Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

9

Дръпнах вратичката, откъдето се изнасяха порциите, и наведох глава през отвора. За хиляден път ме удари в носа противната миризма на манджа, която се носеше в помещението. От друга страна, тук беше по-тихо, отколкото в залата, на всичкото отгоре беше петък вечер и всички се бяха развихрили. Наложи се дори да сложим още маси по ъглите. Погледнах Марио, надвесен над фурните, лицето му лъщеше от пот, а очите му бяха притворени.

— Още една с гъби и една обикновена — обявих аз.

Той никога не отговаряше, но човек можеше да е сигурен, че е запомнил поръчката, тези неща винаги се запечатваха в съзнанието му. Наведох се още по-ниско, за да взема една от миниатюрните бутилчици сан пелегрино, и я изпих на един дъх. От известно време направо го обожавах, само дето към края на работния ден се чувствах подут, унищожавах средно по трийсет-четирийсет на вечер. Еди си затваряше очите.

Той седеше на касата. Бети и аз обслужвахме клиентите в залата. Според мен нужни бяха поне четири души, за да се справят в най-натоварените часове, но бяхме само ние двамата и през цялото време препускахме, като крепяхме чиниите с пица високо над главите си. Към единайсет бях вече гроги. Но бутилките сан пелегрино бяха винаги подръка, а и бяхме сравнително добре платени, затова не протестирах.

Грабнах пиците, от които се вдигаше пара, и полетях към двете блондинки, които ги бяха поръчали. Не бяха лоши, но не ми беше до игри, не бях там, за да се забавлявам. Викаха ме отвсякъде. До неотдавна трябваше да напрягам слух, за да проникна в тишината на нощта, можех да излизам на верандата и да усещам пространството около мен. Това ми се струваше нещо съвсем естествено. А сега трябваше да бъда нащрек и да се провирам между масите сред шума от чинии и разговори на висок глас.

Бети понасяше напрежението далеч по-добре от мен, справяше се направо отлично. Понякога, като се разминавахме, тя ми намигаше и това ми вдъхваше сили, стараех се да не забелязвам слепените й от потта кичури — коса, не държах особено на тази гледка. От време на време й запалвах една цигара и я оставях да гори на пепелника пред гишето за чиниите, надявах се, че ще има време да смукне два-три пъти и че ще си мисли за мен. Разбирах, че невинаги става точно така.

Вече почти цяла седмица бачкахме така, но мисля, че никога преди това не е имало толкова хора. Вече не знаех кое първо да направя, чувствах се съвсем капнал, не усещах нищо, едва успявах да си държа очите отворени, когато трябваше да прибера бакшишите. Направо ми призляваше, като гледах хората, които чакаха прави на входа — това означаваше, че бачкането съвсем не беше към края си, а от миризмата на аншоа вече ми се повдигаше. Тъкмо потапях вафличките в една мелба с праскови, когато Бети се приближи до мен. Въпреки глъчката и целия този цирк около нас успя да ми каже две думи на ухото:

— По дяволите. Заеми се с номер пет или ще изхвърля лелката през прозореца!

— Какво е направила?…

— Мисля, че иска да ме накара да кипна.

Отидох да видя за какво става дума. Бяха двама на въпросната маса: възрастен тип с приведени рамене и жена на около четирийсет, но на ръба на пропастта. Явно преди малко бе излязла от фризьорския салон, типична мръсница със суха като вафла слива.

— А, ето ви и вас! — каза тя. — Ама каква идиотка е онази!… Поръчвам й пица с аншоа, а тя ми носи с шунка! Прибирайте веднага това пред мен!

— Не обичате ли шунка? — полюбопитствах аз.

Не отговори нищо, изгледа ме кръвнишки, докато си палеше цигара, след което изстреля дима през носа си. Грабнах пицата с усмивка на уста и се насочих към кухнята. По пътя се разминах с Бети, прииска ми се да я притисна нежно до себе си и да я накарам да забрави онази тъпанарка, но го отложих за по-късно.

— Е какво, стана ли ти ясно с кого си имаме работа? — попита.

— Напълно.

— А преди това трябваше да й сменям приборите заради някаква капчица вода върху вилицата!

— Държи се така, защото си най-красивата тук — казах.

Това я накара да се усмихне и аз я заобиколих, за да вляза в кухнята. Марио правеше гримаси с юмруци на кръста, пиците цвърчаха върху печката и в помещението се носеше облак мазна пара. И най-дребните предмети изглеждаха обвити в светло сияние.

— Дойде да се проветриш ли? — попита той.

