Агата Кристи
Невероятната кражба (7)

Глава седма

Мисис Вандърлин изглеждаше много красива, когато нахлу в стаята. Бе облечена в чудесно скроен спортен костюм с цвят, подчертаващ топлия блясък на косата й. С изящно движение се намести в едно кресло и отправи очарователна усмивка към дребничкия мъж, седнал срещу нея.

За миг през усмивката й проблесна нещо. Може би бе израз на самодоволство, а може би, просто подигравка. Така или иначе, бе проблеснало. Поаро го отбеляза като любопитно.

— Крадци? Тази нощ? Ужас! Не, нищо не съм чула. А полицията? Тя не може ли да направи нещо?

Подигравката отново просветна в погледа й.

„Много добре ми е ясно, че лично ти не се боиш от полицията, уважаема госпожо — помисли си Поаро. — Прекрасно знаеш, че никой няма да я повика.“

И какво следваше от това?

— Вярвам, че ме разбирате, madame — рече Поаро с равен глас. — Цялата тази история изисква от всички ни максимална дискретност.

— Естествено, мосю Поаро. Нали Поаро се казвахте? Никога не бих си помислила да кажа даже и думица, на когото и да е. Прекалено много уважавам скъпия ни лорд Мейфилд, за да му причиня дори и най-малката неприятност.

Постави крак върху крак. Носеше копринени чорапи и изящни пантофи от кафява кожа.

Усмихна му се. Усмивката й издаваше чудесно здраве и дълбоко удовлетворение.

— Бихте ли ми казали дали мога да ви помогна с нещо?

— Благодаря ви за готовността, madame. Доколкото разбрах, снощи сте играли бридж в дневната?

— Така е.

— Ако съм разбрал добре, след това всички дами са се прибрали в стаите си.

— Да, така е.

— Една от тях обаче се е върнала в стаята, за да си прибере някаква забравена книга. Вие ли бяхте, мисис Вандърлин?

— Да, първа се върнах аз.

— Първа? Какво искате да кажете? — попита остро Поаро.

— Аз се върнах веднага — обясни му мисис Вандърлин. — Сетне позвъних на камериерката си. Доста се забави и й позвъних отново. Излязох в коридора. Чух гласа й и я извиках по име. След като ме среса, я освободих. Стори ми се, че е доста нервна и разтревожена, два пъти щеше да ме оскубе. Тъкмо когато я отпратих, видях, че по стълбището се изкачва лейди Джулия. Тя ми каза, че слязла, за да вземе някаква книга. Любопитно, нали?

На лицето на мисис Вандърлин се изписа котешка усмивка. Еркюл Поаро реши, че мисис Вандърлин не обича лейди Джулия Карингтън.

— Да, madame. Кажете ми, чухте ли вашата камериерка да пищи?

— Да, чух някакъв подобен звук.

— Попитахте ли я какво й се е случило?

— Да. Отговори ми, че била видяла някаква фигура в бяло да плава из въздуха. Глупости!

— Как беше облечена снощи лейди Джулия?

— А, вие допускате, че… Да, разбирам ви. Тя наистина бе облечена с бяла вечерна рокля. Да, всъщност, това е обяснението. Нищо чудно в мрака да я е възприела именно така. Тези момичета са толкова суеверни…

— Камериерката ви отдавна ли работи при вас, madame?

— А, не — мисис Вандърлин разтвори очи. — От около пет месеца.

— Бих желал да поговоря с нея. Естествено, ако вие не възразявате, madame.

Мисис Вандърлин присви вежди.

— Защо не, разбира се — отвърна му доста хладно.

— Нали ме разбирате? Бих желал да я разпитам.

— Да, естествено.

Отново се появи забавно пламъче в очите й.

Поаро стана и се поклони.

— Държа да изкажа голямото си възхищение от вас, madame.

— О, мосю Поаро, наистина е много мило от вас! Защо обаче?

— Защото, madame, излъчвате сила. Защото сте напълно уверена в себе си.

Мисис Вандърлин се засмя. Смехът й обаче прозвуча неуверено.

— Чудя се дали трябва да приема думите ви като комплимент? — попита го.

— Може би е по-скоро предупреждение — отвърна Поаро. — Не трябва да се отнасяме арогантно към живота.

Този път смехът на мисис Вандърлин издаде увереност. Стана и подаде ръка на Поаро.

— Пожелавам ви пълен успех, драги ми мосю Поаро. Благодаря за милите ви слова.

Излезе, а Поаро си промърмори под нос:

— Пожелаващ ми пълен успех, така ли? Напълно си уверена обаче, че ще се размина с него. Да, прекалено си уверена и точно това ме дразни.

Натисна звънеца и като вложи известна властност в гласа си поиска mademoiselle Леони да дойде при него.

Огледа я внимателно, когато влезе и застана стеснително до вратата. Момичето бе облечено в скромна черна рокля, косата му бе разделена на две в проста прическа, а погледът му бе свенливо сведен надолу. Поаро кимна одобрително.

