Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (18.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Incredible Theft, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Невероятната кражба и други разкази

Английска. Първо издание

ИК „Абагар“, София, 1995

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор: „Абанос“ ЕООД, София

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

ISBN: 954–584–120–6

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Все още не съвсем разсънен, Еркюл Поаро огледа последователно двамата мъже и деликатно потисна прозявката си.

Два и половина сутринта. Бяха прекъснали съня му и го бяха отвели в един голям ролс-ройс. Току-що бе изслушал това, което двамата мъже имаха да му кажат.

— Това са фактите, мосю Поаро — завърши лорд Мейфилд.

Лордът се отпусна в креслото си и се втренчи в Поаро през своя монокъл. Поаро усети, че го наблюдава едно бледосиньо око, което гледаше хитро. В погледа му определено имаше и скептицизъм. Поаро се обърна към сър Джордж Карингтън.

Сър Джордж се бе привел напред. На лицето му бе изписана почти детска надежда.

— Разбрах какви са фактите — каза бавно Поаро. — Камериерката изпищява, секретарят излиза от стаята, а този, който ги е следил, влиза, вижда чертежите върху бюрото, сграбчва ги и побягва. Да, обстоятелствата са били наистина много удобни.

Нещо в начина, по който произнесе последното изречение, привлече вниманието на лорд Мейфилд. Пораздвижи се в креслото си и монокълът му падна. Сякаш нещо го бе накарало да бъде нащрек.

— Струва ми се, че не ви разбрах, мосю Поаро.

— Казах, лорд Мейфилд, че обстоятелствата са били много удобни. Били са много удобни за крадеца. Вие всъщност сигурен ли сте, че сте видял мъж?

Лорд Мейфилд поклати глава.

— Уви, не бих могъл да твърдя това. Видях просто сянка. Всъщност се усъмних дали въобще съм видял нещо.

Поаро се обърна към маршала на авиацията.

— А вие, сър Джордж? Мъж ли видяхте, или жена?

— Самият аз нищо не забелязах.

Поаро за миг се замисли. След това с рязко движение се изправи и отиде при писалището.

— Мога да ви уверя, ме чертежите не са там — каза лорд Мейфилд. — И тримата прегледахме тези документи поне половин дузина пъти.

— И тримата? Искате да кажете, че и секретарят ви ги е търсил?

— Да, Карлайл също.

Поаро го погледна.

— Кажете ми, лорд Мейфилд, кой документ бе най-отгоре, когато отидохте при писалището?

Мейфилд леко се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Нека да помисля… да, беше някаква паметна записка за противовъздушната ни отбрана.

Поаро със сръчен жест измъкна един документ и му го подаде.

— Тази ли е, лорд Мейфилд?

Лорд Мейфилд взе документа и го огледа.

— Да, тази е.

Поаро показа записката на Карингтън.

— Вие забелязахте ли този документ върху бюрото?

Сър Джордж го взе, отдалечи го от очите си и после сложи пенснето си.

— Да, забелязах го. И аз се, порових в документите заедно с Карлайл и Мейфилд. Този беше най-отгоре.

Поаро кимна замислено. Постави документа на масата. Мейфилд го погледна озадачено.

— Ако имате някакви други въпроси… — започна той.

— Имам въпрос, разбира се. Карлайл. Карлайл е въпросът.

Лорд Мейфилд леко поруменя.

— Карлайл, мосю Поаро, е извън всякакво подозрение. Работи като мой частен секретар от девет години и има достъп до цялата ми лична документация. Смея да отбележа, освен това, че ако беше поискал, можеше спокойно да прекопира всичко без никой да разбере.

 

— Споделям становището ви — каза Поаро. — На него наистина не би му било потребно да извършва кражба.

— Така или иначе, вярвам на Карлайл — каза лорд Майфилд. — Готов съм да гарантирам за него.

— Карлайл е почтен човек — добави намръщено Карингтън.

Поаро артистично разпери ръце.

— А тази мисис Вандърлин? Тя не е ли?

— Познахте — каза сър Джордж. — Никак не е почтена.

Лорд Мейфилд използва по-сдържани изрази.

