Агата Кристи
Зло под слънцето (9)

I.

За втори път тази сутрин Патрик Редфън гребеше с лодка към Залива на елфите. Освен него в лодката бяха Еркюл Поаро, силно пребледнял, притиснал с ръка корема си, и Стивън Лейн. Полковник Уестън беше поел по сушата. Тъй като се забави по пътя, той пристигна на плажа по едно и също време с лодката. Там вече бяха един полицай и цивилен сержант, когото Уестън разпитваше, когато тримата от лодката се изкачиха и отидоха при тях.

Сержант Филипс докладва:

— Мисля, че прегледах всеки сантиметър от плажа, сър.

— Добре, какво открихте?

— Всичко е тук, сър, ако желаете, елате да видите.

На една скала прилежно беше наредена колекция от различни предмети. Имаше ножица, празен пакет, пет метални капачки от бутилки, известен брой използвани кибритени клечки, три парчета канап, изрезки от вестник, счупена лула, четири копчета, пилешка кълка и празно шишенце от плажно масло. Уестън погледна предметите.

— Хм — отбеляза, — твърде скромно за един плаж в днешно време! Повечето хора изглежда бъркат плажа с обществено бунище! Празното шишенце е стояло тук известно време, съдейки по това как се е размазал надписът на етикета, а също и повечето от другите неща, бих казал. Ножицата обаче е нова. Излъскана и блестяща. Не е била тук при вчерашния дъжд. Къде я намерихте?

— Близо до долния край на стълбата, сър. И тази счупена лула.

— Хм, вероятно е изпусната от някого, който е слизал или се е качвал. Нещо да кажете за това на кого са принадлежали?

— Нищо, сър. Съвсем обикновена ножичка за нокти. Лулата е от доброкачествен материал — скъпа.

Поаро измърмори замислено:

— Капитан Маршъл струва ми се, ни каза, че си е загубил лулата.

Уестън се обади:

— Маршъл не е в сметката. Пък и той не е единственият, който пуши лула.

Детективът наблюдаваше Стивън Лейн, когато ръката му се пъхна в джоба и се измъкна отново. Поаро любезно попита:

— Вие също пушите лула, нали, господин Лейн?

Свещеникът се сепна. Погледна Поаро.

— Да. О, да. Моята лула ми е стар приятел и другар.

Пъхвайки отново ръката си в джоба, той извади лула, натъпка я с тютюн и я запали.

Еркюл Поаро се отдръпна към мястото, където Редфън стоеше с празен поглед. Той тихо изрече:

— Радвам се… че са я отнесли от тук…

Стивън Лейн попита:

— Къде е била намерена?

Сержантът бодро обясни:

— Точно където сте застанали вие, сър.

Свещеникът бързо се отдръпна. Вторачи се в мястото, което току-що беше освободил. Сержантът продължи:

— Мястото, където е било изтеглено водното колело, отговаря на времето на пристигането й тук — 10.45. Движено е по течението от прилива. Сега се е обърнало.

— Снимките направени ли са? — попита Уестън.

— Да, сър.

Уестън се обърна към Редфън:

— А сега, човече, къде е входът към тази ваша пещера?

Патрик Редфън все още се взираше в мястото, където беше стоял Лейн. Сякаш виждаше проснатото тяло, което вече не беше там.

Думите на Уестън го накараха да дойде на себе си. Той отговори:

— Тя е ей там.

Поведе ги към мястото, където срещу скалистия бряг живописно бяха натрупани срутени камъни. Насочи се право натам, където две големи канари оформяха отвесна тясна цепнатина помежду им.

— Входът е тук.

Уестън се изненада:

— Тук? Не изглежда възможно човек да успее да се промъкне.

— Това подмамва, сър, ще видите. Може да се влезе.

Уестън внимателно се напъха в процепа. Не беше толкова тесен, колкото изглеждаше. Вътре пещерата се разширяваше и се оказа, че е сравнително просторна вдлъбнатина с достатъчно място човек да стои прав и да се движи.

Еркюл Поаро и Стивън Лейн се присъединиха към началника на полицията. Другият остана отвън. През отвора се процеждаше светлина, но Уестън имаше и силно електрическо фенерче, с което оглеждаше вътрешността.

Той отбеляза:

— Удобно местенце. Отвън човек изобщо не би заподозрял.

Внимателно прокара светлината по пода.

Еркюл Поаро душеше въздуха. Забелязвайки това, Уестън отбеляза:

— Въздухът е доста свеж, няма дъх на риба или водорасли, но, разбира се, това място е доста над нивото на водата.

