Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Хищные вещи века, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки. Хищните вещи на века

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №84

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Росица Бърдарска

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руско-съветска, I издание

Дадена за набор на 26.XII.1986 г. Подписана за печат на 2.IV.1987 г.

Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2047

Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,38. УИК 9,22. Цена 1,50 лв.

Страници: 232. ЕКП 95363/5617–140–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31

© Агоп Мелконян, предговор, 1987

© Росица Бърдарска, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Хищные вещи века

Издательство ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“, 1965

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение
  3. — Корекция

Глава шеста

По пътя към къщи ме настигна смяната, която се връщаше от работа. Улиците се напълниха с автомобили. Над кръстовищата увиснаха вертолети — регулировчици и потни полицаи, ревейки в мегафоните, се опитваха да въдворят ред. Автомобилите се движеха бавно. Водачите подаваха глави, разменяха си реплики, шегуваха се, викаха, палеха цигари един от друг и бясно натискаха клаксоните. Дрънчаха бампери[1]. Всички бяха весели, всички бяха добри, всички просто сияеха от дивашки възторг. Сякаш от душата на града току-що бе паднал някакъв тежък товар, сякаш всички бяха изпълнени с някакво чудесно предчувствие. Мене и другите пешеходци ни сочеха с пръст. Няколко пъти ме цапваха с бампер на кръстовищата — момичета, просто тъй, на шега. Едно момиче дълго кара редом с мен до тротоара и се запознахме. После по резервното платно минаха демонстранти с мрачни лица. Носеха плакати. Плакатите призоваваха да се влеем в самодейния градски ансамбъл „Родна песен“, да постъпим в организираните от градската управа кръжоци по кулинарно майсторство, да се запишем в краткосрочните курсове за раждане и отглеждане на бебета. Бамперите уцелваха хората с плакатите с особено удоволствие. Замерваха ги с угарки, огризки от ябълки и топчета сдъвкана хартия. Подвикваха им: „Ей сега ще се запиша, само да си обуя галошите!“, „Ами аз съм стерилен!“, „Чичко, научи ме как да родя!“ А те продължаваха да се движат бавно между двата непрекъснати потока автомобили, невъзмутимо, жертвено, гледайки право пред себе си, с печалната надменност на камили.

Недалеч от къщи ме нападна тълпа млади дами и когато се измъкнах на Втора крайградска, на ревера ми имаше пищна бяла астра, по бузите ми съхнеха целувки и ми се струваше, че съм се запознал с половината момичета в града. Те това е фризьор! Те това е майстор!

В моя кабинет в креслото седеше Вузи с оранжево-червена блузка. Дългите й крака в островърхи обувки си почиваха на масата, в дългите си пръсти държеше дълга тънка цигара и вдигнала глава, пускаше през носа си към тавана дълги, плътни струи дим.

— Най-после! — извика тя, като ме видя. — Къде се губите наистина? Откога ви чакам! Забравихте ли?

— Задържаха ме — отвърнах, като се мъчех да си спомня дали точно аз съм й определил среща.

— Изтрийте червилото — нареди тя. — Имате глупашки вид. Това пък какво е? Книги? Защо са ви?

— Как защо?

— С вас се е случило нещо неприятно. Закъснява, мъкне се с някакви книги… Или са порно?

— Това е Минц — казах аз.

— Дайте да видя. — Тя скочи и издърпа книгите от ръцете ми. — Боже мой, каква глупост! И трите еднакви… А това какво е? „История на фашизма“… Да не би да сте фашист?

— Какво говорите, Вузи? — възкликнах аз.

— Тогава защо са ви? Вие какво, ще ги четете ли?

— Ще ги препрочитам.

— Нищо не разбирам — нацупи се тя. — Така ми харесахте в началото… Мама каза, че сте литератор, аз, глупачката, на всички се изфуках, а сега излиза, че сте едва ли не интел!

— Как можахте да го кажете, Вузи! — упрекнах я аз. Вече бях разбрал, че не бива да допускам да ме вземат за интел. — Тези книжици ми потрябваха просто като на литератор и това е.