— Малка корекция — казах.

Отидох в ъгъла при боклука — три огромни кофи с дръжки, направо отвратителни. Седнах отгоре, грабнах една вилица от купа мръсни прибори и изстъргах пицата до кокал, като изчистих шунката. После взех две-три парченца домат и се заех да реставрирам пицата. Не беше трудно с доматите, хората най-често оставят точно тях, но видях зор, докато открия четири рибки аншоа, да не говорим за лъщящата дантела от настъргано сирене, която трябваше да мина под чучура заради пепелта от цигари. Марио ме гледаше с ококорени очи, беше се заинатил да се справи с кичур коса, който непрекъснато падаше на челото му.

— Не мога да разбера какво вършиш… — подметна.

Лепнах всичките продукти едни върху други и му подадох тази прелест.

— Пусни я за пет минути във фурната — казах.

— О, по дяволите!… — изруга той, клатейки глава. Отвори вратата на фурната и за миг останахме така пред пламъците, като присвихме очи.

— Някои заслужават да плюскат такива работи — казах.

— Прав си. Да ти кажа, направо съм скапан тази вечер…

— Мисля, че ще трябва да издържим още поне час, старче.

Взех лицата и я занесох на лелката. Сложих я внимателно на масата. Човек би се обзаложил, че е нова-новеничка, хрупкава, ароматна и всичко останало. Лелката се направи, че не ме забелязва. Изчаках да видя как първата хапка минава между устните й и се почувствах отмъстен.

Издържахме още час на това адско темпо, наложи се дори Еди да ни се притече на помощ, после залата постепенно се опразни и можахме да отдъхнем. Запалихме ПЪРВАТА цигара за вечерта.

— Наистина си я бива! — каза Бети.

Беше се облегнала на стената и дълго задържаше дима в дробовете си. Седяхме в едно ъгълче, откъдето никой от залата не можеше да ни види. Изведнъж тя ми се видя стара и съсипана — понякога умората прави живота тъжен и мъчителен, неизбежно е. Отправих бледа усмивка към тавана. В известен смисъл това, че все още се държахме на крака, беше добро постижение. Всяко бачкане бе за мен повод да се уверя, че човек е надарен със свръхестествена издръжливост, на живота не му е никак лесно да го събори. Взех остатъка от цигарата, който Бети ми подаваше. Хубаво беше, направо божествено.

Оставаше само да сервираме няколко десерта, две-три джаджи от сорта „фламбирани банани“ или нещо такова. След което край за днес, щяхме да се настаним на задната седалка, а Еди щеше да седне на кормилото. Вече я виждах как сваля обувките си и отпуска глава на коленете ми, а аз притискам чело в стъклото, гледам празните улици, като се мъча да измисля първото изречение на моя роман.

Сред клиентите, които хич не бързаха да се ометат, беше и лелката с дъртия. Той почти не беше хапнал, но затова пък жената се беше наплюскала за двама, а и беше поркана, очите й блестяха. Беше вече на третото си кафе.

Това, което последва, е изцяло по моя вина. Работният ден бе практически приключен и аз се отпуснах, оставих Бети да се оправя в залата и да подсеща закъснелите с някое по-рязко движение на парцала. Ама и от мен по-голям глупак няма. Усетих как ледена струйка пот се стича по кръста ми само част от секундата, преди бурята да избухне. След което се чу страхотен шум от счупени чинии.

Когато се обърнах, Бети и онази лелка се бяха изправили една срещу друга, а масата бе преобърната. Бети беше бледа като мъртвец, а лелката бе пламнала като пърхащ на слънцето мак.

— Мамка ти! — изрева онази. — Искам веднага да видя шефа, чувате ли?!

Еди кацна при нас, като правеше разни гримаси и не знаеше къде да дене ръцете си. Никой не помръдваше в залата, малкото останали клиенти бяха доволни, че не са си похарчили парите напразно. Собственикът на едно заведение винаги е в много деликатно положение, когато някой от хората му се кара с клиентите. Еди се чувстваше в небрано лозе.

— Хайде, хайде, спокойно… Какво става? — изстена той.

Лелката се тресеше от гняв, яростта почти я задушаваше.

— Става това, че обслужването е ужасно през цялата вечер, и на всичкото отгоре тази повлекана отказва да ми донесе мантото! Питам се, къде сме попаднали?

Нейният човек гледаше тъжно настрани. Бети изглеждаше направо сащисана. Хвърлих парцала на земята и се приближих. Обърнах се към Еди:

— Всичко е наред. Ще пишеш всичко на моя сметка, а те да се омитат. После ще ти обясня…

— По дяволите! Това е върхът! — процеди жената. — Бих искала да зная кой командва в тая долна кръчма!

