Агата Кристи
Зло под слънцето (3)

I.

Розамънд Данли и Кенет Маршъл седяха на ниските чимове върху скалите над Заливчето на чайките. То беше от източната страна на острова. Хората идваха понякога да се къпят тук сутрин, когато не искаха да бъдат обезпокоявани. Розамънд каза:

— Хубаво е да се махнеш от хората.

Маршъл измърмори едва чуто:

— М-м, да.

Той се обърна, вдишвайки аромата на ниската трева.

— Хубаво мирише. Помниш ли тревистите хълмове на Шипли?

— Горе-долу.

— Хубави бяха онези дни.

— Да.

— Не си се променила много, Розамънд.

— Не. Променила съм се. Страшно много съм се променила.

— Имаш голям успех и си богата, и всичко останало, но си същата някогашна Розамънд.

Тя прошепна:

— Де да бях.

— Това пък какво е?

— Нищо. Не е ли жалко, Кенет, че не можем да съхраним онази доброта и високите идеали, които сме имали на младини?

— Не си спомням твоят нрав да е бил някога особено добър, детето ми. За теб беше обичайно да побесняваш от гняв. Веднъж едва не ме удуши, когато се нахвърли върху мен в пристъп на ярост.

Розамънд се засмя.

— Спомняш ли си деня, когато взехме Тоби да ловим водни плъхове?

Прекараха няколко минути в спомени за минали лудории.

После настъпи кратко мълчание. Пръстите на Розамънд си играеха със закопчалката на чантата й. Най-накрая тя каза:

— Кенет?

— Ъ-хъ. — Отговорът му беше неясен. Той все още лежеше по очи върху тревата.

— Ако ти кажа нещо, което вероятно е нечувано нагло, никога ли вече няма да ми проговориш?

Той се обърна и седна.

— Не мисля — отвърна, — че някога бих сметнал думите ти, каквито и да са те, за нагли. Разбираш ли, ти си от нашите.

Тя кимна, показвайки, че приема всичко, което този израз носи в себе си. Прикри само удоволствието, което й достави.

— Кенет, защо не се разведеш с жена си?

Лицето му се промени. То се изопна — щастливото изражение се изпари. Той извади от джоба си лула и започна да я пълни.

Розамънд каза:

— Извини ме, че те оскърбих.

Той тихо възрази:

— Не си ме оскърбила.

— Е, тогава защо не го направиш?

— Ти не разбираш, момичето ми.

— Толкова ли много я обичаш?

— Не става въпрос за това. Виждаш ли, аз се ожених за нея.

— Зная. Но тя… тя има доста лоша слава.

Той се замисли върху това за миг, тъпчейки внимателно тютюна.

— Нима? Предполагам, че има.

— Би могъл да се разведеш с нея, Кен.

— Мое скъпо момиче, не бива да говориш такива неща. Това, че мъжете си изгубват ума по нея, съвсем не значи, че тя си изгубва ума по тях.

Розамънд преглътна възражението си. После посочи:

— Можеш да направиш така, че тя да поиска развод, ако това ти допада повече.

— Смея да кажа, че бих могъл.

— Ти трябва да го направиш, Кен, наистина мисля така. Помисли за детето.

— За Линда ли?

— Да, за Линда.

— Какво общо има Линда с тази работа?

— Арлин не е подходяща за дъщеря ти. Наистина не е. Линда, струва ми се, усеща нещата доста добре.

Кенет Маршъл допря кибритена клечка до лулата си. Между смукванията каза:

— Да… има нещо такова. Предполагам, че Арлин и Линда не са много подходящи една за друга. Тя не е добра компания за една девойка може би. Малко е обезпокоително.

Розамънд каза:

— Линда ми харесва — много. Има нещо… има нещо деликатно в нея.

Кенет обясни:

— Прилича на майка си. Приема нещата доста навътре, като Рут.

— Тогава не мислиш ли наистина, че трябва да се отървеш от Арлин?

