Нина. Аз отговарям за безопасността ти.

— Не можеш ли поне веднъж да престанеш да си ченге? Не можеш ли да ме оставиш аз да се погрижа за теб? Аз не съм безпомощна. Нито пък ти си толкова корав, че да нямаш нужда от никого. Когато бях най-уплашена, ти бе до мен. Сега искам аз да съм до теб.

— Няма да съм аз убития. — Той стисна и двете й ръце и ги свали от лицето си. — Идеята ти не е много добра, не бива да се забъркваш, и двамата го знаем. Не мога да те пазя така, както трябва. Всяко друго ченге ще свърши значително по-добре тази работа.

— Нямам доверие на всяко друго ченге. Вярвам на теб.

— А това може да се окаже фатална грешка. — Той се отдръпна, за да си остави малко разстояние. Беше готов на всичко, за да я задържи настрана. Не можеше да мисли трезво, когато тя бе толкова близо. Мирисът й, докосването й, го разсейваха прекалено много. Обърна се и със строго изражение си сипа чаша кафе. Забеляза, че ръката му не е достатъчно стабилна. Това пак се дължеше на влиянието й. Без да я поглежда, той заговори отново: — Крайно време е да се съсредоточим върху случая, Нина. Да намерим Спектър. Това е най-добрият начин, по който можем да осигурим безопасността ти. Като си свършим работата и то като я свършим както трябва.

Тя не отговори.

Обърна се и видя, че младата жена се взира вяло в масата. Беше я подредила със сребърни прибори и салфетки, с чаши за сок и малка каничка кленов сироп. Отново почувства как го пробожда съжаление. Най-сетне открих жената, на която държа, жената, която мога да обичам, а сега се старая всячески да я отблъсна.

— Така — каза тихо тя. — Ти какво предлагаш, Сам?

— Смятам, че трябва да бъде назначен друг, който да те пази. Човек, който не е обвързан емоционално с теб.

— Това ли е истината, че си емоционално обвързан с мен?

— А ти как би го нарекла?

Тя поклати глава.

— Започва да ми си струва, че тук изобщо не става въпрос за емоционално обвързване.

— За бога, Нина. Ние спахме заедно! Как иначе може да се нарече?

— За някои хора сексът си е просто физическа близост. Нищо повече. — Брадичката й се вдигна нагоре.

Само за някои хора.

Тоест за мен.

По дяволите, нямаше да позволи този безнадежден разговор да продължава. Тя му залагаше капан, опитваше се да го накара да признае, че това между тях не бе просто секс. Той пък нямаше намерение да й признава истината, нито пък да й разкрие какъв ужас изпитваше, че може да я загуби.

Добре разбираше какво трябва да направи.

Отиде в другия край на кухнята към телефона. Щеше да позвъни на Купърсмит и да го помоли да назначи човек, който да поеме охраната й. Тъкмо се канеше да вдигне слушалката, когато телефонът ненадейно звънна.

Той вдигна рязко.

— Наваро.

— Аз съм, Сам.

— Добрутро, Джилис.

— Добрутро ли? Почти обяд е. Тук сме изкарали почти цял работен ден.

— Да, свеждам глава от срам.

— Така и трябва. Насрочили сме разпознаване за един. Пикола от различни хотели. Ще можеш ли да доведеш Нина Кормиър, за да ги огледа? Нали е с теб?

— Тук е — призна Сам.

— Така си и помислих. Ще дойдете в един, нали?

— Ще дойдем. — Той затвори и прокара ръка през влажната си коса. Господи. Почти обяд. Ставаше мързелив. Небрежен. Всички тези мисли за него и Нина, тормозът за връзката, която нямаше да ги отведе никъде, направо съсипваше ефективността му като ченге. Ако не започнеше да си върши работата както трябва, тя щеше да е пострадалата.

— Какво каза Джилис? — чу той гласът й.

Обърна се към нея.

— Ще проведем разпознаване в един часа. Ще трябва да огледаш пикола от няколко хотела. Можеш ли?

— Разбира се. И на мен ми се иска да приключим с това, не по-малко от теб.