— Добре, добре, какъв цвят ви е мантото? — попитах.

— Я си налягайте парцалите! — посъветва ме тя.

— А вие по-леко…

— Достатъчно! Махайте се от главата ми!

След тези думи Бети нададе нещо като хъркащ злокобен вик, почти животински, направо да ти смрази кръвта. Едва успях да я видя как сграбчва вилицата от съседната маса, залата сякаш светна цялата и тя се метна към лелката със скоростта на светкавица.

Заби й свирепо вилицата в ръката. Онази изврещя. Бети изтръгна вилицата и я заби малко по-горе. Лелката политна назад, като се препъна в един стол, а ръката й беше цялата в кръв. Всички бяха като парализирани или пък всичко стана прекалено бързо. Жената почна неистово да крещи, когато видя как Бети връхлита отново с насочена напред вилица и се опитва се да се покатери на гърба й.

Стори ми се, че в този момент бе непоносимо горещо. Това напълно ме извади от вцепенението, в което се намирах. Успях да уловя Бети с две ръце, преди да е направила още някоя щуротия, дръпнах я назад с всички сили и се изтърколихме на земята под една маса. Мускулите й бяха страшно напрегнати, имах чувството, че съм политнал на пода, прегърнал бронзова статуя. Когато очите ни се срещнаха, видях, че тя не ме е познала, и в следващия миг усетих силно пробождане в гърба си. Ужасно ме заболя. Но успях да уловя ръката й и я извих, за да я накарам да пусне вилицата. Лъскава и окървавена, тя издрънча на плочките като паднала от небето.

Хората около нас веднага се размърдаха, виждах най-вече краката им, но мозъкът ми вече нищо не приемаше, усещах как Бети трепери до мен и това направо ме поболяваше.

— Бети — казах, — свърши се… Успокой се, свърши се…

Продължавах да притискам ръцете й към пода, а тя клатеше глава и стенеше. Нищо не разбирах, давах си само сметка, че не можех да я пусна, почувствах се нещастен.

Еди надзърна под масата, можах да видя и други мутри, които надничаха зад него. Успях да направя така, че никой да не я вижда, и погледнах отчаяно Еди.

— Еди, моля те… Изкарай ги оттук…!

— По дяволите, какво стана? — попита той.

— Трябва да остане на спокойствие… ЕДИ, РАЗКАРАЙ ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА!

Той се изправи и го чух как се разправя с клиентите и ги избутва навън, страшният Еди, чудесният Еди, разбирах добре, че задачата, която му бях поставил, не е лека. Когато им подхвърлиш някой кокал, хората озверяват като кучета. Бети клатеше глава като метроном, докато аз мънках най-невъзможните щуротии от рода на: как си, маце, добре ли ти е?

Чух вратата да хлопва, после Еди се върна да види има ли нещо ново. Приклекнала до масата, видът на Бети наистина бе окаян.

— Дявол да го вземе! Какво й стана? — попита той.

— Нищо й няма… ще се успокои. Ще остана при нея.

— Трябва да й наквасим лицето.

— Да… Да, ще го направя. Остави ме.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Не, няма нужда… Няма нужда.

— Добре. Тогава ще ви чакам в колата.

— Недей, излишно е. Не се безпокой, аз ще заключа. Връщай се у дома. По дяволите, Еди, остави ме сам с нея!

Той остана така още миг, после ме докосна по рамото и се изправи.

— Ще изляза през кухнята — каза. — Ще заключа след Марио.

Преди да тръгне, загаси светлините в залата, остави само една лампа зад барчето. Чух ги да приказват за секунда в кухнята, после вратата към двора хлопна. Тишина заля ресторанта като разтопена смола.

Тя вече не клатеше глава, но чувствах под себе си как тялото й се е вцепенило като камък, беше почти плашещо, имах чувството, че съм легнал на релсите на железопътна линия. Пуснах я внимателно и понеже тя не реагира, плъзнах се до нея, забелязах, че бяхме вир-вода от пот. Плочките на пода бяха ледени, мръсни, покрити с фасове, истинска мечта.

Докоснах рамото й, прекрасното й рамо, но не се получи очакваният ефект. Всъщност резултатът беше дори ужасяващ. Ръката ми бе задействала нещо в мозъка й. Все едно, че ме бяха намушкали с кама под масата.

