Агата Кристи
Зло под слънцето (6)

I.

Полковник Уестън се беше задълбочил в книгата за регистрация на гостите. Четеше на глас:

Майор и госпожа Коуън, госпожица Памела Коуън, младият Робърт Коуън, младият Ивън Коуън, Радълз Маунт, Ледъхед.

Господин и госпожа Мастърман, господин Едуард Мастърман, госпожица Дженифър Мастърман, господин Рой Мастърман, младият Фредерик Мастърман, Марлборо Авеню № 5, Лондон.

Господин и госпожа Гарднър, Ню Йорк.

Господин и госпожа Редфън, Кросгейтс, Селдън, Принсиз Ризбъро.

Майор Бари, Кардън Стрийт № 18, Сейнт Джеймс, Лондон.

Господин Хорас Блат, Пикърсджил Стрийт № 5, Лондон.

Мосю Еркюл Поаро, Уайтхейвън Маншънз, Лондон.

Госпожица Розамънд Данли, „Кардигън Корт“ № 8.

Госпожица Емили Брюстър, Саутгейтс, Санбъри-на-Темза.

Преподобният Стивън Лейн, Лондон.

Капитан и госпожа Маршъл, госпожица Линда Маршъл, „Ъпкот Маншънз“ №73, Лондон.

Той спря. Инспектор Колгейт каза:

— Сър, мисля, че можем да прескочим първите две регистрации. Госпожа Касъл ми каза, че семейство Мастърман и семейство Коуън редовно идват тук всяко лято с децата си. Тази сутрин са излезли на целодневна екскурзия с лодка в морето, като са си взели храна за обяд. Тръгнали са малко след девет часа. Взел ги е някакъв човек на име Андрю Бастън. Можем да проверим от него, но мисля, че можем спокойно да ги изключим.

Уестън кимна.

— Съгласен съм. Да елиминираме, когото можем. Можете ли да ни кажете по нещо насочващо за всеки от останалите, Поаро?

Поаро каза:

— Отгоре-отгоре не е трудно. Семейство Гарднър са на средна възраст, приятни, доста са пътували. Жената говори непрекъснато. Съпругът покорно се съгласява. Той играе тенис и голф и има особено чувство за хумор, който е привлекателен, ако човек се сближи с него.

— Всичко ми изглежда наред.

— Следващите — семейство Редфън. Господин Редфън е млад, привлекателен за жените, великолепен плувец, добър играч на тенис и съвършен танцьор. За неговата съпруга вече ви говорих. Тя е тиха, с някаква бледа красота. Струва ми се, че е предана на съпруга си. Притежава нещо, което липсваше на Арлин Маршъл.

— Какво е то?

— Ум.

Инспектор Колгейт въздъхна:

— Умът няма особено значение, когато става въпрос за безумно влюбване, сър.

— Може би не. И въпреки всичко аз вярвам, че независимо от увлечението му по госпожа Маршъл Патрик Редфън наистина обича жена си.

— Може да е така, сър. Не би бил първият такъв случай.

Поаро промърмори:

— Точно това е жалкото! Жените винаги най-трудно вярват на това.

Той продължи:

— Майор Бари. Офицер в оставка от частите в Индия. Обожава жените. Разказва дълги и скучни истории.

Инспекторът въздъхна.

— Не е нужно да продължавате. Срещал съм такива като него, сър.

— Хорас Блат. Очевидно е богат. Говори доста — все за господин Блат. Иска да бъде приятел на всички. Това е тъжно, понеже никой не го харесва особено. Има и още нещо. Снощи той ми зададе доста въпроси. Беше неспокоен. Да, има нещо не съвсем наред при него. — Той направи малка пауза и продължи с променен глас: — Следва госпожица Розамънд Данли. В бизнеса е известна като „Роза Монд Лимитид“. Тя е известна моделиерка. Какво мога да кажа за нея? Умна, чаровна, елегантна. Доставя радост за окото. — Спря за миг и после добави: — И е стара приятелка на капитан Маршъл.

Уестън се изправи на стола си.

— О, стара приятелка, така ли?

— Да. Не са се срещали от доста време.

Уестън попита:

— Тя знаеше ли, че той ще бъде тук?

— Казва, че не е знаела.

Детективът помълча и после продължи:

— Кой е наред? Госпожица Брюстър. Тя малко ме безпокои. — Той тръсна глава. — Има глас като на мъж. Грубовата е и е от хората, които наричаме сърцати. Обича да гребе и винаги дава четири удара преднина на останалите на голф. — Той замълча. — Все пак, струва ми се, че тя има добро сърце.

