Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (18.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Incredible Theft, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Невероятната кражба и други разкази

Английска. Първо издание

ИК „Абагар“, София, 1995

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор: „Абанос“ ЕООД, София

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

ISBN: 954–584–120–6

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Разговорът в библиотеката никак не вървеше. Мисис Вандърлин обикновено се оказваше в неизгодна позиция, когато останеше насаме с представителки на собствения си пол. Очарователните й обноски, така високо ценени от мъжете, по една или друга причина не се възприемаха, както й се искаше, в чисто женска среда. Лейди Джулия бе жена, която се държеше или много любезно, или много грубо. В този конкретен случай у нея се породи неприязън към мисис Вандърлин, а пък мисис Маката й се видя скучна, затова реши да не прави опит да прикрива чувствата си. Съществуваше опасност разговорът напълно да замре, ако не бе мисис Маката.

Мисис Маката бе подчертано пряма жена. Оцени веднага мисис Вандърлин като безполезен паразит и се опита да събуди интерес у лейди Джулия към една благотворителна акция. Лейди Джулия отговаряше отегчено, като с усилия сдържаше прозевките си и сетне потъна в собствените си мисли. Какво правеха Чарлз и Джордж, та не идваха? Колко досадни можеха да бъдат мъжете. Ответните й реплики започнаха да стават все по-механични и неопределени.

Когато мъжете най-сетне се появиха, завариха трите жени потънали в мълчание.

„Джулия не изглежда добре тази вечер. Тази жена е твърде нервна“ — помисли си лорд Мейфилд. Гласно обаче произнесе друго:

— Какво бихте казали за един робер?

Лейди Джулия веднага засия. Възприемаше играта на бридж като живителна глътка въздух.

В този миг в стаята влезе Реджи Карингтън, така че необходимата четворка бе осигурена. Лейди Джулия, мисис Вандърлин, сър Джордж и младият Реджи седнаха около игралната маса. Лорд Мейфилд пък пое грижата да забавлява мисис Маката.

След изиграването на два робера сър Джордж погледна многозначително към часовника върху камината.

— Едва ли си струва да започваме трети — отбеляза той.

На жена му не й стана приятно от тези думи.

— Часът е едва единадесет без четвърт. Ще имаме време за един кратък.

— Никога не са кратки, мила — отвърна добродушно сър Джордж. — Пък и с Чарлз имаме малко работа.

— Колко впечатляващо звучи това! — промърмори тихо мисис Вандърлин. — Струва ми се, че вие, високопоставените държавни мъже, никога не можете да намерите време за една истинска почивка.

— За нас няма четиридесет и осем часови работни седмици — съгласи се сър Джордж.

— Знаете ли, може би защото съм си малко простовата американка, винаги много се вълнувам при среща с хора, които държат в ръцете си съдбините на една страна. Надявам се да не съм се изразила твърде грубо, сър Джордж.

— Драга ми мисис Вандърлин, никога не бих свързал представата си за вас с думите „простовата“ или „груба“.

Усмихна й се. В гласа му се прокрадна съвсем лека ирония, която тя не пропусна да забележи. Бързо се извърна към младия Реджи и го дари с чаровна усмивка.

— Съжалявам, че партньорството ни приключи. Играхте превъзходно.

— А, просто имах късмет — отвърна Реджи, поруменял от удоволствие.

— О, не! Не бе късмет. Проявихте проницателност. От наддаването съобразихте кой какви карти има и действахте според това. Мисля, че бяхте блестящ.

Лейди Джулия рязко се изправи.

„Тази жена наистина е доста примитивна в ласкателството си!“ — помисли си с неудоволствие.

След това спря очи върху сина си и погледът й се смекчи. Момчето наистина бе повярвало на думите на мисис Вандърлин. Колко младо и колко самодоволно. И колко наивно. Нищо чудно, че все се забъркваше в разни неприятности. Прекалено доверчиво бе. Истината е, че имаше много нежна душа и Джордж никак не го разбираше. Мъжете въобще не проявяват разбиране към ближния в своите съждения. Много бързо забравяха, че някога и самите те са били млади. Джордж въобще бе прекалено строг към Реджи.

Мисис Маката също се бе изправила. Всички си пожелаха лека нощ.

Трите жени излязоха от стаята. Лорд Мейфилд наля напитка първо на сър Джордж и после на себе си. След това погледна към мистър Карлайл, който се бе появил на вратата.