— Заповядайте, mademoiselle Леони — покани я той. — Не се бойте.

Девойката се приближи и застана пред него, без да губи стеснителния си вид.

— Знаете ли, че имате много приятна външност — каза Поаро, внезапно сменил тона.

Леони реагира бързо. Стрелна го с края на очите си, преди да отговори.

— Monsieur е много любезен.

— Представете си — продължи Поаро, — попитах мистър Карлайл дали сте хубава, а той ми отговори, че не забелязал.

Леони презрително изпъчи брадичка.

— Той е странен.

— Думите ви го описват много точно.

— Не вярвам въобще да е загледал някое момиче в живота си.

— По всяка вероятност сте права. Жалко за него, защото е изгубил много. В този дом обаче се намират и хора, които умеят да ценят хубостта. Не сте ли съгласна?

— Боя се, че не мога да разбера думите на monsieur.

— Моля ви, mademoiselle Леони, чудесно ме разбирате. Историята ви за призрака наистина е много симпатична. Веднага обаче, след като научих, че сте застанала по средата на стълбището и сте се държала с ръце за главата, ми стана ясно, че не е имало никакъв призрак. Ако едно момиче се уплаши, се хваща за сърцето. Или пък закрива устата си с ръка, за да потисне вика си. Хванало ли се е обаче за главата, нещата са съвсем различни. Това означава, че някой е разрошил косите му и че то бърза да ги оправи. Хайде, mademoiselle, нека чуем истината. Кое ви накара да извикате на стълбището?

— Но, monsieur, та аз вече казах истината. Видях една висока фигура, облечена цялата в бяло…

— Моля ви, mademoiselle, имайте добрината да не обиждате моята интелигентност. Обяснението ви може и да е било приемливо за мистър Карлайл, но то не може в никакъв случай да удовлетвори Еркюл Поаро. А истината е, че тогава някой току-що ви е целунал, нали? Смея да изкажа и предположението, че ви, е целунал именно мистър Реджи Карингтън.

Девойчето никак не се смути.

— Eh bien — отвърна му. — Какво значение може да има една целувка?

— Никакво, наистина — отвърна галантно Поаро.

— Виждате ли, младият господин ме прегърна през кръста, без да го забележа. Стреснах се, естествено, и заради това извиках. Ако знаех, че е той, нямаше да викам, разбира се.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна Поаро.

— Той обаче беше се прокраднал тихо, като котка. После внезапно се отвори вратата на кабинета и оттам изскочи monsieur le secretaire^[1], младият господин бързо се измъкна нагоре и аз останах да стоя на стълбището. Сигурно съм имала глупав вид. Естествено, че трябваше да намеря някакво обяснение за… — Леони внезапно премина на френски. — Un jeune homme comme ca, tellement comme il faut^[2].

— И измислихте призрак, така ли?

— Да, monsieur, тогава друго не ми дойде на ум. Висока фигура в бяло, плаваща из въздуха. Знам, че звучи смехотворно, но какво друго можех да кажа?

— Нищо. Е, всичко намери своето обяснение. Подозирах, че е така, още от самото начало.

Леони го погледна предизвикателно.

— Monsieur е много проницателен и проявява разбиране.

— И тъй като не смятам да ви създавам никакви затруднения във връзка с това, ще ми отвърнете ли и вие с един жест?

— С най-голямо удоволствие, monsieur.

— В течение ли сте на заниманията на вашата господарка?

Момичето сви рамене.

— Не особено, monsieur. Имам някакви догадки, разбира се.

— И какви са те?

— Не ми убягва факта, че приятелите на madame са винаги офицери, летци или моряци. Има и други приятели, чуждестранни господа, които я навестяват съвсем дискретно. Madame е много красива, макар че според мен едва ли ще я запази още дълго време. Младите мъже я намират за привлекателна. Според мен понякога говорят твърде много пред нея. Разбира се, казвам само моите наблюдения. Madame не споделя нищо с мен.

— Трябва ли да разбирам, че madame предпочита да не се доверява много на други хора?

— Разбрахте ме правилно, monsieur.

— С други думи, не можете да ми помогнете.

— Боя се, че не, monsieur.

— Кажете ми, вашата господарка днес в добро настроение ли е?

— Съвсем определено, monsieur.

— Сиреч, случило се е нещо, което й е доставило удоволствие?

— Настроението й бе добро още когато пристигна тук.

— Доверявам се на оценката ви, Леони.

— Така е, monsieur. Изключено е да греша. Познавам добре madame. Тя е в подчертано добро настроение.

— Като човек, който е постигнал победа?

— Думата е съвсем точна, monsieur.

— Не ми е съвсем лесно да го преглътна — рече мрачно Поаро. — Очевидно обаче, то е било неизбежно. Благодаря ви, mademoiselle, това е всичко.

Леони го погледна закачливо.

— Благодаря ви, monsieur. Искам да уверя monsieur, че ако се сблъскам с него по стълбите, няма да пищя.