Уестън каза:

— И така, остава само преподобният Стивън Лейн. Що за човек е преподобният Стивън Лейн?

— Мога да ви кажа само едно. Този човек е в състояние на изключителна нервна възбуда. Освен това мисля, че е фанатик.

Инспектор Колгейт промърмори:

— Аха, така значи.

Уестън обобщи:

— И това е цялата компания! — Погледна към Поаро. — Замислили сте се, приятелю?

Детективът отвърна:

— Да. Понеже, разбирате ли, когато тази сутрин госпожа Маршъл потегли, тя ме помоли да не казвам на никого, че съм я виждал. За себе си аз веднага стигнах до един определен извод. Помислих си, че приятелството й с Патрик Редфън й е създало неприятности със съпруга й. Помислих си, че има среща с Редфън някъде и че не иска съпругът й да знае къде е. — Той поспря. — Но точно в това, разбирате ли, грешах. Защото, въпреки че съпругът й се появи почти веднага след нея на плажа и попита виждал ли съм я, Патрик Редфън също пристигна — и съвсем открито и явно я търсеше! Следователно, драги мои, аз се питам: кой е бил този, с когото Арлин Маршъл отиваше да се срещне?

Инспектор Колгейт рече:

— Това напълно отговаря на моята хипотеза. Човек от Лондон или отнякъде другаде.

Поаро поклати глава:

— Но, драги, според вашата теория Арлин Маршъл е била скъсала с този тайнствен мъж. Защо тогава ще си прави труд да се среща с него?

Инспектор Колгейт поклати глава и попита:

— А вие кой мислите, че е бил?

— Ето това е, което не мога да измисля. Ние току-що изчетохме списъка на гостите на хотела. Всички те са на средна възраст — пълна скука. Кого от тях би предпочела Арлин Маршъл пред Патрик Редфън? Не, това е невъзможно. И все пак, каквото и да говорим, тя отиде на среща с някого — и този някой не беше Патрик Редфън.

Уестън измърмори:

— Не предполагате ли, че просто е излязла сама?

Белгиецът поклати глава.

— Mon cher^[1], очевидно е, че никога не сте срещали убитата жена. Някога някой беше написал научен трактат за това какво различно въздействие би имал усамотеният живот върху Брюмел или върху човек като Нютон. Арлин Маршъл, скъпи ми приятелю, просто не би съществувала в уединение. Тя живееше единствено в светлината на мъжкото възхищение. Не, Арлин Маршъл отиде да се срещне с някого тази сутрин. Кой е бил този човек?

II.

Полковник Уестън въздъхна, поклати глава и каза:

— Е, можем да се впускаме в теории по-късно. А сега трябва да приключим с разпитите. Трябва да запишем черно на бяло кой къде е бил. Струва ми се, че би било добре сега да чуем момичето на Маршъл. Тя може да успее да ни каже нещо полезно.

Линда Маршъл сковано влезе в стаята, блъсвайки се в рамката на вратата. Дишаше тежко и зениците й бяха разширени. Приличаше на подплашено младо жребче. Полковник Уестън усети някакво съчувствие към нея. Той си помисли: „Горкото дете — в края на краищата тя е само едно дете. Доста голям шок трябва да е било това за нея.“

Изтегли един стол и каза с успокояващ глас:

— Много съжалявам, че ще трябва да ви подложим на всичко това, госпожице… Линда, нали така?

— Да, Линда — задъха се тя, нещо, което често се срещаше при момичетата в ученическа възраст. Ръцете й се отпуснаха безпомощно на масата — изразителни ръце, големи и зачервени, с издължени китки. Уестън си помисли: „Едно дете не трябва да бъде въвличано в неща от този род.“

Той каза успокояващо:

— Във всичко това няма нищо страшно. Просто искаме да ни кажете всичко, което знаете и което би могло да ни е от полза.

Момичето попита:

— Имате предвид Арлин?

— Да. Тази сутрин видяхте ли я изобщо?

Линда поклати глава.

— Не, Арлин винаги слиза късно. Закусва в леглото.

Еркюл Поаро попита:

— А вие, мадмоазел?

— О, аз ставам рано. Да закусваш в леглото е толкова тъпо.

Уестън рече:

— Бихте ли ни казали какво правихте тази сутрин?

