Филип Джиан
37°2 сутринта (23)

23

Беше малка новопостроена сграда, разположена почти в края на града на едно пусто място, и виждах как някакви мъже се мяркат зад прозорците на канцеларията на първия етаж, точно над гаража. Беше началото на лятото, сигурно имаше трийсет градуса. Към два часа прекосих улицата и застанах до вратата на гаража, направих се, че си връзвам връзките на обувките.

Не бе изминала и една минута, когато видях крачол на панталон да спира пред мен. Бавно вдигнах глава. Въпреки че съм мъж, не можех да понасям този тип мъже, леко сангвиничните глупаци с отпуснато шкембе и похотлив поглед, каквито се срещат на всяка крачка.

— Какво, ядове ли ви създават тези непослушни връзки? — прошепна той.

Изправих се рязко, извадих ножа от джоба си и незабелязано го отворих под носа му.

— Изчезвай оттук, боклук такъв! — изръмжах аз.

Тоя скапаняк побледня, отскочи назад и се изблещи. Устните му бяха сбабичени като гнило цвете. Когато понечих да тръгна към него, побърза да си обере крушите и го удари на бяг. Като стигна ъгъла на улицата, спря за миг, колкото да ме наругае, после изчезна.

Наведох се отново над връзките си. Минаваше два часът, но бях забелязал, че не са чак толкова точни. Оставаше ми единствено да се въоръжа с търпение и да се моля да не ми се изпречи още някой задръстен. Въпреки това се чувствах спокоен, прекалено нереално беше, за да повярвам напълно. Когато видях блиндираната преграда да се вдига, долепих се до стената. Чух как камионетката потегля отвътре.

Притиснах чантата към гърдите си и спрях да дишам. Слънцето започна да трепти, наоколо не се виждаше жива душа, прехапах устни. В устата си почувствах гаден вкус на химикал.

Камионетката бавно изпълзя. Единствената опасност беше да не би онзи тип да ме забележи в огледалото за обратно виждане. Бях си го помислил, но смеех да се надявам, че излизайки от гаража на улицата, той ще гледа ПРЕД себе си. Разчитах на това и веднага след като колата се появи, се хвърлих вътре в гаража. Отдръпнах се в един тъмен ъгъл, докато преградата се спускаше. Преглътнах слюнката си — все едно, че беше фъстъчено масло.

Останах така пет минути, без да помръдвам, но нищо особено не се случи. Въздъхнах с облекчение. Стиснах циците, които се бяха смъкнали надолу, и ги наместих. Сигурно гръдната ми обиколка беше над сто и десет сантиметра с онези малки неща, които стърчаха под тениската ми, и всичко останало. Беше ми горещо под цялата тая маскировка. За да не привличам прекалено вниманието по улиците, бях си сложил якето, само дето не успявах да го закопчая. Бели ръкавици скриваха косъмчетата на ръцете ми, а колкото до тези на краката, нямаше страшно, бях с панталон. Бях избрал руса къса перука, прекалено модерна за вкуса ми, но какво да се прави, трябваше да избирам между нея и един четирийсетсантиметров кок, нова стока щяха да получават след една седмица. Махнах си черните очила и извадих огледалце от чантата, за да видя дали гримът не се е размазал.

Не, в това отношение всичко беше наред, бях се справил чудесно. Избръснал се бях три пъти едно след друго, после малко крем и дебел слой фон дьо тен, накрая едно доста ярко червило на устните. Намирах, че общо взето, хващам око, тяло като жарава и ледена физиономия, точно като онзи тип момичета, които биха ме изнервили. Наместих отново очилата на края на носа, не биваше да забравям, че очите ми не бяха гримирани. Изчаках още малко, после, когато се почувствах наистина спокоен, реших да действам.

Отстрани имаше отворена врата с един квадрат светлина вътре, която водеше към някакво коридорче. Вляво от мен, на изхода, забелязах невъобразима комбинация от решетки и ключалки, а вдясно имаше стълби, които водеха към канцелариите. Силно бях впечатлен от тази изненадваща простота, изтълкувах я като знак на съдбата. Извадих баракудата от чантата. Беше фалшива, абсолютно точно копие, дори и мен ме хващаше шубе. Изкачих бавно стъпалата като изгладняла пантера.