— Струва ми се, мосю Поаро, че относно… как да се изразя… относно дейността на мисис Вандърлин няма никакви съмнения. От външно министерство бихте могли да получите повече информация по този въпрос.

— И смятате, че камериерката е не по-малко замесена от господарката й?

— Нямам никакво съмнение — отсече сър Джордж.

— Предположението ми се струва основателно — изрази се по-предпазливо лорд Мейфилд.

Настъпи мълчание. Поаро въздъхна и разсеяно премести един или два предмета върху масата откъм дясната си ръка. След това наруши тишината.

— Предполагам, че въпросните документи струват пари? В смисъл, че за откраднатите чертежи някой би заплатил голяма сума пари в брой?

— Ако се занесат в някой конкретен генерален щаб, да.

— Чий?

Сър Джордж назова имената на две европейски страни.

Поаро кимна с разбиране.

— Предполагам, че това е известно на всички, нали?

— Поне на мисис Вандърлин ще е добре известно.

— Попитах дали е известно на всички.

— Предполагам, че да.

— С други думи, всеки минимално интелигентен човек би могъл да оцени паричната стойност на чертежите, така ли?

— Да, мосю Поаро. Обаче вижте… — лорд Мейфилд сякаш изпитваше известно неудобство.

Поаро го прекъсна с жест.

— Просто се опитвам да си изясня обстановката.

Внезапно се изправи повторно, чевръсто излезе през прозореца и с помощта на джобно фенерче започна да оглежда тревната площ в края на терасата.

През това време двамата мъже го наблюдаваха.

Поаро се завърна при тях и седна.

— Кажете ми, лорд Мейфилд — обърна се той към домакина, — не взехте ли мерки този злодей, този призрак, скрил се в мъглата, да бъде преследван?

Лорд Мейфилд сви рамене.

— След излизането от градината е могъл да се добере до главното шосе. При положение, че там го е чакала кола, могъл е лесно да се измъкне…

— Но нали има полиция, охрана?

— Нека не забравяме нещо, мосю Поаро — прекъсна го сър Джордж. — Не можем да си позволим да рискуваме случилото се да получи гласност. Стане ли известно, че чертежите са били откраднати, последиците за нашата партия биха били крайно неблагоприятни.

— Ах, да! — възкликна Поаро. — Човек не трябва да забравя la politique[1]. В такива случаи трябва да се съблюдава максимална дискретност. Ето защо се обръщате именно към мен. Впрочем може би е по-простото решение.

— Значи, вие разчитате на успех, мосю Поаро, така ли? — в гласа на лорд Мейфилд се прокрадна известно недоверие.

Малкият човек сви рамене.

— А защо не? Човек трябва просто да мисли. Да разсъждава.

Спря за миг и продължи.

— А сега бих желал да поговоря с мистър Карлайл.

— Сега ще го извикам — лорд Мейфилд се изправи. — Казах му да бъде на разположение. Навярно е някъде наблизо.

Излезе от стаята.

Поаро погледна въпросително сър Джордж.

— Eh bien, какво бихте могли да ми кажете за човека на терасата?

— Драги ми мосю Поаро. Не питайте мен. Аз не го видях и не мога да го опиша.

— Това вече го чухме — наклони се към него Поаро. — Но нещата всъщност стоят малко по-различно, нали?

— Какво искате да кажете? — попита рязко сър Джордж.

— Просто не знам как да се изразя. Вашето неверие, струва ми се, е силно подчертано.

Сър Джордж понечи да каже нещо, но замълча.

— Доверете ми се — окуражи го Поаро. — И двамата се намирате на края на терасата. Лорд Мейфилд вижда как една сянка се промъква през прозореца и изчезва в тревата. Вие защо не видяхте тази сянка?

Карингтън го погледна.

— Отгатнахте, мосю Поаро. През цялото време си мисля за това. Виждате ли, бих се заклел, че не съм видял някой да излиза от този прозорец. Реших, че на Мейфилд просто му се е сторило, че е бил заблуден от сянката на клатещ се клон например. Сетне, когато дойдохме тук и разбрахме, че е имало кражба, започнах да си мисля дали Мейфилд не е бил прав, а пък аз да съм се заблудил. И въпреки това…

Поаро се усмихна и продължи вместо него:

— … и въпреки това сте убеден дълбоко в себе си в истинността на онова, което сте видял, или по-точно, което не сте видял със собствените си очи.

