Анатолий Днепров
Глиненият бог (8)

„Не го убивайте!“

Рано сутринта седнах до прозореца на спалнята си и започнах да наблюдавам черната ивица на асфалтирания път, който минаваше край източната ограда. Наоколо сякаш нямаше жива душа. Дори часовите бяха изчезнали някъде. От комините на Граберовата резиденция не излизаше дим, както обикновено.

Когато слънцето се издигна високо над палмите, видях как по асфалтирания път бързо премина затворен автомобил, а след него втори. И двете коли заобиколиха тухлената сграда на Граберовата резиденция и се скриха зад ъгъла. Приблизително десетина минути след това вдигнах телефонната слушалка.

— Да — чу се резкият и сърдит глас на фрау Айнциг.

— Моля ви да ме свържете с господин Фернан — помолих аз.

— Сега няма да ви свързвам с никого. И изобщо ви моля, Мюрдал, да не безпокоите днес никого по телефона.

— Защо? — учуден, запитах аз. — Нима днес е неделя?

— Не задавайте глупави въпроси. Такова нареждане има.

Тя окачи слушалката и аз въздъхнах облекчено. Значи, е време вече да се действува. Само дано не пропусна сигнала.

Към десет часа видях в прозореца на бараката, където беше Фернан, яркооранжев пламък. Той се появи за няколко секунди и веднага изчезна. След няколко минути се появи отново и аз бързо прекосих стаята. Повдигнах линолеума до бетонната подставка на спектрографа и сложих под него парче ламарина. След това се проснах на пода и зачаках. Това продължи към пет минути. Телефонът не позвъни. Значи сигнализацията е съединена сигурно.

Допълзях както и по-рано до железния шкаф с нарисуван череп на вратата и влязох в подземието. Този път изминах разстоянието до оазиса много по-бързо, отколкото по-рано. Сега добре знаех как трябва да се пълзи, за да не се закачат дрехите за кабелните куки. Имах предвид, че трябва да пазя силите си и затова не правех никакви излишни движения. Дишах дълбоко и равномерно. Не след много време пред мен блесна светлинка. В края на пътя ме очакваше Фернан.

— Изправете се. Тук може да се стои прав — пошепна ми той.

Помогна ми и няколко секунди стояхме мълчаливо.

— Засега всичко върви добре — най-после прошепна той. — Преди десетина минути цялата група начело с доктор Грабер отиде на участъка за изпробвания. В оранжерията няма никого. Когато излезете в градината, гледайте да вървите зад първия ред лехи. Там растат храсти и ако се наложи, ще можете да се скриете зад тях. А що се отнася до това как да постъпите, когато се озовете на участъка за изпробване, то вече зависи от вас. Аз не знам кое и как е разположено…

— Добре. Какво трябва да правя там?

— Да гледате. Само да гледате. Ако всичко ви стане ясно — търсете начин да се измъкнете.

Той стисна силно ръката ми и лекичко ме бутна по рамото.

— Време е — каза ми. — Лошо е, че са определили прегледа за през деня.

— Да. През нощта щеше да е по-лесно.

— Впрочем имайте предвид, че днес трябва да се случи още едно важно събитие. То ще ви бъде от полза…

— Събитие ли? Какво?

— За това после. И така, тръгвайте.

Фернан освети стръмната стълба, която водеше за оранжерията, а когато аз открехнах вратата, той загаси фенерчето, приведе се и се изгуби в прохода вдясно.

В оранжерията постоях няколко минути, без да мога да виждам. Тогава, през нощта, растенията тук изглеждаха като направени от някакъв черен материал. Сега, при дневната светлина, видях, че по масите и край прозорците, и до огромната печка бяха наредени качета с посадени в тях растения, чиито листа имаха бледо-жълт цвят. По формата на листата веднага разпознах лимони, бананова палма, корени домати. Плодовете имаха мръсносив оттенък. Слънцето се бе издигнало високо и тази чудновата оранжерия бе заляна от светлина. В отдалечения ъгъл имаше баки с мръснокафеникава течност. Пясъкът в качетата с растенията беше влажен, а по краищата личаха следи от бял налеп. Очевидно растенията се поливаха не с обикновена вода, а с някакъв разтвор.

Излязох в градината и притичах зад първия ред правоъгълни гробове.

Оазисът бе обширен, макар че ако човек се изправеше с цял ръст, можеше да види границите му от всички страни. Той беше ограден, както цялата територия на института, с висока стена от глинен кирпич. Вдясно от кухнята тя бе малко по-висока, а в ъгъла, там, където граничеше със западната ограда, имаше неголяма порта.

Тръгнах към тази порта, като от време на време се оглеждах. Наоколо цареше тишина, каквато никога не може да има в истинска градина с живи растения и дървета. Слънцето печеше безпощадно.