— Книжици! — Тя се разсмя. — Книжици… Вижте какво мога! — Вдигна глава и изпусна през носа си две дебели струи дим. — От втория път се получи. Готино, нали?

— Имате редки способности — отбелязах аз.

— Я не се смейте, опитайте сам… Днес ме научи една дама в Салона. Цялата ме олигави, дъртата му крава… Ще опитате ли?

— Защо ви олигави?

— Кой?

— Кравата.

— Щото е ненормална. Може пък да е скръбница… Забравих как се казвахте.

— Иван.

— Забавно име. После пак ми го припомнете… Не сте ли тунгус?

— Според мен не.

— Еее… Аз на всички казах, че сте тунгус. Жалко… Слушайте, защо да не пийнем нещо?

— Добре.

— Днес трябва яко да си пийна, за да забравя оная лигава крава.

Тя изтича в хола и се върна с поднос. Пийнахме малко бренди, погледнахме се, не намерихме какво да си кажем и пихме пак. Чувствувах се неловко. Не зная защо, но тя ми харесваше. Усещах нещо в нея, макар сам да не разбирах какво точно; нещо я отличаваше от стандартните побъркани читателки на модни списания. И струва ми се, тя също усещаше нещо в мен.

— Времето днес е прекрасно — каза тя, като отклони поглед.

— Малко е горещо — отбелязах аз.

Тя пийна бренди, аз също. Мълчанието се задълбочаваше.

— Какво най-много обичате да правите? — попита тя.

— Зависи, а вие?

— Също зависи. Изобщо обичам да е весело и да не мисля за нищо.

— Аз също — казах. — Поне сега.

Тя сякаш се оживи. А аз изведнъж разбрах къде е причината — през целия ден не бях срещнал нито един истински приятен човек и това просто ми бе омръзнало. А в нея нямаше нищо.

— Да отидем някъде — предложи тя.

— Може — отговорих. Никъде не ми се ходеше, искаше ми се малко да поседя на хладно.

— Виждам, че не ви се ще много — рече тя.

— Откровено казано, бих предпочел да поседя тук.

— Тогава направете нещо да стане весело.

Помислих малко и й разказах за търговския агент на най-горното легло. Хареса й, макар че според мен не схвана солта. Отчетох грешката си и й разказах за президента и старата мома. Тя падна от смях, като риташе във въздуха с чудесните си дълги крака. Тогава отпих от брендито и й разказах за вдовицата, в чийто дом на стената растели гъби. Тя се търколи на пода и едва не обърна подноса. Вдигнах я под мишниците, настаних я в креслото и изтърсих историята за пияния астронавт и момичето от колежа. В този момент притича леля Вайна и изплашено попита какво става с Вузи, да не би да я гъделичкам. Налях бренди на леля Вайна и като се обърнах лично към нея, разказах за ирландеца, който поискал да стане градинар. Вузи съвсем откачи, а леля Вайна, усмихвайки се тъжно, сподели, че генерал-полковникът Туур обичал да разказва тази история, когато бил в добро настроение, само че там фигурирал, доколкото си спомня, не ирландец, а негър и той претендирал за длъжността акордьор на пиана, а не градинар. „И знаете ли, Иван — добави тя, като помисли, — тази история май завършваше другояче.“ В този момент забелязах, че на вратата стои Лен и ни гледа. Махнах му и се усмихнах. Той сякаш не ме видя, затова му намигнах и го повиках с пръст.

— С кого си намигате? — Вузи говореше на пресекулки от смях.

— Това е Лен — казах аз. Все пак удоволствие беше да я гледаш, обичам да гледам хора, които се смеят, особено красиви като Вузи и почти деца.

— Къде е Лен? — учуди се тя.

На вратата го нямаше.

— Лен не е вкъщи — рече леля Вайна, която нищо не забеляза, докато одобрително помирисваше чашката бренди. — Отиде у Зирокови на рожден ден. Ако знаехте, Иван…

— Ама той защо каза Лен? — попита Вузи, като отново погледна към вратата.

