Филип Джиан
37°2 сутринта (20)

20

От няколко дни ченгетата бяха нещо неспокойни. От сутрин до вечер патрулираха из околностите и таратайките им кръстосваха пътищата под палещите лъчи на слънцето. Винаги настава голяма бъркотия, когато оберат основната банка в някое малко градче. Човек би трябвало да прокопае тунел под земята, ако иска да избегне полицейска проверка в радиус от десет километра. Имах уговорена среща с някаква лелка, която не беше сигурна дали един полуроял ще може да мине през прозореца, и спокойно си карах по шосето, когато една полицейска кола ме изпревари и ченгето ми направи знак да спра. Беше онзи младок с яките бедра. Нямах много време, но послушно спрях в аварийното платно. Няколко стръкчета жълтуга бяха разцъфнали по моравата. Той беше навън пред мен. Не можах да разбера по погледа му дали ме беше познал.

— Здравейте, все така сме в страшна форма, нали? — пошегувах се аз.

— Искам да видя документите за колата.

— Не ме ли познахте?

Той продължаваше да стои с протегната ръка, като гледаше уморено наоколо. Извадих документите.

— Според мен не са тукашни крадците — добавих. — Вземете мен например, тръгнал съм по работа.

Имах чувството, че ужасно му досаждам. Барабанеше с пръсти по капака на колата, някакво изпълнение в стил „бибоп“. Кобурът му блестеше на светлината като черна пантера.

— Бих искал да погледна багажника — каза.

Знаех, че той знае, че нямах нищо общо с тая скапана банка. И той знаеше, че аз знам. Явно не му се харесвах нещо, ясно беше като бял ден, но и най-малка представа нямах каква е причината. Дръпнах ключовете от таблото и ги разклатих лекичко под носа си. Той направо ги изтръгна от ръцете ми. Започна да бърника ключалката, после разтърси дръжката на всички страни. Излязох от колата, като треснах вратата.

— По-леко — казах. — Почакайте, дайте на мен. Може да ви се струва идиотско, но не държа да я строша. Това ми е оръдието на труда.

Отворих багажника и се отдръпнах, за да може да погледне вътре. На дъното се мотаеше само една стара кибритена кутийка. Изчаках колкото трябваше, преди да затворя.

— Използвам случая да проветря — вметнах.

Качих се в колата. Щях да запаля мотора, но той се наведе, като хвана вратата.

— Изчакайте за момент! Какво ще кажете за това?

Подадох глава навън. Той галеше гумата.

— Гладка е като бананова гора! Не бих я взел даже и за да посадя цветя в средата…

Веднага омекнах, почувствах опасността.

— Да, зная — съгласих се. — Видях я, като излизах сутринта, но смятам скоро да я сменя.

Той се изправи, без да ме изпуска от поглед. Опитвах се да му предам любезно послание.

— Не мога да ви оставя да тръгнете така — каза. — Истинска обществена опасност сте в момента.

— Ама аз не отивам далече. Ще карам съвсем бавно. Като се върна, веднага ще сменя гумата, можете да бъдете спокоен… просто не знам как стана така.

Той се отдръпна от колата, като си придаде уморен вид.

— Добре… ще си затворя очите. Но междувременно ще сложите резервната гума на нейно място.

Почувствах как космите на краката и на ръцете ми настръхват. Не можех в никакъв случай да покажа резервната си гума на един полицай. Сигурно беше на сто и петдесет хиляди километра. Тази, която искаше да сменя, изглеждаше чисто нова в сравнение с нея. Направо прегракнах от шубе. Поднесох към него пакета с цигари.

— Пушите ли?… Ама я кажете, сигурно страхотно много бачкане ви се отвори с тая история в банката… Не искам да съм на мястото на тези мръсници…

— Да, да, само че побързайте, извадете най-сетне тая гума, не сте ми само вие на главата.

Така и така всичко отиваше по дяволите, запалих си една цигара, като гледах пътя, който се виеше пред стъклото. Онзи присви очи.

— Може би искате да ви помогна, а? — попита.

— Не — въздъхнах, — няма смисъл. Само ще си изгубим времето за нищо. Не е първа младост. И нея ще я сменям…

Той сграбчи вратата. Някакъв немирен кичур се плъзна по челото му, но той не реагира.

— Според правилника би трябвало да спра от движение превозното ви средство — каза. — Бих могъл даже да ви накарам да продължите пеш. И така, ще обърнем и ще спрете пред някой сервиз, за да ви сменят гумата. Аз ще карам зад вас.

Това означаваше да закъснея най-малко с един час за срещата, а пиана от този вид не се продават всеки ден. За малко щях да му кажа, че за да си получи фиша за заплатата в края на месеца, не е необходимо да пречи на хората да си вършат работата. Но слънцето сякаш го беше облъчило.

— Вижте какво — казах, — имам среща на две крачки оттук. Не съм тръгнал на разходка, ще продавам едно пиано, а знаете, че днес никой не може да си позволи лукса да пропусне и най-малката сделка. В момента всички сме в несигурно положение… Давам ви честна дума, че като се върна, веднага ще сменя гумите. Заклевам се.