— Ами, първо се изкъпах в морето, после закусих, а след това отидох с госпожа Редфън в Залива на чайките.

— В колко часа тръгнахте с госпожа Редфън? — попита Уестън.

— Тя каза, че ще ме чака в десет и половина във фоайето. Притеснявах се, че ще закъснея, но всичко беше наред. Тръгнахме в десет и двайсет и седем.

— И какво правихте в Залива на чайките? — поинтересува се Поаро.

— О-о, аз се намазах с плажно масло и се пекох, а госпожа Редфън рисуваше. После аз влязох в морето, а Кристин се върна в хотела, за да се преоблече за тениса.

Уестън запита:

— Спомняте ли си колко беше часът тогава?

— Когато госпожа Редфън се върна в хотела? Дванайсет без петнайсет.

— Сигурна сте за този час — дванайсет без петнайсет?

Отваряйки широко очи, момичето отвърна:

— О, да. Погледнах си часовника.

— Часовникът, който носите сега?

Линда погледна към китката си.

— Да.

Уестън каза:

— Нещо против да погледна?

Тя протегна ръката си. Той сравни часовника й със своя и с големия хотелски часовник на стената. Усмихна се.

— Точен до секунда. И след това влязохте в морето да се къпете?

— Да.

— И се върнахте в хотела — кога?

— Към един часа. И… и тогава… чух… за Арлин… — Гласът й се промени.

Полковник Уестън попита:

— Вие… разбирахте ли се добре с мащехата си?

Около минута тя го гледаше, без да отговори. После каза:

— О, да.

Поаро се заинтересува:

— Харесвахте ли я, мадмоазел?

Линда пак отвърна:

— О, да. — И добави: — Арлин беше доста мила.

Уестън подхвърли малко грубо:

— Не жестоката мащеха, а?

Линда поклати глава, без да се усмихне.

Уестън отбеляза:

— Това е добре. Това е добре. Понякога, нали знаете, има някои трудности в семействата… ревност… — така да се каже. Момичето и бащата са големи приятели и после, когато дойде новата съпруга, дъщерята се чувства малко изолирана и обидена. Вие не се чувствате така, а?

Линда се вторачи в него и искрено рече:

— О, не.

Уестън подхвърли:

— Предполагам, че баща ви е бил… ъ-ъ… доста погълнат от нея?

Линда простичко отговори:

— Не зная.

Уестън продължи:

— В семействата, както казах, възникват всякакви трудности. Разправии, кавги — такива неща. Когато съпругът и съпругата се изпокарат, дъщерята също е в неловко положение. Нещо подобно?

Момичето ясно отговори:

— Искате да попитате дали баща ми и Арлин са се карали?

— Ами… да.

Уестън си помисли: „Гадна работа — да разпитваш едно дете за баща му. Защо хората стават полицаи? По дяволите, трябва да се свърши все пак.“

Линда беше категорична:

— О, не! — И добави: — Татко никога не се кара с хората. Той изобщо не е такъв.

Уестън я предупреди:

— Сега, госпожице Линда, искам внимателно да помислите. Имате ли някаква представа изобщо кой може да е убил вашата мащеха? Има ли нещо, което някога сте чули, или нещо, което знаете, което би могло да ни помогне по този въпрос?

За минута Линда замълча. Изглежда подлагаше въпроса на сериозен, спокоен размисъл. Най-сетне отвърна:

— Не, не зная кой би искал да убие Арлин. — Добави: — Освен госпожа Редфън, разбира се.

Уестън каза:

— Мислите, че госпожа Редфън е искала да я убие?

Линда отговори:

— Защото съпругът й беше влюбен в Арлин. Но не мисля, че тя в действителност е искала да я убие. Искам да кажа, че би имала чувството, че й се иска тя да е мъртва — а това е съвсем различно нещо, нали?

Поаро вежливо каза:

— Да, съвсем различно е.

Линда кимна. Някакъв странен спазъм премина по лицето й, когато отбеляза:

— Във всеки случай госпожа Редфън никога не би могла да извърши подобно нещо — да убие някого. Тя не е… тя не е избухлива, ако разбирате какво имам предвид.

Уестън и Поаро кимнаха. Последният каза:

— Зная точно какво имате предвид, детето ми, и съм съгласен с вас. Госпожа Редфън не е от онези, на които, както се казва, им „причернява пред очите“. Тя не би била — той се облегна назад, притваряйки очи и подбирайки внимателно думите си — разтърсена от бурни чувства — виждайки, че животът пред нея става безперспективен… виждайки едно омразно лице… един ненавистен бял врат… усещайки как ръцете й се стягат… да жадува да почувства как те притискат плътта… — Той спря.

