Агата Кристи
Зло под слънцето (7)

I.

Кристин се вторачи в него. Изглежда, не разбираше какво я пита той. Отговори почти механично:

— Предполагам… защото не я изнудваха. Тя беше от хората, които биха били изнудвани.

Полковник Уестън каза настойчиво:

— Но… Вие знаете ли, че тя е била изнудвана?

Лека руменина плъзна по страните й. Тя рече доста сковано:

— Всъщност аз наистина зная. Аз… аз, подочух нещо. — Изчервявайки се още повече, Кристин Редфън добави: — Аз, аз… нямах за цел да подслушвам. Стана случайно. Беше една вечер преди два, не, преди три дни. Играехме бридж. — Тя се обърна към Поаро: — Спомняте ли си? Съпругът ми и аз, мосю Поаро и госпожица Данли. Аз бях мор^[1]. В стаята беше много задушно и аз излязох на балкона за глътка чист въздух. Тръгнах към плажа и неочаквано чух гласове. Единият — беше на Арлин Маршъл, веднага го познах — каза: „Няма смисъл да настоявате. Няма как да взема повече пари сега. Съпругът ми ще започне да подозира, че има нещо.“ И тогава мъжки глас отсече: „Не приемам никакви извинения. Ще трябва да платиш.“ И тогава Арлин Маршъл извика: „Ти, мръсен изнудвач!“ А мъжът изрече: „Мръсник или не, ти, скъпа моя, ще си платиш.“ — Кристин спря за малко. — Тръгнах обратно към хотела и след минута Арлин Маршъл профуча край мен. Изглеждаше… ами, ужасно обезпокоена.

Уестън се обади:

— А мъжът? Знаете ли кой беше той?

Кристин Редфън поклати глава.

— Той говореше приглушено. Едва чувах какво казва.

— Гласът му не ви ли заприлича на гласа на някой, когото познавате?

Тя отново се замисли, но още веднъж поклати глава:

— Не, не зная. Беше дрезгав и тих. Той, о, той можеше да бъде на всеки.

Полковник Уесли каза:

— Благодаря ви, госпожо Редфън.

II.

Когато вратата се затвори зад Кристин Редфън, инспектор Колгейт каза:

— Сега вече стигнахме до нещо!

Уестън попита:

— Значи така мислите, а?

— Ами навежда на размисъл, сър, човек не може да се отърве от това. Някой в този хотел е изнудвал жената.

Поаро промърмори:

— Но не подлият изнудвач лежи мъртъв. Мъртва е изнудваната.

— Това е малка спънка, съгласен съм — рече инспекторът. — Изнудвачите нямат навик да премахват жертвите си. Но това ни подсказва някаква причина за странното поведение на госпожа Маршъл сутринта. Тя е имала rendez-vous^[2] с онзи, който я е изнудвал, и не е искала нито съпругът й, нито Редфън да знаят за това.

— Да, определено дава обяснение на този момент — съгласи се Поаро.

Инспектор Колгейт продължи:

— Помислете си и за мястото, което е избрано. Най-подходящото място за тази цел. Жената тръгва с водното си колело. Това е съвсем естествено. Тя го върши всеки ден. Завива към Залива на елфите, където никога никой не ходи сутрин и който би бил едно чудесно тихо местенце за разговор.

Поаро отбелязва:

— Но да, и аз бях поразен от това. Мястото е, както казвате, идеално за rendez-vous. Безлюдно е, откъм сушата е достъпно само ако се слезе по една отвесна стоманена стълба, което не е по възможностите на всеки, bien entendu^[3]. Освен това по-голямата част от плажа не се вижда отгоре поради надвисналите скали. А има и още едно предимство. Господин Редфън ми го каза веднъж. Там има пещера, чийто вход не е лесно да бъде открит, но където всеки би могъл да чака, без да го виждат.

Уестън каза:

— Разбира се, Пещерата на елфите — спомням си, че съм чувал за нея.

Инспектор Колгейт рече:

— От години обаче не съм чувал да се говори за нея. По-добре ще е да я поразгледаме. Нищо не се знае, може и да намерим нещо.