— Карлайл, ако обичаш, донеси папките и въобще всички документи. Включително плановете и чертежите. Маршалът и аз ей сега ще дойдем. Нека първо да се поразходим малко навън, а, Джордж? Вече престана да вали.

Мистър Карлайл понечи да излезе и промърмори някакво извинение, след като насмалко не се сблъска с мисис Вандърлин. Тя се запъти към мъжете.

— Книгата ми би трябвало да е някъде тук. Бях започнала да я чета преди вечеря.

Реджи направи крачка напред, държейки една книга в ръка.

— Тази ли е? Беше върху креслото.

— О, да. Благодаря ви. Толкова сте мил.

Усмихна се очарователно, отново пожела на всички лека нощ и излезе от стаята.

Сър Джордж междувременно бе разтворил един от френските прозорци.

— Прекрасна вечер — каза. — Идеята ти да се поразходим е много добра.

— Лека нощ, сър — обади се Реджи. — Време е да си лягам.

— Лека нощ, момчето ми — отвърна лорд Мейфилд.

Реджи взе един детективски роман, който бе започнал да чете и излезе от стаята.

Лорд Мейфилд и сър Джордж излязоха на терасата.

Нощта бе наистина прекрасна. Безоблачното небе бе изпълнено със звезди.

Сър Джордж си пое дълбоко дъх.

— Уф, тази жена използва прекалено силен парфюм — отбеляза той.

Лорд Мейфилд се засмя.

— Във всеки случай, не е евтин парфюм. Ако не се лъжа, използва една от най-скъпите марки в света.

— Предполагам, че би трябвало да сме й благодарни — усмихна се сър Джордж.

— Така е. Според мен, жена обляла се от глава до пети с евтин парфюм, е едно от най-отблъскващите неща на света.

Сър Джордж погледна небето.

— Учудващо е колко бързо се разведри. Докато вечеряхме, трополенето на капките още се чуваше.

Двамата мъже бавно тръгнаха по терасата.

Тя се простираше по цялата дължина на фасадата. Теренът пред нея имаше лек наклон и позволяваше да се разкрие прекрасната гледка на долината на Съсекс.

— А що се отнася до тази сплав… — започна сър Джордж и запали пура.

Разговорът придоби технически характер.

След като стигнаха за пети път до отдалечения край на терасата лорд Мейфилд въздъхна.

— Е, добре. Май е време да огледаме документацията.

— Да, чака ни доста работа.

Двамата мъже тъкмо се бяха извърнали, когато лорд Мейфилд учудено възкликна.

— А! Видя ли това?

— Какво да съм видял? — попита сър Джордж.

— Стори ми се, че някой излезе на терасата от прозореца на кабинета.

— Глупости, стари приятелю, аз нищо не видях.

— Аз пък видях. Или ми се стори, че видях.

— Значи, очите ти те лъжат. Гледах право пред себе си и нямаше да пропусна да забележа каквото и да е. Много малко са нещата, които не мога да видя, макар и да ми се налага да държа вестника по-надалече, когато го чета.

Лорд Мейфилд се изкашля.

— Е, Джордж, в това отношение съм по-добре от теб. Все още чета с лекота и без очила.

— Затова пък не си в състояние винаги да разпознаеш човека от отсрещния тротоар. Или пък ползваш далекоглед?

Двамата мъже се засмяха и влязоха в кабинета на лорд Мейфилд. Френският прозорец бе отворен.

Мистър Карлайл подреждаше някакви документи, оставени до касата.

Обърна поглед към тях, когато усети присъствието им.

— Е, Карлайл, всичко ли е наред?

— Да, лорд Мейфилд, всички документи са върху бюрото ви.

Въпросното бюро бе грамадно махагоново писалище с много солиден вид, разположено в ъгъла до прозореца. Лорд Мейфилд отиде до него и започна да преглежда документите.

— Прекрасна вечер — каза сър Джордж.

Мистър Карлайл се съгласи с него.

— Прав сте, небето се разведри много бързо след дъжда.

След това Карлайл остави папките.

— Ще ви трябвам ли още тази вечер, лорд Мейфилд? — попита секретарят.

— Едва ли, Карлайл. После ще ги прибера аз. По всяка вероятност доста ще се забавим. По-добре се прибери.

— Благодаря ви. Лека нощ, лорд Мейфилд. Лека нощ, сър Джордж.

— Лека нощ, Карлайл.

Секретарят тъкмо щеше да излезе от стаята, когато лорд Мейфилд го спря.

