Уилям Шекспир
Перикъл ^[0] (6)

Четвърта сцена

 

КЛЕОН

Ела да седнем, скъпа Дионизо,

и нека с разкази за чужди скърби

се постараем да забравим свойта!

 

ДИОНИЗА

Тъй както с духане гаси се огън?

Съпруже, който с пръст запълва яма,

до нея изкопава по-голяма;

със скърбите ни същото се случва —

тъй както храстът, кастрен, по расте,

потискани, по-буйни стават те!

 

КЛЕОН

О, Дионизо, кой гладуващ може

да крие своя глад, дорде издъхне?

Не, нека реч от таз уста звучи

и сълзи да струят от тез очи,

когато дъх си взимаме за миг,

за да пробудим с дваж по-жален вик

небето, изоставило в беда

от толкоз време своите чеда!

Аз почвам, безутешен разказвач,

помагай ми и ти с безгласен плач!

 

ДИОНИЗА

Ще се опитам!

 

КЛЕОН

                Спомняш ли си, скъпа? —

Преди години Тарс, над който аз

управител, уви, съм оттогаз,

бе град, над който сякаш бе изляло

рога си Изобилието^[1] — толкоз

богатства по стъгдите му течаха;

под кулите му, върхове заболи

във облаците, всеки чужденец,

омаян, спираше; мъже, жени

по улиците му, в одежди скъпи,

се отразяваха едни във други;

а пък трапезите му — до една

отрупани, и повече с храна

за погледа, не толкоз за стомаха;

и тъй кесиите ни пълни бяха,

че, горди, не желаехме да знаем

за думи като „помощ“ или „заем“!

 

ДИОНИЗА

Тъй беше!

 

КЛЕОН

        А какво небето стори!

Устата, на които неотдавна —

макар отдавайки им всичко свое —

земя, вода и въздух безуспешно

се мъчеха с храна да угодят,

напукани са от неупотреба,

подобно домове без хора в тях!

Да, две лета след времето, когато

не можеха без новости готварски

за тънкия си вкус, чуй как днес просят

коричка хляб и колко й се радват!

А майките, обръщащи тогава

света наопаки, за да изхранят

чедата си със лакомства най-редки,

сега от глад готови са сами

любимите си рожби да ядат;

и с толкоз остри зъби е гладът,

че хвърлят жребий двойката стопани,

кой другия ще трябва да нахрани!

Тук плаче мъж, а там жена ридае,

измират хората като мухи

и който още жив е, няма сили

в земята да зарови свойте мили!

Не е ли тъй?

 

ДИОНИЗА

        Свидетелстват, че тъй е,

лицата ни, на черепи прилични!

 

КЛЕОН

О, тънещи в охолство градове,

сред шум от пиршества плача ни чуйте:

днес пием ний от таз горчива чаша —

възможно е тя утре да е ваша!

 

САНОВНИКЪТ

Управителят где е?

 

КЛЕОН

                Ей го тук.

Излей си бързо горестните вести!

На радостни не се надявам вече.

 

САНОВНИКЪТ

Видяхме многоброен флот да влиза

във залива!

 

КЛЕОН

                Така и предполагах.

Бедите никога сами не идат —

те водят си наследнички, които

да доведат делата им докрай.

Знам, някоя съседна нам държава

глада във Карс желае да използва,

за да сломи безсилната ни мощ

и победи мен, слабия, когото

да победиш, не носи вече слава!

 

САНОВНИКЪТ

Напразен е страхът ти, господарю —

по белите им флагове личи,

че идат със добри, не с лоши цели.

 

КЛЕОН

Наивнико, не си ли чувал ти,

че хитростта със външност най блести?

Но нека идат със каквото щат!

Добре дошъл е даже и врагът!

От ниско се не пада. А пък ние

най-долу сме… Върви и съобщи

на вожда им, че чакаме го тук,

за да узнаем кой е, отгде иде

и със какво!

 

САНОВНИКЪТ

                Отивам, господарю!

 

КЛЕОН

Ако е с мир, наш гост ще бъде той,

ако е с меч… безсилни сме за бой!

 

ПЕРИКЪЛ

Управителю — казано ни беше,

че ти управител на тоя град си, —

от числената мощ на моя флот

като от фар недей се заслепява!

До Тир далечен долетя вестта

за бедствието ви, което тука

видяхме да върлува над града.

Не идем ний да сипем нова скръб

във сълзите, а носим ви утеха.

Тез кораби — които ти навярно

представяш си натъпкани с бойци

като коне троянски^[2] — носят жито,

за да нахранят и спасят от глад

останалите живи в твоя град!

 

ВСИЧКИ

Закриляйте го, гръцки богове!

За него коленичим!

 

ПЕРИКЪЛ

                        Не, станете!

Не щем ний почести, а само дружба

и тих приют за кораби и хора.

 

КЛЕОН

Туй само искай! И ако във Тарс

гостоприемство някой ти откаже

или окаже се неблагодарен

във мисъл само — даже да се случи

от моите близки, аз самият даже —

за тоз му черен грях да го накаже

проклятие небесно и човешко!

Но грях такъв към теб додето няма —

а няма и да има, убеден съм, —

спасителю, народът ми и аз

те каним да останеш гост у нас!

 

ПЕРИКЪЛ

Благодаря. Оставам тук, додето

усмихнато погледне ме небето.