Анатолий Днепров
Глиненият бог (6)

Оазисът на яркочервените палми

Скоро след пристигането в института ми стана ясно, че фрау Айнциг от телефонната станция следи всяка моя крачка. Не вадех заключение само от факта, че тя ме будеше в дните, когато по една или друга причина се успивах за работа. Имаше и други, по-очевидни доказателства. Веднъж, когато работният ден бе свършил и аз се бях прибрал в стаята си, тя позвъни и ми съобщи, че съм забравил да затвора крана за вода във фотолабораторията. Както винаги, с подчертана учтивост и язвителност, тя каза: „Господин Мюрдал, вие вероятно мислите, че се намирате в Париж и че под прозорците ви тече Сена.“ Друг път ме попита кой се е отбивал при мен, макар че при мен нямаше никой.

— Тогава кажете, моля ви се, какво правехте преди малко?

— Реших, че сушилният шкаф е сложен на неудобно място и го преместих на друго, по-близо до умивалника — отговорих аз учуден.

— Ясно — извряка тя и затвори телефона.

Следователно по някакви неизвестни за мен сигнали тя доста добре беше осведомена какво става в лабораторията. Дълго разсъждавах по този въпрос и стигнах до извода, че може би пред очите на фрау Айнциг е окачена дъска със схемата на моята лаборатория, на която също както при железопътните диспечери светват сигнални лампички и показват къде се намирам и какво правя. Трябваше да разбера системата за сигнализация.

Всички тежки уреди и шкафове, които се намираха в лабораторията, бяха поставени върху каменна основа, която не бе свързана с настилката на пода. Подът бе покрит с кафяв линолеум и когато вървиш по него, имаш усещането, че стъпваш сякаш по мек килим. Без съмнение подът бе направен по такъв начин, че всеки път, когато на него стъпваше човек, той леко се огъваше и на някои места включваше електрически контакти. Контактите трябва да са няколко, площта на всички стаи и особено на спектрофотометрическата беше голяма и едва ли натискът върху пода на едно място можеше да се предава по цялата повърхност.

Когато веднъж бях малко по-свободен, се въоръжих с отвертка и започнах да пълзя покрай стените, като повдигах края на линолеума. Скоро търсенията ми се увенчаха с успех. Когато повдигнах линолеума точно под прозореца, открих, че на обратната му страна е закрепена тънка медна мрежа, която сигурно представляваше един общ електрод. Повдигайки още повече линолеума, аз открих, че той свободно лежи върху ниски пружиниращи скобки, между които върху летви са прикрепени малки кръгли пластинки. Достатъчно бе да се натисне повърхността на линолеума, пружинестите скобички се огъваха и мрежата се докосваше до един от няколкото медни електрода. На диспечерската дъска на телефонистката схемата на моята лаборатория бе осеяна с електрически лампички. Тя имаше възможност да вижда не само къде се намирам в даден момент, но и къде отивам и кой идва при мен. Разбрах защо Поасон ме бе помолил да го пренеса на ръце през лабораторията до изхода. Нали в противен случай телефонистката би вдигнала тревога!

Сигнализацията беше построена по един и същи образец във всички стаи на лабораторията. Обаче обстоятелството, че бях разбрал тази несложна електрическа схема, не решаваше въпроса как мога да изляза от лабораторията незабелязан. Бих могъл, разбира се, да сключа няколко електрода и по този начин да създам впечатление у надзирателката, че седя на едно място. Но все пак тя ще види, че се придвижвам по стаята, и веднага ще вдигне тревога. Нали таблото ще й покаже, че в помещението има не един, а двама души! Поразмислих малко, легнах посред стаята по корем и запълзях бавно. После останах неподвижен няколко минути в очакване какво ще стане. И се получи именно това, което очаквах. Телефонът започна да звъни рязко. Усмихнах се на себе си и продължих да лежа, като се радвах мислено, че накарах фрау Айнциг да се шашне. Телефонът иззвъня още няколко пъти, а после затрещя непрекъснато. Бях сигурен, че ако бях останал да лежа на пода още няколко минути, целият институт щеше да бъде вдигнат на крак. Вдигнах се изведнъж и взех слушалката.