— Не. Веднага! — изскърца той.

Сграбчих кормилото и с усилие на волята си наложих да не го стопя в юмруците си, а в това време ръцете ми се бяха вдървили като цепеници.

— Добре — казах, — понеже явно държите на всяка цена да ме глобите, хайде, побързайте. Така поне ще знам за какво съм работил днес. Май че нямам избор…

— Не съм споменавал за никаква глоба. Казах само, че трябва да смените тази гума ВЕДНАГА!

— Да, много добре разбрах. Но ако заради това ми се провали продажбата, предпочитам да платя глобата.

Той помълча десетина секунди, като ме гледаше втренчено, после направи крачка назад и бавно измъкна патлака. Наоколо не се виждаше жива душа в радиус от няколко километра.

— Или ще направите каквото ви казвам, или като начало ще изпратя един куршум в шибаната ви гума!

Нито за миг не се усъмних, че е напълно в стила му да направи подобна щуротия, и затова след минута двете коли се носеха към града. Можех вече смело да сложа кръст на тази сутрин.

На входа имаше цял куп потрошени таратайки. Дадох мигач и влязох в двора. Едно почерняло от смазка псе лаеше, опъвайки веригата, за която бе вързана. Някакъв мъж сортираше болтове под навеса и ни гледаше как приближаваме. Беше един от тези хубави пролетни дни, почти топъл, без никакъв полъх. Наоколо се трупаха каросерии от катастрофирали коли. Слязох. Младото ченге също слезе. Монтьорът срита кучето, докато си бършеше ръцете. Усмихна се на ченгето.

— О, Ришар! Какво те води насам?

— По работа, приятелче, вечната работа…

— Аз идвам заради гумите — казах.

Онзи се почеса по главата, после заяви, че наистина имал три-четири мерцедеса в общия куп, но че проблемът бил да ги открие.

— Не се безпокойте, и без това нямам друга работа — изхилих се злобно аз.

Отидоха да му обърнат по една бира на сянка под навеса, докато аз се мотаех между колите. Вече закъснявах почти с половин час. Останките от каросерии бяха топли от слънцето. Властта беше в ръцете на врага. Трябваше да се изкача два-три пъти върху покривите на таратайките, докато успея най-сетне да открия един мерцедес.

Предната лява гума беше добра, само дето бях забравил да взема крика. Трябваше да се върна. Въздухът миришеше на отработено масло. Взех инструментите от колата. Другите двама седяха на някакви сандъци и разговаряха. Свалих си пуловера. Махнах им с ръка, като минавах край тях.

Оказа се, че върху мерцедеса, който ме интересуваше, има каросерия от камионетка. Без да искам да описвам случката в прекалено мрачни краски, мога да кажа, че добре се позабавлявах с крика, и когато най-сетне успях да изтръгна тази дяволска гума, целият бях в пот, а тениската ми напълно си беше променила цвета. Слънчевите лъчи падаха почти отвесно. Сега трябваше същата операция да се повтори малко по-далеч. Все едно, че търкалях скала.

Под навеса атмосферата беше приятна, ченгето разправяше нещо, а монтьорът се тупаше по бедрата от възторг. Взех си една цигара с връхчетата на ноктите, преди да продължа с бачкането. Болтовете бяха заяли, изтрих си челото с опакото на ръката. Надавах ухо от време на време да не би да ме извикат да пийна нещо, но явно мястото ми беше върху жаравата, чувах ги да се смеят, докато намествах гумата.

Накрая отидох да платя на монтьора. Мангизите изчезнаха в джоба му. Младото ченге ме гледаше с доволен вид. Обърнах се към него:

— Ако някой ден мога да ви бъда полезен с нещо, потърсете ме, без да се колебаете.

— Не отказвам — отговори той.

Тръгнах към колата, без да прибавя нещо. Думите са халосни патрони. Дадох малко напред, описах полукръг на заден, после потеглих и, общо взето, ми бяха нужни по-малко от три секунди, за да изляза на шосето. Доста повече време ми трябваше, за да си дам сметка, че ядовете никога не идват сами.

Ръцете ми бяха черни, да не говорим за тениската и за петната от смазка на челото ми. Чувствах инстинктивно, че един търговец на пиана трябва да се пази от подобни дреболии като от чума. Вече бях закъснял с един час. Въпреки това се принудих да мина през къщи, нямаше друг изход. Бях в такъв вид, че трябваше да държа кормилото с две хартиени кърпички.

Като начало свалих тениската, докато се качвах по стълбите, и прелетях като стрела до банята. Бети беше по гащета и разглеждаше профила си пред огледалото. Тя подскочи.

— По дяволите, как ме изплаши!

— Ай, ай, ай, не можеш да си представиш колко съм закъснял!

Докато си събуя панталона, вече бях резюмирал цялата история и се намирах под душа. Първо свалих най-голямата мръсотия с някакъв продукт за почистване на емайл, докато парата изпълваше стаята. Бети продължаваше да се разглежда.