— Лен беше тук — обясних аз. — Махнах му с ръка, а той избяга. Знаете ли, струва ми се, че е малко дивичък.

— Ах, той е много нервно дете — въздъхна леля Вайна. — Роди се в тежко време, а днес в училищата изобщо не знаят как да подходят към нервните деца. Пуснах го на гости…

— И ние ще излезем сега — обади се Вузи. — Вие ще ме придружите. Аз само ще се понарисувам, че заради вас всичко ми се размаза. А в това време облечете нещо прилично.

Леля Вайна нямаше нищо против да остане, да ми разправи още нещо и може би дори да ми покаже албума със снимки на Лен, но Вузи я повлече със себе си и чух да пита майка си зад вратата: „Как му беше името? Все не мога да го запомня… Весел чичка, нали?“ „Вузи!“ — укоряваше я леля Вайна.

Извадих на леглото целия си гардероб и се опитах да съобразя как Вузи си представя прилично облечен човек. Досега ми се струваше, че съм облечен съвсем прилично. Вузините токчета вече потропваха нетърпеливо, сякаш играеха чечьотка в кабинета. Не можах да измисля нищо и я повиках.

— Това ли е всичко, което имате? — попита тя, като сбърчи нос.

— Не става ли?

— Е, добре, ще се оправим… Свалете сакото и сложете това якенце… или по-добре другото. Ама че се обличате в тази ваша Тунгусия… Хайде, по-бързо. Не, не, ризата също махнете.

— Как, на голо ли?

— Знаете ли, вие май наистина сте тунгус. За къде тръгвате? На полюса? Към Марс? Какво е това под плешката ви?

— Ужили ме пчела — казах аз и припряно навлякох якето. — Да вървим.

На улицата бе вече тъмно. През черните корони на дърветата се процеждаше мъртвешката светлина на луминесцетните лампи.

— Къде отиваме? — попитах.

— Към центъра, разбира се… Не ме хващайте под ръка, горещо е… Можете ли поне да се биете?

— Мога.

— Това е добре, обичам да гледам.

— Да гледам и аз обичам…

По улиците имаше много повече народ, отколкото през деня. Под дърветата, край храстите, около вратите на групи стърчаха някакви окаяни хора. Те настървено пушеха пукащи синтетични пури, смееха се с цяло гърло, небрежно и често плюеха, високо и грубо разговаряха. Над всяка група се носеше глъчката на транзисторите. Под един фенер дрънкаше банджо и две хлапета се кривяха, извиваха и възбудено подвикваха — играеха модния фляг, много красив танц, ако умееш да го танцуваш. Хлапетата умееха. Наоколо стоеше компанията и също възбудено подвикваше и ритмично пляскаше с ръце.

— Ще потанцуваме ли? — предложих на Вузи.

— А, не… — изсъска тя, хвана ме за ръката и забърза напред.

— Защо не? Не можете ли да танцувате фляг?

— По-добре с крокодили, отколкото с тези…

— Не сте права — казах. — Нормални момчета.

— Да, всеки поотделно — нервно се засмя Вузи. — И през деня.

Те стърчаха на кръстовищата, тълпяха се под фенерите, отровени от цигари, като оставяха по тротоарите купища храчки, угарки и бонбонени хартийки. Нервни и демонстративно отчаяни. Жадуващи нещо, непрекъснато озъртащи се, прегърбени. Страшно не им се искаше да приличат на останалия свят и в същото време старателно си подражаваха един на друг и на двама-трима популярни герои от киното. Дори не бяха чак толкова много, но се хвърляха в очи и винаги ми се е струвало, че във всеки град и по целия свят е пълно с тях — може би защото всеки град и целият свят им принадлежаха по право. За мен те криеха някаква тъмна тайна. Нали и аз съм стоял някога по цели вечери с приятели, докато не се намериха свестни хора, които да ни приберат от улицата. И после колко пъти още виждах същите компании във всички градове по земята, където свестните хора не достигаха. Но така и не можах да разбера каква е тая сила, дето откъсва, отблъсква, отклонява тези момчета от хубавите книги, които са толкова много, от спортните зали, които са предостатъчни в този град, от обикновените телевизори в крайна сметка и ги изкарва вечер на улиците с пура в уста и транзистор на ухото — да стоят, да плюят (колкото може по-надалеч), да се кикотят (колкото може по-противно) и нищо да не правят. Навярно на петнайсет години от всички блага на света най-привлекателно е усещането за собствената ти значимост и способността да предизвикваш всеобщо възхищение или в краен случай да привличаш вниманието. Всичко останало изглежда непоносимо скучно и досадно и може би най-вече пътищата към желаната цел, които предлага умореният и раздразнителен свят на възрастните…