Като стигнах първия етаж, забелязах моя човек. Седеше зад бюрото с гръб към мен, младок на около двайсет и пет години с пъпчив врат, който правеше първите си крачки в живота. В момента поглъщаше жадно едно от онези списания, в които можете да научите подробности за сексуалния живот на любимите ви актьори. Пъхнах дулото на баракудата поне сантиметър навътре в дясното му ухо. Лявото се разпльоска на бюрото. Той извика нещо, като ме погледна ужасено. Напъхах дулото още по-навътре в ухото, допирайки пръст до устата си. Разбра веднага, не беше толкова загубен, колкото изглеждаше. Без да махам дулото от ухото му, извих ръцете му зад гърба и измъкнах от чантата руло скоч. Беше от най-здравия, широк пет сантиметра, извънредно як, може да полудее човек, ако получи облепен с него пакет. Отлепих със зъби едно ъгълче и навих пет метра около китките му. Отне ми малко време, но целият следобед беше пред нас. После издърпах оръжието му и го залепих за стола.

— Искам само да знаете, че няма да окажа никаква съпротива! — заяви той. — Хич не държа да пострадам. Не бъдете така нервна…

Наведох се, за да му вържа краката. Не пропуснах да забележа, че се беше вторачил в бюста ми. Изправих се. Все едно, че ме беше опипал, едва се въздържах да не му лепна един шамар. После си казах: абе, я не се занасяй, и го зашлевих. Той извика. Сложих отново пръст пред устата си.

Сега вече трябваше да изчакам. Да поразмисля малко и да чакам. Хвърлих един поглед към системата за задвижване на вратите. Всичко беше обяснено идеално. Седнах, кръстосвайки крака на края на бюрото, и изпуших една цигара. Девственият загубеняк ме изпиваше с кадифения си поглед.

— О, не можете да си представите колко ви се възхищавам — изломоти той. — Човек трябва да е страшно печен, за да направи подобно нещо…

Лъжеше се. Смелостта нямаше нищо общо с цялата работа. Виждах как Бети затъва все повече и повече с всеки изминал ден и в сравнение с това да взривиш половината земно кълбо или да обереш банка ми изглеждаше същинска дреболия. Всъщност не беше точно банка, а фирма, която се занимаваше с охраната и пренасянето на пари и всеки ден минаваше да прибере оборота от касите на големите магазини и на един участък от магистралата. Цял един ден ги следих и много скоро забелязах, че би било направо смешно човек да се опита да ги нападне, докато прехвърляха парите в колите. Бяха толкова нервни, че и едно невинно кихане би могло да ви превърне в решето. Именно затова в крайна сметка реших да ги издебна у тях, като си осигуря така по-непринудена обстановка.

— Ако искате кафе, имам един термос в долното чекмедже — предложи моят обожател.

Буквално ме изпиваше с поглед. Направих се, че не го забелязвам, и си сипах едно кафе.

— Как се казвате? — продължи той. — Бих искал поне да запомня малкото ви име, кълна се, че никога няма да го повторя на глас…

Дразнеше ме, но въпреки всичко поведението му беше приемливо. После можеше колкото си иска да разправя какво страхотно парче съм била, даже разчитах на това, за да прикрия следите си. За да вляза напълно в ролята си, поопипах леко гърдите си и изчаках да видя как ще си промени цвета.

— Дявол да го вземе, не може ли да отворим малко прозорците? — попита той.

От време на време ставах, за да хвърля един поглед навън. Улицата беше съвсем спокойна, въобще не си представях, че нещата ще се развият така добре, чувах как птиците пеят по дърветата. Телефонът нито веднъж още не бе звънял, същото се отнасяше и за входната врата долу. Прозях се един-два пъти. Топло беше. След като ме видя да си облизвам устата, онзи вече не можеше да се спре.

— Отвържете ме — все повтаряше. — Бих могъл да ви бъда полезен, мога например да ги държа на мушка тези мръсници. Така или иначе, тази професия ме отвращава, ще замина с вас, бихме могли да плячкосаме цялата страна… Защо не ми казвате нито дума, госпожо, защо ми нямате доверие?

Прекарах ръка по косите му, за да го довърша. Бяха мазни, добре, че бях с ръкавици. Той протегна врат към мен и леко изстена.