— Я кажи, не намираш ли, че малко съм напълняла?

— Шегуваш се, намирам, че изглеждаш идеално.

— Имам чувството, че съм направила коремче…

— Нищо подобно, какви ги измисляш? — Надзърнах през завесата. — Ще бъдеш ли така добра да телефонираш на онази лелка? Кажи й, че тръгвам чак сега, измисли нещо…

Тя дойде и се залепи за завесата, а аз отстъпих към крановете.

— Не, без щуротии — казах. — Не е моментът.

Тя ми се изплези, преди да излезе. Насапунисах си ръцете за двайсети път и я чух как вдига слушалката. Казах си, че ако не успея да продам пианото днес, щях окончателно да загубя по всички линии.

Тя слагаше слушалката, когато застанах зад гърба й с все още мокри коси, но абсолютно чист и с безупречно бяла тениска. Хванах гърдите й, за да ми прости, и я целунах по врата.

— Е, какво каза тя? — попитах.

— Всичко е наред, чака те.

— Ще се върна след час или най-много след два… Ще побързам.

Тя протегна ръцете си назад, за да ме улови. Засмя се.

— Хубаво е, че си дойде — прошепна. — Ще ти покажа нещо. Толкова бързаше тази сутрин…

— Слушай ме добре, не ти давам повече от трийсет секунди.

Тя се обърна кръгом и се върна с една стъклена тръбичка в ръка. Беше си придала безгрижен вид.

— Неприятно ми беше, като си помисля, че няма да мога цял ден да го споделя с теб… Но сега всичко ще бъде по-лесно.

Тя вдигна тръбичката пред носа ми, сякаш в нея имаше лекарство против смъртта. Помислих си, че е една от онези идиотщини, които намираме понякога в кутиите с прах за пране, само че тя се усмихваше. Като се изключат очите, цялото й лице бе усмихнато.

— Остави ме да позная — казах. — Вътре има прах от Атлантида.

— Не. С това проверявам дали съм бременна.

Кръвното ми налягане внезапно падна неудържимо.

— И какво показва? — попитах на един дъх.

— Показва, че съм.

— Ами тогава тая скапана спирала?

— Да, но казват, че понякога се случва и така.

Не знам колко минути пристъпвах от крак на крак пред нея, това продължи поне докато мозъкът ми проработи отново. Намирах, че в стаята няма достатъчно въздух, започнах да дишам учестено. Очите й ме фиксираха неотлъчно и това малко ми помогна. Постепенно челюстите ми се отпуснаха. И понеже тя започваше да се усмихва, усмихнах се и аз, но без да зная защо, тъй като първото ми впечатление беше, че ни е сполетяла Върховната Тъпотия. Но може би тя беше права, може би това беше единственото нещо, което трябваше да направим, за да прогоним старите страхове. И тъй, посмяхме се едно хубаво, едва не ми призля. Но когато се смеех с нея, можеха да ме накарат да изгълтам цял леген отрова. Сложих ръцете си на раменете й, а пръстите ми мачкаха кожата й.

— Слушай — казах. — Остави ме да свърша с тази среща, после веднага се връщам и ще се погрижа за теб, навита ли си?

— Да, така или иначе, чака ме цял куп пране. Няма опасност да скучая.

Метнах се на колата и излязох от града. По тротоарите преброих двайсет и пет жени с детски колички. Гърлото ми беше пресъхнало и не схващах твърде ясно какво точно се беше случило, никога не бях си представял сериозно подобно нещо. Образите прелитаха в съзнанието ми като ракети.

За да се успокоя, съсредоточих се в шофирането на мерцедеса. Шосето беше красиво. Прелетях със 160 километра в час пред една полицейска кола, без въобще да осъзная какво правя. Малко по-далеч ченгето ме принуди да спра. Беше пак Ришар. Имаше хубави зъби, здрави и равни. Извади от джоба си тефтерче и химикалка.

— Вече всеки път, когато видя тази бричка си знам, че ще ми се отвори работа — изскърца той.

Ни най-малко не разбирах какво иска от мен, не ми беше ясно и какво правех на това шосе. Усмихнах му се, докато продължавах да се чудя. Може би той просто си стоеше така на слънцето от зазоряване?

— Ако добре разбирам — добави той, — вие сте решили, че щом сте си сменили гумата, можете да карате вече като хала…

Забих палеца и показалеца си в ъгълчетата на очите. Поклатих леко глава.

— Мама му стара, съвсем се бях отнесъл… — въздъхнах.

— Бъдете спокоен. Ако открия два или три грама алкохол в кръвта ви, бързо ще ви сваля на земята.

— Ако беше само това — казах. — Току-що научих, че съм станал баща!

Той сякаш се поколеба за миг, после затвори тефтерчето с химикалката по средата и го пъхна отново в джоба на ризата си. Наведе се към мен.

— Нямате ли случайно една цигара? — попита.