— Като наглася развод?

— Да. Хората непрекъснато го правят.

Кенет Маршъл изрече с внезапна ярост:

— Да, и точно това нещо мразя.

— Мразиш? — Тя беше поразена.

— Да. Това отношение към живота, което съществува в днешно време. Ако се заловиш за нещо и то не ти хареса, измъкваш се по възможно най-бързия начин. По дяволите, трябва да съществува нещо като добросъвестност. Щом се ожениш за една жена и се ангажираш да се грижиш за нея, от теб зависи да го направиш. Задължението е твое. Ти си го поел. Писнало ми е от прибързани женитби и лесни разводи. Арлин е моя съпруга, това е всичко.

Розамънд се наведе напред и тихо заговори:

— Значи за теб е така? „Докато смъртта ни раздели“?

Кенет Маршъл кимна.

— Точно така.

Розамънд каза:

— Разбирам.

II.

Господин Хорас Блат, който се връщаше към залива Ледъркум по тясна, криволичеща алея, едва не прегази госпожа Редфън на един завой.

Когато тя плътно се прилепи до живия плет, господин Блат рязко спря колата, като яростно натисна спирачките.

— Здрасти, здрасти — весело поздрави той. Беше едър мъж с червено лице и рядка червеникава коса, обграждаща лъскаво плешиво петно.

Явната амбиция на Блат беше да бъде душата и сърцето на всяко място, където се намира. Хотелът „Веселия Роджър“ по неговото собствено мнение, изразено доста шумно, имаше нужда от развеселяване. Озадачаваше го начинът, по който хората сякаш се стопяваха и изчезваха, щом той се появеше на сцената.

— Едва не ви направих на сладко от малини, нали — жизнерадостно рече той.

Кристин Редфън отвърна:

— Да, точно така.

— Качвайте се — покани я.

— О, благодаря. Предпочитам да повървя.

— Глупости — възрази той. — Колата за какво е?

Отстъпвайки пред настойчивостта му, Кристин се качи.

Блат запали отново двигателя и попита:

— А защо се разхождате така сама? Не е хубаво, такова симпатично момиче като вас.

Кристин каза набързо:

— О! Аз обичам да съм сама.

Господин Блат я побутна силно с лакът, като в също време едва не блъсна колата в живия плет.

— Момичетата винаги казват така — рече. — Но всъщност не е така. Нали разбирате, „Веселия Роджър“ се нуждае от малко развеселяване. Нищо забавно няма. Няма живот в него. Разбира се, има голям брой смотаняци, отседнали тук. Да вземем например многото деца, а също и тези старомодни досадници. Ето например онзи стар англо-индийски досадник или атлетичния пастор, онези дърдорещи американци, а този чужденец с мустаците — много ме разсмиват тези негови мустаци. Бих казал, че е фризьор, или нещо подобно.

Кристин поклати глава:

— О, не, той е детектив.

Блат едва не блъсна колата отново в плета.

— Детектив? Да не искате да кажете, че е дегизиран?

Кристин се усмихна едва забележимо.

— О, не, това е истинската му външност. Той е Еркюл Поаро. Трябва да сте чували за него.

Блат каза:

— Не разбрах добре името му. О, да, чувал съм за него. Но мислех, че е починал. По дяволите, той трябва да е мъртъв. Какво търси тук на юг?

— Нищо не търси — просто е на почивка.

— Е, може и така да е. — На господин Блат много не му се вярваше. — Има малко просташки вид, нали?

— Ами — Кристин се поколеба, — може би е малко по-особен.

— Искам да кажа — поясни Блат, — какво им става в Скотланд Ярд? Трябва да взимат само англичани според мен.

Той стигна подножието на хълма и с триумфално натискане на клаксона вкара колата в гаража на хотела, който заради приливите бе разположен на сушата точно срещу острова.

III.