Когато заобикалях един от пясъчните гробове с бледожълти храсти, забелязах, че над нивото на пясъка стърчат метални тръби, разядени от ръжда. Тръби стърчаха във всички лехи. Изглежда, че с тях се поливаше всичко, което растеше тук.

„С какво ли ги поливат?“

Мушнах си пръста в тръбата и извадих капка мътна течност. Когато я лизнах, нещо горчиво и парливо опари устата ми.

„Алкална основа! Концентрирана алкална основа? Сигурно концентрирана калиева основа…“ — мина ми през ума, изплювайки горчиво-солената слюнка.

Когато се готвех да пробягам малкото разстояние между лехите, от другата страна на вратата се чуха гласове. Някой разговаряше високо и от време на време разговорът се прекъсваше от избухнал смях. Хукнах с все сила към палмата до стената и се скрих зад дънера й. След минута вратичката се отвори и в градината влязоха шест души.

Начело на групата крачеше среден на ръст гологлав мъж с бели панталони и тънка риза с широко разкопчана яка. До него вървеше висок немец с офицерска униформа, в когото познах доктор Шварц. После видях една жена с очила, с широкопола шапка и още четири души — двама униформени военни и двама цивилни.

Гологлавият мъж с разкопчаната риза бе доктор Грабер. Веднага се сетих за това. Той крачеше уверено между лехите и даваше обяснения на английски на своите спътници.

— Ето с това ги храним. Получава се сложна ситуация. Оказва се, че не е достатъчно да променим само тях. Трябва да променим цялата природа — растения, животни — всичко, с което се хранят! Диетата трябва да отговаря на новата биохимична организация.

Един от офицерите се наведе над лехата, откъсна краставичка и се опита да си отхапе от нея.

— Дявол да го вземе, ами че тя е горчива! И твърда като подметка! — извика той, като плюеше.

Отново избухна смях.

— Точно така. Но на тях им е нужно именно това. Ако ги оставим на обикновена диета, веднага ще трябва да ги изпращаме в музея!

— И отдавна ли се занимавате с това стопанство? — запита американският полковник.

— Да. Приблизително пет години. За мое учудване след въвеждането на катализатор в коренната система палмите само за две години се превърнаха в силикоорганични. Наложи се доста да се поблъскаме с тяхното подхранване. Сега те дават много хубави кокосови орехи и банани. Сервираме ги като десерт.

Отново всички се засмяха.

— Ето там е кухнята. Обучихме един от тях на изкуството да приготвя храната и той се справя блестящо с тази задача. По съвместителство същият изпълнява задълженията и на градинар, и на овощар.

— Ама те всички да не би да са вегетарианци? Или понякога ги храните и с каменно месо, или как му казвате там по вашему?…

— Да, получават силикатни белтъчини. За тази цел отглеждаме зайци, овце, някои и други птици… Вярно, че с този вид храна имаме много главоболия. Налага се всяко животно да се променя поотделно… Ако успея да разреша проблема със силиконуклеиновите киселини…

— Е, добре, ясно е, господин Грабер — прекъсна го американският полковник. — Да се връщаме. Сигурно там вече всичко е готово. Значи решаването на проблема за наследствеността опира до силиконуклеиновите киселини, които засега още не се получават, така нали?

Всички излязоха отвъд стената и аз чух продължението на разговора. Усетих тревога, но все още не си представях много добре за какво се тревожа.

Когато гласовете стихнаха, обгърнах с ръце дънера на палмата и започнах бавно да се катеря нагоре. Дървото бе покрито с дебел слой камениста кора, в която краката намираха добра опора. С всяка секунда се изкачвах все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнах равнището на стената. До лицето ми минаваха два реда бодлива тел. Най-после стигнах короната на дървото. Твърдите листа драскаха лицето ми.

От другата страна на стената имаше две сгради, които приличаха и на гаражи, и на хангари за неголеми самолети. Всички освен Грабер влязоха в големия хангар. Той се върна и влезе в малкия хангар. Не след дълго оттам с бавна и тромава походка се проточи върволица от някакви хора. Те имаха много странен вид. Раменете им бяха неимоверно широки и вървяха с ниско наведени глави. Сякаш тези хора бяха издялани от тежък камък. Приличаха на груби статуи, създадени от скулптор импресионист. Отстрани на редицата крачеше Грабер с дълга пръчка и поред мушкаше с нея ту един, ту друг. От време на време изкрещяваше някакви гърлени звуци, но странните хора не му обръщаха внимание. Те вървяха един подир друг и влизаха през широките врати в големия хангар. Бяха към петнайсет души, всички със светли панталони, без ризи, голи до кръста.