— Почакай малко, Карлайл, та ти си забравил най-важния документ — рече той строго.

— Кой по-точно, лорд Мейфилд?

— Чертежите на бомбардировача, човече.

Секретарят го погледна удивено.

— Та те са най-отгоре на купчината, сър.

— Няма такова нещо.

— Но аз току-що ги поставих там.

— Потърси ги ти тогава.

С лице, на което бе изписано удивление, младият човек отиде при писалището и застана до лорд Мейфилд.

С нетърпелив жест министърът махна с ръка по посока към купчината документи. Карлайл започна да ги преглежда и изненадата му се засили.

— Сам виждаш, че наистина ги няма тук.

— Но… това е невероятно, сър… — започна да обяснява със заекващ глас секретарят. — Няма и три минути откак ги оставих тук!

— Е, сгрешил си и толкоз — отвърна му добродушно лорд Мейфилд. — Сигурно са все още в касата.

— Не виждам как може да са там. Чудесно си спомням, че ги оставих тук.

Лорд Мейфилд отиде до отворената каса. Сър Джордж се присъедини към него. Бяха достатъчни само няколко минути, за да се разбере, че чертежите на бомбардировача ги нямаше и там.

Смутени и все още невярващи на очите си, тримата мъже се върнаха при писалището и още веднъж преровиха документите.

— Бога ми! — възкликна Мейфилд. — Няма ги!

— Но това е невъзможно! — извика мистър Карлайл.

— Кой е влизал в тази стая? — попита троснато министърът.

— Никой. Абсолютно никой.

— Виж, Карлайл, тези чертежи не може да са се изпарили във въздуха. Някой ги е взел. Мисис Вандърлин влизала ли е тук?

— Мисис Вандърлин? Съвсем не, сър.

— Готов съм да подкрепя думите му — каза Карингтън, след като подуши въздуха. — Ако е минавала през тази стая, нямаше как да не усетим миризмата на парфюма й.

— Никой не е влизал тук — настоя Карлайл. — Просто не мога да разбера.

— Я се стегни, Карлайл! — скастри го лорд Мейфилд. — Трябва да излезем от това положение. Ти абсолютно ли си сигурен, че чертежите бяха в касата?

— Абсолютно сигурен.

— Ти лично видя ли ги? Или просто си предположил, че и те са сред останалите?

— Съвсем не, лорд Мейфилд. Видях ги и ги поставих най-отгоре на купчината.

— И казваш, че след това никой не е влизал в стаята. Ти излизал ли си от стаята?

— Не… Всъщност, да.

— Аха! — извика сър Джордж. — Ето каква е работата!

— Защо по… — започна със строг глас лорд Мейфилд, но Карлайл го прекъсна.

— Лорд Мейфилд, при нормални обстоятелства аз, естествено, дори нямаше да допусна мисълта да изляза от стаята, в която току-що съм подреждал важни документи. След като чух обаче женски писък…

— Женски писък ли? — възкликна лорд Мейфилд удивено.

— Да, лорд Мейфилд, просто не мога да ви опиша колко много се изненадах. Тъкмо подреждах документите върху бюрото, когато го чух. Естествено, веднага се втурнах към коридора.

— И кой се оказа, че е пищял?

— Французойката. Камериерката на мисис Вандърлин. Бе застанала на средата на стълбището. Пребледняла, уплашена и разтреперана. Каза, че видяла призрак.

— Видяла призрак?

— Да. Била видяла висока жена, облечена изцяло в бяло, която се движела беззвучно из въздуха.

— Смехотворна история!

— Така е, лорд Мейфилд, точно така й рекох и аз. Струва ми се, че се засрами. Тя сетне тръгна нагоре по стълбището, а аз се върнах тук.

— Кога стана това?

— Само минута или две преди вие със сър Джордж да влезете тук.

— Колко време отсъствахте от стаята?

Секретарят се замисли.

— Две минути. Най-много — три.

— Предостатъчно са — изстена лорд Мейфилд и внезапно стисна приятеля си за ръката.

— Джордж, силуетът, измъкващ се от този прозорец, не ми се е привидял. Той е свършил това. Веднага след като Карлайл е напуснал стаята, крадецът е сграбчил чертежите и се е измъкнал.

— Лоша работа! — рече сър Джордж и стисна приятеля си за ръката.

— Чарлз, цялата тази история е крайно неприятна. Какво, по дяволите, ще правим?