Линда рязко се дръпна от масата. С треперещ глас попита:

— Мога ли да си вървя сега? Това ли е всичко?

Полковник Уестън любезно отвърна:

— Да, да, това е всичко. Благодаря ви, госпожице Линда.

Той стана да й отвори вратата. После се върна до масата и запали цигара.

— Пфу! — рече. — Не е приятна професия, тази нашата. Мога да ви кажа, че се чувствах малко като мръсник, когато трябваше да разпитвам това дете за отношенията между баща й и мащехата й. Горе-долу все едно да приканваш една дъщеря да сложи въжето на врата на баща си. Както и да е, трябваше да свършим това. Убийството си е убийство. А тя е човекът, който най-вероятно знае истинското положение на нещата. Благодарен съм въпреки всичко, че нямаше какво да ни каже по този въпрос.

Поаро се обади:

— Да мисля, че бяхте благодарен.

Уестън смутено се изкашля:

— Между другото, Поаро, вие попрекалихте, към края си помислих така. Всичко това за ръцете, потъващи в плътта! Подобни неща не трябва да се втълпяват на едно дете.

Детективът го погледна замислено:

— Значи си помислихте, че й втълпявам идеи?

— А не беше ли така? Хайде сега.

Поаро поклати глава.

Уестън се отклони от въпроса:

— Общо взето, от нея получихме много малко полезна информация. С изключение на едно горе-долу съвършено алиби за жената на Редфън. Ако са били заедно от десет и половина до дванайсет без петнайсет, това изключва Кристин Редфън като възможност. Заподозряната ревнуваща съпруга напуска сцената.

Поаро възрази:

— Има по-добри причини от тази, за да бъде изключена госпожа Редфън. За нея би било, убеден съм, физически и психически невъзможно да удуши някого. Тя е по-скоро студенокръвна, отколкото буйна, способна е на дълбока всеотдайност и непоколебима вярност, но не на буйна страст или гняв. Още повече, че дланите й са прекалено малки и нежни.

Колгейт се обади:

— Съгласен съм с мосю Поаро. Тя не е замесена. Доктор Нийздън казва, че ръцете, които са удушили тази дама, са били с нормална големина.

Уестън каза:

— Ами, струва ми се, че е по-добре семейство Редфън да са следващите. Надявам се, че сега той вече се е посъвзел от шока.

III.

Патрик Редфън си беше възвърнал самообладанието. Изглеждаше пребледнял и измъчен и неочаквано много млад, но се държеше съвсем спокойно.

— Вие сте господин Патрик Редфън от Кросгейтс, Селдън, Принсиз Ризбъро?

— Да.

— От колко време познавате госпожа Маршъл?

Редфън се подвоуми, после отговори:

— От три месеца.

Уестън продължи:

— Капитан Маршъл ни каза, че сте се срещнали с нея на някакъв коктейл. Така ли е?

— Да, така се случи.

Уестън попита:

— Капитан Маршъл загатна, че до момента, когато сте се срещнали тук, вие не сте се познавали добре. Това ли е истината, господин Редфън?

Още веднъж Патрик Редфън се поколеба за миг. После отвърна:

— Ами — не съвсем. Всъщност аз я виждах доста, по един или друг начин.

— Без знанието на капитан Маршъл?

Мъжът леко се изчерви:

— Нямам представа дали той знаеше или не.

Еркюл Поаро промърмори:

— А беше ли също и без знанието на съпругата ви, господин Редфън?

— Струва ми се, че споменах на жена си, че съм срещнал прочутата Арлин Стюърт.

Детективът настояваше:

— Но тя не знаеше колко често се виждате?

— Е, вероятно не.

Уестън попита:

— Вие и госпожа Маршъл уговорихте ли се да се срещнете тук?

Редфън помълча минута-две. После сви рамене.

— Е, добре — каза, — предполагам, че сега всичко ще излезе наяве. Няма смисъл да увъртам пред вас. Бях полудял по тази жена… побъркан… заслепен… както решите. Тя поиска от мен да дойда тук. Възпротивих се малко, но после се съгласих. Аз… аз… е, аз бих се съгласил на всичко, което е по силите на простосмъртен, ако тя поискаше. Тя имаше такова въздействие върху хората.

