Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (7)

Глава седма

Не зная как съм се добрал до този фонтан. Навярно имам здрави инстинкти, а най-обикновената студена вода бе точно това, което ми трябваше. Потопих се във водата, без да се събличам, и легнах. Веднага ми стана по-леко. Лежах по гръб, по лицето ми се сипеха пръски и това бе страшно приятно. Тук беше съвсем тъмно, през клоните и водата проблясваха бледи звезди и бе съвсем тихо. Кой знае защо, известно време следих една по-ярка звезда, която бавно се движеше по небето, а после съобразих, че това е ретранслационният спътник „Европа“, и си помислих колко е далече той оттук и колко обидно и безсмислено е всичко — гнусната каша на площада, отвратителните ругатни и писъци, изхрачването на газовите бомби и вонята на вмирисано, от която ти се преобръщат стомахът и дробовете. Онези, които разбират свободата като умножаване и бързо утоляване на потребностите, спомних си аз, извращават природата си, защото пораждат в себе си множество безсмислени и глупави желания, навици и нелепи измислици… Незаменимият Пек обожаваше отшелника Зосима, докато се въртеше и потриваше ръце край подредената маса. Тогава бяхме сополиви курсанти и най-сериозно си въобразявахме, че изречения от този род в наше време могат да ти послужат само за да блеснеш с ерудиция и чувство за хумор… Изведнъж някой шумно пльосна във водата на десетина крачки от мене.

Отначало хрипливо кашляше, храчеше и се секнеше, така че аз побързах да се измъкна от водата, после започна да се плиска, за миг притихна и после изведнъж избухна в ругатни.

— Гниди безсрамни — ръмжеше той, — пррроститутки… Псета крастави… По живи хора! Хиени вонящи, мръсници долни… Слегомани образовани, гадове… — Пак се изхрачи яростно. — Сякаш ги сърби, че хората се забавляват… По лицето ме настъпиха, гадове… — Тихо изохка от болка. — Да вървят по дяволите с това транси, ако пък отида още веднъж…

Той пак застена и се надигна. Чуваше се как от него се стича вода. Смътно виждах в мрака клатушкащата се фигура. Той също ме забеляза.

— Ей, приятел, имаш ли по една цигара? — подвикна ми.

— Имах — отговорих аз.

— Гадове — рече. — И аз не се сетих да ги извадя. Направо се пльоснах с дрехите. — Той прецапа и седна до мен. — Някакъв дръвник ми настъпи бузата.

— И мене ме стъпкаха — съчувствено казах аз. — Всички полудяха.

— Не, ти ми кажи, откъде вземат сълзлив газ? — продължаваше той. — И картечници.

— И самолети — добавих аз.

— Самолетът е нищо! — възрази той. — Самолет и аз имам. Евтино го купих, само седемстотин крони… И какво искат, не разбирам!

— Хулигани — казах аз. — Трябва хубавичко да им се размажат физиономиите и това е…

Той жлъчно се засмя.

— Ами, нали набих един!… Така ще те подредят… Мислиш, не са ги били? И още как! Ама явно е било малко… В земята трябваше да ги натикаме, с цялото им котило, но изтървахме момента… А сега те ни бият. Народът омекна, там е цялата работа. Всички на всичко плюят. Изчука си четирите часа, напие се — и на транси, пък ако щеш, и с оръдие стреляй по него. — Той отчаяно се плесна по мокрите хълбоци. — А като слушам какви времена са били! — викна. — Не смеели да гъкнат! Само някой от тях да лавне — през нощта идват при него в бели мантии или там в черни ризи, фрас един в зъбите — и в лагер, да не лае… В училище, вика синът ми, все фашистите ругаят — ах, негрите обиждали, ах, учените преследвали до пълно унищожение, ах, лагерите, ах, диктатурата! Абе, не да ги преследват трябвало, ами в земята да ги натикат, за семе да не остане! — Той силно подсмръкна и избърса носа си с ръка. — Утре сутринта съм на работа, а цялата ми физиономия се смъкна… Да отидем да пийнем, че на всичко отгоре ще се простудим…

Промъкнахме се през храстите и изскочихме на улицата.

— Тук зад ъгъла е „Любимка“ — каза той.