— Къде се губихте? — чух познатия глас.

— Губил ли? Никъде не съм се губил — отвърнах с изненадан глас.

— Тогава кажете какви фокуси правите там в стаята си.

След като помълчах секунда-две, казах с престорено възхищение:

— Знаете ли, мадам, вашата наблюдателност ме изумява. Наистина преди малко аз правех фокуси. Бях се качил на лабораторната маса и се мъчех да смъкна завесата от прозореца, върху която се е насъбрал няколко килограма прах. Ако масата не бе закрепена за пода поради някаква идиотска причина, щях да направя това съвсем лесно. А сега се наложи…

— Стига сте дрънкали! — рязко ме прекъсна тя. — Утре ще ви пратя човек, който да смени завесите.

И така, сега можех да се придвижвам по лабораторията незабелязан. За тази цел трябваше не да вървя, а да пълзя по корем. Това бе съвсем приемливо за мен.

Оставаше нещо съвсем дребно. Трябваше да се направи така, че фрау Айнциг да мисли, че аз съм в лабораторията през времето, когато няма да бъда тук.

Разгледах леглото си и открих електрическия контакт в пружината. Когато лягах, пружината се огъваше и се допираше до продълговата метална пластинка, изолирана от останалата конструкция с порцеланови изолатори. Достатъчно беше да се съединят пружината и изолаторът с жица, и фрау Айнциг ще мисли, че аз спя. Сега, когато системата за сигнализация бе открита, оставаше да обмисля подробностите на бъдещото си пътешествие по направлението, от което преди време бе дошъл Поасон.

Ще трябва да съединя контакта в леглото още когато лежа в него. После ще трябва да се смъкна пълзешком от него на пода и да пропълзя около десет метра, докато стигна до шкафа с трансформатора. Тук ще се наложи да направя сложно гимнастическо упражнение, без да се изправям на крака.

Вратата на шкафа се намираше на около половин метър от пода и бе невъзможно легнал да я стигна. Дълго мислих как да направя това. Този момент бе най-отговорният етап в цялото пътешествие.

В продължение на няколко дни старателно се подготвях за предстоящия поход. Подготовката се състоеше в трениране да се смъкна от леглото така, че да легна на пода изведнъж с цялото си тяло. Свързвах предварително с жица пружината на леглото с металната пластинка и нощем пълзях по лабораторията, искайки да се уверя, че този начин на придвижване е сигурен. Той наистина се оказа такъв, защото нямаше нито веднъж никакви сигнали за тревога. През това време измислих как да се прехвърля с пълзене през вратата на мнимия трансформаторен шкаф, без да бъда забелязан. За тази цел ще трябва предварително да отворя вратата и да прехвърля през нея въжена примка. Ако се хвана с ръце за нея и опирам краката си в сложения наблизо масивен шкаф с наредените с химикали буркани, ще мога да се вмъкна през вратата, без да стъпвам на крака. Една нощ направих и това упражнение. С големи усилия се откъснах от пода и се вмъкнах през тясната врата. От нея идеше застоял топъл въздух. Когато отпуснах краката си, почувствувах, че те се опряха в каменни стъпала, които слизаха надолу. После извърших обратното действие: с помощта на същото въже и шкафа отново се проснах върху линолеума и се върнах на леглото си.

И така, можеше вече да осъществя замисленото.

За своя поход избрах тиха безветрена нощ, когато имаше пълнолуние и пустинята бе осветена от прозрачна спокойна светлина. Преди да си легна, дълго време седях до прозореца, като се вглеждах в лунното безмълвие, което цареше наоколо. Сребристите пясъчни дюни изглеждаха като гладки морски вълни на фотография. Прозорците на южната лаборатория светеха и аз чаках да угаснат. Светеха прозорците и в сградата, където живееше Грабер. Точно в десет часа вечерта и там всичко ще бъде тъмно. Ще свети само един прозорец, където дежури фрау Айнциг. Точно нея трябваше да излъжа тази нощ. Не знаех дали ще успея или не. Не знаех какво ще получа от това пътешествие по неизвестния подземен път, но желанието ми да разкрия тайната беше много голямо и аз реших да изпълня своя план.