Еркюл Поаро промърмори:

— Чудесно я обрисувахте. Тя беше вечната Цирцея.

— Точно такава!

Патрик Редфън горчиво изрече:

— Тя наистина превръщаше мъжете в свине! — Той продължи: — Съвсем искрен съм с вас, господа. Нищо няма да крия. Каква е ползата? Както казах, беше ми се завъртяла главата по нея. Дали тя ме е харесвала или не, не зная. Правеше се, че ме харесва, но си мисля, че беше една от онези жени, които изгубват интерес към мъжа, щом веднъж са завладели тялото и душата му. Тя беше съвсем наясно, че ме е хванала. Тази сутрин, когато я намерих мъртва на плажа, се чувствах сякаш — той поспря, — сякаш нещо ме беше ударило между очите. Бях замаян… напълно сразен!

Поаро се наведе напред.

— А сега?

Патрик Редфън срещна погледа му открито и потвърди:

— Казах ви истината. Това, което искам да попитам, е — каква част от всичко ще стане обществено достояние? Не изглежда като че ли това може да има някаква връзка със смъртта й. А ако всичко излезе наяве, то ще се отрази доста зле на жена ми. — О, зная — бързо добави. — Мислите, че досега не съм мислил много за нея? Може би е вярно. Но макар че мога да ви се сторя най-големия лицемер, истината в действителност е, че обичам жена си… обичам я много силно. Другата — той рязко повдигна рамене, — това беше лудост… една от тези глупави идиотски постъпки… но Кристин е различна. Тя е реална. Независимо от това, че се отнесох зле с нея, през цялото време дълбоко в себе си знаех, че тя е човекът, който наистина има значение. — Замълча, въздъхна и изрече твърде патетично: — Иска ми се да можех да ви накарам да повярвате на това.

Еркюл Поаро се наведе напред:

— Та аз наистина го вярвам! Да, да, вярвам го!

Патрик Редфън го погледна:

— Благодаря ви.

Полковник Уестън се изкашля леко.

— Може да приемете, господин Редфън, че няма да се впускаме в неща, които са без значение за случая. Ако вашето увлечение по госпожа Маршъл не е играло някаква роля в убийството, то тогава ще е безсмислено да го намесваме в случая. Но това, което изглежда не осъзнавате, е, че… ъ-ъ… интимните отношения… могат да имат пряка връзка с убийството. Могат да създадат, виждате ли, мотив за престъплението.

Патрик Редфън се сепна:

— Мотив?

Уестън каза:

— Да, господин Редфън, мотив. Капитан Маршъл по всяка вероятност не е знаел за връзката ви. Да предположим, че неочаквано е открил?

Редфън възкликна:

— О, божичко! Искате да кажете, че е загрял и… и я е убил?

Началникът на полицията попита с доста хладен тон:

— Не ви ли е хрумвала подобна развръзка?

Редфън поклати глава:

— Не… странно. Не съм си и помислял за това. Разбирате ли, Маршъл е такъв уравновесен човек. Аз… о, това ми се струва невероятно.

Уестън попита:

— Какво беше отношението на госпожа Маршъл към съпруга й по време на тази история. Безпокоеше ли се тя да не стигне до неговите уши? Или й беше все едно?

Редфън поясни:

— Притесняваше се… малко. Не искаше той да подозира нищо.

— Имаше ли вид като че ли се страхува от него.

— Да се страхува? Не, не бих казал.

Поаро измърмори:

— Извинете ме, господин Редфън, не е ли ставало дума за развод?

Патрик Редфън категорично поклати глава:

— О, не, не е ставало въпрос за нищо подобно. Разбирате ли, имаше я Кристин. А и Арлин, сигурен съм, никога не е мислила за такова нещо. Чувстваше се напълно удовлетворена от брака си с Маршъл. Той е… ами, доста важна клечка, тъй да се каже. — Неочаквано се засмя. — Местната аристокрация… и тем подобни, а и е доста заможен. Тя никога не мислеше за мен като за вероятен съпруг. Не, аз бях само един от поредицата нещастни глупаци — просто нещо, с което да запълни времето си. Знаех това през цялото време и все пак странно защо това не промени чувствата ми към нея… — Гласът му постепенно заглъхна.

Уестън го върна към действителността.

— И така, господин Редфън, имахте ли някаква специална уговорка с госпожа Маршъл за днес сутринта?