— Тук живее старият Руен — каза Вузи. — Всяка вечер си има нова. Така се е уредил, дъртият му пръч, че сами идват при него. По време на безредиците му бил откъснат крака… Виждате ли, не свети, пуснал е радиограмофона. А пък е грозен като смъртта.

— Добре си живеят еднокраките… — разсеяно се обадих аз. Тя, разбира се, се изкикоти и продължи:

— А тук живее Сус. Той е риболовец. Те това е момче!

— Риболовец ли? — попитах. — И с какво се занимава Сус риболовецът?

— Рибари. Какво правят риболовците? Рибарят! Или питате къде служи?

— Не, питам къде рибари.

— В метрото… — Тя изведнъж се запъна. — Слушайте, да не би и вие да сте риболовец?

— Аз? Защо, личи ли ми?

— Има нещо във вас, веднага забелязах. Знаем ги ние тия пчелички, дето жилят по гърба.

— Нима? — казах аз.

Тя ме хвана под ръка.

— Разкажете ми нещо — започна да се умилква. — Никога не съм имала познати риболовци. Нали ще ми разкажете нещо?

— Че как… Да ви разкажа ли за летеца и кравата?

Тя ме дръпна за лакътя.

— Не, сериозно…

— Каква гореща вечер! — отбелязах. — Добре, че ми свалихте сакото.

— Все едно, нали всички знаят. И Сус разказва, и другите…

— Така ли? — попитах с интерес. — И какво разказва Сус?

Тя веднага пусна ръката ми.

— Аз самата не съм чувала… Момичетата разказваха.

— И какво разказваха момичетата?

— Е… разни неща… Може би всички лъжат. Може Сус изобщо да няма връзка…

— Хм — измърморих аз.

— Ти да не си помислиш нещо за Сус, той е добро момче и е много мълчалив.

— От къде на къде ще мисля за Сус? — казах, за да я успокоя. — Изобщо не съм го виждал.

Тя пак ме хвана под ръка и ентусиазирано заяви, че сега ще му пийнем.

— Тъкмо е време да се почерпим с тебе — каза тя.

Вече твърдо беше с мен на „ти“. Завихме зад ъгъла и излязохме на магистралата. Бе по-светло от ден. Лампите блестяха, стените целите светеха, витрините сияеха в разноцветни светлини. Вероятно това бе един от кръговете на Амадовия рай. Но аз си го представях другояче. Очаквах ревящи оркестри, кълчещи се двойки, полуголи и голи хора. А тук бе твърде спокойно. Имаше много народ, всички бяха чудесно и пъстро облечени, всички бяха весели и според мен до един пияни. И почти всички пушеха. Нямаше никакъв вятър и сивият цигарен дим се стелеше на талази край лампите и фенерите като в опушена стая. Вузи ме замъкна в някакво заведение, видя познати и изчезна, като обеща да ме намери по-късно. В заведението бе претъпкано. Притиснаха ме до бар-плота и докато се опомня, обърнах чаша водка. Възрастен тъмен чичко с пожълтели очи боботеше в лицето ми:

— … Куен си нарани крака, нали? Брош мина към артиците и сега за нищо не става. Ето ти ги трима, нали? А отдясно нямат никого. Отдясно им е Фини, а това е по-лошо от никого. Той си е сервитьор и толкоз. Нали?