— Напълно сте прав, мосю Поаро, така е.

— Колко мъдро от ваша страна — усмихна се Поаро.

— Нямаше ли никакви следи от стъпки върху тревата? — попита рязко сър Джордж.

— Точно така — кимна утвърдително Поаро. — На лорд Мейфилд му се струва, че е видял сянка. Сетне констатира кражбата и вече е напълно уверен, че наистина е видял някого. Обаче не е така. Мен лично много не ме е грижа за следи от стъпки и други подобни неща, но тук имаме, ако мога така да се изразя, отрицателни доказателства. По тревата нямаше никакви следи. Тази вечер валя продължително. Ако някой е преминал от терасата по тревната площ, върху нея непременно щяха да останат следи от стъпките му.

— Но в такъв случай… — на лицето на сър Джордж се изписа изумление.

— В такъв случай трябва да се занимаем с дома. С хората в дома.

Вратата се отвори и в стаята влязоха лорд Мейфилд и мистър Карлайл.

Макар и все още блед и разтревожен, секретарят донякъде бе възвърнал самообладанието си. Намести пенснето си, седна и огледа въпросително Поаро.

— Колко време бяхте в стаята, когато чухте писъка, monsieur?

Карлайл се замисли.

— Някъде между пет и десет минути, ако не се лъжа.

— А преди това нищо не бе смутило вашето спокойствие, така ли?

— Нищо.

— Ако съм разбрал добре, през по-голямата част от вечерта гостите са били в една стая. Така ли е?

— Да. В дневната.

Поаро погледна бележника си.

— Сър Джордж Карингтън и съпругата му. Мисис Маката. Мисис Вандърлин. Мистър Реджи Карингтън. Лорд Мейфилд и вие. Това сте били присъстващите. Правилно ли съм разбрал?

— Самият аз не бях в дневната. По-голямата част от вечерта работих тук.

Поаро се обърна към лорд Мейфилд.

— Кой се оттегли пръв за сън?

— Лейди Джулия Карингтън, ако не се лъжа. Всъщност и трите дами напуснаха едновременно.

— А сетне?

— Сетне дойде мистър Карлайл и му казах да подготви документите. Обясних му, че сър Джордж и аз ще се върнем след минута.

— Точно тогава ли решихте да се поразходите на терасата?

— Да.

— В присъствието на мисис Вандърлин беше ли споменато, че ще работите в кабинета?

— Да, стана дума за това.

— Обаче тя не е била в стаята, когато сте дал указания на мистър Карлайл да подготви документите?

— Не.

— Моля да ме извините, лорд Мейфилд — обади се Карлайл. — Веднага след като казахте това се сблъсках с нея на вратата. Беше се върнала, за да си прибере една книга.

— Значи допускате, че е могла да ни чуе?

— Да, напълно е възможно.

— Значи, върнала се е за една книга — промърмори тихо Поаро. — Намерихте ли книгата й, лорд Мейфилд?

— Да, Реджи й я даде.

— Да… Дошла е за книгата си… Това би могло да се нарече доста стар трик, пардон, доста стар номер. Обаче нерядко върши работа.

— Смятате, че е било умишлено?

Поаро сви рамене.

— И после вие двамата, господа, сте излезли на терасата. А мисис Вандърлин?

— Тя си взе книгата и си тръгна.

— А младият мистър Реджи, и той ли отиде да си легне?

— Да.

— А пък мистър Карлайл идва тук и пет или десет минути по-късно чува нечий писък. Продължете, мистър Карлайл. Чул сте писък и сте излязъл в коридора. Дали пък няма да бъде най-лесно за всички ни да възпроизведете точно тогавашните си действия.

Мистър Карлайл се изправи. Личеше си, че се чувства неловко.

— Ето, аз ще изпищя — рече му услужливо Поаро. Отвори уста и тънко изписука. Лорд Мейфилд обърна глава встрани, за да не забележат усмивката му. Мистър Карлайл се почувства крайно неудобно.

Allez[2]! Почвайте! Действайте! Разчитаме на вас.