Линда Маршъл беше в малкото магазинче, което задоволяваше нуждите на посетителите в залива Ледъркум. Едната му стена беше отредена за рафтове, пълни с книги, които можеха да бъдат взимани под наем срещу сумата от два пенса. Най-новата от тях беше на десет години, някои бяха на двайсет, а други — още по-стари.

Линда колебливо взе от рафта първо една, а после друга и им хвърли по един поглед. Реши, че изобщо не би могла да чете „Четирите пера“ или „Обратно“. Извади малко томче, подвързано с кафява кожа.

Времето минаваше…

Линда стреснато напъха книгата обратно на рафта, когато Кристин Редфън попита:

— Какво четеш, Линда?

Момичето отвърна припряно:

— Нищо. Търся си книга.

Тя измъкна наслука „Сватбата на Уилям Аш“ и се приближи към касата, ровейки за два пенса.

Кристин се оплака:

— Господин Блат току-що ме докара у дома — след като преди това едва не ме прегази. Наистина чувствах, че не мога да вървя с него по целия път до острова, затова казах, че имам да купувам някои неща.

Линда отвърна:

— Той е ужасен, нали? Винаги изтъква колко е богат, а пък и с неговите неуместни шеги…

Кристин възкликна:

— Горкият! Човек наистина започва да го съжалява.

Линда не се съгласи. Тя не виждаше в Блат нищо, за което да го съжалява. Беше млада и безмилостна.

Двете излязоха от магазина и се насочиха надолу към свързващия път.

Линда беше заета с мислите си. Кристин Редфън й харесваше. Тя и Розамънд Данли бяха според нея единствените поносими хора на острова. Но и двете не разговаряха много с нея. Сега, докато вървяха, Кристин мълчеше. „Това — мислеше си Линда — е съвсем разумно. Щом нямаш нищо съществено за казване, трябва ли да дърдориш непрекъснато?“

Тя потъна в собствените си дилеми.

Внезапно каза:

— Госпожо Редфън, чувствали ли сте някога, че всичко е толкова ужасно, толкова страшно, че… че, о, ще избухнете…

Думите бяха смешни, но лицето на Линда беше изопнато и напрегнато. Кристин Редфън, която отначало я погледна с неразбиращи очи, със сигурност не видя нищо смешно. Затаи дъх, после отвърна:

— Да, да… чувствала съм се… точно така…

IV.

Блат каза:

— Значи вие сте прословутата хрътка?

Те бяха в бара, любимо място на Блат.

Еркюл Поаро прие забележката с присъщата му нескромност.

Другият мъж продължи:

— И какво правите тук — по работа ли?

— Не, не. Отдъхвам си. На почивка съм.

Блат намигна.

— Нима не бихте отговорили така дори и да не е вярно?

Детективът отвърна:

— Не непременно.

Хорас Блат каза:

— О! Хайде сега. Всъщност с мен сте в пълна безопасност. Аз не повтарям всичко, което чуя. Научих се да си държа езика зад зъбите преди години. Не бих преуспял така, ако не знаех как да го правя. Но нали знаете какви са повечето хора — дрън, дрън, дрън за всичко, което чуят. С вашия занаят вие не бихте могли да си го позволите. Затова и трябва да поддържате версията, че сте тук на почивка и нищо друго.

Поаро попита:

— А вие защо предполагате противното?

Събеседникът му затвори око.

— Аз съм човек с жизнен опит. Познавам лицата на хората. Човек като вас би отишъл в Довил или в Дьо Туке, или в Жуан льо Пен. Това е вашият… как се казваше? — духовен дом.

Поаро въздъхна. Погледна през прозореца. Валеше дъжд и островът бе обгърнат в мъгла.

— Възможно е да сте прав — отвърна. — Там поне, когато вали, има развлечения.

— Доброто старо казино! — сети се Блат. — Аз, нали разбирате, трябваше да се трудя през по-голямата част от живота си. Никакво време за ваканции или удоволствия. Исках да постигна много и го направих. Сега мога да върша каквото си искам. Парите ми са същите като на всеки друг. Доста си поживях през последните няколко години, уверявам ви.