— О, моля ви — проплака, — внимавайте с най-едрия от тримата, пазете се от нето, ще стреля във вас, без да се замисли, правил го е вече няколко пъти, ранявал е минувачи. Ах, този мръсник Анри, оставете ме да се заема с него, госпожо, няма да му позволя да отскубне и косъм от главата ви!

Освен че ставаше отегчително, чувствах се много спокоен. Впрочем от известно време нещата вече не ме засягаха.

Като изключим Бети, не ми пукаше за никого на този свят. Бях почти доволен, че имах да върша нещо конкретно, така душата ми поне малко си отдъхваше. Пък и ако нещата вземеха лош обрат, може би нямаше да ми лепнат кой знае каква присъда за обир, извършен под въздействието на чисто емоционални подбуди. За да съм спокоен, седнах зад него и взех да си играя с оръжието му. Виж, то беше истинско, не бих могъл да кажа защо, но си личеше само от едно докосване. Представих си как си изстрелвам един куршум в устата и тази мисъл ме накара да се усмихна, наистина не бях в състояние да го направя. Както и не бях в състояние да обясня защо животът си струваше да бъде изживян; да речем, че го чувствах само като се докоснех до него. Младокът извиваше глава на една страна, после на другата, за да се опита да ме види.

— Защо стоите зад меч — жалваше се той, — какво толкова съм ви направил? Оставете ме поне да ви гледам!

Тоалетите се намираха долу до стълбите. Слязох да се облекча и по този повод повдигнах перуката и малко си разхладих главата, като си веех с нея. Не бях изготвил подробен план, не се разкарвах с хронометър в джоба или с някоя бомбичка парализиращ газ. Разчитах на интуицията си, както се казва. Истината е, че си имах предостатъчно грижи, та затова и не бях съобразил всичко до най-малките подробности. Разбирам човек да се подготви безупречно за нападението на някоя банка, когато парите са в основата на всичките му проблеми, но такъв ли беше моят случай, би ли могла планина от мангизи да промени и най-дребното нещо за мен? С една дума, на такъв хал бях в момента, че ми идеше да опитам каквото и да било. Дори и да беше нещо напълно безполезно. Бях с нея, за да направя всичко, което беше по силите ми, струва ми се.

Когато се качих отново горе, онзи почти се просълзи от радост.

— О, Господи! Страхувах се, че сте си тръгнали! Направо се поболях.

Целунах лекичко крайчеца на ръкавицата си и духнах към него. Той въздъхна и замижа. Погледнах към закачения на стената часовник. Хванах моя Ромео за облегалката на стола, наклоних го силно назад на два крака и го довлякох до ъгъла на стаята, така че вратата да го закрива. Междувременно той се опита да ми целуне ръката, но аз бях по-бърз от него. Сипах си едно кафе и без да се приближавам до прозорците, се заех да наблюдавам улицата.

Вече почти четирийсет години бяха минали, откакто онзи бе хванал пътя, и оттогава нещата доста се бяха променили. Вече нямаше нищо примамливо в това добро старо шосе. Светът днес ми изглеждаше такъв, че предпочитах само да се докосна до него, отколкото да се хвърля с главата напред. А и освен това на трийсет и пет години на човек вече му писва да го будалкат, но за да се оправи, му трябва един минимум от мангизи. Да се докосваш безболезнено до света е нещо, което предполага главозамайващи харчове, далечните земи си имат съответното златно покритие. С една дума, много ми се искаше да мога да й предложа да заминем, ако това щеше да ни даде поне малко отсрочка. В известен смисъл в момента стягах куфарите.

Гласът на онзи щурчо ме накара да подскоча.

— Сетих се — каза. — Защо не ме вземете за заложник? Не мога ли да ви послужа за щит?

Това ме подсети, че бях забравил нещо. Приближих се до него и му затворих плювалника, като намотах три пъти скоча около главата му. Без да предупреди, той се наведе напред и потърка челото си в бюста ми. Подскочих силно назад.

— О, Господи! — каза той с поглед.

След пет минути другите трима пристигнаха. Бях проследил пикапа с поглед, докато се спускаше по улицата. Когато спря пред вратата на гаража, натиснах бутона, на който пишеше ОТВ. ГАР. После броих до десет и натиснах ЗАТВ. ГАР. Съзнавах, че току-що бях хвърлил заровете за втори път, но не се разтревожих особено.