Мистър Карлайл се отправи със скована походка към вратата, отвори я и излезе. Поаро го последва. Същото направиха и двамата мъже.

— Спомняте ли си дали при излизането си от стаята затворихте вратата или я оставихте отворена?

— Боя се, че не мога да си спомня. Струва ми се, че я оставих отворена.

— Няма значение. Продължавайте.

С все още вдървени крака мистър Карлайл отиде до стълбището, спря се и погледна нагоре.

— Казахте, че камериерката е била на стълбището — рече Поаро. — Къде по-точно?

— Някъде по средата му.

— И е имала разтревожен вид?

— Съвсем определено.

Eh bien — рече Поаро, — аз ще играя ролята на камериерката — изкачи се пъргаво по стълбището и попита: — Тук ли бе застанала?

— Не, едно-две стъпала по-нагоре.

— В тази поза ли?

— Ами… не съвсем.

— Тогава в каква?

— Ами, бе се хванала за главата.

— Ах, да. С ръце на главата. Много интересно. Така ли изглеждаше? — Поаро вдигна ръце и постави длани точно над ушите си.

— Да, точно така.

— Добре… Кажете ми сега, мистър Карлайл, тя хубаво момиче ли е?

— Не обърнах внимание.

Гласът на Карлайл бе приглушен.

— Как така не сте обърнал внимание? Та вие сте съвсем млад човек. Нима един млад човек може да не обърне внимание дали едно момиче е красиво или не?

— Мистър Поаро, мога само да повторя това, което току-що казах.

Карлайл погледна страдалчески работодателя си. Сър Джордж Карингтън внезапно се изкашля.

— Изглежда мосю Поаро е решил малко да ви поизмъчи, Карлайл — отбеляза той.

— Самият аз никога не пропускам да забележа дали едно момиче е хубавичко — каза Поаро, докато слизаше по стълбите.

Мълчанието, с което Карлайл реагира на тази забележка, бе донякъде пресилено. Поаро продължи.

— И тогава ли ви каза, че е видяла призрак?

— Да.

— Вие повярвахте ли?

— Как да ви кажа, мосю Поаро, не.

— Нямах предвид дали самият вие вярвате в призраци. Останахте ли с впечатлението, че момичето действително е било искрено, когато ви е казало, че е видяло нещо?

— Не бих могъл да се произнеса. Беше задъхано и изглеждаше разтревожено.

— В това време чухте ли или видяхте господарката й?

— Всъщност, да. Тя излезе от стаята си от горния етаж и я извика по име „Леони!“.

— И сетне какво стана?

— Момичето бързо отиде при нея, а аз се върнах в кабинета.

— Докато вие сте стояли тук, в подножието на стълбището, било ли е възможно някой да влезе в кабинета през вратата, която сте оставил отворена?

Карлайл поклати отрицателно глава.

— В такъв случай щеше да му се наложи да мине покрай мен. Вратата на кабинета е в дъното на коридора, както можете да видите.

Поаро кимна замислено. Мистър Карлайл продължи да говори с внимателни и отмерени думи.

— Смея да изразя задоволството си, че лорд Мейфилд е видял как крадецът се измъква през прозореца. В противен случай щях да се окажа в много неприятно положение.

— Говорите глупости, драги ми Карлайл — намеси се в разговора лорд Мейфилд. — Никой не би могъл да ви заподозре, в каквото и да е.

— Много любезно от ваша страна, лорд Мейфилд, но фактите са си факти и в никакъв случай не говорят в моя полза. Така или иначе, надявам се личните ми вещи да бъдат прегледани и самият аз да бъда претърсен.

— Говорите глупости, скъпи ми приятелю — отвърна Мейфилд.

— Наистина ли го желаете? — попита тихо Поаро.

— Мисля, че що се отнася до мен, това би било най-доброто решение.

Поаро го погледна замислено за миг и промърмори:

— Разбирам ви — сетне попита: — Как е разположена стаята на мисис Вандърлин спрямо кабинета?

— Намира се точно над него.

— Сиреч, има прозорец, който гледа към терасата?

— Да.

Поаро кимна отново с разбиране.

— Да отидем в дневната.