Уестън каза:

— Да, прав сте, Колгейт, имаме решението на част първа от загадката. Защо госпожа Маршъл е отишла в Залива на елфите? Нужна ни е обаче другата половина на това решение. С кого е отишла да се срещне там? Да приемем, че е човек, отседнал в този хотел. Никой от тях не подхождаше за ролята на любовник, но изнудвач е съвсем различно нещо. — Той придърпа книгата за регистрация към себе си. — Като изключим сервитьорите, ваксаджиите и т.н., които не ми се струват подходящи, остават ни следните: американецът Гарднър, майор Бари, господин Хорас Блат и преподобният Стивън Лейн.

Инспектор Колгейт се обади:

— Можем малко да го постесним, сър. Мисля, че почти можем да изключим американеца. Той е бил на плажа цялата сутрин. Нали така, мосю Поаро?

Детективът отговори:

— Нямаше го за малко, когато отиде да донесе кълбото прежда на жена си.

Колгейт попита:

— О, това може да не се взима предвид.

Уестън каза:

— Ами другите трима?

— Майор Бари е излязъл в десет часа сутринта. Върнал се в един и половина. Господин Лейн е излязъл още по-рано. Закусил е в осем. Казал, че отива да се поразходи. Господин Блат е излязъл в морето с платноходка в девет и половина, както е правел почти всеки ден. И двамата още не са се върнали.

— С лодка, а? — замислено произнесе полковник Уестън.

Инспектор Колгейт откликна:

— Чудесно може да прилегне, сър.

Уестън каза:

— Е, да си поговорим с този особняк майор… и, чакайте да видя, кой друг е там? Розамънд Данли. А и тази жена Брюстър, която заедно с Редфън е открила тялото. Що за птица е тя, Колгейт?

— О, човек на място, сър. С нея шега не бива.

— Тя не е изразила никакво мнение за тази смърт?

Инспекторът поклати глава.

— Не мисля, че тя ще има какво повече да ни каже, сър, но трябва да се убедим. А и американците.

Полковник Уестън кимна:

— Нека всеки от тях влезе и да приключваме колкото може по-скоро. Не се знае, възможно е да научим нещо. Поне за историята с изнудването, ако не нещо друго.

III.

Господин и госпожа Гарднър влязоха заедно. Жената моментално обясни:

— Надявам се ще разберете как стоят нещата, полковник Уестън (така ви беше името струва ми се). — Получила потвърждение, тя продължи: — Но това беше ужасен шок за мен, а господин Гарднър винаги е много, много загрижен за здравето ми…

Тук се намеси съпругът:

— Госпожа Гарднър е много чувствителна.

— … и ме увери: „Как, Кари — каза той, — естествено аз идвам заедно с теб.“ Не че не сме изключително възхитени от методите на британската полиция, напротив. Казвали са ми, че методите на британската полиция са изключително изискани и деликатни, и никога не съм се съмнявала в това, и, разбира се, когато веднъж в хотел „Савой“ ми изчезна една гривна, нямаше нищо по-мило и изпълнено със съчувствие от младия мъж, който дойде да говори с мен за това и, разбира се, в действителност аз изобщо не я бях изгубила, а само я бях забутала някъде: това му е най-лошото на бързането, човек става разсеян и забравя къде оставя нещата си. — Тя направи пауза, пое си лек дъх и отново подхвана: — А това, което казвам, и зная, че господин Гарднър е съгласен с мен, е, че ние просто изгаряме от желание да направим всичко, което можем, за да помогнем на британската полиция във всяко едно отношение. Така че питайте за всичко, което искате да знаете…

Полковник Уестън отвори уста, за да изпълни тази покана, но в същия миг трябваше да отложи въпроса си, тъй като жената продължи:

— Нали това казах, Одел? И нали е така?

— Да, скъпа — каза той.

Полковник Уестън заговори бързо:

— Разбрах, госпожо Гарднър, че вие и вашият съпруг цяла сутрин сте били на плажа?

— Точно така — потвърди тя.

— Да, разбира се, че бяхме — обади се като ехо съпругът.

— И каква приятна, спокойна сутрин беше, като всяка една сутрин, ако ме разбирате, дори малко повече, без да имаме ни най-малка представа за това, което е ставало зад ъгъла, на онзи пуст плаж.