„Любимка“ бе пълна с измокрени полуголи хора. Според мен всички бяха потиснати, сякаш смутени, и мрачно се хвалеха един пред друг със синините и драскотините си. Няколко момичета, само по бикини, наобиколили електрокамината, сушаха полите си — от време на време някой невинно ги потупваше на голо. Спътникът ми веднага се провря в тълпата и като размахваше ръце и постоянно се секнеше с два пръста, започна да призовава „да ги забием, гадовете, в земята“. Вяло се съгласяваха.

Поисках руска водка, а когато момичетата се отдръпнаха и облякоха, снех якето си и седнах до камината. Барманът постави пред мен чашата и отново се върна на бара — решаваше кръстословица в едно дебело списание. Посетителите разговаряха.

— И защо, питам, трябва да се стреля? Не са се настреляли ли? Сякаш са деца, ей богу… Само рушат имуществото.

— Бандити, по-лошо от гангстери, само че, ваша работа, но това транси също е гадост…

— Точно тъй. Преди време мойта казва, аз тебе, татко, те видях, ти, казва, татко, беше син като мъртвец и много страшен, а пък тя е само на десет години, леко ли ми беше да я гледам в очите, а?…

— Ей, вие — обади се барманът, без да вдига глава. — Кажете ми развлечение с четири букви.

— Е, добре. А кой е измислил всичко това? И трансито, и ароматерите… А? Тъй де…

— Ако си прогизнал, най-добре бренди.

— … Чакахме го на моста. Гледаме, идва очилатият и носи една такава тръба със стъкла. Като го хванахме — и през моста. С очилата му заедно и с тръбата, само с крака пририта… А после тича Ноздрата, дошъл значи в съзнание, поглежда от моста, онзи там рита. Абе, момчета, вика, вие пияни ли сте, това не е оня, тоя, вика, за първи път го виждам…

— Според мен трябва да се издаде закон — ако си семеен, няма какво да се мотаеш на транси…

— Ей, вие — викна барманът. — А как ще бъде литературно произведение със седем букви? Книжка ли?…

— … Аз пък имах в моя взвод четирима интели, картечари. Точно така, биеха се като дяволи. Помня, като бягахме от складовете — нали знаете, там сега фабрика строят, — и двама останаха да ни прикриват. Между другото никой не ги беше молил, съвсем сами се предложиха. А после се върнахме, а ония висят един до друг на порталния кран, голи, и всичко им изтръгнали с нажежени клещи. Ей такава работа, разбираш ли? А сега си мисля — къде са, да речем, днес останалите двама? Може би те ме подредиха със сълзлив газ, такива на всичко са способни…

— Кого ли не окачваха… И нас са ни окачвали за разни места.

— В земята трябва да ги забием до шия и толкова!

— Тръгвам. Какво да седя тук… Обадиха ми се киселините. А там сигурно всичко са оправили…

— Ей, барман, момичета! По още едно и край!

Якето ми изсъхна. Облякох го и когато снекбарът опустя, прехвърлих се на една масичка и се загледах в двама изискано облечени възрастни мъже в ъгъла, които пиеха коктейл със сламки. Веднага се хвърляха в очи — и двамата, въпреки топлата нощ, в строги черни костюми и черни вратовръзки. Не разговаряха, само единият през цялото време си поглеждаше часовника. После се отплеснах: Е, доктор Опир, как ви се видя това транси? Бяхте ли на площада? Е не, вие, разбира се, не сте били. Жалко. Интересно би било да научим какво мислите за това. Впрочем вървете по дяволите. Защо трябва да ме интересува какво мисли доктор Опир? Какво мисля самият аз за това? Ей ти, висококачествена фризьорска суровина, какво мислиш за това? По-скоро да се аклиматизирам. Не ми тъпчете главата с индукция, дедукция и технически методи. Най-важното е по-бързо да се аклиматизирам. Да се почувствувам свой сред тях… Ето те всички пак тръгнаха към площада. Въпреки това, което стана, отново тръгнаха към площада. А аз нямам ни най-малко желание да отида там. С удоволствие бих се прибрал сега вкъщи и бих изпробвал новото си легло. А кога ще ходя при риболовците? Интели, „Девон“ и риболовци. Интели — може би това е местната златна младеж? „Девон“… „Девона“ трябва да го имам предвид. Заедно с Оскар. А сега риболовците…

— Риболовците са малко вулгарни — тихо, но не шепнешком каза един от черните костюми.