Дадох му и той остана спокойно облегнат на вратата, докато пушеше и ми говореше за синчето си на осем месеца, което щъкало из салона на четири крака, за различните марки мляко на прах, за безбройните радости на бащинството и за какво ли не още. Щях да задремя, докато ми изнасяше лекция за бибероните. Когато след известно време ми смигна, казвайки, че щял да си затвори очите и че съм можел да тръгна, не чаках да ме молят и потеглих веднага.

Докато изминавах последните километри, опитах се да се поставя на мястото на някоя жена и се запитах дали щеше да ми се иска да имам дете, дали щях да изпитвам непреодолимо желание да стана майка. Но не успях да се вживея напълно в тази роля. Къщата беше доста представителна. Спрях пред входа и слязох с малкото си черно куфарче в ръка. Вътре нямаше нищо, но бях забелязал, че действа успокоително на хората, вече бях изпуснал няколко продажби само защото бях пристигнал с ръце в джобовете. На площадката се появи една лелка. Махнах й с ръка за поздрав.

— На ваше разположение съм, уважаема госпожо…

Влязох вътре след нея. От една страна, ако Бети желаеше точно това, нямах право да й го отказвам, може би беше в реда на нещата, може би не е чак толкова страшно. Без да забравяме, че това, което беше добро за нея, имаше голяма вероятност да се хареса и на мен. Въпреки всичко ме лъхна на ужас. Има винаги нещо плашещо в подобни ситуации. Когато се озовахме в салона, погледнах към прозореца и видях, че пианото ще може да влезе без проблеми. Тогава започнах навивките.

Само че веднага започнах да губя нишката на мислите си и след пет минути вече бях загубил контрол над положението.

— Трябва ли една жена да има дете, за да се реализира? — попитах.

Онази взе да мига. Веднага продължих с условията на продажбата и замазах нещата, като се впуснах в подробности по доставянето на пианото. Много бих искал да си седя кротко на безлюдно местенце и да мога да размисля спокойно. Не беше шега работа. Когато гледах какво става наоколо, не горях от желание да дам възможност на едно дете да се наслади на гледката. А това беше само един от многото аргументи против. Лелката започна да се върти из салона, за да открие подходящото място.

— Да го поставя точно на юг, какво ще кажете? — попита тя.

— Зависи дали ще свирите блусове на него — пошегувах се галантно аз.

Това си е, бях стопроцентов мръсник. Добре го усещах. Но мръсник ли е непременно човек, ако просто му липсва смелост? Случайно погледът ми падна на барчето. Изгледах го тъжно. По дяволите, казах си, само като си помисля, че тая скапана спирала се е повредила, а аз нищо не съм усетил. Направо изпаднах в депресия. Наистина ли бях просто един инструмент, едно средство, възможно ли е в крайна сметка всичко да се свежда до пълното физическо осъществяване на жената, а за мен да не остава нищичко? Всъщност не знаех дали съществува поне една възможност мъжът да се измъкне. Кризата ми мина в мига, в който лелката извади чашите.

— О, не бива — казах. — Не съм свикнал да пия следобед…

Не можах да се въздържа да не обърна чашата на един дъх, прекалено дълго бях чакал. Представих си отново Бети по гащета пред огледалото в банята. А аз стоях тук и си блъсках главата, докато всъщност всичко, което се искаше от мен, беше да остана на висота. Знаех също така, че винаги ни очакват и хубави неща, когато сме решили да отидем докрай. Сипах си още един пръст ликьор от череши.

На връщане се опитах повече да не мисля за нищо. Карах кротко, плътно вдясно, единственото нещо, което можеше да ми се случи, беше да ми лепнат някоя глоба, задето спирам движението. Но на това шосе нямаше пукната кола, бях съвсем сам и откъснат от света, някаква си микроскопична прашинка.

Спрях в града, за да купя една бутилка и сладолед с екзотични плодове. Плюс две-три току-що пуснати в продажба касети. Човек би казал, че отивам на посещение при болен. Трябва да призная, че не бях особено свеж. Когато пристигнах, заварих я в доста весело настроение. Телевизорът бачкаше.

— Ще дават Лаурел и Харди — обясни тя.

Точно това ми се гледаше, не можех и да мечтая за нещо по-добро. Настанихме се на канапето със сладоледа и чашите и оставихме следобедът мързеливо да се изниже, без да подхващаме темата и с усмивка на уста. Изглеждаше в страхотна форма, напълно отпусната, все едно, че беше ден като всички останали с някоя и друга вкуснотия и свястна програма по телевизията. Още малко и щях да си помисля, че съм направил от мухата слон.

В началото й бях благодарен, че не повдига въпроса. Страхувах се най-вече, че ще трябва да навлезем в подробности, а ми беше нужно време, за да свикна с мисълта. После, с напредването на вечерта, все по-ясно си давах сметка, че именно аз бях този, който вече едва издържаше. Към края на вечерята протегнах пръстите на ръцете си, докато изпукаха хубаво, а в това време тя гълташе разсеяно кисело мляко от кофичка.

Когато си легнахме, реших най-сетне да нагазя в лука. Погалих нежно бедрата й.

— Е, кажи ми сега как възприемаш мисълта, че си бременна?