— Днес изобщо виждали ли сте госпожа Маршъл?

— Не сме. И аз казах на Одел, къде ли може да се е дянала госпожа Маршъл тази сутрин? Първо дойде съпругът й и я търсеше, а после и този симпатичен млад мъж, господин Редфън, и беше толкова нетърпелив. Седеше на плажа и гледаше навъсено всеки и всичко. И си казах, защо е нужно, когато си има такава хубава малка женичка, да тича след тази ужасна жена? Защото чувствах, че тя е точно такава. Винаги съм имала такова усещане за нея, нали, Одел?

— Да, скъпа.

— Изобщо не мога да си представя как е станало така, че този симпатичен капитан Маршъл се е оженил за такава жена, а и с тази мила дъщеричка, която сега израства, а добрият пример е толкова важен за момичетата. Госпожа Маршъл изобщо не беше подходящият човек — никакво възпитание — и твърде чувствена по природа, бих казала. Ако капитан Маршъл е имал здрав разум, щял е да се ожени за госпожица Данли, която е очарователна жена и освен това е известна. Трябва да призная, че се възхищавам от начина, по който е вървяла все напред и е създала първокласно търговско предприятие, да, наистина. Нужен е ум, за да се създаде такова нещо — и е достатъчно само да погледнете Розамънд Данли, за да видите, че е страшно умна. Тя би могла да планира и осъществи всяко нещо, което си поиска. Възхищавам се на тази жена повече, отколкото мога да ви опиша. И онзи ден казах на господин Гарднър, че за всеки е очевидно, че тя е силно влюбена в капитан Маршъл — луда по него, казах аз, нали така, Одел?

— Да, скъпа.

— Изглежда се познават от деца, и защо не, кой знае, всичко може да се оправи, след като онази жена вече не представлява пречка. Аз не съм тесногръда, полковник Уестън, и не че не одобрявам театъра… напротив, доста от моите най-добри приятелки са актриси… но през цялото време казвах на господин Гарднър, че в тази жена има нещо пагубно. И нали виждате, оказах се права. — Тя замълча победоносно.

Устните на Еркюл Поаро потрепнаха в лека усмивка. За миг погледът му срещна проницателните очи на господин Гарднър.

Полковник Уестън доста отчаяно рече:

— Е, благодаря ви, госпожо Гарднър. Предполагам, няма нищо, което някой от вас двамата да е забелязал откакто сте тук, което би могло да се окаже съществено за случая?

— Ами не, мисля, че не. — Съпругът говореше бавно и провлачено. — Госпожа Маршъл се мотаеше почти през цялото време с младия Редфън… но всеки може да ви каже това.

— А съпругът й? Той имаше ли нещо против, как мислите?

Господин Гарднър каза предпазливо:

— Капитан Маршъл е много затворен човек.

Госпожа Гарднър потвърди това с думите:

— Е, да, той е истински англичанин!

IV.

Различни емоции сякаш се бореха за превъзходство върху леко апоплектичния израз на лицето на майор Бари. Той правеше усилия да изглежда ужасен, както му е редът, но не можеше да потисне някакво свое неприлично удоволствие.

С дрезгав, леко хъхрещ глас казваше:

— Радвам се да ви помогна с каквото мога. Разбира се, не зная нищо за това — изобщо нищо. Не познавам тези хора. Но на младини доста съм поскитал. Живях дълго в страните на Изтока, разбирате, нали? И мога да ви кажа, че след като сте живели в планински военен пост в Индия, това, което не знаете за човешката природа, не си струва да се знае. — Той поспря, пое си дъх и продължи: — фактически цялата тази работа ми напомня за един случай в Смила. Един приятел на име Робинсън, или може би беше Фалконър? Както и да е, той беше в частите на Източен Уилтс, или може би на Северен Съри? Не мога да си спомня сега, пък и това няма значение. Тихо момче, нали разбирате, четеше много — кротък като агънце бихте казали. Нахвърлил се върху жена си една вечер в бунгалото им. Сграбчил я за гърлото. Тя ходела с някакъв си там и той подразбрал. Боже мой, той почти й беше видял сметката. На косъм беше. Всички ни изненада! Не мислехме, че е способен на това.