Когато видях това шествие, веднага разбрах всичко. Стана ми страшно. Сърцето ми заби от яростна злоба. Забравил за опасността, запълзях по твърдия като метал клон на палмата над стената и скочих долу на дълбокия мек пясък.

Останах да лежа няколко минути неподвижно, като се оглеждах наоколо.

После се промъкнах до входа на големия хангар Помещението се осветяваше само от малки прозорци горе и след яркото слънце навън отначало нищо не можеше да се види. Чуваха се само гръмливи гласове. Скоро забелязах някакви сандъци в ъгъла и се скрих зад тях.

— Първото изпробване не е чак толкова показателно — говореше високо Грабер. — Моля ви, мистър Улбри, вземете тази желязна пръчка и с всичка сила удряйте когото искате от тях.

Странните хора се бяха наредили в една редица пред неголям басейн по средата на хангара. Лицата им бяха безизразни, глупави. Това не бяха вече хора, а някакви статуи, тежки мумии, създадени от жестокия гений на доктор Грабер. Сърцето ми лудо биеше. Но аз все още не разбирах за какво се правеше този чудовищен по своята жестокост експеримент.

— Направо да удрям ли? — запита учуден Улбри, като претегляше на ръце тежката желязна пръчка.

— Разбира се. Все едно че имате пред себе си обикновено дърво. Дайте да ви покажа.

Грабер взе от нерешителния мистър Улбри пръта, приближи се до един от странните хора, замахна и го удари по рамото. Стиснах клепачи до болка в очите. Чу се удар, сякаш наистина той бе нанесен не върху човешко тяло, а по нещо много твърдо…

— Сега дайте да опитам аз.

Чуха се още няколко удара. Отворих леко очите си. Видях как всеки от присъствуващите замахваше и удряше неподвижно застаналия човек.

— А ето този изохка! — извика един от цивилните.

— При него заместването на въглерода със силиций не е станало още напълно — обясни Грабер. — След седмица и той ще бъде като другите.

Когато удрянето завърши и палачите се наприказваха до насита, изразявайки възхищението си от постиженията на доктор Грабер, започна втората серия изпробвания.

— Физиологичните процеси в организма им са извънредно забавени — продължи обясненията си Грабер. — За тях нормалната температура на околната среда е приблизително около шейсет градуса над нулата. Ако температурата е по-ниска, на тях им е студено. Те започват да чувствуват горещина при триста и петдесет градуса. Тук ние имаме басейн с нагрят разтвор от концентрирана калиева основа. Каква е сега температурата тук, фрау Айнциг?

— Двеста и седемнайсет градуса — отговори жената с шапката.

„Ето каква била фрау Айнциг“ — прошепнах аз през зъби.

— Сега те с удоволствие ще се къпят в този басейн. Гледайте.

Грабер отиде зад гърба на един от хората и започна да го бута със своята тояга.

— А как ги карате да се размърдат? — запита немският генерал.

— Електрически разряд с високо напрежение. Ако в тях се изпразва ток при напрежение по-високо от седемстотин волта, това не им харесва. В джоба си имам батерийка и малък трансформатор.

Човекът, когото той ръчкаше с тоягата да върви, се приближи бавно до вдигащия пара басейн и тежко скочи в течността. Веднага след това се чуха отвратителни неясни звуци на удоволствие. Той правеше непохватни движения в течността, както дебели хора, които не могат да плуват.

— Много обичат да се къпят тук — поясни Грабер. — Сега ще вкараме всички в басейна с изключение на този, който не е още напълно оформен.

Един след друг всички скочиха в басейна. Хангарът — се изпълни с шум от нечовешки гласове. Гъстата нажежена течност се пенеше и в нея тромаво се гмуркаха и плуваха каменни същества…

— На тях толкова им хареса, че не ще можете да ги изкарате от тук!

— Това е много лесно. Ей сега ще започнем да пълним басейна със студен разтвор и те сами ще излязат. Фрау Айнциг, отворете крана!

След минута от басейна започнаха да се измъкват каменните хора, като тежко се прехвърляха през перваза. От телата им се вдигаше остро миришеща пара. Някой от присъствуващите се закашля. Американецът се дръпна настрани и отиде на срещуположния край на басейна.

— Интересно, а дали ще могат да влизат в огън? Ако, да кажем, се наложи да минат през горяща сграда или през запалена гора. Нали знаете, че там, в Русия, по време на войната се налагаше да прибягваме до това. — Това го каза немският генерал, нисичък, стар, с очила.

— Могат. Правихме опити и се оказа, че най-добрите ни екземпляри са в състояние да издържат в пламъка до петнайсет минути. Биха могли да издържат и повече, но кръвта им започва да се насища с въглероден двуокис и в нея се образува неразтворим силициев карбоглобулин, който запушва кръвоносните съдове.

