Анатолий Днепров
Глиненият бог (5)

Плъхът

Странното появяване на Поасон посред нощ в лабораторията ми и бягството му събудиха у мен тревога. Всичко стана толкова неочаквано, че в продължение на няколко дни не можех да дойда на себе си и постоянно си спомнях всички подробности около това събитие.

Неговото бягство не промени нищо в института. Нито доктор Шварц, нито фрау Айнциг, нито часовоите, обикалящи територията, не проявиха никакви признаци, че е станало нещо необикновено. Всичко си вървеше по старому.

Аз продължавах да получавам за анализ от Шварц голямо количество органични и неорганични вещества. Престанаха само „мръсните“ препарати, които ми донасяше Морис.

С неговото изчезване аз загубих единствения събеседник, с когото понякога можех да водя неслужебни разговори.

Не видях повече и Фрьолих. Но след идването му в моята лаборатория и случилото се във връзка с това Шварц започна да се отнася към мен по-сухо и по-официално. Той престана да разговаря с мен за неща, нямащи отношение към работата. Често, преглеждайки резултатите от моите анализи, той ставаше раздразнителен и придирчив. Случваше се да ми нарежда да променям или да повтарям анализите. Направи ми впечатление, че при всички случаи, когато това ставаше, анализираните вещества представляваха смолообразни течности, малко мътни на светлината. Тези вещества имаха огромно молекулярно тегло — понякога повече от един милион — и сложна молекулярна структура, в която аз открих с помощта на инфрачервения спектрофотометър захаридни и фосфатни групи и азотисти основи. Странно бе, че не откривах силиций в тези вещества. Точно това обстоятелство, както ми се струваше, правеше доктор Шварц раздразнителен и нервен. Престраших се веднъж да попитам Шварц какви са тези особени вещества. Без да обръща главата си към мен, като продължаваше да се вглежда в написаните в колонка данни, той отговори:

— Рибонуклеинови киселини.

След това аз се мъчех да си спомня всичко, което знаех за тези киселини от курса по органична химия. За съжаление онова, което си спомних, беше съвсем малко. Тези киселини представляват специфичен биологичен продукт и в обикновените учебници по органична химия за тях само се споменава. Почти нищо не намерих за тях и в малката справочна литература и в списанията, които имах на разположение. Рибонуклеиновите киселини са основните химически вещества, влизащи в ядрения състав на живите клетки. Те са особено много в бързо размножаващите се клетки и в клетките на главния мозък. Нищо повече не можах да си спомня. Но със сигурност знаех, че в състава на рибонуклеиновите киселини силицият не влиза и ми беше напълно необяснимо защо Шварц е очаквал да се открие и там силиций.

Към края на зимата имах особено много работа. Сега почти всички анализи се отнасяха или за рибонуклеиновите киселини, или за аналогични на тях вещества. Силицият бе изчезнал напълно от списъка на елементите. Шварц се бе превърнал от самодоволен и добродушен учен в злобен следовател. Той не разговаряше, а ръмжеше. Преглеждайки бележките ми, той яростно захвърляше листчетата настрана и, извърнат, мърмореше под носа си най-непристойни ругатни. Без да се стеснява от мен ни най-малко, той скачаше от мястото си, хукваше в съседната стая, където работеше италианецът Джовани, и се нахвърляше върху него с ругатни, смесвайки немски, италиански и френски думи. Стана ми ясно, че италианецът е синтетик, който трябва на всяка цена да вкара в рибонуклеиновата киселина силиций. Той правеше огромно количество синтези, като променяше всеки път температурата, налягането в автоклавите и колбите, съотношението на реагиращите вещества. Сако крещеше, че съвсем точно бил изпълнявал всички указания на синьор професора, но не е виновен, че силицият не се свързва с молекулата на рибонуклеинова киселина.

Веднъж, когато Шварц се нахвърли върху Джовани с поредния поток от ругатни, аз не издържах и се намесих.

— Как смеете да се отнасяте така с човек, като го обвинявате, че не може по ваш каприз да променя законите на природата! — закрещях аз, когато Шварц замахна да удари с юмрук синтетика.

Шварц се вцепени за миг, но после скочи към мен.

— Ах, и ти ли си тук, френска свиня. Вън!

Притъмня ми пред очите от гняв, но се сдържах и не мръднах от мястото си. Само процедих през зъби:

— Вие не сте никакъв химик, а безмозъчен негодник, щом проведеният под ваше ръководство синтез не дава желаните резултати.