Еркюл Поаро измърмори:

— И сега виждате някаква аналогия със смъртта на госпожа Маршъл?

— Ами исках да кажа… удушена, виждате ли? Същото нещо. На човека внезапно му причернява!

Детективът попита:

— Мислите, че капитан Маршъл се е чувствал така?

— О, вижте, не съм казвал такова нещо. — Лицето на майор Бари стана още по-червено. — Изобщо нищо не съм казвал за Маршъл. Изключително симпатичен човек. За нищо на света не бих изрекъл и дума против него.

Поаро измърмори:

— А, pardon^[4], но вие наистина споменахте за естествена реакция от страна на един съпруг.

Майор Бари избъбри:

— Ами, искам да кажа, мисля си, че нея си я биваше. А? Добре беше оплела младия Редфън. А преди него вероятно е имало и други. Но най-смешното е, знаете ли, че съпрузите са големи тъпанари. Удивително! Това неведнъж ме е изненадвало. Виждат, когато някой си пада по жена им, но не забелязват, че тя си пада по него! Спомням си един такъв случай в Пуна. Много красива жена. Господи, тя доста разигра мъжа си…

Полковник Уестън се размърда малко нервно и го прекъсна:

— Да, да, майор Бари. За момента ни е необходимо просто да установим фактите. Вие лично нищо не знаете — нещо, което да сте видели или забелязали, и което би могло да ни помогне в този случай?

— Ами, наистина, Уестън, не мога да кажа, че знам. Един следобед я видях с младия Редфън в Залива на чайките — тук той намигна с разбиране и дрезгаво се изсмя, — много беше хубаво. Но това не са такива показания, каквито търсите, ха, ха!

— Тази сутрин вие изобщо ли не сте виждали госпожа Маршъл?

— Тази сутрин никого не видях. Ходих до Сейнт Лу. Такъв ми е късметът. Място, където месеци наред нищо не се случва, а когато се случи — аз го пропускам! — В гласа му имаше искрено съжаление.

Полковник Уестън му напомни:

— Значи ходихте до Сейнт Лу?

— Да, трябваше да се обадя по телефона. Тук няма телефон, а онова подобие на поща в Ледъркум не е много надеждно.

— Строго поверителни ли бяха телефонните ви обаждания?

Майор Бари отново намигна жизнерадостно.

— Ами, и бяха, и не бяха. Исках да се свържа с един приятел и да го накарам да заложи на един кон. Не можах да се свържа, ужасен късмет.

— Откъде се обаждахте?

— Телефонна кабина в централната поща в Сейнт Лу. А на връщане се обърках… тези отвратителни улички… криволичещи насам-натам. Трябва да съм изгубил най-малко час за това. Проклето място. Върнах се едва преди час и половина.

Полковник Уестън попита:

— Да сте срещнали или да сте говорили с някого в Сейнт Лу?

Майор Бари каза, хилейки се:

— Искате някой да потвърди алибито ми? Не мога да се сетя. В Сейнт Лу видях около петдесет хиляди души — но това не потвърждава, че те си спомнят да са ме виждали.

Началникът на полицията каза:

— Нали знаете, трябва да питаме за тези неща.

— Прав сте. Може винаги да разчитате на мен. Щастлив съм да помогна. Много привлекателна жена беше убитата. Бих искал да ви помогна да заловите човека, който го е направил. Убийство на безлюдния плаж — обзалагам се, че така ще пише във вестниците. Напомня ми за времето…

Инспектор Колгейт беше този, който твърдо прекъсна тези последни спомени и с хитра маневра изтласка словоохотливия майор през вратата.

Връщайки се, той отбеляза:

— В Сейнт Лу е трудно да се направи проверка за каквото и да било. Средата на сезона е.