— Всичко зависи от темперамента — отвърна другият. — Лично аз никак не осъждам Караган.

— Виждате ли, аз също не го осъждам. Малко ме шокира това, че той си взе пая. Един джентълмен не би постъпил така.

— Извинете, но Караган не е джентълмен. Той е само директор-разпоредител. Оттук и неговата дребнавост, меркантилност и известна, бих казал, селяндурщина…

— Да не бъдем толкова строги. При риболовците е интересно. И ако говорим честно, не виждам защо да не се заемем с тях. Старото метро е напълно почтено място. Уайлд е по-елегантен от Нивел, но това не е причина да се отказваме от Нивел…

— Вие сериозно ли говорите?

— Веднага съм готов… Между другото два без пет е. Ще тръгваме ли?

Те станаха, приятелски-учтиво се сбогуваха с бармана и тръгнаха към изхода — елегантни, спокойни, снизходително-високомерни. Страшен късмет. Шумно се прозях, измърморих: „Да взема да отида на площада…“ и ги последвах, размествайки столчетата. Улицата бе слабо осветена, но веднага ги видях. Те не бързаха. Този, който вървеше отдясно, бе по-нисък и когато минаваха под фенерите, се виждаше, че косата му е мека и рядка. Мисля, че не разговаряха повече.

Заобиколиха градинката, свиха в една съвсем тъмна уличка, отдръпнаха се от някакъв пиян, който се опита да ги заговори, и изведнъж, без да се оглеждат, се вмъкнаха в градината пред голяма мрачна къща. Чух как шумно хлопна тежка врата. Беше два без две минути.

Блъснах пияния, влязох в градината и приседнах под един люляков храст на боядисана със сребърна боя пейка. Пейката беше дървена, пътечката през градината — посипана с пясък. Входът на дома се осветяваше от синя лампичка и аз различих двете кариатиди^[1], които поддържаха балкона над вратата. Не ми приличаше на вход на метро, но това още нищо не значеше и реших да почакам.

Не ми се наложи да чакам дълго. Прошумоляха стъпки и на пътечката се появи тъмна фигура в пелерина. Беше жена. Не разбрах веднага защо ми се стори позната гордо вдигнатата й глава с висока прическа, в която на звездната светлина блестяха едри камъни. Станах насреща й и като се стараех да придам на гласа си насмешливо-почтителна интонация, казах:

— Закъснявате, госпожо, вече минава два.

Тя ни най-малко не се изплаши.

— Какво говорите? — възкликна. — Нима часовникът ми изостава?

Беше същата жена, която се скара с шофьора на фургона, но тя, разбира се, не ме позна. Жените с такава капризна долна устна никога не помнят случайните си познати. Хванах я под ръка и ние се качихме по широките каменни стъпала. Вратата се оказа тежка като капак на реакторен кладенец. Във фоайето нямаше никого.

Жената хвърли в ръцете ми пелерината си и тръгна напред, без да се оглежда, а аз се забавих за секунда, за да хвърля поглед на огромното огледало. Браво на майстор Гаоей, но все пак е добре да бъда в сянка. Влязохме в залата.

Не, това бе всичко друго, но не и метро. Залата бе голяма и невероятно старомодна. Стените бяха облицовани с черно дърво, на височина пет метра минаваше галерия с балюстрада. От просторния таван тъжно се усмихваха само с устни розови светлоруси ангели. Почти цялата зала бе заета от подредени в редици меки масивни кресла, тапицирани с щампована кожа. В креслата, небрежно отпуснати, се бяха разположили елегантно облечени хора, повече възрастни мъже. Те гледаха към дъното на залата, където на фона на съвършено черно кадифе сияеше ярко осветена картина.

Никой не се обърна към нас. Дамата се понесе към първите редове, а аз седнах в кресло, по-близо до вратата. Бях почти сигурен, че напразно съм дошъл тук. В залата мълчаха и покашляха, от дебелите пури кротко се виеха синкави струйки дим, множество плешивини спокойно сияеха под електрическия полилей. Обърнах се към картината. Не съм много добър познавач на живописта, но според мен това бе Рафаел и ако не оригинал, то доста изкусно копие.