— Какво пиете? — попитах.

— Изобщо не пия — с достойнство отговори тъмният, лъхтейки на долнопробна водка. — Имам жълтеница. Чували ли сте за такова нещо?

Зад мен някой падна от столчето. Шумът ту стихваше, ту се усилваше. Тъмният, надвиквайки околните, разказваше за някакъв тип, който по време на работа си повредил шланга и едва не умрял от чистия въздух. Трудно бе да се разбере нещо, защото от всички страни се разправяха на висок глас най-различни истории.

— … Той, глупакът, се успокои и излезе, а тя извика товарно такси, нахвърли вехториите му и каза да ги закарат извън града и там да изсипят всичко…

— … Аз твоя телевизор и в тоалетната си не бих го окачил. Така или иначе нищо по-добро от „Омега“ не може да се измисли, имам съсед, инженер, той направо така казва. По-добро, вика, от „Омега“ не може да се измисли…

— … И тъй им свърши сватбеното пътешествие. Върнали се те вкъщи, баща му го примамил в гаража — а баща му е боксьор — и там го пребил, ама докато изгуби съзнание, после викали лекар…

— … Е, добре, взехме ние за тримата… А правилото им знаеш какво е: вземаш колкото искаш, но изяждаш всичко, което вземеш. И той вече се впрегна. Да вземем, вика, още… Обаче ония ходят наоколо и гледат… Е, казвам си, стига, време е да си плюем на петите…

— … Да ти имах бюста, маце, живот щях да си живея, такъв бюст един на хиляда се среща, не мисли, че ти правя комплименти, аз това не го обичам…

На освободеното столче до мене се покатери слабичко девойче с бретон до края на носа и почна да тропа с юмручета по бар-плота, като викаше: „Барман! Барман! Пиене!“ Шумът пак стихна за момент и чух отзад двама да разговарят с трагичен шепот: „А къде намери?“ „При Буба. Познаваш ли го Буба? Инженер…“ „И какво, истински ли е?“ „Страшна работа, направо да умреш!“ „Там и някакви таблетки трябват…“ „Тихо, бе…“ „Добре де, кой ни чува… Имаш ли?“ „Буба ми даде едно пакетче, казва, това във всяка аптека го има на камари… На, гледай…“ Пауза. „Де… Девон… Какво е това?“ „Лекарство някакво, откъде да зная…“ Обърнах се. Единият бе червенобузест, с разкопчана до пъпа риза и космати гърди. А другият — някак измъчен, с порест нос. Двамата ме погледнаха.

— Искате ли да пийнем? — предложих аз.

— Алкохолик — каза порестият нос.

— Недей, недей, Пет — намеси се червенобузестият. — Не се впрягай, моля те.

— Ако ви трябва „Девон“, мога да ви услужа — високо казах аз.

Те се отдръпнаха. Порестият нос почна предпазливо да се оглежда. С крайчеца на окото си забелязах, че няколко души се обърнаха към нас и застинаха в очакване.

— Да вървим, Пет — рече полугласно червенобузестият. — Да вървим, остави го тоя.

Някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и видях красив, почернял от слънцето мъж със силни мускули.

— Моля — казах аз.

— Приятелче — подхвана той доброжелателно, — зарежи тая работа. Зарежи я, докато не е късно. Ти „носорог“ ли си?

— Аз съм хипопотам — отвърнах язвително.

— Недей така, сериозно ти говоря. Да не са те били?

— До синьо.

— Добре де, не се разстройвай. Днес те тебе, утре — ти тях… А „Девонът“ и всичко останало е гадост, можеш да ми вярваш. Много гадости има по света, но това вече е гадост над гадостите, разбираш ли?

Момичето с бретона ме посъветва:

— Я му фрасни един в зъбите, какво се пъха… Шпионин кирлив…

— Пияна глупачка — спокойно рече онзи със загара и се обърна с гръб към нас. Гърбът му беше огромен, в опъната полупрозрачна риза, под която играеха едри, изпъкнали мускули.

