Христо Ботев
Хайдути (Баща и син)

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна — запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти^[1] войводи —

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода —

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея^[2]

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри^[3],

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири — не бой се, —

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та ’ко^[4] ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища —

горите ще я поемат,

долища ще я повторят

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли —

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи —

ала съм му думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти —

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, —

пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари^[5]?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав —

по румелийски полета…

 

Един бе Чавдар войвода —

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина —

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!…

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя —

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка —

тез тежки думи отровни:

„Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин^[6]:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина^[7] дружина,

три кази^[8] да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя —

при тоз сюрмашки изедник! —

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!…

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко — казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто искам занаят.“

Зави се майка, замая —

камък й падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда^[9] клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

„Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?…“

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

„За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано^[10], още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; —

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита —

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него —

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище…

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш —

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш…“

 

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна^[11], жалостна,

дете си мило прегърна,

и … пак заръда, заплака!…