— Ами че петнайсет минути не е малко.

— А с какво още ще ни зарадвате?

— Последното, което искам да ви покажа, е издръжливостта им на куршуми.

— Какво?

— В тях може да се стреля.

— И това не ги…

— Не. Наистина, това не се отнася за всички. Куршумите са съвсем безопасни за уталожилите се, така да се каже, престарели екземпляри. Шварц, нагласете моля ви се, картечницата от другата страна на басейна.

С ужас наблюдавах как моят „патрон“, докторът по химия Шварц, отиде в ъгъла на другия край на хангара и скоро се върна с картечница на триножник. Той заобиколи басейна и се озова съвсем близо до струпаните сандъци, зад които се бях скрил. През това време Грабер подкарваше на противоположната страна на басейна двама души.

До този момент ми се струваше, че каменните същества са напълно безразлични към онова, което вършат с тях техните мъчители. Но сега проличаваше, че не е така. Още щом се появи картечницата, строят се размърда, разтури се, някои започнаха бавно да отстъпват назад, чу се глухо мучене.

— Те се страхуват! — извика Улбрих.

— Да. Боли ги. Но, разбира се, търпима болка. Да. Сега можем да започваме.

Аз почти цял се показах от своето прикритие и с широко отворени очи гледах страшния разстрел. Отначало Шварц даде няколко единични изстрела. Онези, които стояха край стената, рязко трепваха. Един от тях вдигна ръка и прикри гърдите си. Друг направи няколко крачки встрани.

— Сега изстреляйте един ред — изкомандува Грабер.

Шварц дръпна курока и изстреля дълъг картечен ред. Хората край стената затрепераха и заохкаха. Замижах. В това време внезапно се чу ясен глас. С големи усилия някой от строя изрече по немски:

— Гадни…

Стрелбата секна. И тогава гласът прозвуча още по-ясно:

— Гадни зверове… Изроди… Проклети да сте!…

— Кой е този? — запита високо немският генерал.

— Този е нов екземпляр — весело съобщи Грабер. — Един наш бивш биолог, Фрьолих. Спомняте ли си, аз ви докладвах. Той бе решил да организира тук бунт.

Фрьолих, Фрьолих! Същият Фрьолих, който ми бе донесъл за анализ заешка кръв. Тогава Шварц го преби. И ето какво са направили сега от него!

— Проклети да сте!… — изстена Фрьолих.

Генералът се приближи до него и с всичка сила го удари по лицето с железния прът.

— Проклети да сте!… — продължаваше да говори немецът.

Заскърцах със зъби от гняв. Това бе ужасно. Немският генерал налагаше с пръта своя обезобразен съотечественик! А той с нечовешки усилия продължаваше да повтаря думите за проклятие.

Тогава се чу високият смях на Грабер.

— Ето виждате ли! Вие го налагате, а на него му е все едно! Бива си го, а? Ей такива ще издържат на всичко!

— Я го поставете до стената — изкомандува напълно озверелият немец. — Изстреляйте по него един картечен ред, та да помни!

— Не си струва. Той не се е вкаменил още напълно. Тялото му не е достатъчно твърдо.

— Да го вземат дяволите. Изправете го до стената — заповяда генералът, като избърсваше изпотеното си лице с кърпа.

— Проклети да сте!… — стенеше Фрьолих.

— До стената! Няма какво да се церемоним! — настояваше немецът.

— Може би не си струва, господин генерал? — подхвърли американският полковник.

— До стената! Вие американците трябва да се научите да бъдете жестоки, иначе никога няма да спечелим войната!

— След една седмица той ще стане като всички — поясни Грабер.

— Проклети да сте!…

— До стената!!!

Грабер безпомощно сви рамене и като се приближи до Фрьолих, започна да го подкарва с пръта. Онзи бавно тръгна към стената и аз забелязах, че в походката му се беше запазило още нещо човешко, живо. Той вървеше, вдигнал тежката си глава колкото може високо, а неподвижните му очи горяха от омраза към чудовищата, които бяха ги превърнали в каменни идоли…

Пред очите ми притъмня от гняв и възмущение, тялото ми се покри със студена път, сърцето удряше в гърдите ми като тежък чук. Без да съзнавам, стиснал юмруци, аз излязох от прикритието си.

— Стреляйте! — извика немският генерал на доктор Шварц.

— Проклети да сте!… — простена Фрьолих.

И в този момент аз не издържах. Скочих и се хвърлих върху Шварц. Стиснах го за гърлото и закрещях с нечовешки глас:

— Не го убивайте, чувате ли! Не го убивайте!

По-нататък нищо не си спомням. Чуха се изстрели. Някой закрещя. Изтичаха до мен, някой ме удари по главата.