— Не е твоя работа — отсече момичето зад гърба му. После се обърна към мен: — Слушай, приятелю, извикай бармана, че нещо не ме чува.

Дадох й чашата си и попитах:

— Какво ще правим?

— Ами сега всички ще тръгнем — отговори момичето. Още след първата глътка погледът й се премрежи. — А за правенето — както се случи. Ако не ти провърви, може и никъде да не влезеш. Ако пък искаш при меценатите, там трябват пари. Ти сигурно не си тукашен? У нас тая водка никой не я пие. Да беше разказал как е при вас… Никъде няма да ходя днес, ще отида в салона. Настроението ми е кирливо, нищо не помага… Мама казва — роди си дете. Ама пак е скука, за какво ми е…

Тя затвори очи и отпусна брадичка върху оплетените си пръсти. Имаше нагъл и обиден вид едновременно. Опитах се да я размърдам, но тя престана да ми обръща внимание, после отново се развика: „Барман! Пииене! Барман!“ Потърсих с очи Вузи. Никъде нея видях. Снекбарът започна да опустява. Всички бързаха нанякъде. Аз също се смъкнах от столчето и излязох. По улиците се движеше поток от хора. Всички вървяха в една посока и след пет минути стигнахме площада. Площадът бе голям и слабо осветен — широко полутъмно пространство, заградено от светлинния пръстен на фенерите и витрините. Бе пълно с хора.

Те стояха плътно един до друг, мъже и жени, подрастващи, момчета и момичета, пристъпваха от крак на крак и чакаха нещо. Почти не се чуваха разговори. Тук-там пламваха огънчетата на цигарите, осветявайки стиснати устни и хлътнали бузи. После в настъпилата тишина започна да бие часовник и над площада ярко пламнаха огромни плафонери. Бяха три — червен, син и зелен, с неправилна форма, във вид на заоблени триъгълници. Тълпата се люшна и замря. Край мен лекичко се размърдаха, гасейки цигарите си. Плафонерите за миг изгаснаха, а после започнаха да светват и гаснат поред: червен — син — зелен, червен — син — зелен… Усетих в лицето си вълна от горещ въздух, изведнъж главата ми се замая. Наоколо се разшаваха. Вдигнах се на пръсти. В центъра на площада хората стояха неподвижно, сякаш се бяха вцепенили и не падаха само защото са притиснати от тълпата. Червен — син — зелен, червен — син — зелен… Вкаменени вдигнати лица, черни разтворени уста, неподвижни изблещени очи. Под плафонерите даже не мигаха… Стана вече съвсем тихо и аз трепнах, когато близо до мен пронизителен женски глас викна: „Транси!“ И веднага десетки гласове откликнаха: „Транси! Транси!“ Хората по тротоарите около площада равномерно запляскаха с ръце в такт със светването на плафонерите и заскандираха дружно: „Тран-си! Тран-си! Тран-си!“ Някой заби в гърба ми острия си лакът. Притиснаха ме, избутвайки ме напред към центъра на площада, под плафонерите. Направих крачка, още една, а после тръгнах през тълпата, като разблъсквах вцепенените хора. Две момчета, застинали като ледени висулки, изведнъж бясно се запердашиха, като трескаво се дърпаха един друг, дращеха се и се бъхтеха с всички сили, но неподвижните им лица си оставаха вдигнати към припламващото небе… Червен — син — зелен, червен — син — зелен. После неочаквано момчетата замряха. И тогава аз най-сетне разбрах, че това е необикновено весело. Всички се смеехме. Стана просторно, загърмя музика. Хванах едно чудесно момиче и се понесохме в танц, както преди, така както трябва, както е било много-много отдавна, както винаги, безгрижно, чак да ти се завърти главата, и всички ни се възхищаваха, а ние се отдръпнахме встрани и аз не пусках ръцете й и за нищо не трябваше да говорим, и тя се съгласи, че шофьорът е много странен човек. Не мога да търпя алкохолиците, каза Римайер, този порест нос е същински алкохолик, ами „Девон“, рекох аз, как така без „Девон“, когато имаме забележителна зоологическа градина, биковете обичат да лежат в блатото, а от блатото през цялото време летят насекоми, Рим, казах аз, някакви глупаци твърдят, че си на петдесет години, ама че глупости, не ти давам повече от двадесет и пет, а това е Вузи, аз й разказвах за тебе, но аз ви преча, каза Римайер, на нас никой не може да ни попречи, отвърна Вузи, а това е Сус, най-добрият риболовец, а взел, че улучил един скат[2] точно в окото, и Хугер се подхлъзнал и паднал във водата, само това трябваше, да се удавиш, каза Хугер, виж, плувките ти се разтвориха, колко сте смешен, каза Лен, има една такава игра, на гангстер и момче, помните ли, вие я играехте с Мария… Ах, колко ми е хубаво, защо никога досега не ми е било толкова хубаво, жалко, та така хубаво може да бъде всеки ден, Вузи, казах аз, грешка нямаме всички, Вузи, хората никога досега не са имали толкова важна задача, Вузи, и ние я решихме, имаше само един проблем, един-единствен в света, да се върне на хората духовното им съдържание, духовните грижи, не, Сус, рече Вузи, аз много те обичам, Оскар, ти си чудесен, но прости ми, моля те, искам това да бъде Иван, аз я прегърнах и се сетих, че мога да я целуна, и казах, обичам те…