— Добре.

— И си напълно прав, че трябва да ме прехвърлиш на друго ченге. Така ще стане най-добре. — Срещна погледа му с непоколебима решителност. — Имаш си много по-важни задачи, отколкото да се правиш на моя бавачка.

Той не спори с нея. Всъщност, не каза и дума. Когато тя излезе от кухнята, го остави сам пред грижливо подредената маса. Ти сбърка. Няма нищо по-важно за мен от това, да бдя над теб.

 

 

Осем мъже се бяха изправили от другата страна на еднопосочното огледало. Всички гледаха към нея. Всички имаха учудено глуповат вид, защото бяха докарани тук.

Нина внимателно оглеждаше униформите им, за да забележи нещо познато. Някоя подробност, която бе изпуснала.

Поклати глава.

— Униформите на всички са други.

— Напълно ли си сигурна? — попита Джилис.

— Сигурна съм. Не е нито една.

Тя чу неясно изсумтяване, породено от разочарование. Това бе Норм Лидел, областният прокурор, застанал до Джилис. Сам, отново с маска на безизразност не казваше нищо.

— Така, добре ми загубихте времето — измърмори Лидел. — Това ли успя да измислиш, Наваро? Да направим едно кръгче с пиколата.

— Знаем, че Спектър е бил в някаква униформа, подобна на пиколо — отвърна Сам. — Просто искахме тя да огледа няколко.

— Намерихме полицейски доклад за злополуката с колелото — каза Джилис. — Човекът сам се обадил. Сигурно се е уплашил да не стигне работата до процес, затова дал показания, че е ударил човек на пешеходна пътека. Спектър изглежда е блял някъде, когато го е ударил на улица Конгрес.

— На Конгрес ли? — намръщи се Лидел.

— Близо до хотел Пайъниър — каза Сам. — Открихме, че губернаторът смята да отседне там вдругиден. Ще бъде гост лектор на някакъв бизнес семинар.

— И мислите, че целта на Спектър е губернаторът?

— Възможно е. Правим проверки в хотела. Най-вече на апартамента на губернатора.

— Ами пиколата на Пайъниър?

— Изключихме ги като възможност на базата на височина и възраст. Няма такива с липсващи пръсти. Ей онзи, например, номер три, е най-близо до описанието на Спектър. Само че всичките му пръсти са си на място. Просто искахме Нина да им огледа униформите, да видим дали няма да си спомни още нещо.

— Само че нито един от тях не е Спектър.

— Не. Проверихме им ръцете. Няма липсващи пръсти.

Нина се извърна към номер три в редицата мъже. Бе в червено сако и черни панталони, типичната за пиколо униформа.

— Всички ли пикола в хотел Пайъниър са в такива униформи? — попита тя.

— Да — отвърна Джилис. — Защо?

— Това не е униформата, която видях.

— Какво е различното?

— Мъжът, когото видях в спешното отделение, сега си спомних, неговото сако бе зелено. Тревистозелено. В никакъв случай не беше червено.

Джилис поклати глава.

— Значи имаме проблем. Униформата на „Холидей Ин“ също е червена. В „Мариътс“ е зелена, но той е доста далече от мястото на произшествието.

— Проверете и техния персонал, за всеки случай — нареди Лидел. — Дори ако се налага да проверите всяко пиколо в града, искам да хванете този тип. При това го искам, преди да е вдигнал половината град във въздуха. Губернаторът кога пристига?

— Утре следобед по някое време — отвърна Джилис.

Лидел си погледна часовника.

— Имаме цели двайсет и четири часа. Ако излезе нещо, да ми звъннете. Ясно?

— Да, господине, да, ваше благородие — измърмори Джилис.

Лидел го погледна остро, но реши да подмине думите му.

— Тази вечер двамата с жена ми ще сме в театър „Брант“. Пейджърът е в мен, просто за всеки случай.

— Вие ще сте първият, на когото ще се обадим — потвърди Сам.

— Всички ни държат под око. Да не сте посмели да се издъните! — каза на сбогуване Лидел и двете ченгета отвърнаха с мълчание.