Но за чувствителния нос на Поаро въздухът не беше само свеж. Усещаше лек парфюм. Той познаваше двама души, които ползваха парфюм с този неуловим мирис…

Фенерчето на Уестън спря. Той каза:

— Не виждам нищо особено тук.

Поаро погледна към една издатина малко над главата му и измърмори:

— Човек вероятно би могъл да погледне дали там горе има нещо?

Уестън отбеляза:

— Ако там горе има нещо, то ще трябва да е било сложено нарочно. И все пак е по-добре да погледнем.

Поаро каза на Лейн:

— Вие, мисля, сте най-високият, мосю. Ще позволите ли да ви помолим да се уверите, че на тази издатина няма оставено нещо?

Лейн се протегна, но не успя да стигне съвсем до дъното на каменната полица. После, забелязвайки в скалата пукнатина, той пъхна там пръстите на крака си и се издигна с една ръка.

— Охо, тук горе има кутия.

След минута-две те бяха вън на светло и разглеждаха находката на свещеника. Уестън предупреди:

— Внимателно, дръжте я колкото можете по-внимателно. Може би има отпечатъци от пръсти.

Беше тъмнозелена ламаринена кутия и носеше надпис „Сандвичи“.

Сержант Филипс каза:

— Останала след някой излет, предполагам.

Отвори капака с носната си кърпа.

Вътре имаше малки съдчета с надписи „сол“, „пипер“, „горчица“ и две по-големи квадратни кутии за сандвичи. Сержант Филипс повдигна капака на съдчето за сол. То беше пълно. Повдигна следващото, коментирайки:

— Хм, и в това за пипера има сол.

С внезапно събудена бдителност сержантът отвори една от по-големите квадратни кутии. И тя съдържаше от същия кристален прах.

Много внимателно сержант Филипс си топна пръста и го допря до езика си.

Лицето му се промени. Възбудено отбеляза:

— Това не е сол, сър. В никакъв случай не е! На вкус нагарча! Прилича ми на някакъв вид наркотик.

II.

— Трета гледна точка — изпъшка полковник Уестън.

Бяха отново в хотела.

Началникът на полицейското управление продължи:

— Ако по някакъв начин в това е замесена банда наркотрафиканти, това открива няколко възможности. Преди всичко мъртвата може да е действала заедно с бандата. Мислите ли, че това е възможно?

Еркюл Поаро каза предпазливо:

— Възможно.

— Може да е била наркоманка?

Детективът поклати глава.

— Съмнявам се. Имаше здрави нерви, цветущо здраве, не се виждаха следи от венозни инжекции. Не че това доказва нещо. Някои хора го смъркат. Но не, не мисля, че е взимала наркотици.

— В такъв случай — отбеляза Уестън — може случайно да е разбрала за тази работа и да е била умишлено принудена да мълчи от хората, ръководещи играта. Скоро ще знаем точно какъв е наркотикът. Изпратих го на Нийздън. Ако сме попаднали на някакъв канал за наркотици, те не са от хората, които се спират пред дреболии…

Той прекъсна, тъй като вратата се отвори и Хорас Блат пъргаво влезе в стаята.

На Блат изглежда му беше горещо. Той бършеше потта от челото си. Гръмкият му, изразителен глас се издигна като вълна и изпълни малката стая.

— Тъкмо се връщам, и вече чух вестта! Вие сте началникът на полицейското управление? Казаха ми, че сте тук вътре. Казвам се Блат — Хорас Блат. С какво мога да ви помогна? Не мисля, че бих могъл. От рано сутринта съм навън с лодката си. Изпуснах цялото проклето представление. Единственият ден, когато нещо наистина се случва в това откъснато от света място, а аз не съм тук. Какво нещо е животът, нали? Здравейте, Поаро. Не ви видях в първия момент. Значи и вие работите по въпроса? Е, да, предполагам, Шерлок Холмс срещу местната полиция, така ли? Ха, ха! Лестрейд — всички тези приказки. Ще ми бъде приятно да видя малко от вашето фантастично полицейско търсене на следите.

Блат се настани на един стол, извади табакера и я поднесе към Уестън, който поклати глава.

— Аз съм заклет пушач на лула.

— Същото е с мен. Пуша и цигари, но нищо не може да надмине лулата.

Полковник Уестън внезапно любезно рече:

— Тогава пали, човече.

Блат поклати глава.

— Не си нося лулата в момента. Но я ми разкажете за цялата работа. Всичко, което съм чул досега, е, че госпожа Маршъл била намерена убита на един от тукашните плажове.

— В Залива на елфите — уточни полковник Уестън, наблюдавайки го.

Но Блат просто попита възбудено:

— И е била удушена?