Застанах зад вратата и този път държах в ръце не баракудата, а истинския. Чух как вратите на колата се хлопват и мъжете разговарят долу. Гласовете им долитаха до мен съвсем отчетливо.

— Слушай ме хубаво, драги — казваше единият, — когато жена ти ти излезе с номера, че я боли главата точно вечерта, когато ти се иска да я връткаш, можеш спокойно да й кажеш, че няма да й закачаш главата!

— Мама му стара, голяма скица си, толкова ли е просто според теб? Абе какво ще ти разправям, нали я знаеш Мария…

— Хайде, хайде… Не е по-различна от другите твоята Мария. Всичките все ги боли глава… Но като извадиш мангизите на масата в края на месеца, забелязал ли си, че никога не искат аспирин?

Чух ги как се заизкачваха по стълбите.

— Да де, но все пак малко преувеличаваш, Анри…

— Прави каквото искаш. Ако толкова ти се иска цял живот да си блъскаш главата за глупости, твоя воля, те само това и чакат.

Влязоха един след друг в индийска нишка. Носеха малки ютени чувалчета. Веднага забелязах най-едрия, така наречения Анри, беше обул сандали на бос крак. Другите двама се бяха спасили от пенсионирането, питах се как. Преди да имат време да гъкнат, бутнах силно вратата с крак. Обърнаха се към мен. За хилядна от секундата погледите ни с Анри се срещнаха. Не му оставих никакво време да реагира, погледнах в краката му и му изпратих един куршум в големия пръст. Той се свлече на земята, като ревеше от болка. Другите двама пуснаха чувалчетата, за да могат да вдигнат ръце. Почувствах, че вече владея положението.

Докато Анри се гърчеше на земята, хвърлих им ролката със скоча и им направих знак да завържат приятеля си. Не чакаха да ги моля. Въпреки че той се съпротивляваше, опаковаха го за три секунди, като му повтаряха непрекъснато да не се прави на глупак. После, за да печеля време, им дадох да разберат, че трябва сами да си завържат краката. Тези двамата щяха да бъдат истински хали, ако работеха в склад, достатъчно беше човек да допре някоя играчка между очите им. Погледнах по-кльощавия от двамата и му направих знак с върха на бялата си ръкавица, това означаваше: завържи ръцете на приятелчето си, дърт пръч такъв. Когато свърши, посочих го с пръст. Той тъжно се усмихна.

— Слушайте, госпожице, няма да мога да се справя сам…

Пъхнах му дулото в ноздрата.

— Не, не — изписка той, — не, не, не, почакайте, ще се опитам!

Справи се някак, помогна си с челото, със зъби, с колене, но все пак успя. След като вече и тримата бяха завързани, взех им оръжието. Като се изправях, погледнах моя обожател, прикован към облегалката на стола. Имаше сенки под очите от щастие.

Анри пъшкаше, ръмжеше и псуваше, а тънка струйка лига се точеше по линолеума. Понеже исках да съм съвсем спокоен, грабнах скоча и коленичих до него. Кракът му продължаваше да кърви. От сандала му не беше останало почти нищо. Поздравих се за това, че бях взел достатъчно скоч, имаше още поне десет метра. Идеален е за човек като мен, който не иска да мъкне въжета, а и не умее да прави свестни възли. Когато вдигна очи към мен, беше съвсем почервенял.

— Гадна мръсница! — каза. — Първата ми работа, като те срещна някой ден, ще бъде да те накарам да ми смучеш онази работа!

Избих му предните зъби с дулото на пистолета. Бях една доста докачлива мръсница. Но го направих и заради всичките момичета, които ги цепи глава, Мариите и всички останали мои посестрими в неволята, всички, които ги насилваха, на които им досаждаха в метрото, всички, които бяха попадали на такива като Анри. Кълна се, че ако имах подръка дамски тампони, щях да го накарам да изгълта цяла опаковка. Когато видя такива типове, ми се приисква да дам благословията си на всичките жени по света, просто не знам какво ме спира да го направя. Той изплю кръв. От ярост в очите му се бяха спукали кръвоносни съдчета. Трябваше да извадя оръжието от устата му, за да му я залепя със скоч. Имаше време колкото да каже още нещо.

— Току-що си подписа смъртната присъда! — изръмжа.