Залепих се за гърба й и я погалих лекичко, но напразно. Лежеше свита на кравай, с разпилени по мръсния под коси, притиснала юмруци до устата си. Плачеше, стенеше. Коремът й се разтърсваше от конвулсии, сякаш вътре бе затворена животинка. Останахме още малко така под бледата светлина от улицата, която се отразяваше на пода, сякаш цялата мъка на света се бе струпала под тази маса. Бях съкрушен, беше ми писнало. Излишно бе да й говоря, бях опитал всичко, гласът ми не притежаваше някаква магическа сила. Тъжна констатация за един писател. Дори не знаех дали тя усеща, че съм до нея.

Когато се почувствах съвсем изцеден, станах и се залових да местя масата. Адски трудно ми беше да повдигна Бети, сякаш тежеше триста килограма, и залитнах; когато минавах край касата, предизвиках паника сред бутилките, но това ми беше последна грижа. Подпрях се на неръждаемия умивалник и пуснах студената вода.

Нека Бог ми прости, но навих косите й в ръката си, направо обожавах косите й, и когато почувствах, че я държа здраво, пъхнах главата й под чешмата.

Преброих бавно до десет, докато тя се дърпаше. Водата пръскаше навсякъде. Адски гадно ми беше това занимание, но не знаех друг начин, впрочем твърде малко неща знаех, въобще не разбирах от жени, нищичко не знаех, ама съвсем нищичко…

Оставих я да си поеме дъх, после я пуснах. Изкашля се силно, преди да се нахвърли върху мен.

— Мръсник такъв! — изкрещя. — Боклук!

Шамарът, който ми удари, беше направо зашеметяващ. Избегнах втори подобен, както и ритника в краката. Тя отметна косите си назад и ме погледна, преди да се строполи до бара и да заридае неудържимо. Този път не се разтревожих, видях, че нервите й бяха почнали да се отпускат. Сега трябваше само малко да изчакам. Възползвах се от паузата, за да пъхна една чаша под обърнатите наопаки бутилки с дозатор, натиснах джаджата два-три пъти и хоп-хоп-хоп, готово… Изгълтах питието, отметнал глава назад, и постепенно се облегнах на стената със затворени очи. Беше ми писнало да я слушам как плаче, исках да се съвзема малко.

Отдъхнах си за секунда, но се облегнах, без да искам, на раната, и подскочих. Върнах се при бутилката с уиски, стиснал зъби. След като напълних догоре две чаши, пъхнах се до нея. Пресегнах се над рамото й и погледнах искрящата на светлината чаша, преди да я сваля.

Сега тя сумтеше, явно беше по-добре. Седеше със свити към гърдите крака, с опряно в коленете чело, а косите й закриваха лицето. Разтворих ги с пръст, за да й предложа едната чаша. Поклати глава. Останах с осиротялото уиски в ръка и си протегнах напред краката, за да се почувствам по-удобно. Бях преминал стадия на умората и имах чувството, че се нося неусетно по течението, предпочитах го пред положението, в което се намирах преди час, бях направо изстискан, но поне краят му се виждаше. Целунах я леко по шията. Само допреди малко бе ледена, сега животът отново се бе върнал в тялото й. Изгълтах питието си, за да отпразнувам събитието, от това по-лесно нямаше.

— Общо взето, хората се свличат от другата страна на бара — казах. — Доволен съм, че се отличих с нещо.

Онази нощ правих любов с Бети с непозната дотогава ярост. Като по чудо попаднахме на едно такси, като излизахме от ресторанта, и през целия път я притисках до себе си, адски силно я стисках. Заобиколихме, за да не се натъкнем на Лиза и Еди, но къщата бе тъмна и смълчана, можахме да се насочим направо към леглото. Успяхме да разменим само две-три думи, а после си наваксахме другояче — няколко пъти го блъсках неистово в дъното на влагалището й.

Само че веднага след това тя заспа и аз останах сам в мрака, с широко отворени очи. Въобще не ми се спеше, бях напълно скапан, но не можех да затворя очи. Дълго мислих за случилото се. Стигнах до заключението, че онази лелка си получи заслуженото, а станалото е без значение. Бети просто беше момиче, което не трябва да изнервяш. А и петък вечер винаги е така, направо ад. Станах да се изпикая и изведнъж се разповръщах. Дявол да го вземе, казах си, ето защо не мога да заспя. Изплакнах си устата и се върнах в леглото. Само след минута вече се унесох в безметежен сън. Намирах се в джунглата. Изгубен дълбоко нейде в джунглата. И валеше дъжд, какъвто никога преди не бях виждал.