Най-после светлините започнаха да гаснат една след друга и в десет вечерта всичко потъна в мрак.

Тогава вдигнах телефонната слушалка. След секунда се чу гласът на фрау Айнциг.

— Какво има, Мюрдал?

— Имам една молба към вас. Нещо много ми се спи, а се страхувам, че не ще успея да завърша една срочна работа. Моля ви утре да ме събудите към шест-седем часа.

— Добре, ще ви събудя — отговори тя.

— Лека нощ, фрау Айнциг.

— Лека нощ.

След няколко секунди си легнах. Лежах, като гледах да не мърдам, сякаш се боях да не изплаша някого.

„Време е“ — прошепнах си аз след малко.

Порових из джобовете си, проверявайки дали всичко е там. Там бяха ключът на вратата, електрическо фенерче и кутия кибрит. В другия джоб беше ножът. В джоба на престилката мушнах едно въженце в случай, че там, на другия край на подземни път, ми се наложи да правя същите упражнения както тук.

Мушнах ръката си под дюшека и здраво завързах пружината за металната пластина.

Стори ми се, че изминах много бързо разстоянието от леглото до трансформаторния шкаф. Но когато погледнах светещия циферблат на часовника си, той показваше, че съм пропълзял през лабораторията за двадесет минути. Беше началото на дванадесет.

Когато вече бях вътре в тесния шкаф, от мен се лееше пот като град. Почаках няколко секунди до вратата, за да проверя дали първият етап от пътешествието е минал благополучно. После слязох две стъпала надолу, притворих след себе си вратата и запалих фенерчето.

Каменната стълба се спускаше по наклонена галерия с бетонирани стени. Тя завършваше с малка площадка и оттук започваше тясна хоризонтална тръба. Мушнах главата си в нея и я осветих с фенерчето. На около пет метра разстояние надлъж от двете и страни започваше ред железни куки, върху които се крепяха кабели и жици. По тях в лабораторията идваше електроенергията, а така също се осъществяваше телефонната връзка и сигнализация. Когато допълзях по-близо, веднага различих електрическия кабел от телефонния. Телефонният беше със светлосиня изолация. В дебелия колкото човешка ръка оловен кабел, изглежда, имаше множество тънки жички, които се разклоняваха под пода и се съединяваха с многобройни медни контакти… Сега някоя двойка жици изпращаше в диспечерската лъжлив сигнал за това че аз спя. При тази мисъл се усмихнах.

Трудно бе да се пълзи, защото железните куки постоянно се закачаха за дрехата ми. Трябваше да спирам и да правя сложни движения с ръце и с цялото тяло за да се откача. Тръбата не бе предназначена за пътешествие.

Колкото по-навътре пълзях, толкова въздухът ставаше все по-спарен и по-спарен и накрая ми се стори, че свърши. Спрях се и лежах неподвижно няколко секунди, гълтайки с широко отворена уста горещата задуха. После продължих да пълзя, като спирах на всеки петдесет метра.

Според моите пресмятания тръбата отиваше право на изток. Ако е така, значи ми предстоеше да пропълзя не по-малко от един километър — немалък път. Но не бях изминал и половината път, когато почувствувах, че силите ме напускат. Пред очите ми заплуваха разноцветни петна, ушите ми пищяха, сърцето ми биеше неравномерно, ту като в треска, ту сякаш спираше напълно.

„Няма да допълзя… Трябва да се връщам…“

Когато се вмъкнах в тръбата, кой знае защо, не ми мина през ум, че може да се наложи да се върна. Едва сега разбрах, че това е невъзможно. Можеше да се пълзи назад, но то щеше да е още по-тежко. Опитах да пълзя по този начин няколко метра и спрях. Престилката и ризата се омотаваха на главата ми. Металните куки се закачаха за дрехата ми. За да се освободя от тях, трябваше отново да пълзя напред.

Накрая капнах от умора и замрях в пълен мрак някъде по средата на тясната и задушна бетонена тръба, под дебел пласт пясък. „Но нали Поасон е изминал някак този път“ — задъхвайки се, прошепнах аз.