Едва след като областният прокурор излезе, Джилис изръмжа.

— Ще ми падне тоя. Честна дума, ще ми падне.

— Спокойно, Джилис. Може и губернатор да стане някой ден.

— Тогава сам ще помогна на Спектър да си разположи бомбата.

Сам хвана Нина за ръка и я изведе от стаята.

— Ела. Днес имам бая работа. Ще те запозная с новото ти куче пазач.

„Значи гледаш по-бързо да ме пробуташ“, помисли си тя. Чак толкова ли му беше досадна?

— За момента ще те настаним в хотел — обясни той. — Офицер Преслър е назначен да се грижи за теб. Той е изключително ченге. Имам му доверие.

— Което означава, че и аз трябва да му имам доверие, така ли?

— Напълно. Ще ти се обадя щом имаме заподозрян. Ще имаме нужда от теб, за да го идентифицираш.

— Значи известно време може и да не се виждаме.

Той спря в коридора и я погледна.

— Не. Може да мине известно време.

Стояха загледани един в друг известно време. Коридорът не бе най-усамотеното място и едва ли бе подходящо да му признае как се чувства. Тя самата не бе сигурна какво изпитва км него. Само знаеше, че ще й причини болка да му каже довиждане. Това, което я нараняваше още повече, бе изражението му, в което нямаше и следа от съжаление, нито пък от разочарование. Само безизразният професионален поглед.

Значи отново бе господин Държавен Служител. Можеше да се справи с това. След травмата през последната седмица, можеше да се справи с всичко, включително и с прозрението, че отново се е забъркала с неподходящия мъж.

Погледът й бе също толкова хладен, колкото и неговия.

— Ти намери Спектър. Аз ще го разпозная. Просто нека да бъде по-бързо. За да мога да продължа с живота си.

— Работим непрекъснато. Ще те държа в течение.

— Мога ли да разчитам на това?

Той отговори с кратко кимване.

— Това ми е част от работата.

 

 

Офицер Леон Преслър не бе разговорлив. Всъщност, бе под въпрос дали въобще можеше да говори. През последните три часа мускулестото младо ченге бе невероятно точна имитация на сфинкс, не обелваше нито дума, докато обикаляше хотелската стая и проверяваше ту вратата към коридора на третия етаж, ту прозореца. Всичко, което изглежда можеше да каже, бе: „Да, госпожо“ или „Не, госпожо“ и то единствено ако му се зададеше въпрос. „Да не би мълчанието да бе някаква част от полицейската игра?“, чудеше се Нина. Да не би пък да му бяха наредили да не приказва много-много със свидетелката?

Опита се да почете романа, който купи в магазинчето за подаръци на хотела, но след няколко глави се отказа. Мълчанието му я изнервяше. Не беше естествено да прекараш цял ден в хотелска стая с друг човек и да не си проговорите. Тя се опита да поговори с него.

— Отдавна ли си ченге, Леон? — започна тя.

— Да, госпожо.

— Интересно ли ти е?

— Да, госпожо.

— Понякога не се ли страхуваш?

— Не, госпожо.

— Никога ли?

— Понякога.

„Е, поне това бе нещо“, помисли си тя.

Само че тогава офицер Преслър пресече стаята и надникна през прозореца, без да й обръща никакво внимание.

Тя остави книгата и поде нов опит за разговор.

— Тази задача отегчава ли те? — попита тя.

— Не, госпожо.

— Аз бих се отегчила. Да прекарам цял ден в хотелска стая, без да правя нищо.

— Могат да се случат различни неща.

— Сигурна съм, че ти ще си готов за тях. — Тя въздъхна, пресегна се за дистанционното на телевизора и го включи. След като щрака пет минути по каналите и не намери нищо интересно, тя го изключи отново.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита тя.

— Съжалявам.

— Исках само да позвъня на старшата сестра в болницата, за да й кажа, че няма да ходя на работа следващата седмица.

— Детектив Наваро каза никакви телефонни разговори. Важно е за безопасността ви. Изрично го подчерта.

— И какво друго ви каза добрият детектив?