За да си осигуря малко мълчание, не ми се свидеше материалът, лепнах му освен това една-две навивки на очите. В главата вече приличаше на Невидимия, само че по-смачкан, по-лъскав. Другите двама кротуваха, затова се задоволих само с по едно символично парченце на скапаните им уста. Изправих се, като си казвах, че най-тежката работа вече е свършена. Не можах да се сдържа да не се усмихна при тази мисъл, но не исках да си развалям настроението, държах се така, сякаш не знаех, че най-трудното винаги ПРЕДСТОИ.

Въпреки че се чувствах невъзмутимо спокоен, нямах намерение да се помайвам. Взех чувалчетата, избих пломбите и изръсих съдържанието им върху едното бюро: общо шест натъпкани с банкноти чувалчета, а на дъното на всяко — фишеци с монети. Прехвърлих банкнотите в чантата, като оставих монетите, за да не стане прекалено тежко. Готвех се да потеглям, когато онзи младок взе да гъгне, за да привлече вниманието ми. С брадичката сочеше сейфа, вграден в стената. Много любезно беше това момче, имаше някаква последователност в мислите му, но вече бях събрал доста внушителен пакет банкноти, нямах намерение чак да ставам рентиер. Дадох му знак, че това ми е достатъчно. Чувствах, че всеки момент ще се разплаче. Използвах това, че другите не можеха да ме видят, за да взема една химикалка от бюрото, и тръгнах към него, минах зад гърба му. Разтворих му ръката и написах ЖОЗЕФИН на дланта. Той сви отново пръстите си адски внимателно, сякаш бе уловил пеперуда с пречупено краче. Точно преди да скоча от прозореца към задния двор, видях как една голяма блестяща сълза се търкулна по бузата му.

Градината бе запусната. Изтичах през високите треви и прехвърлих с един скок оградата в дъното. Гърлото ми беше пресъхнало, сигурно защото бях успял да издържа цял следобед, без да обеля нито дума. Завих надясно, като си държах циците, минах покрай две-три градини на бегом, без да видя жива душа, после пресякох някакво незастроено място, оградено от едната страна от железопътна линия. Изкачих се по склона, без да намалявам темпото, прекосих линията и се спуснах от другата страна. Дробовете ми горяха, за щастие паркингът на супермаркета беше на две крачки. Това е най-доброто, което можех да измисля, за да не забележат колата ми, моята ЛИМОНЕНОЖЪЛТА таратайка с размери на лимузина.

Никой не ми обърна внимание, когато се вмъкнах вътре. Никой не обръща внимание на каквото и да било на паркинга на един супермаркет, на такива места хората леко откачат. Отвсякъде по мен се стичаше пот. Оставих чантата до себе си и докато си поемах дъх, огледах внимателно какво става наоколо. Недалеч от мен някаква дебела жена се опитваше да вкара дъска за гладене в своя фиат 500. Погледнахме се за няколко секунди. Изчаках колкото беше нужно, после тя потегли, като остави вратата отворена. Сега вече бях спокоен. Отворих жабката, взех хартиените тоалетни кърпички и така нареченото противоалергично тоалетно мляко. Другото не беше за препоръчване.

Разгънах една кърпичка на коленете си, без да изпускам от поглед паркинга, и сипах отгоре тоалетно мляко. Тъй като не виждах никой да се задава, поех дълбоко въздух и си лепнах на лицето това нещо. За пръв път от началото на следобеда се почувствах леко трескав. Хвърлях една след друга изцапаните, смачкани на топка, кърпички. Пластмасовият флакон издаваше неприлични звуци и изстрелваше гъсти струи бяло мляко — триех така, сякаш исках да си сваля кожата. После свалих очилата, перуката и белите ръкавици, махнах фалшивите цици и напъхах всичко в чантата. Бях останал вече почти без въздух, когато обърнах огледалото към мен — имах само тънък слой фон дьо тен на челото и го изтрих на бърза ръка. Всичко, което бе останало от Жозефин, вече се бе вселило в ъгълчето на една хартиена тоалетна кърпичка. Смачках я на топче и я изстрелях с един пръст под колелата в момента, когато потеглях.