Разходи се из цялата стая, огледа дръжките на прозорците, хвърли поглед и върху масата за бридж и накрая се обърна към лорд Мейфилд.

— Тази работа е доста по-заплетена, отколкото изглежда на пръв поглед. Едно нещо обаче поне е сигурно. Откраднатите чертежи не са напуснали дома.

Лорд Мейфилд го погледна удивено.

— Но, драги ми Поаро, та мъжът, когото видях да излиза от…

— Не е имало никакъв мъж.

— Но аз го видях

— При най-голямото ми уважение към вас, лорд Мейфилд, ще кажа, че той е просто плод на вашето въображение. Подвела ви е сянката на един клон. Фактът, че сетне е имало кражба, сте възприел като доказателство на истинността на онова, което всъщност ви се е сторило.

— Вижте, мосю Поаро, със собствените си очи…

— Обзалагам се, стари приятелю, че моите виждат по-добре — обади се сър Джордж.

— Позволете ми, лорд Мейфилд, да се изкажа съвсем категорично по този въпрос. Никой не е минал по тази тераса към тревата.

Мистър Карлайл, блед и измъчен, се включи в разговора.

— В случай, че мосю Поаро е прав, подозрението автоматически ще падне върху мен. Ще излезе, че аз съм бил единственият човек, който е имал възможността да извърши кражбата.

— Глупости — скочи лорд Мейфилд. — Каквото и да мисли мосю Поаро, не мога да се съглася с него. Убеден съм във вашата невинност, драги ми Карлайл. Нещо повече, готов съм да гарантирам за нея.

— Но аз не съм казал, че подозирам мистър Карлайл — промърмори тихо Поаро.

— Не сте — отговори Карлайл, — но дадохте съвсем ясно да се разбере, че никой друг, освен мен не е имал възможност да извърши кражбата.

Du tout! Du tout!

— Но аз вече ви казах, че докато бях в коридора, никой не мина покрай мен към вратата на кабинета.

— Съгласен съм. Обаче някой е могъл да влезе в кабинета през прозореца.

— Но нали вие казахте, че не се е случило така?

— Казах, че никой не би могъл да дойде отвън и да влезе и излезе от дома, без да остави отпечатъци от стъпки върху тревата. Обаче някой, намиращ се в дома, би могъл да го направи. Някой е могъл да излезе от стаята си през един от тези прозорци, да се озове на терасата, да влезе в кабинета през прозореца му и сетне да излезе пак оттам.

— Не е възможно — възрази мистър Карлайл, — тъй като лорд Мейфилд и сър Джордж Карингтън бяха на терасата.

— Да, вярно е, че са били на терасата, но са били en promenade[3]. Сър Джордж Карингтън може и да притежава чудесно зрение — Поаро леко се поклони, — но няма очи на тила. Прозорецът на кабинета е последният в лявата част на терасата. До него са прозорците на тази стая. Сетне, като се върви надясно по терасата, се минава покрай прозорците на една, две, три, а може би и четири стаи.

— Покрай прозорците на столовата, на стаята за билярд, на стаята за чай и библиотеката — поясни лорд Мейфилд.

— Вие колко пъти се разходихте надлъж по терасата?

— Поне пет или шест пъти.

— Виждате ли, никак не би било трудно. Крадецът е трябвало единствено да издебне подходящия момент.

— Искате да кажете, че докато съм бил в коридора и съм разговарял с французойката, крадецът е чакал в дневната? — попита бавно Карлайл.

— Така предполагам. Разбира се, само предполагам.

— Тази възможност не ми се вижда много правдоподобна — усъмни се лорд Мейфилд. — Прекалено е рисковано.

Командващият авиацията възрази.

— Не мога да се съглася с теб, Чарлз. Напълно е възможно. Чудя се защо самият аз не се сетих за това.

— Вече ви обясних защо мисля, че чертежите са все още в къщата — каза Поаро. — Въпросът е сега как да ги открием.

— Това е съвсем просто — изсумтя сър Джордж. — Като се претърсят всички.

Лорд Мейфилд понечи да изрази несъгласие с предложението, но Поаро го изпревари.