— Да не ви изпускам от очи. Да не се разсейвам дори за миг. Защото ако нещо ви се случи… — Той спря и се засмя притеснено.

— Какво?

— Ами, ще ми съдере кожата.

— Това е доста поощрително.

— Искаше да е сигурен, че ще съм особено внимателен. Не че бих допуснал нещо да се случи. Поне това му дължа.

Тя се намръщи. Той бе отново до прозореца и надничаше към улицата.

— Какво искаш да кажеш с това, че си му длъжник?

Офицер Преслър не помръдна от прозореца. Продължаваше да се взира навън, сякаш не му се искаше да срещне погледа й.

— Случи се преди няколко години. Извикаха ме на адрес. Съпругът никак не искаше да си вра носа в неговите работи. Затова ме простреля.

— Господи!

— Обадих се за помощ. Наваро отговори пръв. — Преслър се обърна и я погледна. — Разбирате ли, задължен съм му. — Той отново се извърна към прозореца.

— Добре ли го познавате? — попита тихо тя.

Преслър сви рамене.

— Той е добро ченге. Но доста затворен. Не съм сигурен дали някой го познава добре.

Включително и аз, помисли си тя. Въздъхна и включи отново телевизора, където изобилстваше от сапунени опери, телевизионно съдебно предаване и някакъв турнир по голф. Беше сигурна, че мозъчните й клетки затъпяват една по една.

Какво ли правеше Сам в този момент, помисли си тя.

Веднага потисна мисълта. Сам Наваро бе единак. Това бе повече от ясно.

Тя също трябваше да се превърне в единак.

 

 

Какво ли прави Нина сега? Сам веднага потисна мисълта и се опита да се съсредоточи над това, което се говореше на оперативката, но умът му все блуждаеше към Нина. Най-вече мислеше за безопасността й. Беше сигурен, че може да се довери на Леон Преслър. Младото ченге бе съобразителен и надежден и дължеше живота си на Сам. Ако можеше да се довери на някого да опази Нина, това бе Преслър.

Въпреки това не можеше да се отърси от чувството на безпокойство. И на страх. Това отново доказваше, че е загубил обективността си, че чувствата му са излезли от контрол. Дотолкова, че влияеха на работата му.

— … най-доброто, което можем да направим. Сам?

Сам веднага съсредоточи вниманието си към Ейб Купърсмит.

— Моля да ме извините.

Купърсмит въздъхна.

— Къде, по дяволите, витаеш, Наваро?

— Извинете. За момент само вниманието ми се отклони.

Намеси се Джилис.

— Шефът попита дали имаме други следи?

— Проверяваме всички възможности — увери го Сам. — Портретът на Спектър е разпространен навсякъде. Проверихме всички хотели в Портланд. До този момент не сме открили служител с липсващ пръст. Проблемът е, че действаме на сляпо. Не знаем каква е целта на Спектър, нито пък кога се кани да удари, нито пък къде. Единственото, с което разполагаме, е свидетелка, която е видяла лицето му.

— И онова за униформата на пиколо.

— Именно.

— Показахте ли тези униформи на госпожица Кормиър? За да ни помогне да разберем за кой хотел става въпрос.

— В момента събираме още няколко образци, които ще я доведем да огледа — отвърна Джилис. — Освен това говорихме и с момчето от катастрофата. Не помни кой знае какво за мъжа, когото е ударил. Станало бързо и не обърнал внимание на лицето. Но поддържа думите на госпожица Кормиър, че сакото от униформата било зелено. Потвърди, че било на улица Конгрес близо до Франклин авеню.

— Проверихме целия район — каза Сам. — Показахме скицата на всички магазинери и чиновници в радиус от пет пресечки. Никой не го познава.

Купърсмит изръмжа от разочарование.

— Утре следобед пристига губернаторът. А в града се разхожда бомбаджия.

— Дори не сме сигурни дали има някаква връзка. Спектър може да е набелязал съвсем друг човек. Всичко това зависи кой го е наел.

— Може и изобщо да няма набелязана цел — предположи Джилис. — Може и да си е свършил работата. Може и да е напуснал града.