„Да“ — мислено си отговорих.

„Тогава къде е разковничето? Напред, само напред…“

Запалих фенерчето и отново запълзях напред, като спирах само за да се откача от някоя кука.

От спарения въздух и от страшното напрежение почти губех съзнание, когато неочаквано ме лъхна, както ми се стори, чист въздух. Спрях, осветих стените и видях, че на това място тръбата се разклонява на два канала, надясно и наляво. Левият беше също като този, по който пълзях, а десният бе малко по-широк. Жиците и кабелите продължаваха по дясната тръба. Досетих се, че тя води към Грабер.

„Пълзи само направо“ — спомних си думите на Поасон. Полежах тук няколко минути и си поех дъх. После погледнах часовника си и се смразих от ужас: беше два часът през нощта. Ако продължавам да се движа със същата скорост, няма да мога да се върна навреме обратно. Угасих фенерчето и като заработих с двете ръце, започнах да се придвижвам нататък.

Накрая главата ми опря в нещо твърдо. Запалих фенерчето и видях, че се намирах на дъното на кладенец, подобен на онзи под моята лаборатория. Нагоре се издигаше стръмна каменна стълба…

Когато слагах ключа в ключалката, имах чувството, че там зад вратата вече стоят хората на Грабер, готови да ме заловят. Толкова бях свикнал да съм затворен в лабораторията си, че само мисълта, че съм я напуснал, ме караше да изпадам в ужас. Струваше ми се, че много отдавна е открито отсъствието ми и се е вдигнала тревога. Но вършех всичко така, както го бях замислил. Да става каквото ще става. Лекичко превъртях ключа и отворих вратата.

Вратата излизаше в голямо продълговато помещение с широки и ниски прозорци. Луната не ги осветяваше и аз съобразих, че те гледат на изток. По средата на стаята се открояваше силуетът на съоръжение, което напомняше пещ на древните алхимици. Върху четири тънки опори се крепеше конусообразен покрив с тръба, която минаваше през тавана. Край прозорците — широки маси, а по тях — саксии с растения. Листата и стъблата им рязко се открояваха на фона на сребристите прозорци.

Дълго стоях неподвижно до отворената врата и се ослушвах. Никакъв шум, никаква въздишка или шумолене. Въздухът бе спарен. Сякаш в това помещение отдавна не е имало хора…

При светлината на фенерчето открих, че подът в помещението бе дъсчен.

„Тази стая не се контролира“ — реших аз и, без да мисля повече, излязох от шкафа. Помещението приличаше на оранжерия. Това по средата се оказа обикновена печка, върху която бяха сложени метални кюпове. Саксиите по масите бяха наистина с растения. Листата им не бяха зелени: приличаха на пожълтели листа.

Не удържах и като се приближих до една от саксиите, пипнах растението с ръка. Останах поразен, защото почувствувах, че листата бяха твърди като груба кожа. При натискане те се чупеха с лек пукот като гутаперчов гребен.

Всичко, което растеше в наредените на масите саксии, беше също твърдо и неестествено. Под листата на едно от растенията забелязах някакви плодове, които бяха твърди и стегнати, макар по вид да приличаха на домати. Извадих от джоба ножа и срязах дръжчицата. Трофея скрих в джоба.

Часовникът ми показваше три часа и четвърт, когато отидох до вратата в десния ъгъл на оранжерията. Тя се оказа открехната. Без да се съобразявам къде се намирам, излязох навън. Сградата бе разположена в ъгъла на обширна градина, оградена с високи стени. Те се съединяваха под прав ъгъл и не се виждаха от стволовете на дърветата. Веднага познах палмите, които виждах винаги, когато излизах от лабораторията си…

Няма никакво съмнение: това бе оазисът на яркочервените палми. Сега обаче той приличаше повече на огромно гробище, в което дърветата бяха много малко. Пред мен над пясъчната повърхност се издигаха високи, заградени с камъни лехи, а в тях растяха някакви храсти. В полъха на ранния утринен ветрец, който постепенно се усилваше, листата на тези странни растения оставаха неподвижни. От време на време се чуваше как шумоли пясъкът в листата.