Бух! Бух! Бух! Нещо започна да се пука с трясък в нощното небе и върху нас се посипаха остри звънки парчета, и веднага стана студено и неуютно. Бяха картечни откоси. Загърмяха картечни откоси. „Лягай, Вузи!“ — закрещях аз, макар че още нищо не разбирах, съборих я на земята и паднах върху нея, за да я скрия от куршумите, и тогава започнаха да ме бият по лицето…

Тра-та-та-та-та… Край мен като ограда стърчаха вдървени хора. Някои започнаха да идват на себе си и като побъркани въртяха очи. Аз почти лежах на гърдите на корав като пейка човек и точно пред очите ми бе широко зейналата му уста с блестяща слюнка на брадичката… Син — зелен, син — зелен, син — зелен… Нещо липсваше. Носеха се пронизителни писъци, ругатни, някой се тръшкаше и крещеше истерично. Над площада се усилваше плътният моторен рев. С усилие вдигнах глава. Плафонерите бяха точно над мене, синият и зеленият светваха равномерно, а червеният бе изгаснал и от него се сипеха стъклени парченца. Тра-та-та-та-та!… — и зеленият плафонер изведнъж изпука и угасна. А в светлината на синия бавно проплаваха размахани криле, от които се откъснаха червеникавите мълнии на изстрелите.

Пак се помъчих да се хвърля на земята, но това бе невъзможно, всички наоколо стояха като вкопани. Нещо гадно изтрещя съвсем близо до мен, стълб жълто-зелен дим се изви нагоре и завоня отвратително. Пук! Пук! Още два стълба увиснаха над площада. Тълпата нададе вой и се завъртя. Жълтият дим бе лютив като горчица, потекоха ми сълзи и слюнки, заплаках и се закашлях и всички наоколо също заплакаха, закашляха се и пресипнало завикаха: „Гадове! Хулигани! Бий интелите!…“ Отново се чу нарастващият рев на мотора. Самолетът се връщаше. „Лягайте бе, идиоти!“ — закрещях аз. Околните се хвърлиха един върху друг. Тра-та-та-та-та-та!… Този път картечарят не улучи и откосът уцели дома отсреща, затова пък газовите бомби отново попаднаха точно в целта. Светлините около площада угаснаха, угасна и синият плафонер и в непрогледната тъмнина започна масов бой.

Бележки

[1] Специално устройство на автомобила, отслабващо силата на удара при сблъсък (англ.). Б.пр.

[2] Голяма хищна морска риба с широко тяло и заострена опашка (сканд.). Б.пр.