Поаро измърмори:

— А-а, да?

— Не зная защо дойдох тук — продължи Хорас Блат.

Поаро отбеляза:

— И аз се чудех?

— Ха, това пък какво е?

Детективът изразително махна с ръка.

— Аз също съм наблюдателен. Със сигурност бих очаквал да изберете Довил или Биариц.

— А вместо това и двамата сме тук, а?

Блат дрезгаво се изкиска.

— В действителност не зная защо дойдох тук — замисли се той. — Нали разбирате… стори ми се романтично. Хотел „Веселия Роджър“, Островът на контрабандистите. Подобен адрес възбужда любопитството на човека, нали знаете? Кара те да си спомниш времето, когато си бил момче. Пирати, контрабанда и тем подобни. — Той се разсмя смутено. — Като младеж доста плавах. Не в тази част на света. Покрай източния бряг. Смешно е как вкусът към тези неща никога не напуска напълно човека. Ако пожелаех, можех да имам разкошна яхта, но някак си това не ми се нрави. Обичам да плавам с моята малка черупка. Редфън също обича да излиза в морето с платноходка. Един-два пъти излезе с мен. Сега не мога да го хвана — постоянно се върти покрай онази червенокоса съпруга на Маршъл.

Той спря за малко, после понижи глас и продължи:

— Този хотел е пълен със сухари. Госпожа Маршъл като че ли е единственото свежо петно! Мисля си, че Маршъл има доста грижи с нея. Разбира се, носят се какви ли не истории за времето, когато е била актриса… а и след това! Мъжете полудяват по нея. Ще видите, тези дни ще ни сполетят неприятности.

Поаро попита:

— Какви неприятности?

Другият отговори:

— Зависи. Като гледам Маршъл, бих казал, че той е човек с особен нрав. Всъщност зная, че е такъв. Чувал съм туй-онуй за него. Срещал съм този тип мъже. При тях никога нищо не се знае. За Редфън е по-добре да внимава…

Той прекъсна, тъй като обектът на думите му влезе в бара. После продължи високо и смутено:

— Та, както казах, да се плава край този бряг, е много приятно. Здравейте, Редфън, ще пийнете ли с мен? Какво ще пиете? Мартини? Добре. А вие, мосю Поаро?

Той поклати глава. Патрик Редфън седна и изрече:

— Плаване ли? Това е най-доброто забавление на света. Бих искал да мога повечко да се занимавам с него. Като дете прекарвах по-голяма част от времето си, плавайки край този бряг в една лодчица.

Поаро каза:

— Значи добре познавате тукашните места?

— Доста добре! Познавах това място още преди да построят хотела. Имаше само няколко рибарски къщички край залива Ледъркум, а на острова пустееща стара къща със заковани прозорци и врати.

— Тук е имало къща?

— Да, но от години никой не живееше в нея и тя се рушеше. Разказваха се всевъзможни истории за някакви тунели от къщата чак до Пещерата на елфите. Спомням си, че вечно търсехме този проход.

Хорас Блат разля мартинито си. Изруга и бършейки се, попита:

— Каква е тази Пещера на елфите?

Патрик отговори:

— О, нима не знаете? Намира се в Заливчето на елфите. Не е лесно да намерите входа й. Той е сред купчина едри каменни блокове в единия край. Само един дълъг тесен процеп. Едва можете да се промушите през него. Навътре се разширява и става доста голяма пещера. Можете да си представите какво забавление било това за едно момче! Показа ми я един стар рибар. Днес дори рибарите не знаят за нея. Преди няколко дни попитах един рибар защо мястото се нарича Залив на елфите и той не можа да ми обясни.

Еркюл Поаро каза:

— И аз все още не мога да разбера защо на елфите.