Доктор Шварц стана бял като платно, очите му почти изскочиха от орбитите. Задъхвайки се от гняв, той бе готов да ме разкъса на парчета. В това време Джовани се приближи до доктора откъм гърба му. Очите на италианеца блеснаха злобно. Шварц бе висок, широкоплещест мъж, по-силен от всеки един от нас, но едва ли би посмял да се опълчи срещу двама ни. Той замахна да ме удари, но в същия момент италианецът го хвана за ръката.

— Една секунда, синьоре — изсъска той.

Шварц постоя мълчаливо между нас двамата няколко секунди, като оглеждаше ту единия, ту другия. По бурното му дишане проличаваше, че омразата му към нас е безгранична и че е готов да ни убие, само че му бяхме нужни и това го възпираше да изпълни желанието си.

— Запомнете хубавичко този ден — измърмори накрая той по немски. — Запомнете го завинаги. А сега се махайте оттук!

След тази бурна сцена бавно се запътих към лабораторията си. Всичко в мен кипеше от злоба. Проклинах и себе си, и Шварц, и целия свят и главно защото нищо не разбирах. Не разбирах защо Шварц се вбесява, когато не намира силиций в рибонуклеиновите киселини. Не разбирах защо избяга оттук Поасон. Не разбирах защо лабораторията се намира в пустинята. С една дума, нищо не разбирах и всичко това повече ме караше да изпадам в отчаяние, отколкото нарастващият деспотизъм на Шварц.

„Силиций, силиций, силиций“ — се въртеше в главата ми, докато вървях бавно към своята барака, втренчил очи в нажежения пясък. Ето го силиция. Силициев окис в огромно количество, пръснат по необятните пустини на Африка. Тук го има колкото си искаш. Но той си има свой самостоятелен живот. Съществуват строги закони къде може да го има и къде не трябва да го има. Това е елемент със специфичен характер, както всеки химически елемент. В съответствие със структурата на електронната си обвивка той се проявява в химическите реакции по определен начин. С готовност се присъединява към едни вещества и не се присъединява към други. И нима за това е виновен Джовани? Но защо силицият? Ако Грабер се интересува от органичните съединения на силиция въобще, тогава защо е необходимо да се вкарат атоми на силиция в молекулата на биохимичен продукт?

Хиляди въпроси измъчваха мозъка ми. Когато наближих вратата на лабораторията, изведнъж се спрях като закован.

Откакто бях заживял в пустинята, неведнъж бях правил разходки по пясъчното море. Бях свикнал със заобикалящия ме еднообразен пейзаж. Познавах тук всичко в подробности. От първия ден на пристигането ми в института всичко бе еднообразно и замряло и само коминът на южната лаборатория бълваше дим ту по-силно, ту по-слабо, повърхността на пясъка в зависимост от вятъра ситно се набраздяваше или придобиваше форма на застинали вълни. Пясъкът, огрян от слънцето, винаги имаше кремав цвят, а в особено горещите дни придобиваше лек светлосин оттенък, сякаш се покриваше с много тънка лъскава ципица, в която се отразяваше небето. И всичко наоколо бе покрито с пясък, по който тук-там се виждаха редки следи на минали по него хора, следи, които изчезваха бързо.

И ето стоях аз сега пред вратата на своята барака и с учудване гледах нещо, което лежеше вдясно от каменните стъпала. Не беше трудно да се досетя, че това бе умрял плъх.

Появяването му бе толкова неочаквано, че не повярвал на очите си, лекичко ритнах с върха на обувката си сивото телце. Останах изумен, когато почувствувах, че се допирам до нещо твърдо като камък.

Озърнах се. Една двойка часови стоеше далеч, от северната страна, а другата беше почти до мен. Както бе прието, те стояха неподвижно и гледаха към мен.

След като се подвоумих около една минута, аз се наведох над плъха и започнах да завързвам старателно връзката на обувката си. След няколко секунди се изправих, стиснал в ръката си плъха, и спокойно влязох в лабораторията.

Отначало помислих, че плъхът е изсъхнал на слънцето. Тази мисъл ми хрумна, защото още щом докоснах дългата му опашка, тя веднага се счупи като тънко сухо клонче. Тялото му обаче нямаше сбръчкан вид, както става при изсъхнали животни. Трупът приличаше повече на препариран, натъпкан вътре с нещо много твърдо. Козината на плъха бе остра като четина.

„Ако е бил специално препариран, тогава кой би могъл да го изпусне пред моята врата?“ — помислих си аз.