— Трябва да предполагаме, че е още тук — предупреди ги Купърсмит. — И че не е замислил нищо добро.

Сам кимна в знак на съгласие.

— Имаме двайсет и четири часа преди пристигането на губернатора. Дано изникне нещо до тогава.

— Господи, надявам се — каза Купърсмит и стана. — Само едно трябва да предотвратим, нова бомба. И мъртъв губернатор.

 

 

— Да започнем от горе. Такт 36. — Диригентът вдигна палката и отново я свали. След четири такта, тромпетите възвестиха началото на „Грешната страна на железопътния блус“ и към тях се присъединиха дървените духовите инструменти и басите. Тогава се промъкна и звукът на саксофона и жално поде мелодията.

— Никога не съм разбирал джаза — оплакваше се директорът на театър „Брант“, който наблюдаваше репетицията от средната пътека. — Много пищене и увиване, ако питате мен. А инструментите сякаш се борят един с друг.

— Аз пък обичам джаз — каза главният разпоредител.

— Да бе, ти обичаш и рап. Затова хич не ми пробутвай вкуса си. — Директорът огледа театъра и празните места. Обърна внимание, че всичко е чисто, че между редовете няма боклуци. Тази вечер очакваха претенциозна публика. Все адвокати и тем подобни. Едва ли щеше да им е приятно, ако подовете лепнеха и отстрани на седалките стърчаха програми.

Само преди година, сградата бе царството на порнографията и тук даваха забранени за малолетни филми, а публиката се състоеше от безименни, безлики мъже. Новият собственик сложи край на това. Сега с парите на някакъв местен донор, театър „Брант“ бе вече концертен център, където поставяха спектакли и музиканти изнасяха представления. За съжаление, представленията на живо привличаха по-малко хора, отколкото порнографските филми. Директорът не беше изненадан.

Тази вечер поне, публиката бе осигурена. Бяха платени и резервирани петстотин места, очакваха още зрители, които да дадат своя принос към средите на правистите. Само си представи! Всички тези адвокати плащаха, за да послушат джаз. Не го разбираше това. Беше доволен, че местата ще бъдат заети.

— Струва ми се, че тази вечер ще сме с един по-малко — каза главният разпоредител.

— Кой?

— Новия, дето го взе. Знаеш ли, онзи от агенцията. Дойде на работа преди два дни. След това хич не се е мяркал. Звъннах у тях, ама го нямаше.

Директорът изруга.

— Не може да се разчита на тези, дето ги пращат от агенциите.

— Абсолютно.

— Просто тази вечер ще се наложи да се оправяте четиримата с тълпата.

— Бая работа ще се отвори. Петстотин резервирани места и всичко останало.

— Ами някои от тях ще трябва сами да си намерят местата. Нали са адвокати. Трябва да имат акъл. — Директорът погледна часовника си. Беше шест и половина. Оставаше му време колкото да изяде сандвича си с телешко. — Отваряме след час — каза той. — Затова хапнете сега.

— Абсолютно — отвърна главният разпоредител. Взе си униформеното зелено сако от облегалката. Тръгна по пътеката, за да похапне.

 

 

В седем и трийсет, офицер Преслър придружи Нина до полицейското управление. Сградата бе по-тиха, отколкото следобеда и повечето от бюрата бяха празни. Само по някой чиновник се мотаеше из коридорите. Преслър се качи с Нина на горния етаж и я въведе в един кабинет.

Там бе Сам.

Той я посрещна без много внимание, само кимна отривисто вместо поздрав. Тя отвърна по същия начин. Преслър бе също в стаята, както и Джилис и още един мъж в цивилни дрехи, без съмнение също ченге. След като имаше толкова много публика, тя нямаше намерение да демонстрира чувствата си. Очевидно Сам мислеше по същия начин.

— Искахме да погледнеш тези униформи — каза Сам и посочи дългата конферентна маса. Върху масата бяха подредени шест униформени сака в различни цветове. — На пикола, на оператори на асансьори и сакото на главния разпоредител от кино Синеплекс в центъра. Има ли някое, което да ти се струва познато?