Патрик Редфън погледна леко озадачен.

— Не, специално уговорена среща, не. Обикновено всяка сутрин се срещахме на плажа. Имахме навик да караме водно колело.

— Бяхте ли изненадан, когато тази сутрин не заварихте там госпожа Маршъл?

— Да, бях. Много изненадан. Изобщо не можех да си го обясня.

— Какво си помислихте?

— Ами не знаех какво да мисля. Искам да кажа, през цялото време си мислех, че тя ще се появи.

— Ако е имала среща някъде другаде, нямахте ли представа с кого би могла да е тази среща?

Патрик Редфън поклати отрицателно глава.

— Когато имахте rendez-vous^[2] с госпожа Маршъл, къде се срещахте?

— Ами понякога се срещахме следобед в Залива на чайките. Следобед слънцето не огрява Залива на чайките и затова тогава там обикновено няма много хора. Един-два пъти сме се срещали там.

— Никога при другия залив? Залива на елфите?

— Не. Виждате ли, Заливът на елфите гледа на запад и следобед хората отиват там с лодки или на водни колела. Никога не сме се опитвали да се срещнем сутрин. Щеше да е твърде очебиещо. Следобед хората се прибират да поспят или се шляят наоколо и никой не знае точно къде са другите.

Уестън кимна.

Патрик Редфън продължи:

— След вечеря, разбира се, когато нощите бяха приятни, излизахме заедно на разходка до различни части на острова.

Еркюл Поаро измърмори:

— О, да!

— Патрик Редфън го стрелна с въпросителен поглед.

Уестън каза:

— Значи не можете да ни окажете каквато и да е помощ относно причината, отвела госпожа Маршъл днес сутринта в Залива на елфите?

Мъжът поклати глава. Отвърна с глас, който звучеше искрено учуден:

— Нямам ни най-малка представа! Не беше обичайно за Арлин.

Уестън попита:

— Тя имаше ли приятели тук, които да са отседнали в околността?

— Не, доколкото зная. О, сигурен съм, че не е имала.

— Сега, господин Редфън, искам внимателно да помислите. Вие познавахте убитата от Лондон. Трябва да сте познавали и различни хора от нейния кръг. Има ли някой сред тях, който би могъл да таи нещо против нея? Някой например, когото вие може да сте изместили от сърцето й?

Патрик Редфън помисли няколко минути. После поклати глава.

— Искрено казано, не мога да се сетя за никого.

Полковник Уестън забарабани по масата с пръсти. Най-после изрече:

— Е, това е. Изглежда, оставаме с три възможности. Тази за някакъв непознат убиец — някакъв маниак, който случайно се е намирал в близката околност… а това е доста тежка задача…

Редфън го прекъсна:

— И все пак навярно това обяснение е най-вероятно.

Уестън поклати глава:

— Това не е едно от онези убийства в „безлюдна горичка“. Този залив е доста труднодостъпно място. Човекът или трябва да дойде през специалния свързващ път, покрай хотела, през средата на острова и да се спусне по онази стълба-измишльотина, или в противен случай е дошъл тук с лодка. И двата варианта са неправдоподобни за непредумишлено убийство.

— Казахте, че има три възможности — напомни Редфън.

— Хм, да — каза началникът на полицията. — Тъй да се каже, на острова е имало двама души, които са имали мотив да я убият. Нейният съпруг е единият, а другият е вашата съпруга.

Редфън се вторачи в него. Изглеждаше слисан:

— Моята съпруга? Кристин? Да не искате да кажете, че Кристин е имала нещо общо с това?

Той се изправи и заекна в своята припряност да изрече думите:

— Вие сте побъркан… напълно побъркан… Кристин? Та това е невъзможно! Това е смешно!

Уестън каза:

— И все пак, господин Редфън, ревността е много силен мотив. Жените, които ревнуват, изгубват напълно контрол над себе си.

Редфън разпалено заяви:

— Не и Кристин. Тя е… о, тя изобщо не е такава. Да, тя беше нещастна. Но тя не е от хората да… Не, в нея няма избухливост.

Еркюл Поаро кимна замислено. Избухлива. Същата дума, която беше употребила Линда Маршъл. Както и преди, той се съгласи с това мнение.

— Освен това — уверено продължи Патрик Редфън — би било абсурдно. Арлин беше физически два пъти по-силна от Кристин. Съмнявам се дали Кристин би могла да удуши дори едно коте — камо ли такова силно и жилаво създание като Арлин. А и Кристин никога не би могла да слезе по онази стълба до плажа. Ще й се завие свят. И… не, всичко това са фантасмагории!