Невъзможно е да не съм го забелязал предишните дни, по време на разходките ми. Той се е появил тъкмо тази сутрин, по времето, когато бях при Шварц. Може би именно през този час някой бе дошъл до моята врата? Но в такъв случай по пясъка щеше да има следи? Колкото повече наблюдавах трупа на плъха, припомняйки си случилото се през тези ранни утринни часове, толкова повече стигах до извода, че плъхът се е появил до вратата някак от само себе си. Невероятността на това предположение ме накара да поискам да разтворя трупа. Взех скалпела и се опитах да го забия в коремчето му. Но това се оказа невъзможно, сякаш бях пожелал да пробода камък. Върхът на ножа само драскаше по повърхността, смъквайки тънък слой от козината. Опитът ми да отрежа лапичката завърши с това, че тя просто се счупи. Погледнах счупеното място и за мое учудване забелязах, че то блести като откъртен ръб на гранит. След като се убедих, че не ще мога да разрежа трупа на плъха, реших да го разтроша. Сложих го на тежката плоча, върху която обикновено изгарях препарати за анализиране на пепелта, и го ударих с тежкото ахатово чукало. Няколкото удара се оказаха безрезултатни. Тогава взех чукчето и го стоварих със всичка сила върху плъха. След този удар трупът се разчупи на няколко големи парчета. Счупените места имаха блестяща стъклообразна повърхност с рисунък, в който не бе трудно да се познае сечението на вътрешните органи на животното. С недоумение въртях в ръцете си парчетата от плъха. Дори ако се допусне, че са го направили специално от камък и са намъкнали отгоре козина, тогава защо е било необходимо да се възпроизведе толкова старателно вътрешната му структура?

Не, това не е изработен плъх от камък. Това е истински плъх, който е бил жив преди, но по някаква необяснима за мен причина се е превърнал в каменен. И само едно не ми бе ясно: дали се е вкаменил, след като е притичал до вратата на лабораторията ми, или пък…

След кратки разсъждения отчупих от плъха неголямо парченце и изтичах при спектрографа. Яркият пламък на дъгата пламна и в него почна да пращи и да пламти отчупеното парче от плъха. На спектрограмата видях онова, което очаквах — сред огромното множество различни линии, които принадлежаха главно на желязото, се открояваха мазни черни линии, по които лесно можеше да се познае силицият.

Плъхът наистина беше вкаменен.

Това откритие изведнъж ми обясни съвсем по нов начин смисъла на цялата ми работа. Аз неочаквано разбрах защо силицият преди така натрапчиво се откриваше в моите анализи. Смътно се досещах, че мътилката, която ми носеше Поасон, вероятно бе разултат от изгарянето или стриването на прах на също такива каменни животни като плъха, който бях намерил. По нов начин ми се разкри намекът на Морис за това, че доктор Грабер се готви да си направи някаква шега с биохимията. Стана ми ясно, че немците се опитват да вкарат силиций в жив организъм. Но защо? Сигурно не за да правят каменни препарирани животни? Тогава за какво?

Мръкна се, но аз продължавах да седя, потънал в разсъждения. Колкото повече мислех, толкова повече се губех в догадки. Защото този каменен плъх бе още една тайна.

Главата ми се замая от напрегнатото мислене. Чувствувах, че ако в най-скоро време не разбера смисъла на всичко това, ще се побъркам. Вече не можех да запитам направо Шварц. Трябваше да запазя в тайна находката си. Необходимо беше да се търсят някакви други начини за разрешаване на загадката. И тогава се сетих. Ключът!

Къде е ключът, който Поасон ми бе дал през нощта на своето бягство?

Спомних си. Бях го скрил под тежката релса, върху която бе сложен спектрографът. Извадих го и го стиснах в ръката си като голяма скъпоценност. Приближих се смело до вратата на сивия шкаф, на който бе нарисуван човешки череп между две кости, прободен от червена мълния.

Не, не бива така. Това не е обикновена разходка. Това е опасна експедиция, за която е необходимо да се готвя продължително и старателно. Там, при Грабер, следят всяко мое движение в лабораторията. Фрау Айнциг знае просто всяка моя крачка. Преди да тръгна на пътешествие, за да си обясня тайната, трябва да си осигуря безопасност. За тази цел е необходимо да разбера подробно как ме следят.

Отдръпнах се от сивата врата с изображението на черепа и отново сложих ключа под релсата. Прибрах парчетата от плъха в буркан и го скрих в шкафа с химикалите. През тази нощ сънувах каменни идоли с неподвижни, скръстени на гърдите ръце. Те вдигаха нагоре тежките си глави и с приглушени гласове викаха за помощ…