Нина пристъпи към масата. Внимателно огледа всяко сако и опита материята, копчетата. На някои от тях бе избродирано логото на хотела. Някои бяха обточени със златен ширит или имаха имената на служителите.

Тя поклати глава.

— Не е нито едно от тях.

— Ами зеленото, последното?

— Има златен ширит. Сакото, което си спомням, беше с черен ширит, с нещо като извивка тук горе, на рамото.

— Господи — измърмори Джилис. — Жените помнят най-необичайни неща.

— Добре — отвърна с въздишка Сам. — Засега толкова. Благодаря на всички. Преслър, почини си и отиди да вечеряш. Аз ще отведа госпожица Кормиър до хотела. Ще се срещнем там след час, час и нещо.

Стаята се изпразни. Останаха само Сам и Нина.

За момент не проговориха. Дори не посмяха да се погледнат. На Нина й се прииска сериозният офицер Преслър да бъде отново до нея, той поне не я караше да се чувства така, сякаш ако подвиеше опашка и побегнеше, щеше да е най-добре.

— Надявам се стаята ти в хотела да е прилична — каза най-сетне той.

— Чудесна е. Но още един ден там и напълно ще превъртя. Трябва да се махна.

— Все още не е безопасно.

— А кога ще стане безопасно?

— Когато хванем Спектър.

— Това може и никога да не стане. — Тя поклати глава. — Не мога да живея по този начин. Имам си работата. Имам си собствен живот. Не мога да остана в една стая с някакво ченге, което направо ме побърква.

Сам се намръщи.

— Какво е направил Преслър?

— Не сяда спокойно нито за миг! Не спира да проверява прозорците. Не ми дава да докосна телефона. И не може да води нормален разговор.

— А-ха. — Намръщената физиономия на Сам изчезна. — Просто Леон си върши работата. Много е добър.

— Може и да е добър. И въпреки това ме побърква. — Тя въздъхна и направи крачка към него. — Сам, не мога да стоя просто така. Трябва да продължа да живея.

— Ще продължиш. Но преди това трябва да те опазим жива.

— Ами ако замина от града? Ако отида някъде другаде за известно време?

— Може да си ни нужна тук, Нина.

— Едва ли. Имате отпечатъците му. Знаете, че му липсва един пръст. Можете да го идентифицирате безпроблемно…

— Но нали първо трябва да го видим. А за тази цел трябва да го разпознаем в тълпата. Налага се да останеш в града. И да си на разположение. Обещавам, че ще си в сигурни ръце.

— Сигурно трябва да е така. Щом искаш да хванеш твоя човек.

Той я стисна за раменете.

— Това не е единствената причина, и ти го знаеш.

— Така ли?

Той се приведе по-близо. За един възхитителен момент й се стори, че той ще я целуне. Но тогава почукване по вратата ги стресна.

Джилис изглеждаше определено притеснен, докато пристъпваше на прага.

— Ами-и-и… отивам за сандвичи. Ти искаш ли нещо, Сам?

— Не. Ние ще похапнем в хотела й.

— Добре. — Джилис им махна извинително. — Ще се върна след час. — Той тръгна и остави Нина и Сам сами.

Само че моментът бе безвъзвратно отлетял. Ако той искаше да я целуне, по лицето му вече не личеше нищо.

Гласът му бе съвсем равен.

— Ще те върна в хотела още сега.

В колата на Сам й се стори, че са се върнали отново в първия ден, когато се запознаха, във времето, когато той бе ченгето с каменно лице, а тя една озадачена жена. Сякаш събитията от последната седмица, нощите им заедно, любенето, никога не се бяха случвали. Той бе решен да не обсъжда чувствата им тази вечер, а тя бе категорична, че няма да повдига този въпрос.

Единствената безопасна тема бе разследването. Но дори и по тази тема, той не бе особено разговорлив.

— Забелязах, че си разпространил скицата — каза тя.

— Навсякъде. В телевизията, във вестниците.

— Някакъв отзив?