Редфън поясни:

— О, това е типично за Девъншир. Ето например има Пещера на елфите до Шийпстър в Местността на блатата. От вас се иска да оставите една карфица, нали разбирате — подарък за елфите. Те са нещо като духове на блатистите местности.

— Охо, това е интересно! — възкликна детективът.

Патрик Редфън продължи:

— Из Дартмур има още много сказания за елфи. Има скалисти хълмове, за които се говори, че са владение на елфите, и съм сигурен, че прибиращите се след бурна нощ селяни продължават да се оплакват, че елфите са ги подвели.

Хорас Блат уточни:

— Искате да кажете, когато са обърнали по няколко чашки?

Патрик отговори с усмивка:

— Това, разбира се, е разумното обяснение!

Блат погледна часовника си:

— Отивам на вечеря. Общо взето, Редфън, мои любимци са пиратите, а не елфите.

Патрик Редфън каза смеейки се, докато другият излизаше:

— Честна дума, бих искал да видя този стар приятел подведен от елфите.

Поаро отбеляза замислено:

— Като за сериозен бизнесмен господин Блат изглежда има твърде богато въображение.

Патрик Редфън каза:

— Така е, защото е полуобразован. Така поне твърди жена ми. Погледнете какво чете! Само трилъри и уестърни!

Детективът попита:

— Искате да кажете, че той все още има манталитет на момче?

— Ами не мислите ли така, господине?

— Е, аз не съм имал много контакти с него.

— Нито пък аз. Един-два пъти плавахме заедно с лодка — но… в действителност той не обича компанията на друг човек. Предпочита да бъде сам.

Поаро отбеляза:

— Любопитно наистина. Учудващо различно от поведението му на сушата.

Редфън се засмя:

— Зная! Създава затруднения на всички, като ни кара да се чудим как да го отбегнем. Той би искал да превърне това място в нещо средно между Маргейт и Льо Туке.

Поаро замълча, като съсредоточено изучаваше засмяното лице на своя събеседник. После неочаквано изрече:

— Струва ми се, господин Редфън, че изпитвате удоволствие от живота?

Патрик го изгледа втренчено.

— Да, наистина е така. Защо не?

— Защо не, наистина — съгласи се белгиецът. — Приемете моите поздравления по този повод.

Усмихвайки се леко, Патрик Редфън каза:

— Благодаря ви, сър.

— Ето защо като по-възрастен човек, доста по-възрастен човек, осмелявам се да ви дам един съвет.

— Да, сър?

— Един мой мъдър приятел от полицията ми каза преди години: „Еркюл, приятелю, ако искаш да познаеш спокойствието, избягвай жените.“

Събеседникът му рече:

— Струва ми се, че е малко късничко за това. Женен съм, както знаете.

— Зная, наистина. Съпругата ви е очарователна, изискана жена. Тя, струва ми се, много ви обича.

Патрик Редфън рязко отвърна:

— Аз я обичам.

— А-а — каза Еркюл Поаро, — приятно ми е да чуя това.

Патрик внезапно се смръщи.

— Слушайте, мосю Поаро, кажете какво имате предвид?

— Les femmes^[1]. — Поаро се облегна назад и притвори очи. — Зная нещичко за тях. Те са способни да усложнят живота до непоносимост. А пък англичаните… те разиграват любовните си истории по неописуем начин. Ако за вас е било наложително да дойдете тук, мосю Редфън, защо, за Бога, сте довели и съпругата си?

Редфън каза разгневено:

— Не разбирам какво искате да кажете.

Еркюл Поаро спокойно отвърна:

— Чудесно разбирате. Не съм такъв глупак да споря с безумно влюбен мъж. Аз просто ви давам предупредителен знак.

— Слушайте, онази проклета скандалджийка госпожа Гарднър и оная стара мома Брюстър по цял ден си чешат езиците. Само защото една жена е с приятна външност, те се нахвърлят върху нея като лешояди.