Началникът на полицията се съгласи:

— Да, не можем да го изключим от списъка. Не че сериозно вярвам, че е замесен. Наоколо се мотаят купища стари досадници като него. Спомням си един-двама от времето, когато бях войник. Все пак — той е една възможност. Оставям всичко това на вас, Колгейт. Проверете в колко часа е изкарал колата, гориво и други подобни. Теоретично е възможно той да е паркирал колата на някое усамотено местенце, да се е върнал пеша дотук и да е отишъл до залива. Но не ми изглежда правдоподобно. Би рискувал твърде много да бъде забелязан.

Колгейт кимна:

— Разбира се, днес тук има много автобуси за екскурзии. Чудесен ден. Започват да пристигат към единайсет и половина. Приливът беше в седем. Пълният отлив настъпва към един часа. Навсякъде по пясъците и по свързващия път ще има хора.

Уестън каза:

— Да. Но той трябва да дойде от шосето и да мине покрай хотела.

— Не точно край него. Би могъл да се отклони по пътеката, която води право през средата на острова.

Уестън неуверено рече:

— Не казвам, че той не би могъл да го направи, без да го забележат. На практика всички гости на хотела са били на плажа, с изключение на госпожа Редфън и момичето на Маршъл, които са били долу при Залива на чайките, а началото на тази пътека се вижда само от няколко стаи в хотела и вероятността точно в този момент никой да не погледне през тези прозорци е доста голяма. В тази връзка смея да кажа, че е възможно човек да дойде до хотела, да мине през фоайето и да си излезе, без някой да го види. Но това, което искам да кажа, е, че той не би могъл да разчита на това, че никой няма да го забележи.

Колгейт отбеляза:

— Могъл е да стигне до залива с лодка.

Уестън кимна:

— Това е много по-логично. Ако е имал лодка в едно от близките заливчета, могъл е да остави колата, да стигне с лодката до Залива на елфите, да извърши убийството, да се върне с лодката, да вземе колата и да пристигне тук с тази история как е ходил в Сейнт Лу и се изгубил — история, за която той знае, че е доста трудно да бъде опровергана.

— Прав сте, сър.

Началникът на полицията каза:

— Е, оставям това на вас, Колгейт. Старателно претърсете околността. Знаете какво да правите. А сега е по-добре да видим госпожица Брюстър.

V.

Емили Брюстър не можа да добави нищо съществено към това, което вече знаеха.

След като беше повторила разказа си, Уестън попита:

— И няма нищо, което да знаете и с което бихте могли да ни помогнете по някакъв начин?

Тя каза отривисто:

— Боя се, че не. Печална работа. Надявам се обаче, че скоро ще я разнищите докрай.

Уестън рече:

— И аз се надявам, уверявам ви.

Емили Брюстър отбеляза сухо:

— Не би трябвало да е трудно.

— Какво искате да кажете с това, госпожице Брюстър?

— Извинете. Нямах намерение да ви уча на вашия занаят. Имах предвид само, че с такава жена би трябвало да е съвсем лесно.

Еркюл Поаро измърмори:

— Това ли е вашето мнение?

Жената отговори отсечено:

— Разбира се. De mortuis nil nisi bonum^[5] и тем подобни, но човек не може да избяга от фактите. Тази жена не беше стока във всяко едно отношение. Достатъчно е само да се поразровите малко в отвратителното й минало.

Еркюл Поаро кротко попита:

— Вие не я харесвахте, така ли?

— Зная прекалено много за нея. — В отговор на въпросителните погледи тя продължи: — Моя първа братовчедка се омъжи за един от семейство Ърскин. Вероятно сте чули, че тази жена придума стария сър Робърт да й остави по-голяма част от богатството си, пренебрегвайки семейството си.

Полковник Уестън уточни:

— И семейството… ъ-ъ… беше възмутено от това?

— Естествено. Така или иначе връзката му с нея беше скандална, ами на всичкото отгоре, да й остави такава сума като петдесет хиляди лири — това показва точно каква жена беше тя. Не се съмнявам, че ви се струвам коравосърдечна, но според мен всички като Арлин Стюърт на този свят заслужават много малко съчувствие. Зная и още нещо — за един младеж, който съвсем се беше побъркал по нея… той си беше малко необуздан и естествено връзката му с нея го вкара в пропастта. Направи нещо доста съмнително с някакви акции — просто за да си набави пари, които да пръска по нея… и само на косъм се отърва от съд. Тази жена пръскаше заразата си върху всеки, когото срещнеше. Вижте само начина, по който съсипваше младия Редфън. Не, боя се, че изобщо не съжалявам, че е мъртва… въпреки че, разбира се, би било по-добре, ако се беше удавила или беше паднала от някоя скала. Това, че е удушена, е нещо доста неприятно.