— О, не мога да ти кажа веднага. За да бъда съвсем сигурна, трябва да направя някои изследвания…

Тя разтвори крака, като се притисна в мен.

— Да, но представи си, че си сигурна, приятно ли ще ти бъде? — настоях аз.

Усетих косъмчетата й под пръстите си, но не продължих надолу. Можеше колкото си ще да се извива в леглото, аз исках ясен отговор. Накрая и тя го разбра.

— Ами предпочитам да не мисля много-много за това — заяви. — Но първото ми впечатление е, че не е чак толкова лошо…

Това ми беше достатъчно. Нещата бяха ясни. Насочих се към корема й с усещането, че съзнанието ми е вече замъглено. Докато се любехме, представях си спиралата й като някаква шибана от вятъра разнебитена врата.

На другия ден тя отиде на изследвания. А на следващия ден за пръв път през живота си спрях пред един специализиран магазин и разгледах подробно всичките джаджи на витрината. Беше доста страшничко, но си знаех, че рано или късно щях да мина оттук. За да посвикна, влязох в магазина и купих две лигавничета, марка „Бейбигро“. Едно червено и едно черно. Продавачката гарантираше, че ще бъда много доволен, въобще не се променяли от прането.

През остатъка от деня наблюдавах Бети. Сякаш не докосваше земята с крака. Напорках се дискретно, докато тя приготвяше ябълков пай. Свалих боклука в обстановка, която напомняше гръцките трагедии.

Когато излязох навън, небето беше ослепително червено и последните лъчи разпръскваха светлина от златист прах. Забелязах, че в долната си част ръцете ми бяха два пъти по-загорели, а косъмчетата почти руси. По това време хората вечеряха, нямаше никой на улицата, нямаше кой да види всичко това. Е, с изключение на мен, разбира се. Клекнах пред витрината на магазина и изпуших една сладка и приятна цигара. В далечината се чуваха приглушени шумове, но улицата беше тиха. Лекичко тръснах пепелта между краката си. Животът съвсем не беше прост, напротив, беше ужасяващо сложен. И понякога уморителен. Започнах да си кривя лицето от светлината като някой, на когото са му го вкарали двайсет сантиметра навътре. Гледах слънцето, докато очите ми се насълзиха, после мина една кола и се изправих. Така или иначе, повече нямаше нищо за гледане. Нищо освен един тип, който се прибираше, след като е изхвърлил нещастните си пликове боклук по залез-слънце.

 

 

След два-три дни вече бях свикнал с тази мисъл. Мозъкът ми бе възобновил предишната си трескава дейност. Според мен в къщата цареше странно спокойствие, напълно необичайна атмосфера. Не беше никак лошо. Имах чувството, че Бети малко се задъхва, като че ли е тичала на дълго разстояние, й не ми беше трудно да забележа, че непрекъснатото напрежение, с което живееше, в известен смисъл я размекваше.

Най-пресният пример беше отпреди няколко часа. Занимавах се с една от тези досадници, каквито всеки търговец на пиана неминуемо среща един-два пъти в живота си. Беше мома на неопределена възраст, с отвратителен дъх в устата и сигурно тежеше около деветдесет килограма. Сновеше от едно пиано до друго, осведомяваше се по три пъти за цената, гледаше настрани, докато й отговарях, вдигаше капаците, натискаше педалите и след половин час не бяхме още доникъде, магазинът смърдеше на пот и вече си представях как я душа. Тъй като говорех малко високо, Бети дойде да види какво става.

— Едно нещо не разбирам — каза момата, — каква е разликата между това тук и онова…

— Едното е с кръгли крака, а на другото са квадратни — въздъхнах аз. — Дявол да го вземе, скоро трябва да затварям.

— Всъщност колебая се между пиано и саксофон — добави тя.

— Ако изчакате още няколко дни, ще получим пищялки — изръмжах аз.

Но тя не ме чуваше, беше пъхнала глава в едно пиано, за да види какво има в търбуха му. Направих знак с ръка на Бети, че вече ми е писнало.

— Кажи и, че затваряме — прошепнах.

Качих се в апартамента, без да се обръщам. Изпих една голяма чаша студена вода. Внезапно започнах да изпитвам угризения. Имах всички основания да предполагам, че най-късно след пет минути Бети ще изхвърли онази вещица през витрината. За малко да сляза долу, но си промених решението. Нищо не се чуваше, никакъв шум от счупени стъкла, никакви викове даже. Бях направо сащисан. Но най-невероятното беше, че след три четвърти час Бети се качи широко усмихната и със спокойно изражение на лицето.

— Намирам, че много неприятно се държа с това момиче — каза. — Би трябвало да приемаш нещата по-спокойно.

Вечерта, докато играехме на „скрабъл“, ми излезе думата ЯЙЧНИК, но разбърках буквите и промених думата.