Детективът стана и измърмори:

— Нима наистина сте толкова наивен?

Поклащайки глава, той напусна бара. Патрик Редфън разгневено го изпрати с поглед.

Отивайки към салона за хранене, Еркюл Поаро спря за малко в коридора. Вратите бяха разтворени и отвън полъхваше приятен въздух.

Дъждът бе спрял и мъглата се беше разнесла. Отново беше чудесна нощ.

Поаро откри госпожа Редфън седнала на любимото си място на скалната тераса. Той спря до нея и рече:

— Пейката е мокра. Не бива да седите тук, ще настинете.

— Не, няма. Пък и какво значение има?

— Хайде, хайде, не сте дете. Вие сте образована. Трябва да гледате на нещата разумно.

Тя студено отвърна:

— Мога да ви успокоя, че никога не настивам.

Поаро каза:

— Беше влажен ден. Духаше вятър, валя дъжд, навсякъде имаше мъгла, през която човек нищо не може да види. Eh bien^[2], а сега? Мъглата се вдигна, небето е ясно и там високо блестят звездите. Както и в живота, мадам.

С изпълнен с ярост глас Кристин попита:

— Знаете ли от какво тук най-много ми е писнало?

— От какво, мадам?

— От съжалението.

Тя изрече думата така, сякаш изплющя камшик.

И продължи:

— Мислите ли, че не разбирам? Че не виждам? През цялото време хората казват: „Горката госпожа Редфън — бедната, малка женичка.“ И във всеки случай не съм „женичка“, аз съм доста висока… Казват женичка, защото ме съжаляват. А аз не мога да понасям това!

Еркюл Поаро постла носната си кърпа върху пейката и седна. После замислено отбеляза:

— В това има нещо.

— Тази жена — започна Кристин и спря. Детективът мрачно рече:

— Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, мадам? Нещо абсолютно вярно, както звездите над нас. Всички Арлин Стюърт — или Арлин Маршъл — на този свят са без значение.

Кристин Редфън отсече:

— Глупости!

— Това е истината, уверявам ви. Тяхното царство е в момента и за момента. За да бъде от значение — действително и истински — една жена трябва да бъде добра или умна.

Кристин произнесе презрително:

— Мислите ли, че мъжете ги интересува добротата или ума?

— По принцип, да.

Жената рязко се изсмя.

— Не съм съгласна с вас.

Поаро каза:

— Вашият съпруг ви обича, мадам. Зная го.

— Няма как да знаете.

— О, да, да. Зная. Виждал съм го, когато ви гледа.

Тя внезапно се разплака и отпусна глава на услужливото рамо на Поаро.

— Не мога да го понеса… не мога да го понеса.

Той я потупа по ръката и каза успокояващо:

— Търпение, само търпение.

Тя се изправи, притисна кърпичката към очите си и промърмори:

— Всичко е наред. Сега съм по-добре. Оставете ме. Бих искала да съм сама.

Той се подчини и я остави на терасата, а самият той тръгна надолу към хотела по виещата се пътека.

Почти беше стигнал, когато чу тихи гласове. Свърна малко от пътеката. В храстите имаше празно място.

Видя Арлин Маршъл и Патрик Редфън. Чу мъжкия глас, трептящ от възбуда:

— Луд съм по теб… луд… ти ме подлуди… Харесваш ли ме поне малко… нали наистина ме харесваш?

Видя лицето на Арлин Маршъл — приличаше, — помисли си, на доволна котка. Това беше лице на животно, не на човек.

— Разбира се, Патрик, скъпи, обожавам те, знаеш го…

По изключение този път Еркюл Поаро се отказа да подслушва. Върна се на пътеката и продължи към хотела.

Към него внезапно се присъедини един мъж. Беше капитан Маршъл.

Маршъл промърмори:

— Изключителна нощ, нали? След този гаден ден. — Той погледна към небето. — Изглежда, утре ще имаме чудесно време.