— Направо ни заляха с обаждания. Загубихме цял ден да ги проверяваме. До този момент нищо не е излязло.

— Страхувам се, че описанието ми не е от особена полза.

— Направи всичко по силите си.

Тя погледна през прозореца към улиците в централен Портланд. Вече бе осем и вечерният здрач се сгъстяваше.

— Ако го видя отново, ще го позная. Сигурна съм.

— Това е всичко, което искаме от теб, Нина.

„И всичко, което ти искаш от мен“, помисли тъжно тя. Обърна се към него.

— Какво ще стане утре?

— Пак същата работа. Ще проверяваме обажданията. Да се надяваме, че все някой ще разпознае лицето от скицата.

— А знаеш ли със сигурност дали Спектър е в града?

— Не. Може и отдавна да е заминал. Което означава, че въртим на празни обороти. Но инстинктът ми подсказва, че той е още тук. Знам, че е планирал нещо, нещо голямо. — Той я погледна. — Ти си особено важна. Ти си единствената, която може да го разпознае. Затова ще бъдеш добре пазена.

— Няма дълго да издържа. Дори не мога да се обадя по телефона.

— Не искаме никой да знае къде се намираш.

— Няма да казвам. Обещавам. Просто се чувствам откъсната от всичко.

— Добре. — Той въздъхна. — На кого искаш да се обадиш?

— Мога да започна със сестра ми Уенди.

— Защо си мислех, че вие двете не се разбирате особено много?

— Така е. Въпреки това тя ми е сестра. И може да каже на семейството ми, че съм добре.

Той се замисли за момент.

— Добре. Давай, звънни й. Можеш да използваш телефона в колата. Само че недей…

— Знам, знам. Няма да й казвам къде съм. — Тя взе слушалката и набра номера на Уенди. След три сигнала свободно се обади някаква жена, глас, който не й беше познат.

— Резиденция Хейуърд.

— Ало, обажда се Нина. Аз съм сестрата на Уенди. Тя там ли е?

— Съжалявам, но господин и госпожа Хейуърд излязоха. Аз съм детегледачката.

Ето колко е притеснена за мен, помисли си Нина, обзета от доста неоснователно чувство, че е изоставена.

— Искате ли тя да ви позвъни? — попита детегледачката.

— Не, няма да съм вкъщи. Но ще й звънна пак по-късно. Знаете ли по кое време ще се прибере?

— Отидоха в театър „Брант“ за благотворителната вечер на правистите. Концертът ще продължи до десет и тридесет. След това отиват обикновено на кафе и торта и предполагам, че ще са тук около полунощ.

— О, това е прекалено късно. Ще се обадя утре. — Тя затвори и въздъхна разочаровано.

— Не е ли у дома?

— Не. Трябваше да се сетя, че няма да са си вкъщи. В адвокатската фирма на Джейк работният ден не приключва в пет. Вечер също има делови събития.

— Зет ти адвокат ли е?

— Амбицията му е да стане съдия. А е само на трийсет.

— Май е доста упорит и пробивен.

— Така е. Което означава, че има нужда от упорита и пробивна съпруга. Уенди е съвършена за тази роля. Бас държа, че точно сега е в театъра и се опитва да омае някой съдия. А се справя дори без да полага особени усилия. Тя е политикът в семейството. — Погледна към Сам и забеляза, че се е намръщил. — Какво има? — попита тя.

— Кой театър? Какво мероприятие има тази вечер?

— Театър „Брант“. Там е благотворителното мероприятие.

— Нещо благотворително значи?

— Бавачката каза, че става въпрос за благотворителна вечер на правистите. Защо?

Сам се взираше напред.

— Театър „Брант“. Не го ли откриха пак наскоро?

— Преди месец. Преди беше направо срамен. С онези почитатели на порното.

— По дяволите. Как не се сетих по-рано!

Без всякакво предупреждение, той направи обратен завой и с пищене на гумите подкара в посоката, от която бяха дошли, обратно към централната градска част.

— Какво правиш? — попита тя.

— Театър „Брант“. Благотворителна вечер на правистите. Кой според теб ще бъде там?

— Ще е пълно с юристи.