 

 

Обикновено, когато трябваше да доставям пианата по домовете, се налагаше да ставам рано. Така пък имах на разположение целия следобед, за да дойда на себе си. Бях направил една комбина с шофьорите доставчици от една фирма за мебели, две или три преки по-надолу. Идеята ми беше хрумнала един ден, когато ги видях да пренасят някакъв бюфет в отсрещната къща. И така, обаждах им се по телефона предната вечер и на сутринта се срещахме на ъгъла, натоварвахме пианото на пикапа, който бях наел, а те караха след мен с камиона. После връчвахме пианото и долу си уреждахме сметките. В този момент всички винаги се усмихваха по един и същи начин. Само че онази сутрин, когато трябваше да се заемем с рояла, нещата не се развиха по този начин.

Бяхме си определили среща за седем часа и аз висях от сутринта с първата за деня цигара в уста, крачех напред-назад по тротоара. Небето беше сиво, положително щеше да вали. Не бях събудил Бети, бях се изнизал от леглото като ленива змия.

След десет минути ги видях да се появяват бавно иззад ъгъла и да се приближават към мен, като караха плътно до тротоара. Наистина се движеха съвсем полека, питах се защо ли се мотаят така. Когато се изравниха, даже не спряха. Шофьорът се беше изправил зад кормилото, правеше ми знаци и кривеше лицето си, докато другият вдигаше някакъв голям картон и го долепяше до стъклото. На него пишеше: ШЕФЪТ Е ПО ПЕТИТЕ НИ! Веднага загрях. Направих се, че си връзвам патъка. След пет секунди една тъмна кола премина бавно покрай мен и онзи дребосък с очилата наистина беше зад волана. Стиснал зъби.

Така или иначе, хич не ми беше весело. Когато определя ден за доставка на едно пиано, обичам да си удържа на думата. Започнах трескаво да обмислям възможните решения, после спринтирах до магазина на Боб. Горе светеше. Грабнах малко чакъл и го метнах по прозорците. Боб се показа.

— Извинявай — казах, — да не те събудих?

— Не съвсем — отговори той, — от пет часа съм на крака. Трябваше да дундуркам сещаш се кого.

— Слушай, Боб, закъсах. Останах съвсем сам с едно пиано на главата, не би ли могъл да се освободиш за малко?…

— Да се освободя надали. Но ако искаш да ти помогна, нямам проблеми.

— Прекрасно. Ще мина да те взема след един час.

Знаех, че ако сме трима, щяхме да успеем да вкараме пианото през прозореца. Шофьорът сам можеше да качи цял шкаф на шестия етаж. Но ние с Боб нямаше да се справим сами. Върнах се при пикапа и подкарах към бюрото за даване коли под наем. Попаднах на един младок с връзка на райета, а ръбът на панталона му беше като острие на нож.

— Ето — казах, — връщам ти пикапа. Трябва ми нещо по-голямо с някакво устройство за разтоварване.

Онзи го прие на майтап:

— Тъкмо навреме идвате. Току-що се върна един двайсет и пет тонен камион. С кран.

— Точно той ми трябва.

— Проблемът е да умеете да го карате — изхили се младокът.

— Няма проблем — казах. — Мога да се обърна на сто и осемдесет градуса с полуремарке, без да загубя контрол над колата.

Истината е, че беше адски мръсна работа да се маневрира с такъв камион и че за пръв път щях да се опитам да го управлявам. Но все пак преминах през града, без да направя беля, в края на краищата не беше кой знае какво, достатъчно е човек да остане верен на принципа, че другите трябва да го избягват. Зазоряваше се бавно и мъчително, облаците оставаха все тъй плътно скупчени. Отидох да извикам Боб и занесох горе сандвичи.

Настанихме се около масата в кухнята и изпих едно кафе с тях. Навън беше толкова мрачно, че бяха запалили лампата. Сурова, жестока светлина. Ани и Боб изглеждаха така, сякаш не бяха спали от седмици. Докато унищожавахме сандвичите, бебето отново изкрейзи. Арчи разля купичката с овесени ядки на земята. Боб стана, като се олюляваше леко.

— Изчакай пет минути, колкото да се облека, и изчезваме — каза той.

Арчи си миеше ръцете под ручейчето от мляко, което се стичаше от масата, а малкото човече продължаваше да реве. Защо трябваше да бъда свидетел на толкова отвратителни неща? Ани взе някакъв биберон от една тенджера и така успявахме да си чуем приказката.

— Е, върви ли между теб и Боб? — попитах.

— О… може да се каже, че нещата МАЛКО се подобряват, но още не са се оправили. Защо, имаш някаква идея ли?

— Не — казах. — В момента напрягам всичките си сили, за да не мисля за нищо.

Погледнах към съседа до мен, който в момента приготвяше питки от овесените ядки, като ги стискаше в шепите си.

— Странен човек си ти — каза Ани.

— Боя се, че никак дори не съм.

Когато бяхме вече навън, Боб погледна небето, като направи гримаса.

— Зная — казах. — Да не губим време!

Изкарахме пианото на тротоара и го завързахме с ремъци. После отидох да взема упътването в жабката и се приближих до крана. Имаше един куп лостчета и ръчки, които трябваше да се задействат, за да се придвижи надясно, наляво, нагоре, надолу, да се скъси или удължи лебедката. Достатъчно беше добре да се съгласуват всичките тези операции. Задвижих крана.