— Моля ви, дете мое! — отвърна с достойнство Поаро. — Та аз съм възрастен човек! Нима може да се очакват от мен такива лекомислени постъпки?

Леони се засмя и излезе.

Поаро започна да се разхожда из стаята. Лицето му бе умислено и загрижено.

— Сега ми остава лейди Джулия. Да видим какво ще ми каже — поклати глава той.

 

 

Лейди Джулия влезе в стаята със самоуверена походка. С изящен жест кимна в знак на благодарност, когато Поаро помести към нея едно кресло. Гласът й издаваше добро възпитание.

— Лорд Мейфилд ми съобщи, че желаете да ми зададете някои въпроси.

— Да, madame. Става дума за изминалата нощ.

— За тази нощ, нали?

— Какво се случи, след като свърши играта на бридж?

— Съпругът ми реши, че е вече твърде късно, за да продължаваме. Прибрах се в стаята си.

— А сетне?

— Сетне си легнах.

— Това ли е всичко?

— Да. Боя се, че не мога да ви разкажа нищо интересно. Кога е станала тази… — тя се поколеба — … тази кражба?

— Много скоро след като сте се прибрала в стаята си.

— Разбирам. И какво точно е било откраднато?

— Няколко документа, madame.

— Важни документи ли?

— Много важни.

Лейди Джулия леко се намръщи, преди да продължи.

— Ценни ли са били?

— Да, madame, за тях би могло да се получат много пари.

— Разбирам.

Настъпи кратко мълчание.

— А какво ще кажете за книгата си, madame? — попита Поаро.

— За книгата ми? — лейди Джулия го погледна учудено.

— Да. Според мисис Вандърлин малко след като вие, трите дами, сте се оттеглили в стаите си, вие сте се върнала долу, за да приберете една книга.

— Ах, да, разбира се. Вярно е.

— Да разбирам ли, че вие не сте си легнала веднага, след като сте се качила горе? Че сте се върнала в дневната?

— Да, така е. Просто бях забравила.

— Докато бяхте в дневната чухте ли някакъв вик?

— Не. Мисля, че не.

— Madame, щом сте била в дневната, не може да не сте го чула.

— Нищо не чух — отвърна категорично лейди Джулия и предизвикателно изправи глава.

Поаро присви вежди, но не каза нищо.

Мълчанието започна да става неловко.

— Какво се прави? — попита внезапно лейди Джулия.

— Какво се прави ли? Боя се, че не ви разбирам, madame.

— Какво се прави за разкриването на кражбата? Полицията едва ли бездейства.

Поаро поклати глава.

— Полицията не е уведомена за случая. Поех го аз.

Тя го погледна в очите. Чертите на лицето й бяха станали остри и напрегнати. Погледът й се опита да пробие бронята на неговата безстрастност.

Накрая сведе очи, признала поражението си.

— Не можете ли все пак да ми кажете какво се прави?

— Madame, мога да ви уверя единствено в това, че ще надникна под всеки камък.

— За да заловите крадеца или за да върнете документите?

— Най-важното нещо е връщането на документите, madame.

Видът й се измени. Сякаш изведнъж я бяха обзели скука и равнодушие към случилото се.

— Да — рече с равен глас. — Предполагам, че сте прав.

Отново настъпи мълчание.

— Имате ли други въпроси, мосю Поаро?

— Не, madame. Няма да ви задържам повече.

— Благодаря ви.

Поаро отиде да отвори вратата. Лейди Джулия излезе през нея, без да го поглежда.

Той се върна при камината и внимателно започна да подрежда фигурките над нея. Все още се занимаваше с това, когато през прозореца влезе лорд Мейфилд.

— Е? — попита лордът.

— Според мен, всичко премина много добре. Фактите започнаха да се подреждат по начина, който очаквах.

— Виждам, че сте доволен — каза лордът и го погледна.

— Не, не съм доволен. Но съм удовлетворен.

— Наистина, мосю Поаро, не мога да ви разбера…

— Не съм такъв шарлатанин, за какъвто ме мислите.

— Никога не съм казал, че…

— Не го казахте, но го мислите. Няма значение. Не се чувствам обиден. А и на мен понякога ми се налага да възприема една или друга поза.

Лорд Мейфилд го погледна недоверчиво. Еркюл Поаро бе човек, когото не можеше да разбере. Щеше му се да го презира, но нещо го предупреди, че този дребен човек съвсем не беше за подценяване. Чарлз Маклафлин винаги бе съумявал да оцени таланта, когато го забележи.

— Е, ние сме в ръцете ви — каза той. — Какво ще ме посъветвате да направя сега?

— Можете ли да се отървете от гостите си?

— Мисля, че би могло да се уреди. Ще кажа, че във връзка със случилото се ми се налага да замина за Лондон и те вероятно ще пожелаят да си тръгнат.

— Чудесно. Опитайте се да го направите.

Лорд Мейфилд все още се колебаеше.

— Смятате ли, че…

— Напълно съм уверен, че това е най-разумното.

Лорд Мейфилд сви рамене.

— Щом казвате…

Излезе от стаята.