Полковник Уестън колебливо се почеса по ухото.

— Ами, представено така, не изглежда вероятно. Признавам ви това. Но мотивът е първото нещо, което трябва да търсим. — И добави: — Мотив и удобен случай.

IV.

След като Редфън излезе от стаята, началникът на полицията отбеляза с лека усмивка:

— Не сметнах за нужно да кажа на този приятел, че жена му си има алиби. Исках да чуя какво има да каже той по въпроса. Поразтърсих го малко, нали?

Еркюл Поаро измърмори:

— Аргументите, които той изброи, бяха почти толкова убедителни, колкото което и да е алиби.

— Да. О, тя не го е извършила! Тя не е могла да го извърши… физически невъзможно, както казахте вие. Маршъл е могъл да го извърши — но явно не е.

Инспектор Колгейт се изкашля:

— Извинете ме, сър, мислех си за това алиби. Възможно е, знаете ли, ако той предварително е бил обмислил тази работа, писмата да са били приготвени предварително.

Уестън се съгласи:

— Добра идея! Трябва да погледнем в…

Той прекъсна, тъй като Кристин Редфън влезе в стаята.

Тя беше спокойна и с малко превзет маниер.

Беше облечена с бяла поличка за тенис и светлосин пуловер. Той подчертаваше нейната бледа, доста анемична хубост. И все пак, помисли си Еркюл Поаро, лицето й не беше нито глупаво, нито безволево. В него имаше предостатъчно решителност, смелост и здрав разум. Той кимна одобрително.

Полковник Уестън си помисли:

„Сладка малка женичка. Малко безцветничка може би. Прекалено добра за оня неин млад хапльо съпруг-донжуан. Е, нищо, момчето е младо. Обикновено веднъж в живота си човек става за смях заради жена.“

Той каза:

— Седнете, госпожо Редфън. Налага се да преминем през известни рутинни процедури, нали разбирате. Искаме от всеки отчет за действията му днес сутринта. Просто за протоколите ни.

Кристин Редфън кимна. С тихия си глас тя каза:

— О, да, напълно разбирам. Откъде искате да започна?

Еркюл Поаро отвърна:

— От най-ранния възможен момент, мадам. Какво направихте, след като станахте тази сутрин?

Тя започна:

— Чакайте да видя. Слизайки долу за закуска, минах през стаята на Линда Маршъл и се уговорих с нея да отидем сутринта в Залива на чайките. Разбрахме се да се срещнем в десет и половина във фоайето.

Поаро попита:

— Не сте се къпали в морето преди закуска, а, мадам?

— Не, аз рядко го правя — засмя се тя. — Обичам водата да е топла. Доста съм зиморничава.

— Но съпругът ви се къпе в морето по това време?

— О, да. Почти винаги.

— А госпожа Маршъл, и тя ли?

В гласа на жената настъпи внезапна промяна. Стана студен и почти режеше.

— О, не, госпожа Маршъл беше от тези, които никога не се появяват, преди да е изминала първата половина от сутринта.

Леко смутен, Еркюл Поаро промърмори:

— Извинете, мадам, прекъснах ви. Казахте, че сте отишли в стаята на госпожица Линда Маршъл. В колко часа беше това?

— Чакайте да видя… осем и половина, не, малко по-късно.

— А беше ли станала тогава госпожица Маршъл?

— О, да, беше излизала.

— Излизала?

— Да, каза, че е ходила да се къпе. — В гласа на Кристин имаше нотка на смущение.

Това озадачи Еркюл Поаро.

Уестън каза:

— И после?

— После слязох да закуся.

— А след закуска?

— Качих се горе, взех си кутията за рисуване и скицника и тръгнахме.

— Вие и госпожица Линда Маршъл?

— Да.

— В колко часа?

— Мисля, че беше точно в десет и половина.

— И какво направихте?

— Тръгнахме към Залива на чайките. Нали знаете, онзи от източната страна на острова. Разположихме се там. Аз рисувах, а Линда се печеше.

— В колко часа си тръгнахте от залива?

— В дванайсет без петнайсет. Щях да играя тенис в дванайсет и трябваше да се преоблека.

— Носехте ли часовника си?

— Не, попитах Линда колко е часът.

— Разбирам. И после?