— И вие мислите, че убиецът е бил някой от… миналото й?

— Да.

— Някой, който е дошъл от сушата, без да го видят?

— Че защо трябва някой да го е видял? Ние всички бяхме на плажа. Чух, че детето на Маршъл и Кристин Редфън са били в Залива на чайките, не са били пречка. Капитан Маршъл е бил в стаята си в хотела. Тогава кой, по дяволите, е могъл да го види, освен вероятно госпожица Данли?

— Госпожица Данли къде е била?

— Седяла е на издатината на върха на скалата. „Слънчевата тераса“ й казват. С господин Редфън я видяхме, когато гребяхме покрай острова.

Полковник Уестън каза:

— Може и да сте права, госпожице Брюстър.

Тя отговори убедено:

— Сигурна съм, че съм права. Когато една жена е ни повече, ни по-малко противна, то тогава самата тя ще ни насочи към най-добрата възможна следа. Не сте ли съгласен с мен, мосю Поаро?

Еркюл Поаро вдигна глава. Очите му срещнаха нейните уверени сиви очи. Той отвърна:

— О, да… съгласен съм с това, което току-що казахте. Арлин Маршъл е най-добрата, единствената следа към собствената си смърт.

Госпожица Брюстър каза рязко:

— Добре тогава.

Тя стоеше там, изправена, едра, а хладният й самоуверен поглед се плъзгаше от единия към другия от мъжете.

Полковник Уестън я увери:

— Можете да бъдете сигурна, госпожице Брюстър, че каквато и улика да има в миналото на госпожа Маршъл, няма да я пренебрегнем.

Емили Брюстър излезе.

VI.

Инспектор Колгейт се размърда и замислено промърмори:

— Тя е решителна, да. И изля злобата си към мъртвата, точно така, изля я. — Той спря за миг и отбеляза: — Жалко е някак си, че има желязно алиби за цялата сутрин. Забелязахте ли ръцете й, сър? Големи като на мъж. И е яка жена — толкова силна, дори по-силна от много мъже, бих казал…

Той пак замълча. Погледът му към Поаро беше почти умоляващ:

— И казвате, че тази сутрин изобщо не е напускала плажа, мосю Поаро?

Детективът поклати глава.

— Скъпи ми инспекторе, тя дойде на плажа, преди госпожа Маршъл да е била достигнала Залива на елфите и беше пред очите ми до момента, когато отплаваха с лодката заедно с Редфън.

Инспектор Колгейт мрачно каза:

— Тогава това напълно я изключва.

Изглеждаше разстроен от този факт.

VII.

Както винаги Еркюл Поаро усети силно задоволство, когато видя Розамънд Данли.

Тя внасяше някаква своя изтънченост дори в едно сиво полицейско разследване на грозните факти на убийството.

Седна срещу полковник Уестън и обърна към него сериозното си и интелигентно лице.

— Трябват ли ви името и адресът ми? Розамънд Ан Данли. Занимавам се с производство и търговия на дрехи под името „Роза Монд Лимитид“ на Брук Стрийт, № 622.

— Благодаря ви, госпожице Данли. Сега можете ли да ни кажете нещо, което да ни помогне?

— Всъщност не мисля, че мога.

— Вашите собствени действия…

— Закусих към девет и половина. После се качих в стаята си, взех си няколко книги и чадъра за слънце и отидох на скалата — на Слънчевата тераса. Трябва да е било към десет и двайсет и пет. Върнах се в хотела към дванайсет без десет, качих се горе, взех си ракетата за тенис и отидох на корта, където играх тенис до обяд.

— Били сте на издадената скала, наричана в хотела Слънчевата тераса, от десет и половина до дванайсет без десет?

— Да.

— Видяхте ли изобщо тази сутрин госпожа Маршъл?

— Не.