— Не, не. Нещата съвсем не са така прости. Човекът, който е взел тези планове, ще е предвидил тази възможност и ще е взел мерки чертежите да не бъдат открити у него. Те ще бъдат скрити на неутрално място.

— Нима предлагате да си играем на криеница и да обърнем наопаки цялата къща?

Поаро се усмихна.

— Не, съвсем не е необходимо да действаме толкова грубо. По силите ни е да открием скривалището и да установим самоличността на виновника по пътя на анализа. Така ще бъде по-лесно. Бих желал сутринта да поговоря поотделно с всеки един от хората, които се намират в дома. Струва ми се, че би било неразумно да го правя точно сега.

Лорд Мейфилд кимна с разбиране.

— Прав сте — каза той. — Ако измъкнем хората от леглата им в три часа сутринта, би предизвикало много коментари. Във всеки случай, мосю Поаро, ще трябва да се действа крайно внимателно. Случилото се не бива да излиза наяве.

Поаро махна с ръка.

— Оставете това на Еркюл Поаро. Лъжите, които измислям, винаги са елегантни и убедителни. В такъв случай, ще проведа разследването си утре. Тази нощ обаче бих желал да поговоря с вас двама ви. С вас, сър Джордж, и с вас, лорд Мейфилд.

Поклони се на двамата мъже.

— Искате да кажете, поотделно?

— Да, поотделно.

Лорд Мейфилд леко присви вежди, преди да отговори.

— Разбира се. Ще ви оставя насаме със сър Джордж. Когато ви потрябвам, ще ме откриете в кабинета ми. Елате, Карлайл.

Двамата излязоха и затвориха вратата.

Сър Джордж седна и механично извади цигара. Погледна Поаро озадачено.

— Знаете ли — каза бавно, — трудно ми е да разбера молбата ви.

— Обяснението е много просто — отвърна Поаро с усмивка. — Ще бъда кратък. Става дума за мисис Вандърлин.

— Аха. Струва ми се, че започвам да ви разбирам — каза Карингтън. — Значи, мисис Вандърлин.

— Точно така. Виждате ли, възможно е да не се окаже много деликатно да отправя към лорд Мейфилд въпроса, който искам да задам. Защо именно мисис Вандърлин? Защото е известно, че тази дама е съмнително лице. Защо е тук? Според мен, възможни са три обяснения. Едното е, че лорд Мейфилд изпитва penchant[4] към дамата. Това е достатъчно основание да поискам да разговарям с вас насаме, тъй като не бих искал да поставям лорда в неудобно положение. Втора възможност е мисис Вандърлин да е скъпа приятелка на някой друг от гостите на дома.

— Мен можете да ме изключите от числото им — отвърна сър Джордж с усмивка.

— В такъв случай, след като и двете обяснения са неверни, въпросът застава пред нас още по-категорично. Защо е тук мисис Вандърлин? Струва ми се, че започвам да долавям контурите на отговора. Имало е някаква причина. Присъствието й, тук и сега, съвсем определено е било желано от лорд Мейфилд, който е имал някакво основание. Греша ли?

— Напълно сте прав — кимна сър Джордж в знак на съгласие. — Мейфилд е твърде солиден и опитен човек, за да се поддаде на прелестите й. Поканена е тук по съвсем друга причина. Ще ви разкажа как стоят нещата.

Възпроизведе разговора, който бе имал с лорда на масата. Поаро го изслуша внимателно.

— Много добре. Сега всичко ми е ясно. При все това ми се струва, че дамата успя блестящо да изиграе и двама ви.

Сър Джордж изруга без задръжки.

Поаро го изгледа с весело пламъче в очите, преди да продължи.

— Значи, нямате съмнения, че тази кражба е нейно дело. Сиреч, че тя е отговорна за случилото се независимо дали е играла активна роля в него или не?

Сър Джордж го погледна удивено.

— Разбира се, че нямам! Няма абсолютно никакви съмнения. Та кой друг би имал интерес от открадването на тези чертежи?

— Да… — каза Еркюл Поаро. Отпусна се в креслото и впери поглед в тавана. — Все пак, сър Джордж, преди по-малко от петнадесет минути и двамата се съгласихме, че тези документи съвсем определено са равнозначни на пари. Не непременно в смисъла на златото, банкнотите и бижутата, но така или иначе имат стойност. Да допуснем, че на някого например не му стигат парите…

— Че на кого му стигат парите днес? — прекъсна го рязко събеседникът му. — Вярвам, че мога да го кажа и за себе си, без това да ме поставя под подозрение.