— Именно. Както и нашият многоуважаван областен прокурор, Норм Лидел. Честно да си кажа, не съм почитател на правистите, но ще ми бъде по-неприятно да им събирам труповете в чували.

Тя се извърна към него.

— Да не би да мислиш, че това е набелязаната цел? Театър „Брант“?

— Тази вечер ще имат нужда от разпоредители. Само помисли. В какво са облечени разпоредителите?

— Понякога носят само черни панталони и бели ризи.

— Но в един стар театър като „Брант“? Може би униформата им е зелено сако с черен ширит…

— Значи там отиваме?

Той кимна.

— Искам да погледна. Ти ще ми кажеш дали е топло или горещо. Ще ми кажеш дали униформата, която си видяла е същата като на разпоредителите.

Когато спряха пред театър „Брант“ вече бе осем и двайсет. Сам не губи време, за да търси място за паркиране. Остави колата под ъгъл на оградения с червена линия тротоар. Двамата с Нина тъкмо слизаха, когато портиерът се развика.

— Ей, ало, не можете да паркирате тук!

— Полиция! — ревна в отговор Сам и си размаха значката. — Трябва да влезем в театъра.

Портиерът отстъпи и им махна да влязат.

Фоайето беше празно. През затворените врати на залата се дочуваха жалните гласове на кларнетите, синкопните удари на барабаните. Наоколо не се мяркаше нито един разпоредител.

Сам отвори рязко една от вратите към залата и влезе. Секунди по-късно се появи, последван от нисък и възмутен разпоредител.

— Това изглежда ли ти познато?

Нина погледна късото зелено сако, черния ширит и месинговите копчета, и кимна.

— Това е. Точно това видях.

— Какво? — попита разпоредителят и се дръпна от ръката на Сам.

— Колко разпоредители са на работа тази вечер? — сопна се Сам.

— Всъщност, вие кой сте?

Сам отново извади полицейската значка.

— Полиция. Има вероятност тук някъде да е поставена бомба. Затова ми отговаряй бързо. Колко разпоредители сте?

— Бомба ли? — Мъжът нервно плъзна поглед към изхода. — Тази вечер сме четирима.

— Няма други?

— Да. Единият не дойде.

— На него липсва ли му един пръст?

— По дяволите, не знам. Всички сме с ръкавици. — Разпоредителят отново погледна към изхода. — Наистина ли може да има бомба?

— Не мога да си позволя да правя погрешни предположения. Евакуирам сградата. — Погледна Нина. — Излизай веднага. Чакай в колата.

— Но ще ти е необходима помощ.

Той вече бе нахлул в притъмнялата зала. През отворената врата тя наблюдаваше как той минава по централната пътека. Качи се на сцената и даде знак на диригента, който го погледна с възмущение и учудване.

Музикантите, също изумени, спряха да свирят.

Сам грабна микрофона на диригента.

— Дами и господа — заяви кратко той. — Аз съм от полицията на Портланд. Получихме заплаха за бомба. Спокойно, но без всякакво забавяне, моля, напуснете сградата. Повтарям, запазете спокойствие, но напуснете незабавно сградата.

Почти в същия момент настъпи невъобразим хаос. Наложи се Нина да отскочи назад, за не я помете първата вълна зрители, които хукнаха по пътеката. В объркването си тя изпусна Сам от поглед, но все още чуваше гласа му по микрофона.

— Моля, запазете спокойствие. Няма непосредствена опасност. Напуснете сградата спокойно.

Той ще излезе последен, помисли си тя. И е най-вероятно да бъде засегнат, ако бомбата избухне.

Хаосът бе невъобразим, съставен от ужасени мъже и жени във вечерни тоалети. Първото нещастие стана толкова бързо, че Нина дори не забеляза. Сигурно някой бе настъпил някоя дълга рокля, или пък просто прекалено много хора се бяха опитали да минат заедно през вратата. Изведнъж тълпата се люшна и хората започнаха да падат един върху друг. Една жена изпищя. Онези, които бяха по-назад изпаднаха в паника.

И се втурнаха към външната врата.