— Видяхте ли я от скалата, когато е карала водното си колело, заобикаляйки към Залива на елфите?

— Не, тя трябва да е минала, преди аз да отида там.

— Забелязахте ли тази сутрин някой друг с водно колело или с лодка?

— Не… мисля, че не. Виждате ли, аз четях. Разбира се, вдигах поглед от време на време, но морето всеки път беше съвсем пусто.

— Не забелязахте дори господин Редфън и госпожица Брюстър, когато са завивали от там?

— Не.

— Познавали сте се, струва ми се, с госпожа Маршъл?

— Капитан Маршъл е стар приятел на семейството. Бяхме съседи. Не бях го виждала обаче от доста време — трябва да има около дванайсет години.

— А съпругата му?

— Преди да я срещна тук, не съм разменила с нея дори няколко думи.

— Доколкото знаехте, капитан и госпожа Маршъл бяха ли в добри отношения?

— В изключително добри отношения, бих казала.

— Капитан Маршъл беше ли предан на жена си?

Розамънд отговори:

— Може и да е бил. Всъщност нищо не мога да ви кажа за това. Капитан Маршъл е доста старомоден… той няма съвременния навик да разгласява семейните неразбирателства.

— Харесвахте ли госпожа Маршъл, госпожице Данли?

— Не.

Едносричната дума дойде тихо и равно. Прозвуча точно такава, каквато беше — чисто и просто констатация на факта.

— Защо?

На устните на Розамънд се появи усмивка.

— Нима не сте открили вече, че Арлин Маршъл не се харесваше много на другите от своя пол? Тя се отегчаваше до смърт сред жени и не го криеше. Независимо от това би ми се искало да имам начина й на обличане. Имаше голям усет към дрехите. Нейните бяха винаги подходящи и тя умееше да ги носи добре. Бих искала да ми е била клиентка.

— Харчела е доста за дрехи?

— Сигурно. Но тя си имаше свои пари, а, разбира се, и капитан Маршъл е доста добре финансово.

— Някога чували ли сте, или хрумвало ли ви е, че някой изнудва госпожа Маршъл?

Розамънд Данли остана много учудена.

— Изнудвана? Арлин?

— Тази мисъл изглежда ви изненадва.

— О, да, доста. Изглежда толкова нелепа.

— Но нима не е възможно?

— Всичко е възможно, нали така? На този свят човек бързо научава това. Но се чудех за какво някой ще изнудва Арлин?

— Предполагам, че има някои неща, които госпожа Маршъл не би желала да стигнат до ушите на съпруга й.

— Ами да.

Тя обясни съмнението в гласа си, изричайки с лека усмивка:

— Говоря скептично, но, разбирате ли, Арлин беше прословута със своето поведение. Никога не се е преструвала на порядъчна.

— Значи мислите, че съпругът й е знаел за нейните… връзки с други мъже?

Настъпи кратко мълчание. Розамънд смръщи вежди. Най-сетне заговори, бавно, с нежелание:

— Виждате ли, не зная какво точно да мисля. Винаги съм смятала, че Кенет Маршъл приемаше жена си такава каквато е. Че не е имал илюзии спрямо нея. Но може и да не е било така.

— Може да е вярвал в нея безрезервно?

Розамънд раздразнено изрече:

— Мъжете са такива глупаци. А Кенет Маршъл е съвсем неопитен. Може сляпо да й е вярвал. Може да е мислел, че на нея просто й се възхищават.

— И не знаете за никого… тоест, не сте чували за някой, който може да е имал нещо против госпожа Маршъл?

Розамънд Данли се усмихна:

— Само разгневени съпруги. А предполагам, че щом е била удушена, този, който я е убил, е мъж.

— Да.

Розамънд каза замислено:

— За никого не мога да се сетя. Но вероятно аз и не бих могла да зная. Ще трябва да питате някой от най-близкото й обкръжение.

— Благодаря ви, госпожице Данли.

Розамънд леко се завъртя на стола си и с иронична усмивка попита:

— Мосю Поаро няма ли никакви въпроси?

Еркюл Поаро се засмя и поклати глава:

— Не мога да се сетя за нищо.

Розамънд Данли стана и излезе от стаята.