При първия опит за малко да обезглавя Боб, който ме наблюдавате леко усмихнат от другата страна. Лостовете за управление бяха свръхчувствителни и трябваше десетина минути да потренирам, преди да овладея горе-долу крана. Най-трудното беше да се избегнат сътресенията.

Не знам какво точно направих, но успях да натоваря проклетото пиано. Целият бях в пот. Здраво го вързахме и потеглихме.

Бях толкова нервен, сякаш пренасях нитроглицерин. Бурята бе надвиснала над главите ни и от морална гледна точка не можех да си позволя да допусна и една капка вода да попадне върху бьозендорфера. За жалост камионът се влачеше със 70 километра в час и небето слизаше все по-ниско.

— Боб, още малко и май ще удавя пианото — казах аз.

— Да, само че не разбирам защо не сложи платнището.

— Да си видял случайно платнище? Забелязал ли си нещо подобно? По дяволите, запали ми една цигара.

Той се наведе напред, за да натисне запалката. Погледна към таблото.

— Хей, за какво са всички тези копчета?…

— О, даже и половината от тях не са ми ясни.

Кракът ми беше на пода. Студена пот се стичаше под кръста ми. Само още четвърт час, казвах си аз, още съвсем мъничко и сме спасени. Чакането ме измъчваше. Точно си прехапах крайчеца на устата, когато първият порой се изля върху предното стъкло. Стана ми толкова кофти, че ми се доиска да изкрещя от ярост, но никакъв звук не излезе от устата ми.

— Я гледай, открих как се включват чистачките — каза Боб.

 

 

Когато пристигнахме, заобиколих къщата и гарирах пред прозореца, като трябваше да правя истински слалом между лехите. Лелката беше на седмото небе, суетеше се около камиона, като стискаше в ръка носна кърпичка.

— Държах аз да се погрижа за транспорта — обясних й аз. — Момчетата ме изоставиха в последния момент.

— О, зная какво е — каза превзето тя. — Днес човек не може да разчита на персонала…

— Ще видите какво ще стане — добавих аз. — Още малко и някой ден ще ни заколят, както си спим!

— Хм, хм, хм — изхили се тя. Скочих от камиона.

— Готово! — казах.

— Ще наредя да отворят прозореца — заяви тя.

От време на време подухваше на пристъпи студен и влажен вятър. Знаех, че всяка секунда е преброена. Пианото блестете като езеро. Целият треперех вътрешно. Атмосферата напомняше филмите катастрофи, когато в един момент се чува вече само тиктакането на часовниковия механизъм на бомбата.

Вдигнах пианото във въздуха. То тежко се поклати, а небето всеки момент щеше да се продъни, едва успявах да го задържа с върховно усилие на мозъка. Когато прозорците се отвориха, внимателно се прицелих и вкарах пианото вътре. Чу се шум от счупено стъкло и първата капка дъжд капна на ръката ми. Вдигнах тържествуващо лице към небето. Намирах ги една от друга по-красиви тези малки капчици сега, когато пианото вече беше на сухо, и с олекнало сърце изключих крана и отидох да видя какво се беше потрошило.

Поисках от клиентката да ми изпрати фактура от стъкларя и дадох знак на Боб, че е време да освободим ремъците. Боб беше направил възлите. Хванах един от тях, погледнах го и предпазливо го вдигнах към Боб.

— Разбираш ли, Боб — прошепнах аз, — излишно е човек да се опитва да развърже такъв възел, адски стегнат е. Предполагам, че и останалите са същите…

По очите му разбрах, че съм отгатнал. Извадих от джоба си специалното ножче Ес 522, закупено от „Уестърн“, и срязах с въздишка ремъците един по един.

— Да те вземат дяволите — казах.

Но пианото беше вече на мястото си и се беше отървало без нито една драскотина, така че имах известни основания да не бъда недоволен. Навън валеше като из ведро. Изпитвах почти животинско удоволствие, като виждах как дъждът залива земята и бесува яростно, а аз бях успял да се измъкна. Изчаках лелката най-сетне да се реши да отиде за мангизите, преди да сметна бачкането за приключено.

 

 

На връщане оставих Боб пред тях и отидох да върна камиона в агенцията. Прибрах се с автобуса. Дъждът бе спрял и тук-таме небето се синееше. Напрежението от сутринта ме беше изтощило, но се връщах с пачка банкноти в джоба, а това компенсираше всичко. Още повече, че бях намерил едно свободно място зад шофьора, точно до прозореца, и никой не седна до мен да ми досажда, докато гледах как улиците се изнизват бързо пред очите ми.

Вкъщи нямаше никой. Вече не си спомнях дали Бети ми беше казала, че ще ходи някъде, сякаш векове ме деляха от вчерашния ден. Насочих се право към хладилника и извадих някои неща на масата. Бирата и яйцата бяха ледени, отидох да взема един душ в очакване температурата на света да се изравни с тази на мъжа.