Чу се меден звън и в същия миг до картината се появи висок слаб човек с черна маска, облечен от главата до петите в черно трико. Следваше го, накуцвайки, гърбаво джудже в червена роба. В късите си протегнати ръце джуджето носеше огромен, твърде зловещ на вид меч, който хвърляше слаби отблясъци. То замря вдясно от картината, а маскираният човек излезе напред и глухо заговори:

— В съответствие със законите и постановленията на благородното дружество на меценатите и в името на святото и неповторимо изкуство, с властта, дадена ми от вас, аз разгледах историята и достойнствата на тази картина и сега…

— Моля, спрете! — раздаде се зад мен рязък глас.

Всички се обърнаха. Аз също се обърнах и видях, че в упор ме гледат трима млади, явно много яки мъже в изискани старомодни тъмни костюми. На дясното око на единия блестеше монокъл. Няколко секунди се разглеждахме един друг, после бузата на човека с монокъла трепна и монокълът падна. Веднага станах. Те бързо тръгнаха към мене, стъпвайки меко и безшумно като котки. Опитах креслото — бе твърде масивно. Хвърлиха се отгоре ми. Посрещнах ги както можах и отначало всичко вървеше добре, но много бързо разбрах, че имат боксове, и едва успях да ги избягна. Притиснах се с гръб към стената и ги гледах, те, дишайки тежко, също ме гледаха. Оставаха още двама. В залата покашляха. По дървената стълба от галерията бързо се спуснаха още четирима, в цялата зала се чуваше как скриптят и скърцат стъпалата. Лошо става, помислих си и се хвърлих да пробия.

Трудна работа, съвсем като в Манила, но там бяхме двама. По-добре да стреляха, тогава бих отнел нечий пистолет. Но шестимата ме посрещнаха с боксове и гумени палки. За щастие поне бе много тясно. Лявата ми ръка излезе от строя, когато четиримата изведнъж отскочиха, а петият извади плоско блестящо шише и ме обля с някаква студена гадост. В залата тутакси изгасна светлината.

Тези номера ми бяха познати — сега те ме виждаха, а аз тях — не. И сигурно това щеше да ми е краят, но в този момент някакъв глупак отвори вратата и се провикна с дебелия си бас; „Моля за извинение, ужасно закъснях и така съжалявам…“ Хвърлих се към светлината, събаряйки всичко по пътя си, повалих закъснелия, прелетях през фоайето, избих парадната врата и като придържах лявата си ръка с дясната, хукнах да бягам по пясъчната пътечка. Никой не ме преследваше, но пробягах две улици, докато се сетя да спра.

Свлякох се в една градинка и дълго лежах в острата трева, като поемах с уста топлия, наситен с изпарения въздух. Веднага се насъбраха любопитни. Те стояха в полукръг и жадно ме зяпаха, без да продумат. „Махайте се…“ — казах най-накрая, като се надигнах. Те припряно се отдалечиха. Постоях, докато съобразя къде се намирам, после се затътрих към къщи. За днес ми стигаше. Така и нищо не разбрах, но ми бе напълно достатъчно. Каквито и да бяха тези членове на благородното дружество на меценатите — тайни поклонници на изкуството, оцелели артистократи-заговорници или не знам какви още, — те се биеха жестоко и безпощадно и най-големият глупак в залата явно се оказах аз.

Минах площада, където цветните плафонери отново равномерно припламваха и стотици истерични гърла крещяха: „Тран-си! Тран-си!“ За това също нямах вече желание. Приятните сънища, разбира се, винаги са по-добри от неприятната действителност, но нали не живеем насън… В заведението, където се бяхме отбили с Вузи, изпих бутилка ледена минерална вода, починах си, позяпах полицейския патрул, мирно насядал пред бар-плота, после излязох и завих по своята Крайградска. Зад лявото ми ухо набъбваше цицина колкото топче за тенис. Прилошаваше ми и вървях бавно, като гледах да съм по-близо до оградата. По едно време чух зад гърба си стъпки и гласове.

— … мястото ти беше в музея, а не в кръчмата!

— Нищо подобно… не съм пиян. Как не рразбирате, само една бутилка ммозел…

— Ама че гадост! Напил се, хванал някакво момиче…

— Какво общо има момичето? Тя е просто модел…

— Сбил се заради момиче, нас накара да се бием заради момиче…

— Защо, ппо дяволите, вярвате на тях, а не на мен?