— Да, господин Блат.

— Неприятно, много неприятно. Но да знаете, тя си го търсеше! Един път парче, tres moustarde^[1], а, мосю Поаро? Някаква представа кой го е извършил или не трябва да питам за това?

С едва забележима усмивка полковник Уестън отговори:

— Ами, както знаете, ние сме тези, които би трябвало да задават въпросите.

Блат размаха цигарата си.

— Извинете, извинете, грешката е моя. Давайте.

— Излезли сте с платноходката си тази сутрин. По кое време?

— Тръгнах от тук в десет без петнайсет.

— Някой беше ли с вас?

— Никой. Само моята самотна душа.

— А къде отидохте?

— Покрай брега, в посока към Плимут. Взех си обяд. Нямаше много вятър, затова не стигнах далече.

След още един-два въпроса Уестън попита:

— Какво ще кажете за семейство Маршъл? Знаете ли нещо, което би могло да ни помогне?

— Ами аз ви казах мнението си. Crime passionnel^[2]. Всичко, което мога да ви кажа, е, че не съм бил аз! Красивата Арлин не ми беше нужна. Никакви интереси в този периметър. Тя си имаше своето синеоко момче! И ако ме питате, Маршъл започваше да подразбира за тази работа.

— Имате ли някакви доказателства за това?

— Видях го един или два пъти да хвърля неприязнен поглед към Редфън. Мрачен тип е този Маршъл. Изглежда много хрисим и кротък и сякаш е полузаспал през цялото време, но репутацията му в столицата не е такава. Чувал съм туй-онуй за него. Веднъж едва се отървал от даване под съд за побой. Обърнете внимание, въпросният човек го въвлякъл в доста мръсна сделка. Маршъл му се доверил, а онзи хладнокръвно го измамил. Много мръсна работа. Маршъл се нахвърлил върху него и почти го убил. Онзи не завел дело — бил твърде уплашен какво ще излезе наяве. Казвам ви това, без да гарантирам за достоверността.

— Значи мислите, че е възможно капитан Маршъл да е удушил жена си?

— Съвсем не. Не съм казвал подобно нещо. Просто казвах, нали разбирате, че той е такъв човек, който при дадени обстоятелства може да обезумее.

Поаро се обади:

— Господин Блат, имаме основания да вярваме, че тази сутрин госпожа Маршъл е отишла в Залива на елфите, за да се срещне с някого. Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде този някой?

Блат намигна.

— Не е догадка. Съвсем сигурно е. Редфън!

— Не е бил той.

Мъжът заекна от изненада:

— Тогава не зная… Не, изобщо не мога да си представя… — Продължи, възвръщайки малко от самоувереността: — Както казах преди, това не съм бил аз! Къде ти такъв късмет! Да видим! Не може да е Гарднър — жена му го държи прекалено зорко под око! Онова старо магаре Бари? Глупости! Едва ли би могъл да е свещеникът. Въпреки че, обърнете внимание, виждал съм негово преподобие доста да я наблюдава. С неодобрение, а може би все пак и с окото на мераклия! А? Големи лицемери са повечето духовници. Четохте ли за онзи случай миналия месец? Свещеник и дъщерята на църковния прислужник! — Господин Блат се захили.

Полковник Уестън студено попита:

— Не си ли спомняте нещо, което би могло да ни помогне?

Другият поклати глава.

— Не. Нищо не си спомням. — И добави: — Това ще вдигне малко шум, предполагам. Пресата ще го грабне като топъл хляб. В бъдеще няма да има чак толкова високопарни приказки за изключителността на хотела „Веселия Роджър“. Наистина весел Роджър. Страхотна веселбичка покрай този случай.

Еркюл Поаро измърмори:

— Не се ли забавлявахте по време на престоя си тук?

Лицето на Блат пламна. Той каза:

— Ами не. Карането на платноходка е чудесно и пейзажът, и обслужването, и храната — но в самото място няма matiness, разбирате какво имам предвид! Искам да кажа, че моите пари са също толкова добри като тези на някой друг. Всички сме тук, за да се забавляваме. Защо тогава да не се съберем и да го направим. Всички тези групички и хора, които седят сами и отговарят със смразяващи „Добро утро“ и „Добър вечер“ и „Да, какво приятно време“. Пълна скука. Надути чучела! — Той замълча — сега вече наистина беше много зачервен. Избърса челото си още веднъж и каза с извинителен тон: — Не ми обръщайте внимание. Много се впрягам.

III.

Еркюл Поаро измърмори:

— И какво мислим за господин Блат?