Цялата тази градина, по-точно, това безмълвно пясъчно поле с безжизнена растителност, в лъчите на залязващата луна изглеждаше призрачно и неестествено. Тук не се усещаше прохлада, дъх на зеленина и цветя, на влага и гниене. Вървях бавно между лехите гробове и ми се струваше, че по тях растат не истински храсти, а изкуствени, направени от особен сух и твърд материал. Няколко пъти докосвах листата и стъблата и всеки път инстинктивно отдръпвах ръката си, защото те, корави и твърди, създаваха усещане за изсъхнали трупове.

Вървях по тази странна градина като омагьосан, забравил за трудния път, който бях изминал, и без да се замислям как ще се връщам обратно. Губех се в догадки, мъчейки се да разбера как и защо е бил създаден този страшен, противоестествен растителен свят, който в лунния здрач изглеждаше безграничен и много напомняше на гробище в пустинята. Изведнъж ме обзе странно, потискащо чувство. Мъртвата градина в пустинята, високите, гробоподобни лехи, далечните силуети на палмите, дълбокият пясък и лекото шумолене в неподвижните листа създаваха впечатление като да съм попаднал на онзи свят, в страната на мъртвите, в задгробния свят на растенията…

Луната се спусна над хоризонта и почти докосваше оградата, която отделяше оазиса от останалия свят. Реших, че е време да се връщам. Когато влязох в дълбоката сянка на оградата, неочаквано се чуха звуци, напомнящи далечни изстрели. Те идеха някъде отляво. Ослушах се. Наистина няколко единични изстрела, а после — та-та-та-та-та — сякаш картечен ред…

Като се движех все в сянката, накрая стигнах съвсем близо до мястото, където стената под прав ъгъл отиваше на изток. Изстрелите и картечните редове сега се чуваха съвсем ясно и аз се спрях, разсъждавайки какво би могло да става там, отвъд стената. Потътрих се бавно покрай нея, измъчван от любопитство, и неочаквано се натъкнах на малка вратичка. Тя се оказа заключена. Отново чух в нощната тишина та-та-та-та-та и веднага след това далечен глас, който напомняше плач на дете… „Нима разстрелват някого там, зад стената?…“ — мина ми през ума. Звукът секна и колкото и да чаках, повече не се повтори.

Не знам колко време съм стоял до вратичката, когато чух как неочаквано тя заскърца и аз инстинктивно отскочих далеч встрани и се скрих зад листака на едно ниско дърво.

Не видях как се отвори вратата, защото сянката в ъгъла беше много гъста, а луната бе слязла още по-ниско над хоризонта. Вглеждах се напрегнато в тъмнината и дълго време не можех да видя нищо. Едва след няколко мъчителни минути забелязах, че покрай стената по посока на оранжерията се движи много бавно нещо сиво. Това бе човек. Сивият човек се движеше на странни тласъци, като стъпваше тежко по дълбокия пясък.

Стоях скрит в сянката и се страхувах да помръдна, само изпращах с очи сивата сянка край стената. Кой е този? Какво е правил там, отвъд стената, посред нощ? Защо върви толкова бавно? После в главата ми светкавично мина мисълта: „Той отива към оранжерията! Ей сега всички пътища за връщане ще се окажат преградени!“

Като се спъвах в някакви твърди като камък плодове, тръгнах бързо през лехите, успоредно на каменната ограда. Скоро сивата сянка остана далече назад, а аз бях вече до вратата на оранжерията.

Оттук можах да различа, че човекът, който се движеше в моя посока, бута пред себе си огромна градинарска количка. Едва се чуваше скърцането на колелата й.

Влязох бързо в тъмната оранжерия и тръгнах към заветната врата. Тук бе станало съвсем тъмно и бях принуден да запаля няколко пъти електрическото фенерче. В момента, когато слизах надолу, се чу как под тежестта на тромавите крачки пясъкът край прозорците на оранжерията заскърца. Тогава затворих вратата и тихичко завъртях ключа.

Обратния път през тръбата изминах за много по-малко време.