— Защото си пиян! Същият кучи син като тях, даже по-лош…

— Нищо! Оня неггодник с гривната мнного добре го запомних… Пуснете ме! Сам ще отида!…

— Нищо, братле, не си запомнил. Моментално ти избиха очилата, а без очила не си човек, а сляпо черво… Не ритай, че да не влезеш във фонтана!

— Предупреждавам те, още една такава постъпка и ще те изгоним. Пиян културтрегер — ама че гадост!

— Абе, не му чети морал, дай на човека да се наспи…

— Ммомчета! Ето го ннегодника!…

Улицата беше пуста и негодникът очевидно бях аз. Можех вече да сгъвам и да изправям лявата си ръка, но все още много ме болеше и спрях, за да ги пропусна. Бяха трима. Млади момчета с еднакви каскети, нахлупени над очите. Единият, нисък и набит, явно се забавляваше, докато стискаше под ръка другия — едър, муцунест, с клатушкаща се походка и неочаквани изблици. Третият, слаб и дълъг, с тясно мургаво лице, вървеше отстрани с ръце зад гърба си. Като се изравни с мене, разпасаният дангалак решително се спря. Ниският се опита да го дръпне, но напразно. Дългият направи няколко крачки и също спря, като нетърпеливо гледаше през рамо.

— Падна ли ми, гговедо! — закрещя пияният, като налиташе да ме хване за гърдите със свободната си ръка.

Отстъпих към оградата и казах, обръщайки се към ниския:

— Не съм ви закачал.

— Престани да безобразничиш! — рязко каза дългият отдалеч.

— Аз тебе оотлично те запомних! — крещеше пияният. — Няма да ми избягаш! Ей сега ще си разчистим сметките!

Той полека-лека се приближаваше до мен, влачейки след себе си ниския, вкопчен в него като полицейски булдог.

— Ама това не е оня! — уговаряше го ниският и това много го забавляваше. — Оня отиде на транси, а тоя е трезвен…

— Нне можеш ме излъга…

— Предупреждавам те за последен път, ще те изгоним!

— Изплашил се е, мерзавецът! Гривната си свалил!

— Но ти не го виждаш! Ти си без очила, тъпако!…

— Всичко виждам оотлично!… А даже и да не е оня…

— Спри най-после!…

Дългият накрая се приближи и се вкопчи в пияния от другата му страна.

— Хайде, вървете! — каза ми той неприязнено. — Какво сте се спрели наистина? Не сте ли виждали пиян?

— Нее, от мене няма да избягаш!

Тръгнах. До нас бе вече съвсем близко. Компанията шумно се влачеше след мене.

— Да знаете, яссен ми е като бял ден! Цар на природата… Напил се до поврръщане, рразмазал на някого физзиономията и него го подредили порядъчно, и ннищо повече не му трябва… Ппуснете ме да му натрия носа…

— Докъде си я докарал, водим те като гангстер…

— Ами хич не ме вводи!… Мразя ги!… Транси… Водки… Жени… Пача без мозък…

— Да, разбира се, успокой се… Само не падай.

— Стига урр… упреци!… Омръзнахте ми с вашето фарисейство… пу… ритант… танство… Да ги разкъсаме трябва! Да стреляме! Да изтрием всички от лицето на зземята!

— Ох, че се е насмукал! А аз си помислих, че е поизтрезнял…

— Аз съм тррезвен! Всичко помня. На двадесет и осми… Не е ли така?

— Млъкни, тъпако!

— Шшшшшт! Вяррно! Врагът не спи… Момчета, тук някъде имаше шпионин… Аз разговарях с него… Гривната си, гадът, свалил… Но аз този шпионин до двадесет и осми…

— Абе, млъкни бе!

— Шшшшт! Край! Нито дума повече… И не се тревожете, минометите са от мен…

— Ще го убия тоя кучи син…

— По врраговете на сци… цивилизацията… Хиляда и петстотин метра сълзлив газ — лично… Шест сектора… Еех!

Бях вече пред вратата на дома си. Когато се обърнах, едрият момък лежеше ничком, ниският бе приклекнал над него, а дългият стоеше на разстояние и потъркваше дясната си длан с лявата.

— И защо го направи? — каза ниският. — Направо го осакати.

— Стига дрънканици — яростно рече дългият. — Няма да се отучим да дрънкаме. Няма да се отучим да пием водка. Стига.

Да бъдем като децата, доктор Опир, помислих си и колкото може по-безшумно се промъкнах в двора. Задържах леко вратата, за да не хлопне.