Полковник Уестън се ухили:

— Вие какво мислите за него? Вие сте се срещали с него повече.

Детективът отвърна:

— Имате много от вашите английски изрази, с които да го опишете. Нешлифован диамант! Човекът, който сам се е издигнал! В зависимост от това как ще погледнете на него, той е трогателен, смешен, просташки нахален! Всичко е въпрос на виждане. Но мисля също, че той е и нещо друго.

— И какво е това?

Еркюл Поаро измърмори:

— Мисля, че е нервен.

IV.

Инспектор Колгейт съобщи:

— Засякох времето. От хотела до стълбата в Залива на елфите е три минути. Това е ако вървите, докато от хотела не могат вече да ви виждат, а после тичате като луд.

Уестън повдигна вежди:

— По-бързо е, отколкото си мислех.

— Надолу по стълбата до плажа е минута и три четвърти. Нагоре е две минути. Това е времето на полицая Флинт. Но той е малко нещо атлет. Когато се върви нормално дотам и по стълбата, цялата работа отнема приблизително около четвърт час.

Уестън кимна.

— Има още едно нещо, което трябва да разгледаме — въпроса с лулата.

Колгейт отбеляза:

— Блат пуши лула, Маршъл също, а и свещеникът. Редфън пуши цигари, а американецът предпочита пури. Майор Бари изобщо не пуши. Една лула има в стаята на Маршъл, две — в стаята на Блат и една — в тази на свещеника. Камериерката казва, че Маршъл има две лули. Другата камериерка не е много наблюдателна. Не знае другите двама по колко лули имат. Казва неопределено, че в стаите им била забелязала две-три.

Уестън кимна.

— Нещо друго?

— Говорих с персонала. При тях всичко изглежда наред. Хенри, човекът на бара, потвърждава показанията на Маршъл за това, че го е видял в единайсет без десет. Уилям, онзи, който поддържа плажа, през по-голямата част от сутринта е бил долу на скалите край хотела и е поправял стълбата. Изглежда чист. Джордж е поставял маркировка на тенискорта, а после е разсаждал някакви цветя покрай трапезарията. Не биха могли да видят някого, който идва към острова по свързващия път.

— Кога се е отдръпнала водата и пътят се е открил?

— Към девет и трийсет, сър.

Уестън подръпна мустаците си.

— Възможно е някой наистина да е дошъл от там. Имаме нова гледна точка, Колгейт.

Той разказа за кутията за сандвичи в пещерата.

V.

Чу се леко почукване на вратата.

— Влез — каза Уестън.

Беше капитан Маршъл. Той попита:

— Можете ли да ми кажете за кога да уреждам погребението?

— Мисля, че ще успеем да приключим следствието до вдругиден, капитан Маршъл.

— Благодаря ви.

Инспектор Колгейт каза:

— Извинете, сър, позволете ми да ви върна това.

Той му връчи трите писма.

Кенет Маршъл се усмихна доста саркастично:

— Полицейският отдел провери ли с каква скорост пиша на машина? Надявам се, че вече съм чист.

Полковник Уестън любезно изрече:

— Да, капитан Маршъл, мисля, че можем да ви дадем свидетелство, че сте напълно чист. За написването на тези листове отива цял час. Освен това камериерката ви е чула да пишете до единайсет без пет, а и друг свидетел ви е видял в единайсет и двайсет.

Маршъл измърмори:

— Така ли? Всичко това изглежда напълно задоволително.

— Да. Госпожица Данли е дошла в стаята ви в единайсет и двайсет. Толкова сте били погълнат в писането, че не сте я видели да влиза.

Лицето на Кенет Маршъл доби безразлично изражение.

— Госпожица Данли ли казва това? — Той замълча. — Всъщност тя греши. Аз я видях, макар че тя може да не знае това. Видях я в огледалото.

Поаро измърмори:

— Но не прекъснахте писането си?

Маршъл отговори кратко:

— Не. Исках да свърша. — Той замълча за малко, после рязко попита: — Повече нищо ли не мога да направя за вас?

— Не, благодаря ви, капитан Маршъл.

Кенет Маршъл кимна и излезе.

Уестън въздъхна:

— Отива си нашият най-удобен заподозрян… съвсем чист!… Охо, ето го Нийздън.

Лекарят влезе. Очевидно беше развълнуван.

— Това, което ми пратихте, е чудесна смъртоносна стока.

— Какво представлява?

— Какво представлява ли? Диаморфин хидрохлорид. Наркотик, който се нарича хероин.

Инспектор Колгейт подсвирна:

— Сега нещата се нареждат, да. Бъдете сигурни, че в дъното на историята е този сензационен номер с наркотика.