Върнах се вкъщи, като карах бавно. Пристигнах точно навреме, за да изгася газта под една тенджера и да погледна черните нещица, които се гърчеха и цвърчаха на дъното. Отворих прозорците и се качих на тавана. Тя пушеше цигара и разиграваше партия микадо на дюшека. Златиста светлина падаше от покрива и малките прашинки трептяха във въздуха. Приближих се и хвърлих чантата на леглото. Тя подскочи.

— О, по дяволите, заради тебе ръката ми трепна — измърмори.

Излегнах се до нея.

— Дявол да го вземе, адски съм скапан.

Погладих косите й с ръка. Тя се усмихна.

— Е, как мина с клиента? — попита. — Не си ли гладен, сложих долу равполите да се стоплят.

— Не, няма нужда, благодаря, не се безпокой за мен…

Довърших една изветряла бира. После отворих чантата.

— Погледни какво намерих, докато се разхождах — казах.

Тя се изправи на лакътя си.

— По дяволите, какви са тия пари… ооо, цял пакет са!

— Ами да, доста са…

— Но какво ще ги правим?…

— Ами… на теб оставям да решиш.

Тя извика леко от изненада, като докосна фалшивите гърди. В бързината бе извадила цялата ми маскировка от чантата. Изглежда, че тя я интересуваше много повече от колекцията банкноти, очите й блестяха като на Бъдни вечер.

— Оооооо! Но какво е това?!

Реших да се въздържа от всякакви обяснения. Вдигнах рамене.

— Нищо не знам — казах.

Тя вдигна сутиена, като го държеше за едната презрамка. Циците започнаха леко да се въртят в безкрайно нежната светлина, която ни обгръщаше отвсякъде. Тази гледка направо я хипнотизираше.

— Света Богородице, искам непременно да сложиш това! Направо е невероятно.

Не, нямах никакво желание да се правя отново на идиот. На шега, на майтап, но цялата тази история ме беше скапала.

— Шегуваш се — казах.

— О, по дяволите, побързай… — измърмори недоволно тя.

Повдигнах тениската си и ги наместих. Бети застана на четири крака, за да ме аплодира. Заемах различни пози, като мигах превзето. Както можеше да се очаква, много скоро бях отново с перука на главата и с бели ръкавици, въпреки че нямах абсолютно никакво желание повторно да се маскирам. Но истинско чудо беше човек да я види да се забавлява толкова искрено.

— Хей, знаеш ли какво ти липсва? — каза тя.

— Ами да, поръчах си една съвсем гладка слива без нито едно косъмче.

— Липсва ти малко грим.

— О, не!… — проплаках аз.

Тя скочи на крака. Беше превъзбудена.

— Не мърдай. Ще отида за несесера!

— Е, добре… — въздъхнах аз. — Но да не вземеш да си разбиеш главата по стълбите, птиченце мое…

 

 

Към един през нощта, когато я видях, че заспива в ръцете ми, й прошепнах още нещо на ухото:

— Всъщност, като си помисля, човек никога не знае… ако случайно дойде тези дни някой и те попита какво съм правил днес, помни, че сме прекарали деня заедно…

— Да… даже чука една красива блондинка.

— Не, това не е нужно да го разправяш. Особено него.

Изчаках я да заспи съвсем, преди да стана. Отидох да взема един душ и да си сваля грима, а също и да хапна в кухнята. Каквото и да се случи, казвах си аз, денят не бе минал напразно. Все пак бях намерил начин да й покажа всичко, което носех в чантата, бях я направил поне малко щастлива и я бях накарал да се посмее. Само че парите нямаха нищо общо, тя всъщност не им беше обърнала внимание, но желанието ми не беше ли все пак изпълнено? Разбира се, усилията ми бяха стократно възнаградени, и то на не особено висока цена, направо щях да се разплача от радост в тази кухня, не чак потоци от сълзи, само две-три скромни водни кончета, които можех да скрия под ходилото си.

Трябва да кажа, че два дни преди това я бях намерил просната в един ъгъл на стаята, гола и вцепенена като дърво, и не й беше за първи път, а освен това продължаваше да чува онези прословути гласове, а в къщата всичко все така изкипяваше и загаряше. Много добре си представях как щеше да завърши всичко това, можех да мина и без предварителна скица.

Успях да докопам един резен шунка. Навих го като палачинка и го захапах. Нямаше никакъв вкус. Все още бях жив. Усещането беше прекрасно.