— А къде е онзи? — попита дългият, като понижи глас.

— Кой?

— Онзи тип, дето вървеше отпред…

— Зави някъде…

— Не забеляза ли къде?

— Слушай, не ми беше до него.

— Жалко… Е, добре, хващай го, да вървим.

Отстъпих в сянката на ябълките и видях как повлякоха пияния покрай вратата. Пияният страшно хриптеше.

В къщата бе тихо. Отидох в стаята си, съблякох се и взех горещ душ. Якето и гащетата ми понамирисваха на сълзлив газ и бяха покрити с мазни петна от светещата течност. Хвърлих ги в утилизатора. После се огледах в огледалото и още веднъж се учудих колко леко съм се отървал — подутина зад ухото, солидна синина на лявото рамо и няколко ожулени места по ребрата. И изранени юмруци.

На нощната си масичка намерих съобщение, в което почтително ме молеха да внеса парите за квартирата за първите тридесет денонощия. Сумата се оказа доста големичка, но напълно приемлива. Отброих няколко банкноти и ги пъхнах в предвидливо оставения плик, а после легнах в кревата, като подложих здравата си ръка под главата. Чаршафите бяха прохладни, шумолящи, през отворения прозорец нахлуваше соленият морски въздух. Над ухото ми гальовно жужеше фонорът. Исках да поразмисля малко, преди да заспя, но бях твърде уморен и бързо се унесох. Събуди ме някакъв звук, отворих очи и се заслушах. Някъде наблизо тънък детски глас извиваше нещо подобно на плач или песен. Внимателно се надигнах и се наведох през прозореца. Тънкият пресеклив глас бърбореше: „… щом постоят малко в ковчезите, излизат и живеят като живи сред живите…“ Чу се хлипане. Отдалеч досущ бръмчене на комар, се носеше: „Тран-си! Тран-си!“ Жалният глас произнесе: „… забъркал кръв и пръст, не ще яде…“ Помислих си, че пияната Вузи плаче и нарежда горе в стаята си, и полугласно я повиках: „Вузи!“ Никой не отговори. Тънкият глас извика: „Махни се от косите мои, махни се от месото мое, махни се от костите мои!“ — и разбрах кой е. Прескочих перваза, тупнах в тревата и влязох в градината, като се ослушах откъде иде хлипането. Между дърветата се показа светлина и скоро се озовах пред гаража. Вратите бяха полуотворени, погледнах вътре. Там стоеше огромен блестящ опел. На работната маса горяха две свещи. Миришеше на ароматизиран бензин и горещ восък.

Под свещите на пейката седеше Лен в бяла, дълга до петите нощница, бос, с дебела раздърпана книга на коленете. Той ме гледаше с ококорени очи и лицето му бе съвсем бяло и вкаменено от ужас.

— Какво правиш тук? — попитах високо и влязох.

Той ме гледаше мълчаливо, после започна да трепери, чувах как зъбите му тракат.

— Лен, приятелю — казах аз. — Ама ти наистина не ме позна. Аз съм, Иван.

Той изтърва книгата и скри ръце под мишниците си. Лицето му се покри с пот, също както сутринта. Седнах до него и го прегърнах през раменете. Той безсилно се отпусна върху мене. Тресеше го. Погледнах книгата. Някой си доктор Неф бе ощастливил човечеството с „Въведение в науката некромантия“. Ритнах книгата под масичката.

— Чия е тази кола? — попитах силно.

— Ма… мамината…

— Отличен форд.

— Това не е форд. Това е опел.

— Наистина е опел… Около двеста мили сигурно?

— Да…

— А къде си намерил свещи?

— Купих ги.

— Тъй ли? Не знаех, че в наше време се продават свещи. А тук какво, лампата ли е изгоряла? Излязох, разбираш ли, в градината да си откъсна ябълка, гледам, в гаража свети…

Той се притисна до мене и каза шепнешком:

— Вие… Вие постойте още малко.

— Добре. Искаш ли да изгасим светлината и да дойдеш при мене?

— Не, там не може.

— Къде не може?

— При вас. И вкъщи не може. — Той бе дълбоко убеден в думите си. — Още дълго няма да може. Докато не заспят.

— Кой?

— Те.

— Кои те?

— Те. Чувате ли?