Като се връщах в кухнята, ритнах една смачкана на топка хартия. Такива работи ми се случват прекалено често, но какво да се прави. Винаги остават неща по земята. Взех хартията, разгънах я, седнах и я прочетох. Бяха резултатите от изследванията на Бети. Бяха отрицателни. Няма грешка, казах ОТРИЦАТЕЛНИ!

Порязах си пръста, като отварях бирата, но не го усетих в момента. Изпих я на един дъх. Някъде положително е написано, че всички беди ме сполетяват по пощата. Беше ужасно банално, бих казал даже пошло, сякаш самият Ад ми намигваше подигравателно от време на време. Трябваше ми време, за да реагирам, и отсъствието на Бети изведнъж ми дотежа като товар на раменете. Ако не помръдна, ще стана на пихтия, помислих. Сграбчих облегалката, за да се изправя, от пръста ми шуртеше кръв. Реших да пусна водата да тече отгоре — може би от това ме болеше навсякъде. Приближих се до умивалника и забелязах червено петно в кофата за боклук. Знаех какво е, но все пак го вдигнах. Имаше и нещо черно, бяха лигавничетата марка „Бейбигро“; може би наистина издържаха на пране, виж, това никога нямаше да го разбера, но едно е сигурно, доказателството беше пред очите ми — ножиците им се бяха отразили много зле. От тази малка подробност се почувствах адски кофти. По това съдех как Бети е приела нещата. Човек можеше да си помисли, че кръвта сълзеше само от върха на пръста ми, но истината е, че цялото ми тяло бе една жива рана. Истината е, че Земята се бе изместила от оста си.

Успях да се взема в ръце, имах нужда да поразмисля. Пуснах водата да тече над пръста ми, после го увих с лейкопласт. Неприятното е, че се измъчвах за двама — много ясно осъзнавах какво е изпитала Бети: половината ми мозък бе парализиран и червата ми куркаха. Знаех, че трябва да отида да я потърся, но за секунда си казах, че просто нямам сили да го сторя. Още малко и щях да се търкулна на леглото и да чакам някоя вихрушка да ме връхлети и да прогони мислите ми. Стоях прав насред стаята с тъпкан с мангизи джоб и с ранен пръст. После затворих вратата и излязох на улицата.

Търсих я напразно целия следобед. Трябваше да обиколя два или три пъти всичките улици в града с прикован в тротоара поглед: тичах подир разни момичета, които ми заприличваха на нея отдалеч, намалявах пред терасите на кафенетата, претърсвах посещаваните места, прекосявах със скоростта на пешеходец пустите улици и към края вече неусетно започна да се свечерява. Отидох да напълня резервоара с бензин. Когато плащах, трябваше да извадя пачката с банкноти. Мъжът от бензиностанцията носеше каскет с надпис „ЕСО“, на козирката му имаше петна от смазка. Погледна ме подозрително.

— Току-що обрах касичката в една църква — казах.

През това време тя можеше спокойно да се намира на петстотин километра оттук и единственият резултат от тази разходка беше ужасно главоболие. Оставаше само едно място, където можех да я намеря, и това беше къщичката на баира, но не успявах да събера кураж. Мислех си, че ако и там не я намеря, повече никъде няма да я открия. Колебаех се дали да изстрелям последния си куршум. Съществуваше шанс едно на милион да е там, друго не ми оставаше. Покарах още малко под неоновите реклами, после се отбих вкъщи, за да взема фенер и да навлека едно яке.

На първия етаж светеше. Но по същия начин бих могъл да забравя нещо на печката или да оставя крановете отворени — подобно нещо ни най-малко не би ме учудило. Докарал се бях в такова състояние, че дори и да бях заварил къщата в пламъци, щях да го приема като лоша шега — и толкоз. Качих се горе.

Беше седнала на масата в кухнята. Имаше прекалено много грим на лицето, косата й беше подрязана и стърчеше на всички страни. Погледнахме се. В известен смисъл си бях отдъхнал, но от друга страна се задушавах. Просто не се сещах какво да й кажа. Беше сложила масата. Стана да ми донесе яденето, без да промълви нито дума. Фрикадели с доматен сос. Седнахме един срещу друг, тя направо бе обезобразила лицето си, нямаше още дълго да издържа. Ако си бях отворил устата, сигурно щях да изстена. Бяха й останали само кичури от по три-четири сантиметра, а тушът за мигли и червилото се бяха размазали в ъгълчетата на очите и устните. Гледаше ме втренчено и този поглед бе по-ужасен от всичко друго. Чувствах, че нещо в мен ще се скъса.

Наведох се напред и без да я изпускам от очи, потопих и двете си ръце в яденето. Беше горещо. Извадих цяла шепа фрикадели, доматеният сос се стичаше между пръстите ми и размазах всичко това на лицето си, в очите, в носа, в косите, пареше ме, но продължих да мажа навсякъде, яхнията се стичаше и падаше върху краката ми.

С опакото на дланта изтрих нещо като сълза с доматен сос. Все още не бяхме обелили нито дума. Останахме така известно време.