— Прибрах си нещата за рисуване и се върнах в хотела.

Поаро попита:

— А мадмоазел Линда?

— Линда? О, Линда влезе в морето.

— Мястото, където седяхте, далече ли беше от морето?

— Бяхме доста над линията, до която стига водата при прилив. Точно под скалите, така че аз да съм малко на сянка, а Линда — на слънце.

Детективът се поинтересува:

— Линда Маршъл всъщност влезе ли в морето, преди вие да напуснете плажа?

Кристин леко смръщи вежди, мъчейки се да си спомни.

— Чакайте да видя. Тя изтича надолу по плажа… аз си прибирах кутията. Да, чух я да се плиска във вълните, когато бях на пътеката нагоре по скалистия бряг.

— Сигурна сте за това, мадам? Че тя наистина влезе в морето?

— О, да.

Тя учудено се вгледа в него.

Полковник Уестън също го гледаше вторачено. После каза:

— Продължете, госпожо Редфън.

— Върнах се в хотела, преоблякох се и отидох на тенискорта, където срещнах другите.

— Кои бяха те?

— Капитан Маршъл, господин Гарднър и госпожица Данли. Изиграхме два сета. Тъкмо се канехме пак да започваме, когато ни съобщиха за… за госпожа Маршъл.

Еркюл Поаро се приведе напред и попита:

— И какво си помислихте, мадам, когато чухте тази вест?

— Какво си помислих ли? — По лицето й пролича леко неудоволствие от въпроса.

— Да.

Кристин Редфън бавно изрече:

— Това беше… ужасно нещо.

— А, да, вашият изтънчен вкус беше отвратен. Това разбирам. Но какво означаваше за вас лично?

Тя му хвърли бърз поглед… умоляващ поглед. Той отговори на погледа й и каза с лишен от емоции глас:

— Обръщам се към вас, мадам, като към интелигентна жена със здрав разум и правилни преценки. Без съмнение през вашия престой тук вие сте си съставили мнение за госпожа Маршъл, за това каква жена е била?

Кристин предпазливо отвърна:

— Предполагам, че когато човек е отседнал в хотел, той винаги го прави.

— Разбира се, това е съвсем естествено. Затова ви питам, мадам, бяхте ли много изненадана от начина, по който тя намери смъртта си?

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — отговори жената. — Не, не бях изненадана може би. Шокирана, да. Но тя беше от онези жени…

Поаро завърши вместо нея:

— Тя беше от онези жени, на които такова нещо може да се случи… Да, мадам, това е най-вярното и най-важното нещо, което беше казано тази сутрин в тази стая. Оставяйки… ъ-ъ… — той внимателно наблегна на това — всички лични чувства настрана, какво в действителност мислехте за покойната?

Кристин Редфън спокойно изрече:

— Наистина ли си струва сега да се връщаме към всичко това?

— Мисля, че може да си струва, да.

— Ами какво да кажа? — Бледата й кожа внезапно се покри с цвят. Внимателната самоувереност в поведението й изчезна и тя се отпусна. За кратко се показа естествената, истинската Кристин. — Тя беше такава жена, която според моите разбирания беше абсолютно непотребна. Тя не правеше нищо, с което да оправдае съществуването си. Нямаше ум. Не мислеше за нищо друго, освен за мъже, дрехи и възхищение. Ненужна, паразит! Беше привлекателна за мъжете, предполагам… О! Разбира се, че беше! И… Тя и живееше заради този начин на живот. Така че, предполагам, не бях в действителност изненадана, че я постигна такъв мъчителен край. Тя беше от онези жени, които се замесват в какви ли не мръсотии — изнудване… ревност… насилие… всякакъв вид груби емоции. Тя, тя събуждаше най-лошото в хората. — Кристин млъкна, леко задъхана. Твърде късата й горна устна се повдигаше в някакво капризно отвращение.

На полковник Уестън му хрумна, че не би било възможно да се намери по-съвършена противоположност на Арлин Маршъл от Кристин Редфън. Дойде му наум също, че ако човек е женен за Кристин Редфън, въздухът би бил толкова разреден, че жени като Арлин Стюърт биха имали особена привлекателност за него.

И тогава, идвайки непосредствено след тези му мисли, една-единствена от всички думи, които тя беше изрекла, прикова вниманието му с особена настойчивост.

Той се наведе напред и поиска да разбере:

— Госпожо Редфън, защо, говорейки за нея, споменахте думата изнудване?