Заслушах се. Чуваше се само как клонките шумолят от вятъра и някъде много далече крещят: „Тран-си! Тран-си!“

— Нищо особено не чувам — казах аз.

— Защото не знаете. Вие сте нов тук, а те не закачат новите.

— Но кои са все пак ТЕ?

— Всички. Видяхте ли онзи мазник с копчетата?

— Пети? Видях го. Защо да е мазник? Според мен съвсем нормален човек…

Лен скочи.

— Елате — прошепна. — Ще ви покажа. Само че тихо.

Излязохме от гаража, прокраднахме се към къщата и завихме зад ъгъла. Лен през цялото време ме държеше за ръката. Дланта му бе студена и мокра.

— Ето, вижте — каза.

Гледката наистина бе страшничка. На верандата на хазаите, проврял неестествено извитата си глава през перилата, лежеше моят митничар. Живачната светлина от улицата падаше върху лицето му, то бе синьо, подпухнало и покрито с тъмни вадички. През притворените му клепачи се виждаха мътните, събрани в горната част на носа очи. „Ходят между живите като живи, на дневна светлина — бърбореше Лен и се държеше за мен с две ръце. — Кимат и се усмихват, но нощем лицата им са бели и кръвта избива по лицата им…“ Приближих до верандата. Митничарят бе по пижама. Дишаше хрипливо и миришеше на коняк. Лицето му бе в кръв, сякаш бе паднал по очи върху счупено стъкло.

— Той просто е пиян — казах високо аз. — Пиян човек. Хърка. Противно е.

Лен поклати глава.

— Нов сте — прошепна той. — Нищо не виждате. А аз видях… — Отново го втресе. — Бяха много… Тя ги доведе… и я донесоха… Имаше луна… Те й отрязаха върха… Тя крещеше, така крещеше… А после започнаха да ядат с лъжици… И тя ядеше, и всички се смееха, като я гледаха да крещи и да се мята…

— Кой? Кого?

— А после я затрупаха с дърва и я изгориха… и танцуваха край огъня… А после заровиха всичко в градината… Тя отиде с колата за лопата… Всичко видях… Искате ли да ви покажа къде я заровиха?

— Виж какво, приятелю — рекох аз. — Ела при мене.

— Защо?

— Да спим, затова. Всички отдавна спят, само ние с теб бъбрим тук.

— Никой не спи. Вие сте съвсем нов. Сега никой не спи. Сега не бива да се спи…

— Да вървим, да вървим — повторих аз. — Ела при мене.

— Няма да дойда — дръпна се той. — Не ме докосвайте. Не съм изричал името ви.

— Сега ще си сваля колана — казах заплашително — и ще те нашибам по задника!

Изглежда, това малко го успокои. Той отново се вкопчи в ръката ми и замълча.

— Да вървим, приятелю, да вървим — настоях аз. — Ти ще спиш, а аз ще седя до тебе. И ако нещо се случи, веднага ще те събудя.

Вмъкнахме се през прозореца в моята спалня (Лен категорично отказа да влезе вкъщи през вратата) и аз го сложих в леглото. Имах намерение да му разкажа приказка, но той веднага заспа. Лицето му бе измъчено и през цялото време се стряскаше насън. Преместих креслото до прозореца, завих се с одеялото и изпуших една цигара, за да се успокоя. Опитах се да мисля за Римайер, за риболовците, които така и не открих, за това, което трябваше да се случи на двадесет и осми, но нищо не излизаше и това ме дразнеше. Дразнеше ме, че не мога да се заставя да мисля за работата си като за нещо важно. Мислите се разбягваха, прииждаха емоции, не толкова мислех, колкото чувствувах. Чувствувах, че ненапразно съм пристигнал тук, но в същото време имах усещането, че съм пристигнал съвсем не за това, за което трябва.

А Лен спеше. Той не се събуди даже когато пред оградата забумтя мотор, хлопна се вратата на автомобил, развикаха се, разсмяха се и зареваха на няколко гласа и аз тъкмо реших, че пред дома ми се извършва престъпление, когато се оказа, че всъщност се е върнала Вузи. Като си пееше весело, тя започна да се съблича още в градината, небрежно окачвайки по ябълките полата, блузката си и т.н. Не ме забеляза, влезе вкъщи, помота се малко в стаята си горе, изтърва нещо тежко и накрая притихна. Беше около пет часът. Над морето се зазоряваше.