Усмихна се и Поаро учтиво отвърна на усмивката му.

Mais oui[5], можете да кажете каквото пожелаете, сър Джордж, защото разполагате с безупречно алиби в тази афера.

— Аз и за себе си мога да кажа, че изпитвам материални затруднения.

Поаро тъжно поклати глава.

— Да, така е. Човек с вашето обществено положение има значителни разходи. Пък и синът ви е във възраст, в която също са му необходими пари.

— И за образованието му трябват пари, и за покриване на дългове — изстена сър Джордж. — А иначе момчето съвсем не е лошо.

Поаро го изслуша със съчувствие. Научи голяма част от проблемите, тревожещи командващия военновъздушните сили. Чу разсъжденията му за липсата на хъс и стръв в младото поколение, за фантастичния начин, по който майките разглезват синовете си и винаги застават зад тях, за това какво проклятие може да бъде хазартът, когато влезе в кръвта на една жена, за безумието да залагаш с все по-високи ставки, отколкото можеш да си позволиш. Всичко бе изложено в твърде общи линии. Сър Джордж не намекна пряко за жена си или сина си, но вродената му прямота даваше възможност много лесно да се разбере кого точно има предвид.

Внезапно спря:

— Извинете. Може би не трябваше да ви отнемам времето за неща, които не са пряко свързани с нашия проблем. Особено в този час на нощта, или по-точно, на сутринта.

Сър Джордж потисна прозявката си.

— Бих предложил, сър Джордж, да си легнете. Благодаря ви за любезното съдействие.

— Прав сте, най-добре ще е да си легна. Смятате ли, че има реална възможност да открием чертежите?

Поаро сви рамене.

— Поне смятам да се опитам да ги намеря. Не виждам причини да не успея.

— Е, аз ще си лягам. Лека нощ.

Излезе от стаята.

Поаро остана в креслото си и продължи замислено да гледа тавана. Извади малък бележник, разтвори го и написа следното:

Мисис Вандърлин?

Лейди Джулия Карингтън?

Мисис Маката?

Реджи Карингтън?

Мистър Карлайл?

Сетне добави следното:

Мисис Вандърлин и мистър Реджи Карингтън?

Мисис Вандърлин и лейди Джулия?

Мисис Вандърлин и мистър Карлайл?

Като свърши, поклати глава неудовлетворено и измърмори нещо под носа си.

C’est plus simple que ca[6].

Сетне добави няколко къси изречения.

Лорд Мейфилд видял ли е наистина сянка? Ако не, защо е казал, че е видял? Сър Джордж видял ли е нещо? Категорично заяви, че не е видял нищо, СЛЕД като огледах тревата. Забележка: лорд Мейфилд е късоглед, може да чете без очила, но трябва да използва монокъл, за да вижда какво има в стаята. Сър Джордж е далекоглед. Следователно при положение, че са били на отдалечения край на терасата, на неговото зрение може да се разчита повече, отколкото на зрението на лорд Мейфилд. При все това лорд Мейфилд съвсем определено смята, че е ВИДЯЛ нещо и думите на приятеля му не го карат да се откаже от твърденията си.

Възможно ли е някой да бъде извън всякакво подозрение, като мистър Карлайл например. Лорд Мейфилд прекалено категорично наблегна върху неговата невинност. Прекалено, наистина. Защо. Защото тайно го подозира и се срамува от подозренията си? Или защото подозира друг човек? Човек, който ОПРЕДЕЛЕНО НЕ Е мисис Вандърлин?

Поаро прибра бележника си. Стана и се запъти към кабинета.

Бележки

[1] Политиката (фр.). — Бел.прев.

[2] Хайде! (фр.). — Бел.прев.

[3] На разходка (фр.). — Бел.прев.

[4] Слабост, добри чувства (фр.). — Бел.прев.

[5] Разбира се (фр.). — Бел.прев.

[6] Не, нещата са по-прости (фр). — Бел.прев.